transparent
Custom color #:
close
Move up Move right Move down Move left
Set Show more as default view Set Show less as default view
Tutmanik

New? Join now!

Българска поезия

Прощално (Никола Вапцаров)

Прощално

На жена ми

Понякога ще идвам във съня ти
като нечакан и неискан гостенин.
Не ме оставяй ти отвън на пътя -
вратите не залоствай.

Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,
ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам -
ще те целуна и ще си отида.

 

Никола Вапцаров

 

НА ГОСТИ У ДЯВОЛА (Христо Смирненски)

1. ПРИКАЗКА ЗА ЧЕСТТА


В живота си нивга не бях се надявал
на толкова мил комплимент:
покани ме Дявола — старият Дявол —
дома си на чашка абсент.

Свещта очертаваше острия профил
със ивица златни лъчи
и пускайки кръгчета дим, Мефистофел
ме гледаше с влажни очи.

В очите му есенна горест бе скрита,
но все пак бе горд и засмен,
и махна с ръка той "In vino veritas!"
Ще бъда пред теб откровен!

Омръзна ми вече все тоя ярем на
притворство и помисъл зла —
да пием за твойта сърдечност неземна
и сивите земни тела!

Преди векове аз възпрях на земята
и тук устроих си шега:
венчах се за земната Истина свята,
но тя увенча ме с рога.

Възпламнах от ревност, и в черна омраза
за своята стъпкана чест —
човешката чест неуморно аз газя,
но с чест не сдобих се до днес.

Намислих чрез подвизи чудни да блесна —
умирах по сто пъти в бран,
но винаги рицар на кауза честна,
не бидох пак с чест увенчан.

Отчаян, окаян,веднъж в булеварда
аз тръгнах неземно злочест.
И вдигнах над себе си ярка плакарда:
"Човек без капчица чест!"

Но странно: презрение няма ни капка!
Посрещат ме вред с интерес,
любезно отвсякъде свалят ми шапка:
"Без чест ли си? — Прави ти чест!"

Един господин ме целуна: "Ах, братко,
и ти ли!... Ей, кой да те знай!"
Две хубави дами ми казаха сладко:
"Елате в нас утре на чай!"

Чудесно! Невиждано! С почести редки
изпратен бях чак до дома.
Министри, царе и придворни кокетки
ми писаха мили писма.

И ето ме: важен, блестящ, елегантен,
богат като истински Крез!
И знам аз: крадец съм, лъжец, спекулантин,
безчестник; но... винаги с чест!"...

И Дявола млъкна. Наля от абсента,
сърдечно се чукна със мен,
и пускайки пушек на синкави ленти,
прониза ме с поглед зелен.

"Червен смях", 14 март 1923

 

2. ПРИКАЗКА ЗА ТИНЯТА


В неделя Дявола облече расо -
любимия си тоалет;
и с тънка и загадъчна гримаса
огледа се добре отвред.

Действително в корема бе печален
и - за да не бъде толкоз сух -
беляза своя символ синодален
с една възглавница от пух.

- Една вечерна пролетна разходка? -
ми кимна леко той с рога.
- Виж, вечерта е кат вдовица кротка
и цяла в нега и тъга...

Съгласен бях. И посред врява шумна
ведно с приятеля рогат
разхождаме се дълго де ни хрумна
из калния престолен град.

И ето - късно в някаква си лавка
покани ме на отдих той.
Кръчмаря стар посрещна ни с прозявка,
с поклон и привети безброй.

Погледна Дявола с усмивка блага,
повдигна странно рамена
и ритна с крак възпрялата до прага
огромна, грухтеща свиня.

А лавката бе като всяка лавка,
но странно беше тук едно:
висеше над вратата калимявка
и някакво шише вино.

- Виното - да! Но що за подигравка
чернее се над този праг?
- Това ли? Туй е попска калимявка -
реклама за добър коняк...

Кръчмаря се усмихна и заклима,
отвън му кимна вечерта,
а в ъгъла ревнаха в хор петима
и се целунаха в уста.

