transparent
Custom color #:
close
Move up Move right Move down Move left
Set Show more as default view Set Show less as default view
Tutmanik

New? Join now!

Българска проза

ВЕРБЛЮД (Йордан Радичков)

ВЕРБЛЮД

 

 

Един циганин имаше няколко циганчета. Те бяха черни като дявола и мръсни като дявола. Веднъж циганчетата се втурнаха в една локва, почнаха да си играят и да се плакнат в нея и станаха по-черни от дявола и по-мръсни от дявола.

Излезе старият циганин пред катуна, видя черните и мръсни деца в локвата и възкликна от умиление:

„Лебеди мои!“

 

В старите черказки хроники е записано, че верблюдът живее навсякъде: в пясъка, във водата (имало водни верблюди), на небето; който може да погледне в слънцето, ще види в неговото око верблюд. Записано е още, че той е дошъл най-напред от луната — опустошил там всичко и когато нямало повече какво да пасе и потъвал навсякъде в прах до гърди, се разпръснал из вселената. Според същите хроники треви и храсти ще се появят на луната едва след хиляда години и чак тогава ще може да се пасе.

Времето на разселването съвпада с чумното време. Черказци едва погребали своите умрели върху високото плато и на другия ден забелязали, че между камъните се разхождат верблюди. Възможно е туй да са били миражи, или пък очите на страха да са открили това. След време верблюдите изчезнали и когато черказци отишли на платото, видели, че то е оголено като кост и че тук и там върху камъните имало следи от зъбите на верблюда. Може би заради туй в хрониките е записано, че верблюдът яде камъка, както ръждата яде желязото.

Бог създава, верблюдът руши; той превръща всичко в пясъци.

Там, дето живеят верблюди — в Сахара или зад дългата китайска стена, — земята е превърната в пясък. Никой не знае кога и откъде ще се появи верблюдът, защото той живее навсякъде.

Старите хроники отделят особено място на едно откритие: хората, живеещи с верблюд, виждат край себе си фантастични истории. Много странни работи са станали по времето на верблюда. Един ден на небето се появили крави с рибешки опашки. Те не били нито хвъркати, нито пък били заковани там, махали си съвсем спокойно опашките и преживяли. Друг път на платото излязъл египетският фараон и държал реч. В хрониките не е записано нищо от речта, вероятно летописците не са разбирали египетския език. Фараонът нарисувал върху небето крокодил, качил се на него и преминал над къщите. От комините на къщите му влязъл пушек в очите и той плакал.

Неизвестен черказец се прибрал една нощ и вместо жена си намерил в леглото коза. Щом погледнал навън, черказецът видял на прозореца глава на верблюд. Благодарение на верблюдаселяните можали да видят Ной и неговия ковчег. Той се появил на платото, пуснал гълъба, но птицата не намерила маслинено клонче (в Черказки маслиновото дърве не вирее), върнала се в ковчега и Ной си заминал, като решил, че водата на потопа още не се е оттеглила. Веднага след Ной на платото излязъл верблюд и почнал да чеше хълбоците си в камъните. Веднъж пък изникнала от земята триглава ламя и почнала да бълва огън и пушеци. Черказци се въоръжили и се втурнали да отсекат главите на ламята и да спасят селото. Чудовището изчезнало, сякаш пропаднало вдън земя. Вместо него черказци намерили там три верблюда да клатят спокойно косматите си глави. Времето на верблюда станало като сън. Сините небеса се задръстили толкова много, че слънцето едва намирало пролуки да се провре — то добивало формата ту на риба, ту на насекомо, ту подскачало като скакалец, ту ставало квадратно.

Небесата се изпълнили с градове, крепостни стени, пасбища, имало две Голготи и два Божигроба, кръстоносци яздели железни коне, Мойсей се разхождал със скрижалите, като застъпвал слънцето по опашката, а турци и кърджалии въртели овни на шишове; в същото небе видели как Пилат си измива ръцете, как Крали Марко вдигнал цялата земя и потънал до колене в небето, как Геновева живее с кошутата, какъв е адът и как точно дяволите измъчват грешниците — всичко видели старите черказци — и огъня, и казаните, и катрана. Самите дяволи седели като турци край огъня и много приличали на турците, които въртели овни на шишове. Всичко съществуващо преди черказци — бащи, деди и бабички — се появявало и чезнело върху небето; там те видели и самия Попокатепетъл — вулкана — как изригва огнена земя и застива внезапно, за да добие формата на верблюд.

Хрониките отбелязват също, че старите българи, щом дошли на наша земя, отведнъж открили на нея своите стари пасбища, жените си, дори децата и внуците си, пуснали конете, решени, че тук им е коренът, и когато насядали край огньовете, за да си нарежат на тънки резени пастърмата, зърнали в древната нощ усмивките на славянки, блуждаещите сенки на верблюди и силуетите на коне, които пият вода от Волга. В хрониките не се обяснява как тези неща са видени заедно — вероятно в туй им е помогнал верблюдът — той тогава се е усмихвал.

Много работи са видени, а други са преразказани и записани според разказите на втори и трети лица. Наши мореплаватели са се опитвали да открият Америка, преди още тя да бъде открита, но по пътя си срещали огромни препятствия, страшни водни гърбици, които трошели на трески корабите им, и понеже нашите познавали вече верблюда, откривали него в тези водни гърбици (в началото казахме, че има и водни верблюди). Въпреки всичко някои са успявали да се измъкнат с хитрост и са откривали Америка, но нито един от тях не се е върнал в Черказки, за да разкаже.

Летописците твърдят, че онези, които помиришат верблюда, забравят своя произход и в душата им пониква едно черно цвете. Всичко туй е усложнено от предположения и преразкази и може да се обясни единствено с намесата на верблюда. Някои пък твърдят, че всеки умиращ виждал усмивката на верблюд. Цар Дарий също видял такава усмивка; старият кмет на Черказки, който направи чешма по времето на кметуването, признал, преди да издъхне, че един верблюд е влязъл в стаята, усмихва му се и го кани да тръгне с него на път. Нашите и досега са убедени, че през студеното огнище на покойното време човек може да бъде пренесен единствено от верблюд.

Един черказки пустинник, уединен сред камъните на платото, виждал всяка нощ как една черказка селянка му се усмихвала и го викала. Тя лъскала светлите си зъби върху камъка и все повече се усмихвала. Една нощ пустинникът не издържал, излязъл иззад камъните и в същия миг открил, че не жена, а самият верблюд стоял там и си точел зъбите… Тъй е пропаднал пустинникът и колкото и да търсели на другия ден, дори кост не можали да открият от него — намерили там само една рибена люспа. Тогава решили, че колкото по-голяма е усмивката, толкова по-голяма е вероятността за верблюд.

Селянка разпространяваше дълго слуха, че мъжът й ходи нощем с верблюд. Времената ставаха нови, верблюдът остаряваше, даже за известно време и съвсем го забравяха. Та тази селянка тъкмо в по-новите времена заговори за верблюд и отначало това събуди насмешка, но после зазвуча сериозно и нейните братя една нощ проследиха мъжа й и макар че той много старателно прикривал дирите си, го намериха в една купа сено с верблюда. Черказецът си призна, че чак когато се пристрастил дотолкова, че всяка нощ ходел в купата със сено, разбрал, че това е работа на верблюд. Той не каза дали се е учил заедно с него да яде сено, пък и не го питаха, защото за какво ли друго е можел да ходи!

Пак по това време в черказкия манастир дойде калугер с шевна машина. Той си седеше кротко до прозореца в своята килия и въртеше машината. Можеше да ушие всичко на нея — и мъжко, и женско, и детско. Той шиеше съвсем евтино и седеше кротък като огнище зад прозореца със съвсем кротка усмивка върху косматото си лице. Черказките жени почнаха много да си шият дрехи и навсякъде заговориха за калугера и толкова много говореха, че мъжете решиха, че има някаква магия, и провериха съмненията си… Трябва ли да ви уверявам, че и тук имаше замесен верблюд в косматото лице на калугера.

Един чиновник в общината, незабележим човек с ръкавели, изведнъж реши да се ожени и премина няколко баира, за да си вземе жена. Тези баири лежаха кротко като верблюди и дядото на чиновника го съветваше да не отива толкова далече и да се спъва по гърбиците на верблюдите, защото не се знае какво ще влезе в къщата. Чиновникът не вярваше на старите хроники и си доведе великолепна жена; тя бе яка като Дан Колов — поне тъй твърдяха всички, които бяха виждали бореца по панаирите. Веднъж (бяха си направили къща и я покриваха, жената носеше кал, а мъжът я качваше с кофа) двамата се скараха, жената му каза, че ще го хвърли от къщата, защото гредите на тази къща са нейни, нейният баща ги е докарал от планините. Тихият човек се разбесня, хвърли отгоре пълната кофа върху жена си и макар че тя бе много яка жена, падна в калта и лежа така известно време, за да си вземе дъха. После ревна като лъв и каквато беше едра и както бе гневна и потна, взе първото сечиво и почна да разбива с него къщата. Мъжът падна от покрива, струпаха се съседи, но никой не смееше да пристъпи напред, за да измъкне сечивото от ръцете на жената. Тя въртеше своето страшно сечиво и разбиваше къщата и не спря, докато не превърна всичко в купчина тухли и греди, сякаш оттук бе минало земетресение. Жената се измъкна от червения облак, вдигнат при разрушаването, хвърли сечивото (това бе едно страшно и тежко рало) и погледна струпания народ спокойно, а народът откри върху лицето й едва забележима усмивка. Почнаха да си шушукат, че това е верблюд, и се измъкнаха тихо, а верблюдът ги гледаше с меката си усмивка… Жената запази тази усмивка и след като лежа в болницата и нейният отпечатък се вижда и днес върху лицето й. Тя крачи навсякъде из село, вдига рала и щом чуе гръмотевици, предупреждава черказци да се скрият по домовете, защото от небето ще дойдат верблюди и ще разрушат селото.

Знаменията в небето, записани в старите хроники върху кожата на верблюд, не се повториха. Никой повече не видя Ноевия ковчег, кръстоносците или пък египетския фараон с крокодила. Ние можем да завиждаме само на старите летописци, свидетели на фантастични събития и явления, но можем и да се радваме, че не живеем под страха за ужасната поява на верблюда, нито пък ще тръгнем подир миражите, които издига иронично пред нас, за да ни примами или да ни накара да настръхнат косите ни.

Благословено е нашето време!

И все пак, когато прелиствам старите хроники, когато преминавам през платото, върху чиито скали се виждат следи от зъбите на верблюда, или оглеждам венеца от планини, изплетен от гърбиците на верблюди, не мога да не усетя студенина в сърцето си. Спомням си също записаното от последния езически летописец, когато в Черказки нахлули християните: „И боговете, и хората са създадени от верблюда!“ Опитвал съм се да гледам в слънцето, за да видя наистина ли там има верблюд, но никога досега не съм откривал нищо, защото, щом погледна, и цялото небе се изпълва изведнъж с въртеливи движения.

Извънредно много съм затруднен с тези хроники и от самото название верблюд. На руски език тази дума значи камила. Но тълкуванието, което се дава на верблюда, отделни откъслеци от неговото описание и начинът на появяване и изчезване в никакъв случай не могат да бъдат свързани с камилата, макар че на няколко места става дума за гърбици. В една хроника се казва, че верблюдът ражда като човек, кърми като човек, макар че пасе само трева. Верблюдът живее единствено чрез тревата, доказателство за което е неговото преселване от луната след опустошаването й. Но как тогава да си обясним обстоятелството, че има и водни верблюди?

И после: защо верблюдът руши земята и я превръща в пясък? Не трябва ли тъкмо там да потърсим корена на загадката?

Още от детството ние, черказците, всмукваме заедно с майчиното мляко и хрониките за верблюда. Пак по същото време откриваме окото на слънцето, за да зажумим пред неговата ослепителна светлина. Съветваха ни да не гледаме слънцето, защото ще видим на него верблюд, а който види верблюд, ослепява. Ние не гледаме окото на слънцето, затова пък можем да гледаме в което си искаме друго око. Червеното и кръгло кокоше око, жълтото око на кучето, черното биволско око, лъскавото око на коня, където човек може да се огледа. Това са все доверчиви очи, те са спокойни и ви гледат тъй, сякаш че търсят подкрепа. В тях няма верблюд.

Къде да търсим тогава верблюда?

Никой не знае каква форма има той, каква е неговата големина, какъв цвят и какъв мирис има.

Кожите от верблюд, върху които са писани старите хроники, са обработвани на ръка, после времето също тъй дълго ги е обработвало, тъй че ако ги погледнете днес, не ще определите цвета на верблюда и по никакъв начин не може да се докаже той люспест ли е, космат ли е, дали не е имал бронята на старите змейове, или пък е бил гладък като големите морски риби.

Разпитвал съм стари хора и някои от тях са ми казвали със сигурност, че верблюдът има копито — понякога нощем може да се чуе как удря с копито земята.

Други са ми казвали, че няма копито, а само глава като кука и две уши, за да може да чува всичко.

Трети пък твърдят, че верблюдът може да бъде дърво, куче, надгробно слово, коридор или пък човек, както и гущер; той можел да стои зад вратата ви, без да го виждате, само понякога ще усетите дишането му; или пък както си седите понякога, не сте ли забелязвали край вас въздухът да се раздвижва — виждали сте навярно: това е верблюд; или когато сте в къщи, с жената, изведнъж скачате настръхнали, готови сте да се разкъсате със зъби — знайте, че това е работа на верблюд, че той клечи в ъгъла и ви гледа с невидимото си око.

А има и черказци, които мислят, че това са стари истории, времената на верблюда са отминали, хората все пак са излезли по-хитри от него, като измислили времето, разделили го на години и всяка година ни отдалечава от верблюда. Затуй си честитим Нова година! Старите черказци, когато изпращали старата година, казвали: „Отиде си и тоя верблюд!“

В това предположение за времето има известен смисъл, човекът е трябвало да прибегне до хитрост, за да се спаси от ужаса на верблюда, макар че той продължава да върви с копитата си през времето и тук и там ние откриваме върху камъка следи от зъбите му. И досега още не е обяснено защо на няколко години има по една високосна година и месецът февруари става по-голям с един ден. Тъкмо този ден, казват някои черказци, е опашката на верблюда. Който имал добро обоняние, можел в този ден да усети мириса на верблюд.