Погледна Дявола под вежди тънки:
"Я виж ги колко са добри!"
Но зад гърба му някой злъчно смънка:
"Добри, когато спирта ври!"

Това бе юноша - намръщен, хладен.
Въздъхна той и заруга:
"Кой е добряк на тоз свят безотраден?
И кой доволен е сега?

Навсякъде чистота нито прашинка!
Нито насъне светъл лъч...
Летиш като изгубена снежинка
сред вихрите на черна злъч...

Уви, светът обърнал се в пустиня!
Море от злоба и разврат!...
Иди живей сред туй море от тиня,
сред толкоз много кал и смрад!"

Той млъкна... А през прага меланхолично
проточи и свинята врат:
"И аз от тоя свят съм недоволна:
да, толкоз малко кал и смрад!..."

"Червен смях", 4 април 1923

Христо Смирненски

Аз искам да те помня все така... (Димчо Дебелянов)

 

Аз искам да те помня все така
бездомна, безнадеждна и унила,
в ръка ми вплела пламнала ръка
и до сърце ми скръбен лик склонила.
Градът далече тръпне в мътен дим,
край нас, на хълма, тръпнат дървесата
и любовта ни сякаш по е свята,
защото трябва да се разделим.


В зори ще тръгна, ти в зори дойди
и донеси ми своя взор прощален -
да го припомня верен и печален
в часа, когато Тя ще победи!
О, Морна, Морна, в буря скършен злак,
укрий молбите, вярвай - пролетта ни
недосънуван сън не ще остане
и ти при мене ще се върнеш пак!


А все по-страшно пада нощ над нас,
чертаят мрежи прилепите в мрака,
утеха сетна твойта немощ чака,
а в свойта вяра сам не вярвам аз.
И ти отпущаш пламнала ръка
и тръгваш, поглед в тъмнината впила,
изгубила дори за сълзи сила. -
Аз искам да те помня все така...


Димчо Дебелянов


Тази любовна елегия на Дебелянов излиза за първи път в сп. Смях, г. III, бр. 15 от 03.IX.1913 г. Посветена е на рано загиналата от туберкулоза учителка Мара Василева-Звънчето.

Отечество любезно, как хубаво си ти! (Иван Вазов)

Отечество любезно, как хубаво си ти!

Отечество любезно, как хубаво си ти!
Как чудно се синее небето ти безкрайно!
Как твоите картини меняват се омайно!
При всеки поглед нови, по-нови красоти
тук весели долини, там планини гиганти,
земята пълна с цвете, небето със брилянти...
Отечество любезно, как хубаво си ти!

Коя земя от теб е по-пъстра, по-богата
Ти сбираш в едно всички блага и дарове
хляб, свила, рози, нектар, цветя и плодове,
на Изтокът светлика, на Югът аромата;
горите ти са пълни с хармония и хлад,
долините с трендафил, гърдите с благодат.
Коя земя от теб е по-пъстра, по-богата

Отечество, не си ли достойно за любов
Кой странник без въздишка можб да те остави
Кой има сила твоите картини да забрави
Що нямаш ти Що липсва под синий ти покров
в случай, че бог би искал Едемът да премести
и своя рай прекрасен при Емус да намести
Отечество, не си ли достойно за любов

Ти рай си, да; но кой те прилично оценява
Не те познават даже децата ти сами
и твойто име свято не рядко ги срами!
Какъв ли свят прекрасен в теб йоще скрит остава
Какви ли тайни дремят, богатства, красоти
по твоите долини, поля и висоти
Ти рай си, да; но кой те прилично оценява

Ах, ний живейме в тебе, кат същи чужденци,
и твоят дивен вид ни не стряска, не привлича.
Рогачът в планините по-много те обича,
по-харно те познават крилатите певци,
но ний не видим нищо, нам нищо не ни тряба,
доволно е, че даваш покривката и хляба,
и ние в тебе, майко, ще умрем чужденци!

 

Иван Вазов

 

Обесването на Васил Левски (Христо Ботев)

ОБЕСВАНЕТО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ

 

 

О, майко моя, родино мила,

защо тъй жално, тъй милно плачеш?

Гарване, и ти, птицо проклета,

на чий гроб там тъй грозно грачеш?

 

Ох, зная, зная, ти плачеш, майко,

затуй, че ти си черна робиня,

затуй, че твоят свещен глас, майко,

е глас без помощ, глас във пустиня.

 

Плачи! Там близо край град София

стърчи, аз видях, черно бесило,

и твой един син, Българийо,

виси на него със страшна сила.

 

Гарванът грачи грозно, зловещо,

псета и вълци вият в полята,

старци се молят богу горещо,

жените плачат, пищят децата.

 

Зимата пее свойта зла песен,

вихрове гонят тръни в полето,

и студ, и мраз, и плач без надежда

навяват на теб скръб на сърцето.

 

 

 

 

Христо Ботев

 

 

Българският език (Иван Вазов)

Българският език

  

Език свещен на моите деди

език на мъки, стонове вековни,

език на тая, дето ни роди

за радост не за ядове отровни.

 

Език прекрасен, кой те не руга

и кой те пощади от хули гадки

Вслушал ли се е някой досега

в мелодьята на твойте звуци сладки

 

Разбра ли някой колко хубост, мощ

се крий в речта ти гъвкава, звънлива

от руйни тонове какъв разкош,

какъв размах и изразитост жива

 

Не, ти падна под общия позор,

охулен, опетнен със думи кални

и чуждите, и нашите, във хор,

отрекоха те, о, език страдални!

 

Не си можал да въплътиш във теб

съзнаньята на творческата мисъл!

И не за песен геният ти слеп

за груб брътвеж те само бил орисал!

 

Тъй слушам си, откак съм на света!

Си туй ругателство ужасно, модно,

си тоя отзив, низка клевета,

що слетя всичко мило нам и родно.

 

Ох, аз ще взема черния ти срам

и той ще стане мойто вдъхновенье,

и в светли звукове ще те предам

на бъдещото бодро поколенье;

 

ох, аз ще те обриша от калта

и в твоя чистий бляск ще те покажа,

и с удара на твойта красота

аз хулниците твои ще накажа.

 

 

 

 

 

Иван Вазов 

Пловдив, 1883

 

Да се завърнеш в бащината къща... (Димчо Дебелянов)

 

Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни.
Кат бреме хвърлил черната умора,
що безутешни дни ти завещаха -
ти с плахи стъпки да събудиш в двора
пред гостенин очакван радост плаха.


Да те пресрещне старата на прага
и сложил чело на безсилно рамо,
да чезнеш в нейната усмивка блага
и дълго да повтаряш мамо, мамо...
Смирено влязъл в стаята позната,
последна твоя пристан и заслона,
да шъпнеш тихи думи в тишината,
впил морен поглед в старата икона
аз дойдох да дочакам мирен заник,
че мойто слънце своя път измина...


О, скрити вопли на печелен странник,
напразно спомнил майка и родина!

 

Димчо Дебелянов
Елегията е публикувана за първи път в сп. Смях, г. II, бр. 64 от 19.08.1912 г.

Де е България (Иван Вазов)

Де е България 

 

Питат ли ме де зората
ме й огряла първи път,
питат ли ме де й земята,
що най любя на света?

Тамо аз ще отговоря,
де се белий Дунав лей,
де от изток Черно море
се бунтува и светлей.

Тамо де се възвишава
горда Стара планина,
де Марица тихо шава
из Тракийска низина.

Там, де Вардар през полята
мътен лей се и шуми,
де на Рила грей главата,
и при Охридски вълни.

Там, де днес е зла неволя,
де народът й мъченик,
дето плачат и се молят
се на същия език.

Там роден съм! Там деди ми
днес почиват под земля,
там гърмяло тяхно име
в мир и в бранните поля.