Трябва да сме доволни все пак и да се поздравим, че човекът е измислил годината, за да може да измерва с нея отдалечаването си от верблюда; и пак посредством нея той ще определи кога са изминали тези хиляда години от преселението, за да поникне трева на луната и да отидем на нея.

Първите летци след откриването на летателните уреди не забелязали никъде верблюди в пространството. Космонавтите на Съветския съюз и на Съединените американски щати също не разказват нищо за верблюда. Възможно е той да е проникнал много дълбоко във вселената и подобно Халеевата комета само понякога да ни навестява.

Той обезателно ни навестява. През 1959 година учените се озадачиха, че Земята почна да се върти по-бавно. Убеден съм, че някой верблюд е легнал на пътя й и си играе с нея, както котката си играе с кълбо прежда.

Мнозина черказци твърдят, че ако ви ударят в гръб, това било верблюд; че ако чукате на някоя врата и не ви отварят, знайте, че зад вратата дреме око на верблюд. Че ние няма къде всъщност другаде да го търсим, а трябва да се вглеждаме в човешкото око. Тези черказци се опират пак на старите хроники, където на няколко места е записано — вгледайте се в окото, надникнете в неговия кладенец и вижте дали на дъното не дреме верблюд. Старите черказци, преди да тръгнат на път, са се гледали дълго в очите, както и преди да започнат някаква работа. За тях това е било лесно, те са познавали верблюда.

Времето, макар и снизходително, е извършило тази несправедливост към нас, като ни принуждава да търсим нещо, без да го познаваме. Ние не можем да се откажем от търсенето на верблюда, след като заплашва да превърне земята ни в пясъци само заради ужасния си навик да живее в пясъци. Пък и не само земята, той всичко превръща в пясък. Старите хроники ни казват, че ако видим прашна въздишка в пустинята, то това било въздишката на верблюд. Физиците наричат този верблюд атомен взрив, от чиито нажежени зъби пясъкът става на глеч — подобно глечта на застиващия Попокатепетъл, който черказците видели в своите небеса. Ако в градината на човечеството зърнем прашната въздишка на верблюд, това е лошо знамение — небето може да се изпълни с кръстоносци, голготи и кърджалии, наклякали край огньовете, а Ной ще пуска гълъба на платото, за да дири маслиненото клонче.

Верблюдът — казват хрониките — може да превърне в пясък и най-зелената градина на приятелството. Окото да бъде будно, защото никой не знае кога и откъде ще се появи той — той живее навсякъде!

Това ми казват старите черказки хроники за верблюда и аз не мога да не им вярвам, защото те са записани върху самата му кожа.

 

 

Йордан Радичков

 

Мъжки времена (Николай Хайтов)

Мъжки времена

На ония години бях деликанлия, буйна кръв. Не бях едро, ала яко. Мартинката ми лаеше на гърбината, в пояса - нож до нож. Два ли, три ли бяха, не ги помня, а ливорверът - ей тука, на кълката. Всички ме знаеха, че не си поплювам, та щом някой се наканеше да си краде жена - викаха мене. Жененето не ставаше тогава с кандърми - в ония мъжки времена.
Имах един комшия, харесал бе в Настан една жена, та ме веднъж извика той:
- Казвай какво ще искаш, за да я докараме до сватба!
- Дай - викам - на троица по 100 лева, 200 лева отделно за пиене, та всичко 500, и сватбата ти е готова.
Съгласи се и след някой ден отидохме в Настан. Трима нови хора влезнахме в селото и се позна. Казали на момата: "Тъй и тъй, ще те крадат!" - и момата не излиза. Брат й заредил пушката: "Нека ми дойдат, рекъл, ще им сдупча тиквите!" Бре, чакахме ден, чакахме два - не излиза.
На третия ден - аратличе имам едно в Настан, Шукри, дойде и ми рече: "Отидоха, кай, да орат в Блатнище. Стягай се!" "Ами момата?" "Момата, кай, отиде и тя." Още по-хубаво! Там е кър и няма кой да я спасява. Вярно, брат й не е лесен, но той е сам, а ние - трима.
Взехме вино, ракия и се отнесохме и ние към Блатнище. Ту в път, ту под път - прислонихме се до една воденица, под едни високи ели и зачакахме. Нивата - близо, вижда се как орат момата и братът. "Дайте, викам, да попием ракия, докато стане пладнина, тогава момата ще дойде да напои воловете и ще я хванем."
Викам си тъй, ама друго се случи. Видяло ни някакво козарче, че се тулиме край нивата, възкачило се на една борика и вика, та червата си дере:
- Е-е-е-й, аго Шебане! (И оня викаха Шебан, както и мене.) Хора, вика, има в дерето, ще крадат сестра ти, хора има-а-а!
Викам на моите:
- Втасахме я! Хайде да излизаме!
Брат й, като ни видя, приготви се. Откачи брадвата от сливата, бутна сестра си зад него и се развика:
- Вървете си кой откъде е дошел, че майките ще ви разплача! - И взе да хвърля камъни въз нас да го не наближаваме. Той си хвърля, ние си вървим, вървим и му викам:
- Адаш, куртулисване от тая работа няма! Ако е за разплакване на майки - аз съм по-ербап! Пусни, викам, брадвата и си гледай работата, пък сестра ти ние на лошо място няма да я водим, ще я водим в град!
- Назад! - вика. - Ще ви пръсна тиквите!
Ония, моите аркадаше, стрепераха баджаците, ама я не спирам. Едната ми ръка на ножа, другата - на ливорвера. Викам:
- Ако е за трошене на тикви, сине майчин, хайде да ги трошим! - И са пуснах да го хвана, а пък той махна с балтията и щеше да ме е съсякъл, ако не подрипнах настрана, та ме закачи само в ръката, ей на това място, под лакътя. Съсече ми доламата и - до половина месото. Отмаля ми, значи, ръката, лявата ръка. Хванах го тогава с дясната за врата и с хващането го зарових в земята. Кораво бях тогава, яко и където хванех - не прощавах. Подлегнах го с коляното, пък със здравата ръка догребах едно дърво, та го бриснах по главата и му я обелих. Одрах му я отгоре, от върха до челото. Сетне му разпасах пояса, изправихме го до една борика и го вързах да не шава, а и раната вързахме с пояса, курдисахме го като с чалма. Тогава чак се огледахме и видяхме, че сестра му избягала. Докато ние сме се разправяли - фукнала - върви я гони. Ами сега? Викам на младоженика:
- Бе ти кьорав ли си бе, мамицата ти, къде са ти очите?
Нейсе, ровнахме насам-нататък и я хванахме в едни габри: легнало, закачулило се с фереджето - лежи си и мълчи. Рипнахме въз нея, рипна и тя и взе да се бори. Ние трима, тя - една и бая-бая ни развъртя. Но я хванахме за плитките и - клекна. Заведохме я на нивата при брат й, а пък той ни се моли.
- Пуснете ме - кай - да си вървя! Пуснете ме, че ми е лошо, не ме оставяйте тука да умирам на тая борика!
И ние взехме, че го пуснахме. Съжалихме го. Че като рече тоя мъж: дръжте ма, ноги - ако си вятър, стигни го. Забрави и орало, и сестра, и всичко. Резна се в дерето и се загуби.
- Хайде - викам на невестата - хайде сега, чоджум, да вървиш с нас да те направим ей на тоя апапин жена.
- На тоя ли, дето не си е още обрисал лигите? Птю-ю-ю-ю-ю! - и плю въз него. - Никогаш няма - кай - да стана негова жена!
Нахвърлихме се пак въз нея и я завлякохме нагоре въз баира, но тя не иска да върви. Имаше ситни плитки - половината й ги отмъкнахме, но тя се дърпа и не ще. Най-сетне я нарамихме кой за крак, кой за ръка - и я отнесохме в Джингов азмак тъй - наръки, наноги. Я бех краднало и други жени, ама такова женище не бех виждало: хем силно, хем инатин, развито и на кокал, и на снага, да не приказваме за ей тука, за отпред: такова нещо, агов, бесно, та буйно, да се не нагледаш и настишкаш.
Откъм гората възвихме към Грохотно. Очаквах брата й, като си отиде, да ни подгони и с други хора, та вместо по пътя за Дьовлен - обратно. Спряхме да я носим. Уморихме се. Взехме да я влачим, та шалварете й станаха като листница. По едно време младоженикът вика:
- Да я пуснем бе! Това е звяр, а не жена!
- Дръжте я, верицата ти! Искаш да я оставим, за да се каже сетне, че ни е надвила?
И пак надолу, надолу, та до Грохотенската река. Трябваше да минем реката, та сетне да възвием през Хамамбунар за Дьовлен. Да я минем, ама как? Реката придошла буйна, та мътна - ври! Има мост, ама е чак в селото, не е като за нас. Щем не щем, трябваше да я бъркаме. Ония помагачи, двамата, не се съгласиха с нас и се върнаха - видя им се реката страшна. Жената, и тя се тегли, и тя не ще сама да бърка в реката. Рекох тогава на младоженика:
- Хвърляй я на гръб!
Хубаво, ама тя висока, а пък той едвам до шията й стига, как да я "хвърли"? Викам му тогава:
- Клекни бе, клекни да те яхне!
Клекна той, ама тя пък не ще. Помъчих се да я бутна върху него, ама с една ръка - не мога. Вкопала ногите - не мърда! Взех тогава в ръката ножа и го впрях на гърдите й:
- Ей сегинка - викам - ще ти смукна кръвчицата! - Я понатискам ножа, тя се понавива, я впирам, тя се понавива, докато легна на гърба на младоженеца и той я поднесе към водата. Нямаше как - улови го за врата.
- Цепи! - викам му на оня. - И се не обръщай, яз ще я държа за краката!
Повърва оня, повървя и току се резна в някаква си дупка и се изгуби в мътнинето. С него - жената. Чорапите й само останаха в ръката. "Брех! Отиде - викам си - хубавата невестица!" Жулнах се тогава във водата. Я съм дългач и плавам, водата ма не плаши, ама тая вода не е като вода, а мешано с камънак и дърво - страхотия! Едно се впряло в корема ми, друго та ударило в рамото, трето в ребрата се престъргало - себе си ли, другите ли да спасяваш? Хайде, с две ръце да бях, ами то с една! С една - с една: улових жената за ногата - със зъбите, не с ръка - с ръката хванах някакъв корен и по него - на брега. Два часа дума не можем да продумаме, сини-посинели - занемели! И тая работа на месечина става. Бъхтането с брата стана по пладнина, гоненето из гората, хващането на жената - докато да зайде слънце, а по месечина - другото.
Седяхме каквото седяхме.
- Ставайте - казвам - да вървим!
Пък тя, жената, вика:
- Оттука нагоре не отивам! По-добре удавете ме в реката!
Започвам с хубавко:
- Хайде мари, Емине, недей се впира! Хайде, докато те молим с хубаво!
Не, та не! Имам, кай, брат, разбойник в Драма, той с лири ще те накичи, ако му заръчам, пусни ме, за тоя не ща да се оженя, пусни ме!
Младоженецът, уплашен, седи и чака. Гледа ме в очите.
- Ставай - казах, - ще те оженим! Ето ти го юнака!
- Не ща ти юнака, пусни ме! Тука умирам, ала не мърдам!
Хванах ливорвера и го впрях в нея:
- Осем убийства имам, ти ще си, казвам, деветото! Осем убийства - ти деветото, ако не станеш ей сега и да вървиш!
Сепна се тая жена и стана. Вървяхме, вървяхме - зазори се. Гледам, преваляме Хамамбунар и слизаме низ Криво било за Дьовлен. Цяла нощ сме ходили с път и без път, по папратища и през шума, превъртели сме се като през дарак, та здраво парцалче не е останало. Хайде - ние си можем и без парцали и без гащи, ами нея как да я представим в града? Викам на младоженика:
-Я ти върви да й вземеш дрехи да я не въвеждаме такава листница в Дьовлен!
Пък той ма тегли настрана и вика:
- Бива, ами остави ни малко, манечко да се понагалим, че белким стане по-кротка!
- Бива - рекох.
Повървяхме, повървяхме и аз почнах да си разпасвам пояса.
- Карайте - викам - напред, пък я ще остана малко по себе си!
Те подминаха, я останах. Ама ги наблюдавам. Запряха се по едно време на пътеката, а комшията й рече нещо и я препъна. Хвърли се връз нея и взе ногите й да разпилява, ама и тя мирна не седи, като ги сви, че като ги перна напред и младоженикът се претърколи два ли, три ли пъти - не мога да кажа. А бе, алънкоолу, една работа като не ти е работа, защо я барем захващаш. Настигнах ги и тръгнахме. Изпратих комшията за дрехи, пък ние с Емине спряхме току над Дьовлен да почакаме за дрехите. Впули се тогава в мене:
- Защо ма - кай - даваш на оня лигльо да ма лигави? Не ща го за мъж. Тука умирам, в Дьовлен не отивам!
- Ще дойдеш - викам, - ще дойдеш! На мене пари са ми броили!
- Ако ти е за пари - вика Емине, - брата ми с алтъни ще те покрие, пусни ма само да си ида!
- Пред думата ми - викам - алтъните пара не правят! Ще вървиш!
- С тебе - кай - ще дойда не в Дьовлен, а през море, ама с него - не!
Бре-е-е, накъде вървеше, накъде взе, че са изгърби!
Жена си имам в къщи, вярно, ама тая - жена и половина, бяла като мляко, очите й те режат като с нож, а гърдите й - фурна, мили брате - хвърляй сурово тесто, печи хляб и яж.
- Искаш ли? - вика. Ето ма!
И тогава, грях-хаир - побарах я на поляната в единия край, та сме се запрели чак в другия. Права билка, да ти кажа, не остана! Викам си: "Дотук - баш! Ами сега? Взема ли я - посрамявам си занаята! Не я ли взема - право в сърцето я ранявам!"
Тя усети, че съм надве.
- Нали с тебе ще вървим? - пита, заковала ма с очите.
Вкара ми сърцето под четал, жената с жена! В такова време ти се ще да имаш две сърца - едно за чест, друго за мерак, - а то, опустялото - едно: разсечи го, разкъсай го - пак едно!
Хвърлих го на чест и рекох:
- Няма да е с мене, а с него!... Няма как.
Викна тя:
- Няма да е се него!
- С него ще е! - рекох.
- Няма да е! - И фукна да бяга... Както са гледахме в очите - фукна. Хвърлих се на корем и я вкопчих за петата. Не ми даде време нито да шавна, нито да стана - заигра като вихрушка, въртя, сука, влачи ме по камъните и по тревите, овърша тая сиромах жена цял харман, но я съм се вкопчил като кука за петата и я не пускам. Препъна се най-сетне и падна - с бяла пяна на устата. Понатъртих се и аз, но нямаше как.
Починахме си, поседяхме, че й викам:
- Ще вървиш ли сега?
- Оставям се - вика - на ръцете ти!
Сетне дойде и оня, облякохме я и тръгнахме за Дьовлен. Трябваше да минем моста над реката и дето се вика, ше си бъдем у дома. Свършихме я, значи, както трябва, кеф ми става, та ми се допява...
А то - само е било до песни...
Таман наближаваме моста, и нещо закачулено изрипна и ревна:
- Стой! Разплаках ли мамка ви!
Видех масур на пушка, амен, амен на десет, повече нямаше крачки. Видех и една вързана глава и са досетих, че е брат й. Знаел, че за Дьовлен няма през къде да се влезе, и ни дочакал там, под моста на реката. Моят комшия, като разбра каква е работата, вървеше зад мене - дялна се под синора, в повита, и отгърмя, а пък я се намерих по средата на пътя. Едната ми ръка - вързана, ливорверът - в пояса на дъното, докато бръкнеш за него, оня с маузера ще та свърши.
- Да не си шавнал! - вика братът и тръгва към мене да лови сестра си... Маузерчето - в мене! И тогава, агов, тебе лъжа, мене истина, тая негова сестрица, дето цяла нощ я влачихме и парцалосвахме, шавна изведнъж и - от тая ми страна, дето беше - намери се отпред. Сама! Хванах я със здравата ръка за кръста и викам тогава на брата й:
- Хай си прекрачил една крачка, хай съм се хвърлил със сестра ти в реката! - А реката - кипнала под мене, страхотия!
Заковах го и - заднем, заднем - тръгнах по моста. Сестра му съм я вкопчил, не я пущам, държа я, а той ме гледа и нито да ме гони, нито да ме стреля... Тогава съм видял човек като мум, като свещ! Капчица кръвчица не остана в лицето му! Поседя вдървен, а че хвърли пушката, хвана се за очите и - заплака. Мъж не бех видело да плаче - видех... Идеше ми да се върна, да си му дам сестрата, ала тия работи не стават тъй: едно е да ти се иска, друго е да може, а пък трето и четвърто да го направиш.
Тъй я доведохме в Дьовлен. И право при Ходжата да ги венчае. Ходжата я пита:
- Зимаш ли го, мари, тоя мъж?
- Не ща го! - вика.
- Брей, че корава жена - развика се и ходжата, - направили сте я листница и пак не ще. Я - вика, - Шебане, да я заведете в гората пак, да поседи с елите сама, та белким й дойде ума в главата!
Сепна се тогава жената и - втаса. Венчаха ги...
Питам: " Сетне, аго Шебане, какво стана?"
... Сетне се водиха два месеца и кусур да имаше, повече не беше. Веднъж тя вика на мойта жена: "Яла, анайко, да ма изведеш да сея царевица в градината, да ми покажеш, че я не зная как се сее царевицата." Мъжът й я пуснал (дотогава не беше я пущал) и отидоха с моята жена да й покаже как се сее царевицата. Отидоха, жената са върна, оная, настанката, са не върна - откачила през реката и право в селото си отишла.
Сетне ми проводи и хабер да отида да говорим. Отидох и ми рече "Разведи ма с оня лигльо, ще ти дам каквото ищеш." Питам я: "Какво ще ми дадеш?" "Ще ти дам две лири, ще ти дам и шаяк за три чифта навои, една фаша за цървули ..." Е, тъй ми рече. "Щом е тъй - викам, - може. Смятай работата за опечена."
Върнах се тогава в Дьовлен и награбих комшията. "Що я не зарежеш - викам му, - това жена да ти е, та каквото и да правиш. Трябва, ако искаш да ти е жена, пак да я крадеме, както сме я крали." "Дума да не става - уплаши се той - такова нещо не повтарям, та ако ще би да си остана без жена през цял живот." "Щом е тъй - викам му, - остави я, пък ще ти откраднем друга, по-кротка, живот ще живееш!"
- Колко ще ми искаш - вика - тоя път?
- На трима по сто - триста, двеста за пиене, та всичко петстотин.
- Дадено - вика. - Върви кажи на оная, бясната, че не я ща!
- Няма какво да й казвам, ще дойдеш с мене да отидем в Настан да ви разостави ходжата, че да си гледаш кефа! - Отидохме в Настан, разведоха го, сетне му взехме друга една, крадохме я, ама не такава кражба, каквато бе първата: като я побарахме за плитките, и втаса...
Пък оная ми си даде двете лири и всичко там, каквото беше казала... Много жени съм влачил, ама тая, агов, се окачи на сърцето ми, ербап жена, където да я побараш - жена и артисва!
... Още я помня и съжалявам. Ама нали ти казах: едно е да ти се иска, друго е да можеш, а пък трето и четвърто - да го направиш.


Николай Хайтов

Анотации на романите на Пламен Трайков

  Уличница

 

 Втората книга на Пламен Трайков е романът “Уличница” (изд. “Хейзъл”). Действието се развива в последните години преди 1989 г., но чрез ретроспекции обхваща целия период на социализма. Романът отразява един колкото далечен, толкова и близък свят – свят, по който някои въздишат с носталгия, а други проклинат. В книгата липсват чернобели краски, политически оценки и пристрастия. По художествен път е пресъздадена реалността и духа на това време, пречупен през призмата на съдбите на героите. Главният герой е Марга - обикновена млада жена, красива и амбициозна, мечтаеща за кариера в журналистиката. Другият главен герой е Ник, принадлежащ към класата на управляващите - силните на деня.

           Възпитана в ценностите на левите идеи, Марга успява да пробие в т. нар. висше общество, да тръгне по пътя на мечтаната кариера. Успехите й в това херметично затворено общество, в което само малцина „плебеи” успяват да влязат, се дължат на личните й професионални способности, но и на компромис – въпреки че е омъжена, влюбва се и заживява интимно с Ник, като рискува съдбата на семейството си и осиновеното им дете. Ала вкусвайки сладостта от издигането в йерархията, тя осъзнава, че трябва да плати съответната цена, което значи да направи компромис със съвестта си, осъзнава, че обществото, в което искрено е вярвала, има двойни ценностни стандарти, че кадърността и професионализмът не са достатъчни за просперитет, както си е мислила...

           Кои от двата възможни пътя ще избере Марга: Да запази материалния си лукс като стане част от елита, който хамелеонски се подготвя от социалистически да стане капиталистически? Или, като осмисли илюзиите си, ще намери сили да запази чистотата, самоуважението и свободата си? Трудна, хамлетовска, дилема...

           Образът на Ник е противоречив - способен на щедрост и любов, но и епикуреец, следващ безпардонно изменчивите си настроения на задоволяване на плътските си и материални потребности...

           Художествено плътно са описани и останалите герои: „висшия” приятелски кръг на Ник, работещите в редакцията на вестника, отношенията на Ник с баща му, Константин, съпруга на Марга...

           Впечатляващо е и приятелството на Марга с прикованата към инвалидна количка Жасмина...

           Литературната преса излезе с положителни отзиви за този роман, който е писан в годините на „зрелия социализъм”, но по обясними причини излиза от печат след рухването на Берлинската стена.

           Авторът би бил благодарен на искрени читателски отзиви на e-mail: traikov2005@abv.bg

 

 

           Корабът на страстите

 

      

          Романът „Корабът на страстите” е третата книга на Пламен Трайков. Първата - „Конкурс за щастливци”, сб. разкази, излиза през 1984 г. (изд. Хр. Г. Данов”), втората – романът „Уличница”, излиза през 1997 г. (изд. „Хейзъл”) с положителни рецензии във в. „Литературен форум” и централни ежедневници.

          Действието на „Корабът…” се развива в наши дни. Главни герои са д-р Елисеева, психиатър, собственик на психотерапевтичен кабинет, наричан „Кораба”, Дик, заможен бизнесмен, художникът Косьо, съпругата му Марта, счетоводител, и осемнайсетгодишната им дъщеря Юлиана.

Родителите на Косьо са репресирани от комунистическия режим и той участва във всички обществени прояви от падането на режима на Живков до събарянето кабинета на Жан Виденов, има амбиции да се занимава с политика, но бива разочарован и се оттегля. Открива своя изложба, която няма очаквания комерсиален успех, разочарован отново той крои планове за емиграция зад океана, където има роднини. Съпругата му Марта не споделя тези планове, несигурна в семейните им приходи, смята, че той е длъжен като мъж да намери форма да увеличи семейните им приходи тук, в родината. Отношенията им се влошават, объркана, тя започва връзка със съученика им Дик.

Красивата им дъщеря Юлиана, ученичка в последен клас, е манекенка, но с Майя, нейна приятелка, също манекенка, решават да скъсат с модния подиум и, мечтаейки да открият своя дизайнерска къща, решават да съберат пари в едно студио като голи модели чрез онлайн кореспонденция пред уейбкамерите с потребители от САЩ и Западна Европа. Майя научава, че е осиновена, забърква се в черно тото, със средствата от което се впуска в издирване на биологичната си майка. Юлиана разбира за връзката на майка си с Дик. Страдаща от булимия и прием на наркотици, отблъсната от хомосексуалните наклонности на Майя, отвратена от разрухата на семейството си, Юлиана прави опит за самоубийство и след събуждането си от комата придобива необикновени способности. Тя, заедно с Косьо и Марта, се включва в психодраматичните сеанси на Кораба, страданието събужда духовните им сетива и осмисляйки връхлетелите ги събития, сред човешките им страсти пламва искрицата на Христовите страсти – заиграват паневритмия.

Дик - „играч” от елита, комарджия и еротоман, почитател на джаза, таящ в себе си човещината - отказва подадената от д-р Елисеева ръка и не стъпва на Кораба. Нелепият му край е закономерен.

Майя става жертва на криминалната паяжина, в която се е оплела.

Книгата има модерен изказ. Еротиката, хуморът и задълбочените анализи създават ярка картина на процесите в съвременното ни общество, а и на глобализиращия се свят.

Поради читателски интерес и към книжния носител на книгата, тя може да бъде закупена чрез наложен платеж. За повече информация можете да пишете на автора на следния електронен адрес traikov2005@abv.bg. В София книгата може да бъде закупена и в книжарниците "АСТЕЯ", ул. "Пиротска" №3, безистена на ет. 2, тел. 9811058, и от Езотеричен магазин "ИНТИ", ул. "Цар Самуил" № 109, GSM 0898622 363.

Авторът би бил благодарен и искрени на читателски отзиви.

 

Към романа

Корабът на страстите I (Пламен Трайков)

                   

 

                    ПСИХОДРАМАТИЧЕН РОМАН

 

Не спъвай процесите на твоята душа!

                                                                                                    Беинса Дуно

 

ЗАПОЧНИ  ОТ СТР. 5 !

 

 

Три месеца след самоубийството

 

ВЪН ОТ РАЯ, психодраматична сесия. Начало

 

ХЕНЗЕЛ: Странна е тази музика! С дъх на море…

ЕМА: Барток – струнен оркестър, перкусии и челеста.

ХЕНЗЕЛ: На Кораба сме, къде другаде, люлеем се, мачтите скърцат… Струпани сме край перилата и се взираме с надежда, но морето бучи… Дотегна ни тоя залив!

ЕМА: Може би оная далечна светлинка вещае отплаване? Виждаш ли я?

ХЕНЗЕЛ: Дали ако по-рано бях видяла предстоящия край на ДИКЕНС, бих го мразила толкова, ЕМА? Туй се питам напоследък. Смъртта е нелепа независимо дали си я извикал, или е дошла свише… ДИКЕНС живя хазартно, самоубийствено, видях го като проснат труп и го алармирах, а той се изсмя. Може да е скривал смущението си, а? Може да не е бил кофти човек? Чудя се… (пауза) Наричаше живота студен джаз…, дали не е бил прав?…(пауза) Дано светлинката не е мираж… Веднъж да вдигнем котва…

ГЛАС ОТ ПУБЛИКАТА: Нямай угризения, който не обича себе си, не обича никого, как да го предпазиш?

ГЛАС ОТ ПУБЛИКАТА: Видя го мъртъв? Да не си ясновидка? (Смях.)

ХЕНЗЕЛ: Не знам. Моля, не ме прекъсвайте, говоря с ЕМА. Може наистина да не е бил гадняр, в края на краищата колко са мъжете, които биха устояли на упорита съблазън, а акъла на МАГДАЛИНА все в гащите, очите й – нимфомански премрежени, устните - емблема на оралната перверзност… Наясно съм: постоянно незадоволеното животно между краката, сексуалната и психическата й извратеност идат от грозотата й – външна и вътрешна. При това е стара. Тъй че, ако се търси вина, не е у него, защото мъжете нищо не влагат, нали, за тях любовта е обикновена фрикция на половия орган… Плюс ядене, нали?…

ГЛАС ОТ ПУБЛИКАТА: Доста натуралистично! (Одобрителни възгласи.)

ХЕНЗЕЛ: Ама е така.

ЕМА: Днес МАГДА и ИОНА не са на Кораба, мила ХЕНЗЕЛ, някой ден заедно с тях ще обсъдим естетическите категории грозно и красиво, съгласна ли си? Знам, че не можеш да изпиташ задоволство от края на когото и да било, включително от тъжния край на ДИКЕНС, още повече, че ти изпрати и скъп за теб човек, надникна в отвъдното… и претърпя метаморфоза…

ХЕНЗЕЛ: Какво ли не претърпях. Искам да се махна, знаеш ли. Дълго се колебах, но почвам да мисля, че заминаването с ИОНА е шанс за мен? Да изчезна от тук, нищо да не ми напомня за разврат, страдание и мъртъвци! Ама и на Сатурн да забегна, едва ли ще се отърва от психическия баласт... Още избивам чивия… Жалко, че не останах в амнезията!… Ако трябва да съм честна, ЕМА, не асимилирам тези връхлитащи ме странности. Някой път да, карат ме да се усмихна, но друг път… не ме кефят. Като например нашепваната вероятност отново да съм с МАГДАЛИНА! Объркана съм. Знаеш ли - бих искала пак да съм като другите. Но не точно като тези хора.