До чукаритe карпатски
е стигала тяхна власт
и стените цариградски
треперали са тогаз.

Вижте Търново, Преслава -
тия жални съсипни:
на преминалата слава
паметници са они!

Българио, драга, мила,
земля пълна с добрини,
земля, що си ме кърмила,
моят поклон приеми!

Любя твоите балкани,
твойте реки и гори,
твойте весели поляни,
де Бог всичко наспори;

твоите мъки и страданья,
твойта славна старина,
твойте възпоминанья,
твойта светла бъднина.

Дето ази и да трая -
за теб мисля и горя,
в теб родих се и желая
в теб свободен да умра.

 

Иван Вазов

Борбата е безмилостно жестока... (Никола Вапцаров)

 


Борбата е безмилостно жестока.

Борбата както казват, е епична.

Аз паднах. Друг ще ме смени и...

                                                      толкоз.

Какво тук значи някаква си личност!

 

Разстрел, и след разстрела - червеи.

Това е толкоз просто и логично.

Но в бурята ще бъдем пак със тебе,

народе мой, защото те обичахме!

 


Никола Вапцаров

14ч. - 23.07.1942 г.

ПРИКАЗКА ЗА СТЪЛБАТА (Христо Смирненски)

ПРИКАЗКА ЗА СТЪЛБАТА

 


Посвещава се на всички, които ще
кажат: "Това не се отнася до мене!"