ГЛАС ОТ ПУБЛИКАТА: Срамуваш се от нас, така ли?

ХЕНЗЕЛ: Не-не, извинете, че прозвуча така! Защото сме доведени тук от проблеми и… от бляна по синия океан… Химера, естествено… Ама ще се оправим… може би…

ГЛАС ОТ ПУБЛИКАТА: Действителен случай: Млада жена отива при учител-адепт да се жалва колко я е страх да не й лепнат етикета „луда” заради консултации с психиатър. Учителят й рекъл: „Не се безпокой, всички, които са вън от рая, са луди. Ако някой ти каже, че си луда, ти му отговори: И ти си като мен!”

ХЕНЗЕЛ: Моля ви, съвсем не исках да кажа, че… Опитвах да споделя с ЕМА, че тези мои необясними състояния ме правят неспокойна, вие нищо не знаете! Страх ме е да не се изморя. Не съм сигурна в себе си, разбираш ли, ЕМА, ти за съжаление, не си ми майка да си цял живот до мен!

ЕМА: Знам, с времето ще намериш отговор защо точно с теб се случи и тогава загадъчното няма да те плаши. Научи се да разпознаваш съдбата си, мила, вече си пълнолетна. Който се ръководи от интуицията си, той е затворен за шумовете на външния свят и сам напипва пътеката си.

ХЕНЗЕЛ: Досега не си ме лъгала, но макар и лекар, си човек, не си Господ нали. Само в Него не се съмнявам. Дано не ми се сърдиш.

ЕМА: Отнасяй се към себе си както Господ се отнася към теб – обичай се. Не изобличавай, нямай подозрителност и страх и ще видиш как всичко около теб неусетно ще се промени към добро.

ХЕНЗЕЛ: Добре звучи...

ЕМА: Мисля, че загряхме. Предлагам да почнем с размяна на ролите – ти да си МАГДАЛИНА, а ХЕНЗЕЛ да е представена от ПОМОЩЕН АЗ, съгласна?

ХЕНЗЕЛ: Добре, но спираме уредбата, предпочитам… жива музика и без думи! Аз на тимпаните, о кей?

ПОМОЩЕН АЗ КАТО ХЕНЗЕЛ: Аз ще свиря на металофона…

ЕМА: Нека не забравяме биоенергийното дишане. Първо ще се заредим с кислород и една тогава ще изпеем песента на гласните – за концентрация и повдигане на вибрациите. Ще акомпанирам на пианото. Музиката е съединителното звено между човешкия и ангелския свят… Започваме ли?

ГЛАС ОТ ПУБЛИКАТА: Готови сме!

 

стр.5

І. Относно ЗАБРАНЕНИЯ ПЛОД

 

                                                                                                                Ало, психиатрията!

                                                                                                                Бързо! Тук на един му

                                                                                                                стана добре!

                                                                                                                                Анонимен сигнал

Това, уважаема, е една психарска история, финалът на която избухна неотдавна със сцена на егоистично задоволяване на половия нагон. Въздържам се да започна с описания на генитални изживявания, макар че, мен ако питаш, си струва, защото те по своята същност бяха следствие на рядко срещано по своята безскрупулност изнасилване от страна на така наречения нежен пол! Обещавам да ти пусна тоя словесен клип, но преди това бих се ограничил с констатацията, че разривът, следствие на това изпъстрено с неприлични думи, опипване и телесни тръпки деяние, бе логичен, ала колкото и да е парадоксално, бе пожелан и предизвикан, именно, от насилника, който на всичко отгоре смяташе, че между двама им е имало връзка. Ако в теб мъждука нещо сантиментално, недей се коси, защото финалът на историята и последвалият разрив се оказа едноактова (и в единия, и в другия смисъл) пиеса, представляваща по-скоро прелюдия към нова интрига. Но ако на пуританското в теб всичко това му дойде в повече, приеми версията на единия от партньорите, според когото съвкуплението по принцип не е животинско (“по принцип” – как ти звучи?), в случай че физическата възбуда е резултат на душевната, следователно телесните страсти са деликатен начин за поддържане на мирогледното равновесие, което, в противовес на негативизма и отчаянието, стимулира духовното – сиреч, когато един секс има възвишени цели, той е антипод на разврата... Бла-бла.

Колкото до другата страна в горепосочената изчанчена история, с чиста съвест мога да отбележа: беше по-дистанцирана от подобни еквилибристики, защото се имаше за епикуреец, извличащ единствено и само удоволствието от мига и мислеше, че, подобно на паяк, нарцистично се храни от емоционалните и телесни тръпки на своята жертва, оплетена в еротичната му паяжина. Тази страна имаше съзнанието, че диктува правилата на играта, че е готова на петинг и в по-широк смисъл...

Докато ролите не бяха разменени...

Що се отнася до взаимоотношенията с третия компонент на триъгълника, госпожо, уверен съм в погрешните ти преценки и заключения – следствие от рутинно предубеждение. Като слон съм злопаметен, но само в бизнеса си. По-скоро съжалявах тоя рогоносец. Защото колкото и навремето да се давеше с атоталитарна риторика (той поначало си е кух теоретик), на него хич не му и мина през акъла, че уравниловката бе рай, именно, за неудачниците и вместо да рипаше по митинги, какъвто бе и болнав, трябваше да бленува по изгубения рай... Сега, когато политическите страсти на прехода вече са отшумели, дано го е осъзнал. Мъничко съжалявах и нея за орисията й, но само мъничко. Наскоро, не помня по какъв повод, се сетих за младежките си фантазии в далечната мезозойска ера, когато халюцинирах въздушни замъци, обитавани от мен и нея в качеството й на моя съпруга. И изпитах неочаквано задоволство по простата причина, че ако този досаден сценарий се бе осъществил, повестта не би била хумористично еротична (не предвидих мистично-криминалния привкус), а отблъскващо прозаична и следователно – отдавна да е хвръкнала в небитието. Дето се казва, като губиш, не знаеш какво печелиш. Към днешна дата си давах сметка, че колкото и да бе евтин тоя забранен плод, не исках да се отказвам от него (да не се лишавам доброволно от каквото и да било бе станало моя втора природа). И докато гадаех за истинската причина за театрото, което тя ми изигра в боксониерата след последното ни чукане, поколебах се дали да не намина у тях и лично да проверя има ли някаква реална промяна в семейния им ландшафт, или е била плоска провинциална куртоазия от типа „За каква ме мислиш, не съм от тях, как’ Сийке!”. Но нещо ме възпираше и нито се обаждах, нито отивах у тях. И слава богу, защото ако вярвах на досегашната периодика на сношенията ни, всеки момент трябваше да очаквам вагиналното глождене автоматично, със затворени сомнамбулни очи, да я доведе в любовната ни квартира със снети и сгънати в чантичката прашки. Знаех, че вече съжалява за така лекомислено обявената сексуална диета, несъизмерима с волевия й стоицизъм – изпитание от този тип не беше препоръчително за жена с трептящо чувствителни органи за възпроизводство като нейните. И не се излъгах. Е, тя нямаше да е тя, ако елементът на изненадата изобщо липсваше - в очакваното обаждане все пак имаше и нещо неочаквано – позвъня на мобилния в тъмни зори. Нея нощ спях с як махмурлук и не зная дали преценката ми е била правилна, но гласът й отново ми се стори тревожен. Ако не се лъжа, поисках от нея да ми отговори трябва ли непременно винаги да се прави на тревожна, когато й се е язди та две не вижда? Препоръчах й да се държи естествено с мен, защото една еротоманка би била най-добре разбрана именно от сексист. Тя кресна, нарече ме Дан Колов, държал съм се дибидюс като герой от вицовете за дебеловратите, но това изглежда не й стигна, та изплю обръщението “господин Доцент”(!), след което, вече изпуснала парата, кротко се поинтересува дали не познавам някой добър лекар (това била истинската причина за обаждането), който да й препоръчам, ставало дума за девойката, било сериозно. Напрягах се да вникна в думите й, едва се ориентирах. Както казах, бях сигурен в прозрачния претекст на обаждането й, зад който се криеха неприлични помисли на сегрегация към гащите ни, но това, че на края взе да заеква, ме накара да се замисля - и друг път бе пелтечила, но само щом истински се панираше. И точно тук, уважаема, в пристъп на пиянско остроумие (наистина не бях изтрезнял) й дадох твоя телефон. Знаех, че няма намерение да се обажда на когото и да било доктор и че много скоро ще кацне у нас, за да изпее плиткото си съчинение като увертюра към екстаза на таза. Ако пък наистина й хрумнеше да ти позвъни, бях с чиста съвест в убеждението си относно необходимостта това семейство да се диспансеризира групово при теб. След което, уважаема, забравих за случката. За да мине почти нов месец от тогава – време без вест, без кост от нея, освен новината, че девойката ще ти става пациент.

Известно ми е, че лудостта е заразна, но не го свързвах с нейната персона, смятах я за силна и че по тази причина няма да допусне в себе си неговия бацил. Изглежда не бях се ориентирал добре, ала защо да крия - не намирах за нужно да отделям време за мисловни абстракции относно тандема ни. Знаех само, че връзката ни е лежерна и това бе достатъчно. Не се срещахме често и не винаги сваляхме гащите (пиехме по един коктейл в любимата й виенска сладкарница на “Московска“ или в аперитив “България” на “Руски”, а гащите сваляхме веднъж-дваж месечно в боксониерата ми на “Белите брези”). Мисля, че една натрапчивост би унищожила всичко, но учудващото беше, че и тя го възприемаше по тоя начин. Инак едва ли би продължило. Понякога звънкаше тя, други път – аз, нямаше водещ и ако не бях в странство, виждахме се. Срещите ни в боксониерата винаги ме забавляваха - тя неизменно се явяваше с едни тревожни очи (силно гримирани), с трепкащи устни, които безгласно питаха: „Сигурен ли си, че трябваше да дойда?” Комай очаквах тези срещи, именно, заради смутената й недосегаемост, заради нейната двойственост: стъпила на високи токове, бе винаги издокарана като за виенски благотворителен бал - лайфстайл, литературен език, правилен словоред, официален и делови тон, света вода ненапита! И точно в това бе тръпката - в представата как разголвам до беззащитност и обладавам Нейно височество целомъдрието, вече знаейки слабостта й да слуша мърсотии непосредствено преди, по време на проникване фалоса под вулвата и постъпателно възвратните движения на съвкуплението (възбуждаше се не от тези глаголи, съществителни и наречия, а от непристойните им словесни еквиваленти!)... И винаги се сещах за вица за заека и видрата, която заекът наричал тидра, понеже не говорел на “ви” с животните, които е чукал (веднъж й го казах, но както и очаквах, не го оцени). Като си тръгнеше, очите и устните отново трепкаха гузно: Трябваше ли да го правим? Не потвърждавах, нито отричах, само я наблюдавах как отново навлича маската на студена и недостъпна, презираща плебса аристократка. (Би била върла перверзница и сноб, ако причисляваше към простащината и секса.) Както и да е. Водехме еднообразни диалози, когато се връщах от някое мое пътуване, разправях й туристически впечатления, инак разменяхме хапливи остроумия или някой смешен случай от деня. Знаех, че не понася джаза, но садистично й описвах всеки джем-сешън с мое присъствие. (Веднъж, бъзвайки нескриваната й джаз досада, й разправих как съм се запознал с Умберто Еко при гостуването му в София, където той медитира в джаза на Мира Кацарова в клуб “Чек пойнт Чарли”. Последва блондински отговор: харесвала го, но само като белетрист!?) В интерес на истината тя нямаше особено чувство за хумор, даже никакво, но влизаше в заядливия ми стил и хич не ми цепеше басма: аз я провокирах с вицове за блондинки, с нейната джаз инвалидност, а тя мен – с вицове за новобогаташи (беше ме нарекла Двуликия Янус, мятащ се между доцент Дик Колев и Дан Колов), с импотентния ми интерес към художествената литература (би ли отгатнала приоритета й към потентностите?), наричаше снобски навика ми да пуша скъпи пури (забраняваше ми ги, пушекът бил бич за мигрената й), иронизираше страстта ми към мощните мотоциклети... Веднъж, като си спомняше студентските турнета със състава за народни танци към някакво читалище, аз я подканих да ми тропне едно голо хорце, в отговор на което тя ме клъвна немедлено – само ако и аз съм се хванел гол до нея, “господин Пенис Друсос, пардон – Денис Русос!” Представата за моите друсащи се телеса, дошла от нейната уста, ми хареса и тогава, именно, осъзнах, че пред нея истински забравях килограмите си, докато пред другите просто не ми пукаше, защото им плащах… Дума не отваряше за благоверния си, а аз и не питах (само веднъж подметна, че не вземала на сериозно „бълнуванията” му за емигриране в Латинска Америка). Чат-пат ми разправяше за домашния им мацаран Жоро, а аз – за дебелия като мен Сан Бернар на име Одзеки (в превод от японски Голям шампион в турнирите по сумо), пазещ двора на къщата ми в Бояна (където тя не дойде нито веднъж)... Тайно се забавлявах с напъна й да изглежда делова, да си предава важност със смешната си счетоводна фирмичка, ала с доза учудване се питах докога ли интересът й към евентуален бизнес с моите фирми ще е нулев?

Никога не уточнявахме следваща среща и понякога си мислех, че такава няма да има. Но вече година – още имаше. Въпреки гордостта си, тя очевидно устискваше не повече от три-четири седмици без тези смешни движения... Но за всичките ни месеци тя само два пъти се нави да я повозя на мотора, фучах шеметно, тя пищеше отзад (от кеф или страх?), но явно се пълнеше с адреналин, защото след това ми се отдаваше без задръжки... (От години градя имидж на джипов фен, как не показвам нос от блиндираните стъкла - сещаш се, превантивни послания, - но никой не знае, че като ме засърби крастата, нахлузвам инкогнито шлем, маскиран на рокер и яхам магистралата до пълно начесване.)