"Кой си ти?" - попита го Дяволът. 
"Аз съм плебей по рождение и всички дриплювци са мои братя! О, колко грозна е земята и колко нещастни хората!" 
Това говореше млад мъж с изправено чело и стиснати юмруци. Той стоеше пред стълбата - висока стълба от бял мрамор с розови жилки. Погледът му бе стрелнат в далечината, гдето като мътни води на придошла река шумяха сивите тълпи на мизерията. Те се вълнуваха, кипваха мигом, вдигаха гора от сухи, черни ръце, гръм от негодувание и яростни викове разлюляваха въздуха и ехото замираше бавно, тържествено, като далечни топови гърмежи. Тълпите растяха, идеха и облаци жълт прах, отделни силуети все по-ясно и по-ясно се изрязваха на общия сив фон. Идеше някакъв старец, приведен ниско до земи, сякаш търсеше изгубената си младост. За дрипавата му дреха се държеше босоного момиченце и гледаше високата стълба с кротки, сини като метличина очи. Гледаше и се усмихваше. А след тях идеха все одрипели, сиви, сухи фигури и в хор пееха протегната, погребална песен. Някой остро свиреше с уста. Друг, пъхнал ръце в джебовете, се смееше високо, а в очите му гореше безумие. 
"Аз съм плебей по рождение и всички дриплювци са мои братя! О, колко грозна е земята и колко са нещастни хората! О, вие, там горе, вие..." 
Това говореше млад момък с изправено чело и стиснати в закана юмруци. 
"Вие мразите онези мъже?", попита Дяволът и лукаво се приведе към момъка. 
"О, аз ще отмъстя на тия принцове и князе. Жестоко ще им отмъстя заради братята си, заради моите братя, които имат лица жълти като восък, които стенат по-зловещо от декемврийските виелици! Виж голите им кървави меса, чуй стоновете им! Аз ще отмъстя за тях! Пусни ме!" 
Дяволът се усмихна: 
"Аз съм страж на онези горе, и без подкуп няма да ги предам." 
"Аз нямам злато, аз нямам нищо, с което да те подкупя. . . Аз съм беден дрипав юноша... Но аз съм готов да сложа главата си." 
Дямолът пак се усмихна: 
"О, аз не искам толкова много! Дай ми ти само слухът си!" 
"Слухът си? С удоволствие. . . Нека никога нищо не чуя, нека. . ." 
"Ти пак ще чуваш!" успокои го Дяволът и му стори път. "Мини!" 
Момъкът се завтече, наведнъж прекрачи три стъпъла, но косматата ръка на дявола го дръпна: 
"Стига! Спри да чуеш, как стенат там долу твоите братя!" 
Момъкът се вслуша. Странно - защо те започнаха изведнъж да пеят весело и така безгрижно да се смеят! . . . И той пак се завтече. Дяволът пак го спря: 
"За да минеш още три стъпала, аз искам очите ти!" 
Момъкът отчаяно махна ръка: 
"Но аз тогава няма да мога да виждам нито моите братя, нито тези, на които отивам да отмъстя!" 
Дяволът: "Ти пак ще виждаш. . . Аз ще ти дам други, много по-хубави очи!" 
Момъкът мина още три стъпъла и се вгледа надолу. Дяволът му напомни: 
"Виж голите им кървави меса!" 
"Боже мой! Та това е тъй странно: кога успяха да се облекат толкова хубаво! А вместо кървавите рани, те са обкичени с чудно алени рози! . . ." 
През всеки три стъпала Дяволът взимаше своя малък откуп. Но момъкът вървеше, той даваше с готовност всичко стига да стигне там и да отмъсти на тези тлъсти князе и принцове: Ето едно стъпало, само още едно стъпало и той ще бъде горе! Той ще отмъсти заради братята си! 
"Аз съм плебей по рождение и всички дриплювци. . ." 
"Млади момко, едно стъпало още! Само още едно стъпало и ти ще отмъстиш! Но аз винаги за това стъпало искам двоен откуп: дай ми сърцето и паметта си!" 
Момъкът махна ръка: 
"Сърцето ли? Не!  Това е много жестоко!" 
Дяволът се засмя гърлесто, авторитетно: 
"Аз не съм толкова жесток. Аз ще ти дам в замяна златно сърце и нова памет! Ако не приемеш, ти никога няма да минеш това стъпало, никога няма да отмъстиш за братята си - тези, които имат лица като пясък и стенат по-зловещо от декемврийските виелици." 
Юношата погледна зелените иронични очи на дявола. 
"Но аз ще бъда най-нещастния. Ти ми взимаш всичко човешко!" 
"Напротив - най-щастливия! . . . Но? Съгласен ли си: само сърцето и паметта си?" 
Момъкът се замисли, черна сянка легна на лицето му, по сбръчканото чело се отрониха мътни капки пот, той гневно сви юмруци и процеди през зъби: 
"Да бъде! Вземи ги!" 
. . .И като лятна буря, гневен и сърдит, разветрил черни коси, той мина последното стъпало. Той беше вече най-горе. И изведнъж в лицето му грейна усмивка, очите му заблестяха с тиха радост и юмруците му се отпуснаха. Той погледна пируващите князе, погледна долу, гдето ревеше и проклинаше сивата тълпа. Погледна, но нито мускул не трепна по лицето му; то бе светло, весело, доволно. Той виждаше долу празнично облечени тълпи, стоновете бяха вече химни. 
"Кой си ти?" - дрезгаво и лукаво го попита Дяволът. 
"Аз съм принц по рождение и боговете ми са братя! О, колко красива е земята и колко са щастливи хората!"

 

Христо Смирненски

 

ПОМНИШ ли... (Димчо Дебелянов)

ПОМНИШ ли, помниш ли тихия двор,
тихия двор в белоцветните вишни -
Ах, не проблясвайте в моя затвор,
жалби далечни и спомени лишни,
моята стража е моят позор,
моята казън са дните предишни!


Помниш ли, помниш ли тихия двор
шъпот и смях в белоцветните вишни -
Ах, не пробуждайте светлия хор,
хорът на ангели в дните предишни -
аз съм заключеник в мрачен затвор,
жалби далечни и спомени лишни,
сън е бил, сън е бил тихия двор,
сън са били белоцветните вишни!


Елегията е публикувана за първи път в сп. Родно изкуство, кн. 2 от 24.11.1914 г.

 

Димчо Дебелянов