Като на всеки психотерапевт, сигурно ти се драйфа от психарски истории, уважаема. Все едно да шашнеш гинеколог с вагинални приказки, нали. Може би пишейки ти, сам се подлагам на своего рода терапия, от която според теб имам нужда, ако е така, с един куршум - два заека. Защото, захващайки се с тях, вече ти единствена можеш да ми дадеш персонална и достоверна информация за тези хора. Бъди откровена, интересуват ме някои факти от последния месец и по-точно за девойката, в смисъл, има ли блъфиране около нейното състояние, имам ли основание да смятам цялата история за сапунка и прочее. Искам да знам истината, от твоя гледна точка, разбира се, и за нея – в смисъл доколко достоверно е нейното психясване, свързано ли е с мен по някакъв начин, или домочадието просто й е натежало, което е по-вероятното (ужас, изписали законния й от болницата!). Предвид достъпа ми до коша с мръсното им бельо, те моля да не ми спестяваш подробностите в проява на щадяща деликатност, знаеш, че отдавна съм изхвърлен от пансиона за благородни девици, затова ако обичаш, остави на мен да преценя кое е важно и кое не. Знаеш също така, че не съм стиснат, тъй че таксувай “неприкосновеното” им от твоя гледна точка досие по най-високите ти тарифи за консултация. Пазя данните от твоята лекарска биография още от времето, когато се наложи и аз да взема някой и друг сеанс при теб, та още от тогава знам, че си от стара коза терапевт, в смисъл, че си вадиш хляба все с подобни заплетени и извратени истории, тъй че дано не гримасничиш дето ти натресах тоя случай. Имаш електронния ми адрес.

Р. S. Ти непрестанно ме коригираш, твърдиш, че отдавна вече не си психиатър, а холистик, но за мен като профан това е въпрос на термини и дали ще наречеш прикачените (откачените) файлове, които разменяме, психотерапевтични или холистични ми е все тая. Едно време на това общуване му се викаше епистоларно, но не мисли, че съм старомоден, уважаема, нали бъбрим в чата и скайпа. Както и да е. Що се отнася до обръщението ми, мога да ти викам както предпочиташ. Включително и д-р Елисеева, ако щеш. Но преди като се срещахме на живо се кодошехме: “господин Дик, госпожо Док”, нали помниш, ти май имаше чувство за хумор. Знаеш, че не ми дреме, вкл. за животеца ми, камо ли за обръщението “господин Доцент”, ама него бих искал да огранича само за хората от определени среди, към които ти (радвай се) не принадлежиш. О кей, госпожо Док?

Р. S. Ако прецениш, че те имат нужда от по-сериозна помощ, окажи им я без колебание, аз ще поема разноските, но си трай, измисли нещо от сорта, че, примерно, Обединени холандски фондации са ти пуснали гювеч по проект... Окей, госпожо Док? Дай им роли в твойта трупа за психотеатър (нали тъй се казваше?), дори в психоопера ако трябва, ти ги разбираш повече тия работи...

Р. S. Апропо, замисляла ли си се защо като феникс отново се възражда черно-бялата фотография? Не смяташ ли, че сред абсурда, в който щъпуркаме, шарен, шумен и досаден като телевизионни реклами, друг хумор, освен черния, няма? Да не си загубила своя, госпожо Док? Впрочем, що не ти направя още едно признание? Преди, по време на сеансите ти с мен, си мислех, че си от някаква изчезваща порода! Как, по дяволите, имаш сили да гледаш така и да се усмихваш по този начин на сульо и пульо, дошъл да ти се жалва? Ставаше ми едно хубаво, хубаво!... Театрални кръжоци за хахо мушмуроци - изумително! Вече съм наясно с отговора: ако ти липсва онова особено излъчване, печелещо доверие, не би била добър психорежисьор, нали? Всеки с професионалния си трик.

Р. S. Снощи видях и чух на живо “Ърт уинд енд файър експириънс” в зала 1 на НДК. Адски ме изкефиха дъртите копелдаци, няма остаряване пустият Ал Маккей, егаси китарата! Дойде ми като мехлем след загубената сума на покер. Може и да не си фен на тая музика, но дрънкаш на пиано и ще разбереш за какво иде реч.

 

ЛАФ В МРЕЖАТА, (не)терапевтичен диалог

 

“На лошите, както знаеш, госпожо Док, не им пука. На съветските военни филми бях от фашистите. Тъй че, вярвай, моите лафове в мрежата с теб, макар и разбъркани във времето, са тет-а-тет. Дали ще ги вземеш за психотерапевтични сеанси, или като етюди от твоя психарски театър, все ми е тая.”

Психо явно ти харесва като фонетика – от „Психо” на Хичкок?, затова пояснявам: точното име на метода на Джейкъб и Джоузеф Морено е психодрама, музикална психодрама - без емоционални окраски. Добре, щом си нацист, как те приеха в БКП навремето?”

“Не ме и питаха. Битува схващането, че дебелите по начало са от добрите, дрън-дрън. Като се заяждам с Русата Марта, тя си мисли, че остроумнича. Като обсипвам сганта с епитети, Русата Матка го отдава на ексцентричност... Що ли не вляза в сатанинска секта?”

“Като световен скитник как не са те оплели в мрежите си, поклоннико на Шопенхауер?”

“Да казваш истината, не значи, че си някакъв поклонник. Не мислиш ли, че нещата трябва да се казват?”

“Зависи с каква цел и как.”

Е, да. Например Марта я щадя. Не мисля, че ще го понесе, ако й кажа, че цялото им семейство, включително и Юлето (пардон – Юлиана-Роса!) е изкелефенчено, че трябва да сменят табелата на вратата – вместо Тихомирови, Психомирови. Жена ми смята, че му завиждам и затова си дрънкам. На импотентния Косьо, хе-хе. Дюлгерският ми (изразът е неин) бизнесаршин бил неуместен, били сме антиподи – аз дебел и циничен, ухилен като пача чревоугодник, а Косьо – строен и поетичен идеалист, творец с романтично излъчване, младият Вертер едва ли не. Тц-тц...”

“Да се казва истината – да. Но без изобличаване, без съдене, а добронамерено, с презумпцията да помогнеш. Не забравяй, че и ти, макар и за малко, ми беше пациент.”

“Не е нужно да си луд в България, за да правиш бизнес, ама помага. Бих го рекъл и другояче: ако не си в 5 на въртележките, забрави и идеята за бизнес. В тая работа колкото повече си тралала, толкоз по-добре. Ти помниш защо дойдох при теб навремето – нямаше нищо екзистенциално - бях ял кютек (белегът ми е оттогава), а аз съм хомо сапиенс, за разлика от Тихомирови...”

“Апропо, ще ти пращам информация за Тихомирови не за пари, а като подготовка и на твоето качване на Кораба. Би било хубаво да си заедно с тях на Кораба, човек се повлиява трайно, ако терапията обхване социалния и културовия му атом (термин на Морено), а вие сте заедно. Не си ли помислял, че интригата ти (така да го наречем) с Тихомирови, заедно с пристрастието ти към хазарта, е по-маловажно от порция бой? Не отхвърляй на примависта предложението ми, помисли!”

“Та да секне адреналинът ми, така ли? Кой се отказва доброволно от густото, госпожо Док? И ако за големия адреналин от покера си плащам, то малките дози от обятията на Марта са гратис. Проблемчетата са част от тоя адреналин - ако перифразираме товарищ Джугашвили, есть женщина, есть проблемы, но когато са две и то красиви - воглаве с тая малка женичка Юлето – гордиевият възел е задължителен. Знаеш ли последното ми откритие? Ще паднеш - Марта го ревнува! Тя, дето по един филигранен начин му туря рогата! Нищо чудно, госпожо Док, забавлявайки се с мен, тя да му отмъщава за нещо си или събужда заспалия му интерес!?”

“Не мислиш ли, че е увлечена по теб? Една жена не допуска интимно мъж току тъй...”

“Може да е от комплексите, с нейните 155 см бъкат. Доземяк, би рекла баба ми, а дядо би подметнал: голяма жена за парад, малка – за креват! (И щеше да е право старото коце!) Лолитка, дупето й колкото две юмручета, никаква талия, малки праскови (изчезват щом легне по гръб, за компенсация отгоре им стърчат яки кюстендилски хрущялки)! И на 38 е тийнейджърката, натуралната блондинка от абитуриентския ни бал! Главата й, обаче, определено става за корица на женско списание – лъвска грива, чипо носле, кожа млечице, но устата, каква уста, госпожо Док! Голяма и смахната! Когато навремето я зърнах в училището, прималях, честно! Устните, ъгълчетата при разговор образуваха невероятни гънки, придаващи й одухотвореност! Марта просто жестикулираше с устните на фона на белите зъбки, жестикулираше с веждите и големите сиви очи, с накланянето на главата, с което, сещаш се, ме манипулираше - не можех да не си падна зверски, госпожо Док, нямах пукнато неизвинено!”

“Хм. Били сте като млади елени с Косьо, конкуриращи се за една кошута?”

“Той не даваше вид, че я иска, това е най-гадното. Веднъж в класа, някакъв хапльо я нарече бюсттабанлия и незабавно му треснах кроше. После се млатихме и зад даскалото. Тогава тя почна да ме гледа по-особено, още повече след оная обща изложба на мои и Косьови платна във фоайето на даскалото (единствени ние в гимназията рисувахме и всички ни викаха Гогетата - Ван Гог и Гоген!), сред които рискувах да изложа и неин портрет – двусмислица от ангелски очи и порочни устни, уви, без да ми е позирала. Всички в класа го харесаха (апропо, тоя портрет остана най-добрата работа в кратката ми художническа кариера), четкаха ме и даскалите. Единствен Косьо подметна, че съм бил пазарувал от Леонардо, усмихвала му се Джокондата, което вместо да попречи, събуди интереса на цялата гимназия! Така или иначе говореше се за тая картина и аз реших, че Марта ми е в кърпа вързана. Добих кураж, свирих на китара, пеех на купоните, на които ходехме и тримата, измислих парче за нея... В отговор на което тя най-вероломно кацна при него - най-добрия ми приятел! Шерше ла фам първи път...”

“Човек никога не знае, нали?”

“Да, тогава, госпожо Док, и през ума не ми мина, че след години моята Мона Лиза ще тренира езда и ще препуска съвършено гола из еротичните прерии, цвилейки сластно не върху оня влюбен жребец, какъвто бях, а върху един циничен и присмехулен дебел катър... Парадоксът бе, че аз подуших за ревността на тая красива жена към благоверния й не кога да е, а вече паднал в капана на сладострастието й. Шерше ла фам втори път...”

“Имаш ли нова песен за нея?”

“Смешки, госпожо Док. Китарата ми бере прах от абитуриентския, пея само в банята. И не за Марта. Ако сега напиша песен за нея, трябва да я дам на „Хиподил”, да е забранена до 12 г. Но музиката си остана голямата ми любов, госпожо Док, и в частност - джазът. Като консуматор. Аз въобще съм си консуматор. Снощи не ходих никъде, останах сам и мастурбирах. Душевно. Със Стен Гец и Жобим. Ако има рай в джаза, госпожо Док, той е в тандема им! Мисля, че саксът на Гец, вокалът, пианото и китарата на Жобим ги вдига до реквиема на Моцарт – класика и нова дефиниция на стиловете боса нова и самба! Беше гореща тропична нощ, която прие в обятията си студения прагматичен Север.”

 

ІІ. Относно МЕЧТАТЕЛКАТА

                                                                                                Леонардо, ако знаеха какви сме,

                                                                                                щяха да разгадаят усмивката ми!

                                                                                                                                                                Мона Лиза

От време навреме в Интернет лъсват уж случайно и уж недобронамерено пуснати креватни клипове на холивудски, а и на наши попфолк и пр. знаменитости, вдига се малко шум и… нищо, овен, че постигат целта си - свежа реклама. Според Съмърсет Моъм обаче сексуалният живот на всеки човек би потресъл света, ако бъде показан пред публика. Класик, някога може и така да е било. Днес, в контекста на акселерацията, скритата ми „камера” с Марта е само със знак „12”. Не вярвам да бъдеш потресена, госпожо Док, секс като секс, по-скоро се надявам да помогне на лечението им – навярно за диагнозата ти важни ще са съпътстващите орнаменти. Казвам го по повод предстоящите ти сеанси с тях!

Ето го обещания словесен клип.

Бива си ме, госпожо Док, защото надуших първите признаци на лудостта на тази малка сексуална палавница, още преди изкрейзването на Юлиана. Признаците нахлуха заедно с нея в любовното ни гнезденце през един топъл октомврийски следобед, когато, току-що върнал се от Индия, вече бях глътнал синята таблетката и я посрещнах с виц, който да укроти безмълвно трепкащата й уста в стил “Сигурен ли си, че трябваше да дойда?” Вицът бе следният:

Click here to post your reply or comment...

УБИЙ МУХАТА (Йордан Радичков)


УБИЙ МУХАТА

Винаги ми е правело впечатление лекомислието на някои хора, че е извънредно просто да се убие мухата. Казвали са ми, че в Китай няма нито една муха и че ако например по време на събрание се появи муха, то събранието прекъсва своята работа, убива мухата и едва след тъй продължава. В наши магазини съм виждал лятно време, че магазинерът оставя работата си, взема една пръчка с кожа на края и избива мухите. Веднъж в бръснарницата бръснарят тъй дълго трепа мухи, че пяната върху брадата ми засъхна като тебешир. Виждал също тъй как котка убива с лапата си муха върху стъклото, а кучетата ги ловят със страшно тракане на челюстите.

През лятото мухите стават по – зли от кучетата и хапят като кучета. Добитъкът ги изтребва с опашката си, с един замах избива десетки мухи. Бог е бил предвидлив, като е дал опашка на животното, за да убива с нея мухите. Бог я е благословил с безкрайно нахалство, но когато е пускал насекомото от дланта си да литне, вероятно е казал на сухопътния свят: “Убий мухата!” И тъй и днес ние продължаваме да я изтребваме, преграждаме пътя й с лепкави мухоморки, давим я в отровни води, хвърляме отровен прах в очите й, тя умира и на нейно място се появява нова.

Има мухи, които пред нищо не спират по пътя си. Миналата седмица група приятели се бяха събрали на маса, все яки мъже, мускулести, но те бързо омекнаха, щом видяха да влиза мухата. Мухата се завъртя наоколо и веднага седна на масата, опита всички мезета, отпи от виното, виното й хареса повече от мезетата, та затуй премина само на вино и през цялото време потупваше приятелите по рамената и от всички най – силно бръмчеше. Накрая приятелите изведоха мухата, като я придържаха под мишниците, защото тя едва се държеше на краката си, и я оставиха на улицата, а мухата продължи да бръмчи: браво! и прави ви чест!, после си тръгна по улицата с криволичене, срещна друга група приятели и веднага се залепи за тях, за да им разкаже за ония, дето я били изоставили. Новата група реши да се качи в движение в трамвая, за да се спаси от мухата, но и мухата не е глупава, тя веднага се залепи за трамвая, докато накрая се разбра, че нямало къде да спи, та отиде с едного да спи в къщата му. Човекът легна на канапето, а мухата легна в леглото и хърка през цялата нощ.

Ето как мухата може да изхвърли човека дори от леглото му, а някои говорят, че било лесно да се убие мухата!

Веднъж млада жена обясняваше на съдиите в съда, че мъжът й се бил свързал с конска муха. Те били женени съвсем отскоро и жената забелязала, че някаква конска муха се върти около мъжа й, но в началото не й обърнала особено внимание. По – късно конската муха почнала да се обажда по телефона в къщи. Аз не зная как една конска муха може да се обажда по телефона, но жената твърдеше много настоятелно, че се била обаждала, дори разказваше цели пасажи от това, дето й е говорела мухата. После мъжът почнал да се губи вечерно време и накрая жената решила да разкаже някому за конската муха. Човекът, комуто разказала, излязъл прозорлив. Двамата проследили мъжа, видели го как се срещнал с конската муха в едно кафене, после по здрач влезли в градината. Боже господи, той се целувал с мухата! На мухата й било много весело изглежда, защото се смеела, сякаш я гъделичкали. Тогава жената избухнала и ударила плесница на мухата, а мухата почнала да си скубе косите. Косите й били прегорени във фризьорниците, та лесно се скубели. Като видяла, че мъжът ще тръгне, конската муха веднага се залепила за него, защото е конска муха и за нея това е лесно, разбира се. Ето свидетелят е тук и той може да разкаже всичко. Съдиите попитаха свидетеля истина ли е всичко за тая конска муха и той каза, че е истина. Мъжът също призна и след като трима говорят едно и също, за съда вече е истина… Тъй че ако понякога човек се мъчи да се изскубне от мухата, то в други случаи той тръгва подире й и дори може да преспи с нея, колкото и странно да ни се струва това.

А има и примери, свързани с мухата, тях някой едва ли ще обясни. През зимата на една сватба докараха дарове. Конярят разпрегна шейната, но задържа единия кон; държеше го за юздите и съобразяваше нещо. После той хвана един петел, поиска да му дадат една низа пиперки, тури си низата вместо гердан на шията и върза на такъмите на коня още две шарени кърпи, за да изглежда по - пъстър. Шаферките играеха край него в снега, треперушките подскачаха върху главите им. Те играеха, усмихваха се червените си бузи и го питаха какво мисли да прави. Селянинът с коня им каза, че една муха му се върти в главата. Върти ми се една муха, каза той, ама да видим какво ще излезе от нея.

Той яхна коня, поиска една бъклица и тръгна заедно с бъклицата, с петела и с гердана пиперки право към къщата. Къщата на два етажа, висока, на горния етаж са сватбарите и се чува как гърми музиката. Конят почна да се изкачва с ездача по стълбите, а шаферките играят подире му. Тъй кон и човек влязоха право в къщата. Но нали на сватба е винаги тясно, конят няма къде да стъпи, стъпи върху трапезата, половината съдове се обърнаха и се плиснаха няколко ведра с вино. Народът се дръпна назад, за да не бъде сгазен от животното, а нашият селянин седи отгоре му, в едната ръка държи петела, в другата ръка държи бъклицата. Взе си въздух, колкото му трябваше, и извика “Иииии – ху!”. Свалиха го веднага, а деверите изведоха коня навън. Какво те прихвана?, го питат сватбарите. Абе една муха ми влезе в главата, казваше им селянинът. Реших да вляза тук с коня и да кажа и – ху! Те това е!

Тъй ли!, казаха сватбарите и го дигнаха на ръце, та да го хвърлят през прозореца и да изгонят тая муха от главата му. Селянинът викаше: умиление Богородично!, но ония не обърнаха никакво внимание на религиозните му възгласи и го хвърлиха в снега. Човекът изтича пешком по стълбите и попита на вратата: Мога ли да вляза, мухата ми излезе? А сватбарите му казаха: влез! Той отново каза: умиление Богородично!, откъсна главата на петела и го даде на шаферките да го оскубят. Мухата повече не го навести.

По повод на тая история някои по – стари хора разказваха страшни спомени за варварската испанска муха. Когато се появила испанската муха, добитъкът и хората мрели като мухи, във всички дворища се носел дим, защото горели мокра слама и смрадливи треви. Ще требиш мухата ли! Всичко се било свило по домовете, клечало зад прозорците и гледало как мухата вилнее като еничарин. Общинският бик скъсал синджирите и тръгнал свиреп из улиците. На едно място го срещнала мухата, бикът размахал острите си рога, но мухата го прегазила и той веднага станал на мърша. Ето колко страшна е била тая муха и слава богу, че оттогава не ни е навестявала!

Като деца улавяхме живи мухи, туряхме им сламки в коремите и ги пускахме да хвърчат. Те веднага хвръкваха заедно със сламките, все едно, че нищо не им се е случило, само дето сме ги погъделичкали малко. Също тъй като деца улавяхме живи мухи, късахме им главите и ги пускахме, а те се въртяха и скачаха, но не искаха да умират. Помня, че в детството винаги се учудвахме как тъй мухата живее без глава, а кокошката веднага умира, а патицата също, и жабата. Пак в детството веднъж видяхме в стадо овце едно шиле. То се въртеше на кръг около себе си и нещо подвикваше. Дойде овчарят, прегледа шилето и почна да вади ножа си. Попитахме го за какво му е ножът, а той каза, че ще му отреже главата, защото е станало въртоглаво. То наистина се въртеше все на една страна както мухите, на които бяхме откъснали главите. Ами как тъй е станало въртоглаво?, попитахме овчаря. Нали сте виждали, каза ни той, че овцете по цял ден подсмърчат. Пасат трева и подсмърчат. Като подсмъркне по – силно, някоя муха й влезе в главата, почне да се върти там все на една страна, овцата също почне да се върти все на една страна и става въртоглава. Сега ще й изправя главата!

Оставихме го да изправя главата на шилето и си тръгнахме към село. През цялото време гледахме все едно от децата, защото то непрекъснато подсмърчаше, дали няма да стане въртоглаво. Нищо не му се случи по пътя. В къщи ни питаха къде сме ходили, ние казахме за мухите и за шилето, а те ни набиха и ни казаха, че цял ден сме се мотали като мухи без глави.

Все от тия години са и спомените за оная муха, дето всява ужас сред кравите. Има една сива, длъгнеста муха, щом забръмчи, и кравите веднага навирват опашките си и се юрват в гората. Не зная по какъв начин откриват приближаването на тая муха и откъде е тоя ужас у добичетата. Те се забиват веднага в гората, в най – гъстите храсти, и треперят целите. Колко пъти сме ги биели с цялата си детска жестокост, но те само казват: хм – хм!, поклащат си ушите и на мърдат. Някакъв бяс обхваща кравата в такива случаи и вие може да я одерете жива, да я насечете на късове, тя по никой начин обаче няма да излезе из храстите, докато не си отиде мухата. В такива случаи на нас ни се иска веднага да убие мухата, само че ние никъде не я виждаме, дори сянка от муха не се вижда.

Как тогава да убием мухата!

Има хора, дето изобщо не искат да я убиват. Запомнил съм, че дядо ми веднъж в годината ставаше неспокоен, излизаше рано сутрин, миришеше изгрева и гледаше планината. Няма я още, казваше той и на другата сутрин отново излизаше. Той гадаеше по някакви треви, по росата, по пътя на мравките и разбираше кога му е дошла мухата. Щом мухата му дойдеше, дядо взимаше приятеля си и го водеше в планините, за да преспят край цъфналото еньовче. Дядо смяташе тая трева за най – лековитата и щом цъфне, водеше при нея най – добрия си приятел за преспиване. Той пък имаше такава муха.

Изобщо той беше човек на мухата и посредством нея познаваше човека срещу себе си. Веднъж чичо седи умислен, реже тютюн и все гледа гората. Не ти е добра мухата, казва му дядо, лоша муха ти се върти в главата, виждам й пипалата ей тук, на сляпото око. Не ми е влязла муха в главата, му казва чичо и продължава да гледа гората, ами си мисля, че трябва нов процеп за колата. Като вървя и оглеждам, хвърлил съм око на един бряст. Чий бряст? – пита веднага дядо. Чичо му каза чий бряст, а дядо скочи, предсказа му врачанския централен затвор и го заплаши, че ще проветри главата му от тая муха. Как ще я проветри, сам не знаеше, защото все повтаряше: -

Ще ти я проветря тая глава!, а чичо казваше: - Ще отсека бряста!

Добра муха навести дядо, той отиде при съседа, каза му каква е работата, а съседът веднага го покани на вино, оплака му се, че му е зла жената, че му е зла тъщата и че и той станал зъл и отсякъл бряста на дядо, защото и нему трябвало дърво за процеп. Дядо се връща с готов процеп, държи го на рамо и мълчи, а чичо, като разбира каква е работата, веднага скочи, взе брадвата и отиде да отсече бряста на съседа. Хубаво, но през туй време мухата влязла в избата на съседа, казала му каквото трябва и той също взел брадвата, та при чичо. Двете мухи бръмчат над главите им, а чичо и съседът почнали да се карат. Единият вика: Муха ми се виждаш!, и другият вика: Муха ми се виждаш! Отмести се или ще те смачкам като муха! Ти се отмести! Кой знае как е можела да завърши историята, ако през това време на мястото не пристига дядо. Той върви целия потен, носи процепа на рамото си и вика на двамата да се разотидат, но те не се разотиват. Тогава дядо им казал, че веднъж двама човека, подтикнати от злата муха, се съсекли с брадвите и веднага там излезли от гората много мухи, покрили съсечените, а на другия ден нямало вече никакви посечени, само два черни облака мухи, които се носели тромаво из пространството. Злата муха е хитра, тя тъй се рои, когато изправи двама човека с брадвите! Дядо им дал добрата муха и чичо и съседът си взели всеки своя бряст, та да си направят процепи на колите. Злите мухи тогава се разсърдили: едната кацнала на носа на чичо, другата на носа на съседа. Чичо и съседът също се разсърдили и замахнали да смачкат мухите, но насекомите отлетели и всеки от тях се ударил по носа си. Оттогава и двамата ненавиждат мухите.

Много често съм се замислял как да убием мухата и трябва ли да изтребваме всички мухи? Ако един човек е за женене, да се жени, защото няма начин да изтреби мухата в себе си; той само ще страда от гъдела на тая муха, без да може да се спаси от нея. Понякога си мисля дори, че някаква муха е завъртяла главата на Галилей, за да каже, че Земята се върти. Пък Земята наистина се върти.


Трябва ли тогава да убием мухата!

Може би в Китай това е по – лесно. Казвали са ми, че в Китай няма нито една муха и че ако например по време на събрание се появи муха, то събранието прекъсва внезапно своята работа, убива мухата и едва след туй продължава. Не съм бил по ония места, но никак не вярвам, че там вече са успели да убият мухата

Йордан Радичков

Уличница I (Пламен Трайков)

 

                                      Е П И Л О Г   

 

          Марга никога нямаше да забрави Норвегия.

          Дори в България всичко да беше по старому - без икономическа криза и без политическа опозиция, - Норвегия щеше да остане за нея един оазис, граничещ назад с тревожните и объркани години на стартове и раздели, и напред със смътните и очевидно също нелеки времена. Наближаващото окончателно завръщане в България бе почнало да я безпокои - ако зависеше от нея, би останала поне още година! Някогашното постоянно неспокойствие, породено от перманентната бъркотия и неизвестност в личния живот и службата, се бе уталожило, както се бяха поуспокоили изворът на адреналин и неспадащата емоционална приповдигнатост. Тя имаше чувството, че тук се е преродила. Че е помъдряла. Че гледа на хората и света с един нов, по-човешки и по-интелигентен поглед. Смяташе, че тук окончателно се е освободила от остатъците на стресовата Марга.

          Смяташе, че най-сетне е пораснала.

          Разбира се, място за идеализиране нямаше, тя вече отдавна знаеше, че където има хора, там съвършенството липсваше. Примерно отношенията между сънародниците й от легацията. Ник я беше предупредил още от София, но трябваше да се убеди с очите си: тук никой на никого не се доверяваше, тук властваше атмосфера на подозрителност, дебнене и доносничество! А как сервилничеха пред семейството на посланика!... Отвратително. Слава на бога, че се оказаха "от една кръвна група" с Лъчо и Лили Жечеви и общуваха най-вече с тях. Пазеха се, но срещу клюките бяха безсилни. Всъщност нямаше какво да злословят по техен адрес, освен че са "развейпрах": всички тук пестяха, стискаха и кътаха всяко йоре, докато те с Жечеви си позволяваха да пътуват!

          Марга бе влюбена в норвежката природа! През почивните дни отскачаха с Малкия и Големия Ник до Ларвик или до Берген, където обядваха; два пъти ходиха до Трьондхайм, а веднъж заедно с Жечеви, пътувайки покрай скупчените тук-таме романтични дървени къщи и зелени дворове, стигнаха Нарвик зад полярния кръг, където срещнаха лапландците и видяха лосове; от палубите на фериботите съзерцаваха издигащите се планини, прорязвани от множество водопади, в чиито води сякаш за мигове съзираше скандинавските елфи, троли и гноми; немееха пред Йостердалсбреен - най-големия в света ледник и пред зеления като изумруден айсберг Бриксдалсбреен, наслаждаваха се на белите нощи... Самите норвежци бяха удивителен народ - спокойни, сдържано сърдечни и решителни потомци на Нансен, Хейердал и Амундсен, ала и на Ибсен, Бьорнсон, Вигеланд, Григ и Мунк...

          Осло особено й допадаше (тя предпочиташе неговия уют и човешки мащаби пред размерите на Стокхолм) и когато времето позволяваше, отдъхваха с Малкия Ник сред невероятните скулптури на Вигеландпарк, обикаляха музеите, разхождаха се край замъка до пристанището, разглеждаха галерията "Мунк" или слушаха орган в катедралата...

          Специализация за нея в Осло, уви, нямаше, но това съвсем не й попречи да научи тъй близките до немския норвежки (вече разграничаваше книжовния "букмол" от провинциалния "ландмол"!) и шведски; зае се и с немския на Малкия Ник, постави си за цел до завръщането им в България той да говори, чете и пише на първо ниво. Никога преди това не бе имала толкова време за него; трябваше да дойдат тук, за да открие, че не го е познавала добре - малчуганът я изненадваше със своята наблюдателност, със своята паметливост, кротост и послушание (би предпочела да е по-палав). И какво чувство за такт имаше! Нито веднъж не спомена пред Ник за Коста! А нерядко, останали насаме, я питаше за него, говореше й за баба си, която също не искаше да забрави... Марга се надяваше яркостта на спомените му с времето да избледнее. Самата тя си налагаше да не мисли за миналото си и вече бе абсолютно убедена в обречеността на първия си брак - разводът бе край на една агония... Големия Ник се отнасяше повече от приятелски с малкия си съименник, заплесваше се с него и лежеше на пода при заемащите цялата стая релси и влакови композиции, учеше го на ски... Детето винаги се съгласяваше с предложенията му, ала сякаш никога не прояви ентусиазъм...

          Ник бе повече от приятел и с нея. Чувстваха се чудесно заедно. Веднъж двамата се бяха посмяли, спомняйки си онова изнервяне в София преди отпътуването им. Тя, разбира се, не премълча, че беше на косъм от скъсването, че дори бе извадила куфарите... По-късно, в Норвегия, за пореден път си даде сметка, че неспособността да се владееш, винаги тласка към погрешно решение, че емоционалните реакции и липсата на самообладание винаги водят до фал... Всъщност оная преодоляна семейна криза е била дори полезна - сега и двамата знаеха, че не бива да прекрачват границата на една неприкосновена територия от личния живот и свободата си, но и че без съобразяване един с друг, без щадене на достойнството не може... И сега Марга се правеше, че не забелязва скритите погледи, с които той понякога удостояваше синеоките и едрогърди норвежки - всички до една неин антипод! Веднъж бе клъвната от едно коварно въпросче - дали като се върнат в София, Ник няма да "кръшка"? Тук, под зорките очи на мисията, бе невъзможно! Ала прогони безсмислицата - рибата беше още в морето...

          Но ако наистина е вярно, че за всичко на тоя свят се плаща, то тя плати твърде висока цена за норвежкия си "долче вита". Това се случи през един уикенд в Лилехамер, когато всички, включително и тя, се готвеха за пореден път да покажат нивото на българската скиорска школа (неин ски учител, естествено, бе Ник). Кръвоизливът, последвал самонадеяното й спускане и падането, ги изплаши, а сетне ги разстрои за дълго - оказа се, че Марга, неподозирано за самата нея, е заченала... Лекарите бяха оптимисти за бъдещето, ала известният курорт се превърна за нея в злокобно място и когато през лятото компанията пожела да кара сърф на езерото Мьоса, тя категорично отказа и се наложи да пропътуват чак до Лустер...

          Редовно си пишеха с Джеси - след преодоляването на своята криза, тя се беше върнала вкъщи при майка си. Нито веднъж повече не спомена за оня или за отвъдното... Година и половина след заминаването им Жасмина й писа за женитбата на Коста, той й се бил обадил (явно, за да уведоми бившата му съпруга!) - оная била току-що дипломирана студентка, отишли да живеят в къщата на баща й в Княжево, очаквали бебе... Марга не беше допускала, че това събитие ще я засегне по какъвто и да било начин. Кри от Ник новината, докато не почувства, че може да му я съобщи с безразличие... В последното си писмо Жасмина пишеше: "Марги, имам добра вест!" Нещо трепна в Марга, след което прочете: "Увеличават пенсията ми!"...

          Вероятно относителната им изолация в чужбина бе причината да споделят с Лили и Лъчо (викаха му Лъки) почти всичко, дори в личен план, но този път Марга не им довери изненадалото и самата нея огорчение от известието, че Крупева е снета от поста главен редактор и на нейно място е назначен Юлий Монев (правейки равносметка за самата себе си, тя си помисли, че дължи немалко от професионалното си развитие именно на нея). Впрочем след падането на Живков това се очакваше. Не сподели и плановете си, че от друга страна не възнамеряваше да се върне в същия вестник след изтичане на мандата им. Как да им обясни, че се срамува от оная Марга: свита, унизително безпомощна, зависима от каприз и благоволение - един гърмян заек, който се правеше, че вали дъжд, когато го плюеха... Тя ще почне работа в друго издание, може би като завеждаща, и хората ще я познават не като променената Марга, а с нейната истинска и непроявена досега същност - със самочувствие, имащо покритие, като професионалистка, която не цепи басма на разни хапльовци от сорта на Общественика...

          Смъртта на маман я разстрои. Хвана самолета и поне успя да я изпрати в последния й път. Втори инфаркт! Агонизирайки в линейката, тя викала Маргиното име, зовяла я! Марга съжаляваше, че не е била с нея в последния й час! Двете сестри много плакаха над гроба, особено Дима. Навярно защото бе свидетел, сестра й бе невероятно потресена (тя не се беше делила от маман!), та Марга чак се притесни за нея; Дима разказваше за последните й месеци, за опадалите от диабета й зъби, за постоянната й сънливост и затова как щом отворела очи, все повтаряла: "Марго, къде отиде, Марго! Няма да те видя повече, Марго! И от гроба ще те мисля, Марго!..."

          Марга мислеше да остане с Дима четиридесет дни, но остана десет. Колкото и да й беше трудно, Дима трябваше да събере сили и да свикне с мисълта, че вече ще живее сама. Казваше й: "Ние сме егоисти, донякъде плачем заради себе си! Всъщност маман се отърва, нейното не беше живот, а мъчение! За нея това беше изход, сега тя е на по-хубаво място! Дима, събери воля за себе си!" Дима се оказа по-слаба от нея, бе безутешна, тя нямаше никого. А Марга вече мислеше за това как ли там Големия се справя с Малкия Ник...

          Преди да отпътува обратно, навести Джеси и Ганка. На изпроводяк Ганка й прошушна, че Жасминината прогресивна склероза постепенно ще я доведе до пълно обездвижване - макар и не особено видимо, влошаване вече имало...

          През последните месеци един призрак витаеше в мисията на НРБ в Осло - призракът на промените в Източна Европа и в частност в България. Една напрегнатост бродеше из коридорите, промъкваше се през ключалки и прагове и се настаняваше у всеки. Ала странно - всички се правеха, че не я забелязват, никой не я коментираше публично, сякаш бе някаква срамна болест. Уж всички бяха единодушни в задоволството си от падането на Цар Тодор, но толкоз. Включително Марга и Ник. Веднъж Марга се изпусна да каже пред Жечеви, че би било добре в България да се въведе като в Щатите двупартийна система - БКП и БЗНС - и те да се съревновават; че била нужна мандатност - така Генералният секретар на Партията, който и да е той, нямало да се превръща в диктатор... Сетне Ник й три сол за хлевоустието - може да са приятели, но знае ли човек?...

          Тя и Ник не пропускаха емисиите на Би Би Си ("Свободна Европа" им жълтееше), хващаха и "Радио България". Градусът на напрежението особено се повдигна, когато стана известно, че в родината са насрочени парламентарни избори и че съдбата на социализма е поставена на карта (или на бюлетина, все едно). През един уикенд (бяха отишли с Жечеви в Стьордал и Хегра да видят праисторическите скални рисунки) в ресторанта Марга даде глас на мислите си: "Преустройство и реформи - да, но може ли колелото на историята да се върне назад към оня изчерпал се строй, да се прекъсне нашият грандиозен експеримент? Поколенията не биха ни го простили! И кой ще застане начело? Разни брадати и космати пещерни антикомунисти! Целта им е прозрачна - стани, та да седна аз! Те са некомпетентни, те са непрофесионалисти, знаят само да отричат всичко построено дотук..." Съгласиха се с нея и тоя път Ник не й се скара. Впрочем и без нейните думи, всички отлично си даваха сметка, че при подобни политически промени дипломатическите мисии стават особено проветриви. Може би най-добре го знаеха Марга и Ник - какво можеха да очакват, когато Зарков-старши до неотдавна бе висш чиновник в Държавния съвет? (След събитията през есента на 89-та, професорът официално се бе отдал на частен бизнес, оглавявайки една австрийско-българска фирма със седалище във Виена...)

          Разбира се, колкото и да бяха подвластни на злободневието, промените в родината им изглеждаха някак абстрактни, без преки допирни точки с норвежкото им ежедневие, и техният живот тук оставаше непроменен...

          С наближаване на завръщането им в България ги обсеби и друга тема - предстоеше окончателното довършване на обширния мезонет в "Хиподрума" (подаръка на Пеньо Зарков за сватбата им) и те обсъждаха с Жечеви вариантите за мебелирането му, набавяха си и проучваха различни каталози. Получаваха парадоксална информация - едно пълно обзавеждане от Германия, включително с транспортните разходи, би им излязло по-евтино! Качеството не коментираха. Назряваше идеята да се завърнат по суша, да съчетаят полезното с приятното, като придружат контейнерите с някое новозакупено BMW (то щеше да е необходимо на Ник за предстоящото му постъпване във фирмата на Зарков-старши). Марга щеше да се задоволи с едно WV-Голф...

          Всичко това можеше наистина да се случи, ако Марга не бе пожелала друго завръщане.

 

I.

          Уж всичко е същото като преди, уж пак сме трите, маман (Райо ще липсва вечно), уж съм набелязала темите, в които непременно ще задълбаем, като дойда, уж пак сме в същата стая със същите мебели, но вече не е същото. Многобройните теми мистериозно изчезват,  омагьосани от малкия Ники или от дявол знае какво. Но аз знам, че  макар прословутото ти детешарство вече изцяло да се е прехвърлило  към Ники, в сърцето и главата ти има място и за нас с Дима. Навлезе ли в работата, Марго? - не забрави да ме попиташ оня ден на изпроводяк, държейки Ники за ръка. И да ти кажа честно, маман, имах нужда да чуя този въпрос, при все че време за отговор не остана. Адски права се оказа, наистина е преболедуване смяната на една работа. Е, една година нито е много, нито пък е съвсем малко време - новак съм, но и не съм. В сравнение с началото дори се чувствам оперена. Впрочем и в началото не беше кой знае колко страшно. Светът е малък! - едва не възкликнах, когато видях заповедта си за назначение. Почвах работа не в кой да е вестник, а във вестника, в който, спомняш си, известно време сътрудничех. Светът е малък и защото влизах не в кой да е отдел, а в отдела, ръководен от моя отколешен познайник Илийчо Кънев, тайно ползващ се, както скоро научих, с прозвището Молеца. Тъй че мястото, където постъпвах, бе само относително непознато.

          Всъщност тогава аз комай твърде бързо забравих пословицата за малкия свят и буквално потънах в догадки. Струваше ми се, че има нещо твърде странно в моето назначение, макар и като стажантка по чл. 64 и с изпитателен срок. Наистина не бе за вярване, ти знаеш орисията ми - да се придвижвам напред педя по педя и винаги на собствен ход, със свое гориво и (дали е малшанс?) задължително при насрещен вятър. И изведнъж - хоп! Спряхме се на вашата кандидатура! Те ти, булка, Спасовден! Така ли стават тези работи? И логично бе да се запитам: дали пък Илийчо Кънев с нещо не ми е помогнал? Дали не е дал гаранции за качествата ми (той ги познаваше, може да е споменал, че материалите, с които сътрудничех допреди година и половина, са чиста проба журналистика)? Или пък още тогава са впечатлили Главната и тя ме е запомнила? Защо не? Освен друго в биографията ми имаше подходящи за кандидатурата ми неща - произход плюс солиден куп изрезки от публикации в централната преса. Заслужавах го това място: от една страна, като лични и професионални качества, а от друга, като съдбовна справедливост - не бе честно монетата да пада все на губещата страна. Тъй че, мислех си, навивката за Илийчо Кънев може да е излишна, а помощта му да е плод на мнително въображение. Ако е направил някакъв жест, не би ли ми го подшушнал по-късно? Всекиму е приятно да види искрата на благодарност в очите на онзи, комуто е сторил добро (някои дори казват, че доброто се прави именно заради тая искра, а не толкова за човека). Вече година от назначението ми Илийчо мълчи, а той, доколкото го познавам, не е от анонимните самаряни...

          Но превъплъщението ми в гадателка също не трая особено дълго. В началото друго беше по-важно за мен - като един новак без ничии протекции да впрегна всичките си способности, за да науча всичко, да вникна и в най-незначителните подробности на тази професия, наречена журналистика. Помнех (и едва ли някога ще забравя) разговора ми с Главната. Знаеш ли, че не съм ти го разправяла, маман?

          Всъщност разговор едва ли е най-точната дума - по време на аудиенцията ми в нейния кабинет аз успях да произнеса само няколко думи, повечето от които едносрични. Но нека не изпреварвам хронологията.

          Донка Крупева ме покани да седна, като поръча на секретарката кафе. Докато присядах на крайчеца на тапицирания с изкуствена кожа диван, мъчих се да отгатна възрастта й. Оказа се, че не е лесно. Не зная дали се дължеше на невисоката й стройна фигура или на добре поддържаното лице и къносаните свободно падащи недълги коси, на равно подстригания по младежки бретон, ала тя съвсем нямаше вид на полувековна (което научих впоследствие). В това лице имаше нещо странно, нещо поразително. Тогава не бях в състояните да формулирам какво точно е то, но си мислех, че тя ми напомня на нещо. Едва много по-късно направих асоциацията и разбрах какво се крие зад това Дона Чечилия, с което чух да я наричат под сурдинка  в редакцията. Но както и да е.

          Тя не остана зад грамадното писалище, а се настани на фотьойла до мен. Върху възострата й муцунка бе изписана благоразполагаща и сякаш малко тъжна усмивка, разкриваща ситните й бели зъбки. Ала големите й зелени и винаги отворени като на мим очи с постоянно вдигнати нагоре вежди, оставаха безучастни; чувствах как уж унесеният, едва ли не мечтателен поглед пронизва плътта ми и стига до някаква фиксирана на стената зад гърба ми точка. Като че отсъствах, или в най-добрия случай представлявах въображаем силует. Тези очи почти не мигаха, в разговор тяхното постоянно изражение бе леката почуда: почуда, че те вижда (сякаш току-що са те телепортирали отнякъде), почуда от това, което казваш и въобще почуда, че можеш да говориш. И още: те излъчваха като че ли една особена меланхолия. Тези очи заедно с бавните движения и отсъствието на всякаква жестикулация навяваха смътното усещане за някаква преживяна в миналото трагедия, след която тя бе успяла философски да примири съществуването си с несъвършените и дребнави твари, бъкащи под слънцето... Е, не знам дали всеки остава с подобни алюзии при досега с нея, но с мен беше така. Казано иначе, маман, тя просто е от друго тесто, съвършено различно от моето (нашето с теб). В нея, струва ми се, има нещо аморфно, нещо неуловимо и изплъзващо се - като ония зеленясали подводни камъни: стъпиш ли на тях, пльосваш в бързея.

          Разбира се, всичките тези впечатления, плод повече на интуитивен нюх, отколкото на факти или анализи, успях да формулирам едва по-късно, когато що-годе стъпих на краката си. А при онова първо влизане в кабинета й седях в края с изправен и скован гръб, седях с плътно притиснати колене и поставени отгоре им изпотени студени длани и се мъчех да изглеждам спокойна, опитвах да вникна в думите й, за да мога, в случай че се наложи, да реагирам адекватно (към димящото отпреде ми кафе така и не посегнах); напрягах слух, за да чувам гласа й - говореше тихо, едва доловимо, почти шепнешком, което, според мен, изключваше възможността  думите й да са плод на рутина или да са изречени за отбиване на номера. Напротив - в съчетание с очите й те внушаваха искрена загриженост за каквото и да се говореше.

          Осведоми се за семейството ми: на колко години е и как се казва детето; какво работи мъжът ми, какви са неговите родители; попита за теб, маман (фактът, че не спомена за Райо, говореше, че съвсем внимателно е изчела автобиографията ми). Поинтересува се за жилището ни, след което ненадейно произнесе: "Дръж на семейството си, Марга! Уважавай съпруга си! Моите две дъщери, които, като те гледам, са ти връстнички, не успяха и мисля, че не са щастливи!..." (След време, когато се посближих с фоторепортера Генчо Фотев или Генчо Фотото, както всички му викаха, научих, че едната й дъщеря  била три пъти женена и развеждана все за "партии от голямото добрутро", а другата била посредствена актриса, която "порка яко".) Но тогава аз нищичко не знаех, а тя изглеждаше развълнувана. Известно време ме държа на мълчалив прицел, сетне фокусът й се разми и отново се премести на оная точка зад гърба ми. И сякаш потъна в нещо свое си, обзе ме чувството, че забрави за присъствието ми. Споделените лични неща едновременно ме поласкаха и уплашиха: дали не знае и не намеква нещо за Ник?

          Откъде пък би могла да знае.

          Виждам, че имаш апетитец, но го спри, защото туй е само ордьовърът, маман. Донка Крупева поднесе основното ястие, като внезапно излезе от унеса си с приветливите думи:

          - Ти имаш късмета да почнеш работа в един от най-хубавите отдели! Писмата на читателите, Марга, са фотография на духа на нашето време, те са важно свидетелство за общественото мнение. Аз мисля, че те трябва да се пазят не две години, а завинаги, с времето цената им на документ все повече ще нараства! Подобен непрестанно увеличаващ се архив за съжаление не можем да си позволим, а ни липсва и друго - център за анализ и обобщение на читателските писма. В този център биха се правили изключително важни изводи както за професията ни, така и за цялата ни държава. Тези несъвършенства компенсираме, като спазваме Лениновия принцип, положен още с издаването на "Искра" - поместваме не по-малко от 1/10 от получаваните в редакцията писма. Добрият журналист, Марга, както казва съветският колега Сергей Цукасов в книгата си "Время зрелости" (ти, междувпрочем, сега трябва много да четеш специална литература и да си в крак с новостите в нашата наука и практика), добрият журналист, казва той, трябва да има дарбата на познанието, но и на съпреживяването, трябва да е политически зрял, но и компетентен. Той трябва да има и литературен талант. Бих перефразирала така: литературният талант би имал стойност, ако журналистът е с правилна политическа позиция. Апропо върху тая база се градят всички останали елементи на неговия професионален престиж и едва тогава той трябва да свери часовника си с обикновените читатели. Ние, Марга, сме започнали перестройка във всички аспекти на нашата дейност. Вярвам, ти е известно, че нашата основна цел е да отразяваме вече по новому нашия живот, за да може той да тръгне в нова посока и наистина да стане нов - нов като отношение към труда, към собствеността, към отношенията между всички нас в обществото и не на последно място ново трябва да е и отношението ни към семейството.

          Тук тя ме изгледа пронизващо и аз, грешницата, изведнъж премалях, в периферното ми зрение всичко заплува.

          - Помня - продължи тя - на симпозиума на СБЖ през 77-ма година, посветен на журналистиката и начина на живот в нашия лагер, незабравимата Людмила каза, че масмедиите са основен канал за разпространение на ценности, нещо повече - че те са създатели на духовни ценности. Не е зле да запомниш това. Добрият журналист, Марга, трябва да е максимално обективен - черните краски не бива да се сгъстяват, нито пък хвалебствията да се пресилват; той, добрият журналист, не може да допуска менторски тон с читателя, журналистическото творчество, а и всяко творчество, не може да има друг обект освен човека, освен грижата за човека. Забележи -  реалната аудитория на бъдещите ти писания ще е милион и половина души, Марга! За малка България това е много. Трябва да знаеш, че в нашата професия съществуват няколко "не"-та: некомпетентност - не, дилетантщина - не, посредственост - не, халтура - не. Запомни ги. Инак, Марга, читателят няма да ти има доверие, вестникът, разбира се - също. Нужен е талант, а вътрешният закон на таланта е самодвижение - т. е. саморазвитие, динамика, винаги в крак с новото, никакво уяждане, никакво самодоволство. Разбираш ли?

          Аз кимнах, опитах да преглътна, а устата ми бе суха. Стараех се да запомням, съзнавах, че тя говори верни неща, които ще ми бъдат полезни занапред, ала кой знае защо усещах, че вместо да се обогатявам, аз почнах с всяка нейна дума да се смалявам и самочувствието, доколкото го имах, взе да се топи като бучка лед на котлон. Защо?! Не бях подготвена, но за какво? Да науча азбучни истини за "занаята"? Нелепа, шантава работа...

          - Нашият екип набляга на интензивния фактор - продължи все така загрижено тя. - Количеството не е никаква гаранция за ефективност. Първият има един израз, който сякаш е казан за случая. Той казва: "Цялата им пара отива за свирката, а не за движението на локомотива". Надявам се, че разбираш.

          Отново кимнах усърдно.

          - Духът на доволството няма почва в редакцията. Но аз отлично знам, че има още какво да се желае в нашата дейност. Сензацията например. Моето отношение към сензацията е по-особено. Много  колеги бягат от нея като дявол от тамян, смятат я аксесоар на жълтата преса. Но те по този начин слагат знак на равенство между евтината сензация и стремежа за разчупване на шаблона. През 66-та година (едва ли си спомняш, била си още малка) лавина затрупа скиори при Мальовица. Колеги от вестник "Поглед" подготвиха интересна публикация, но бюрократите й лепнаха етикет "сензация" и тя не видя бял свят. Не бива да е така. Ако куче ухапе човек, е нормално, но случката "куче, ухапано от човек" вече представлява интерес за нашего брата. Истината може да е сензационна, без това да е в ущърб на стойността й. Стига тая истина да не е облепена с измислици. (Ярък пример за сензация в негативния смисъл впрочем е "Случаят Антонов".) Проблемите не само не бива да се премълчават, но напротив - корените им трябва да се осветляват. И засекретяването пречи. Има известно престараване при засекретяването на определена информация, включително и по въпроси на нашата политика. Западните колеги са принудени да гадаят за живота ни тук, да търсят чужди източници. Мисля, че трябва да сме благодарни за поврата на Горбачов, Марга. Ти си млад човек и би трябвало да си отворена към новото. Дано, защото закостенялостта не е само атрибут на възрастните. Аз лично познавам няколко подобни млади динозаври и макар да ги разбирам, защото инерцията от миналото е твърде голяма, мисля, че не на тях е бъдещето. Съдбоносният поврат (някои още не го осъзнават) стана на пресконференцията в Париж заедно с Митеран. Забележи - на пресконференция, ако това ти говори нещо. Пробив, слава богу, е направен и у нас - на Софийското съвещание на държавите от Варшавския договор през октомври 85-та, пробив, направен чрез един брифинг. На брифинг, нали? Но както и да е. Винаги съм смятала, че щом като правдата е на наша страна, нямаме основание да премълчаваме, да изчакваме. Практиката на пасуване не издържа проверката на времето. Длъжни сме да бягаме от завладялата ни инфлация на теми, от професионалния ни арсенал изчезнаха някои добри жанрови форми - социалния портрет, командировка или интервю по повод писмо, репортерът сменя професията си, диалога журналист - специалист и др. Фоторепортажът не се използва достатъчно, нашият фотограф Фотев също го подценява, преобладава етюдната фотография, липсват събитията, образните новини. Не ти ли се струва, че нетърпимостта ни към критиката, към градивната критика е всеобща слабост? Отнася се за Генчо Фотев. Отнася се и за някои... стопански и административни ръководители, които я приемат като предвестник за кадрови промени. Не се страхувам да го кажа. Но това е друга тема. Успехът на вестника, Марга, до голяма степен зависи от критичността му. Критичността определя неговия дух. Но за да можеш, за да знаеш кое, кого и как да критикуваш, трябва, както споменах, да си компетентен. Нота бене - 9% от нашите публикации са критични! Правят се проверки, понякога и повторни проверки, защото журналистиката откликва на обществените интереси, тя формира обществените интереси, формира нови интереси, нови потребности, априори тя е една от водещите системи на общественото съзнание. Днес, когато сме отворили херметизираната стая на застоя, когато ни лъхва тежкият дъх на непроветрено, ние, журналистите, трябва да сме особено осторожни, защото именно ние трябва да сме първите, които да помогнем тази стая да бъде почистена и дезинфекцирана, за да се настани в нея новото. Разбира се, това нито ще е лесно, нито ще е бързо, нито ще е безболезнено. Но кой, мислиш, разпали искрата на новото с безалтернативната кауза на перестройката в Съветския съюз? Масмедиите. Но дори да предположим, че мисията на средствата за информация се изчерпва с поддържането на тая искра, нашето съществуване е оправдано. Ти си млада, интелигентна и, надявам се, разбираш, че нашата мисия съвсем не се изчерпва с това. Мен ме безпокои нещо друго - имам усещането, че някои колеги не правят разлика между хуманизиране и либерализиране на журналистиката. На нас сега се гледа като важно звено в политическата система на нашето общество. Ти, за съжаление, не си партиен член и може би не разбираш (не си и длъжна) за какво ти говоря, но по този въпрос ще побеседваме друг път специално. Все пак си длъжна да знаеш, че днес на Запад се наблюдава социален песимизъм по отношение на форми като "общество на изобилието", "благоденствието" и т. н.  В речта си пред английския парламент през 82-ра година Рейгън обяви т. нар. "световен поход за демокрация", за който се писа немалко, включително и ние, естествено. Според някои колеги, по същество това е призив за кръстоносен поход срещу нас, в "Отечествен фронт", примерно, писаха, че шумно прокламираните кампании за защита правата на човека не са нищо друго освен  външен израз на стратегическата цел да се ерозира вярата на хората в нашата система, нравствените категории да се извеждат като надкласови. Ако не греша в перефразата. Но според други, неофициално, това е протегната ръка към реформите на Миша Горбачов, при все че последният е длъжен да не го признава, но, продължават те, ако искаме да еволюираме, ако искаме да се развиваме и да се измъкнем от застоя, трябва да адмирираме именно тези тенденции. Марга, какво е твоето мнение по този въпрос? Сега ти си длъжна да го имаш. Е?        

          - Аз... мисля, че... - прошепнах и се прокашлях, гласът ми беше изчезнал. Бе впила в мен очи като куки и думите бягаха, като че трябваше да ги кажа неподготвена на чужд език пред комисия. - Мисля, че Рейгън... че неговата тактика е... уловка на световния капитализъм срещу нас и... Това е. Но... но вие добре се изразихте - може би наистина трябва да се дезинфекцира... нашата стая.

          Тук Донка Крупева ме изгледа, струва ми се, с една дяволита усмивка и едва чуто промърмори, накланяйки глава:

          - Ти ще се окажеш една хитруша!

          Ако това по линия на ХЕИ го плеснах, за да й се хареса (всеки обича да го цитираш), откъде накъде ще подозира, че нямам мнение? Е, политиката не е сред заниманията, над които най се прехласвам (каква ли политика има у нас?), но това съвсем не значи, че не съм наясно с основните явления на съвремието ни. Всеки трябва да е наясно кой е векът и денят на световъртежа ни около Слънцето, така ли е, маман? Ти поне ме познаваш...

          След това "хитруша" Крупева изведнъж се промени. Гласът й стана гърлен, неравен, на места фалцетен; понадигна се, очаквах всеки момент да рипне и да застане зад писалището, където да й поникне брада като на Фидел Кастро. Жестикулираше досущ като него. Бюрокрацията и старото мислене нямало да сложат оръжие доброволно, тяхната съпротива щяла да е упорита, не били изключени и жертви, "но революция без жертви няма, а преустройството не е нищо друго освен безкръвна революция". "Ще е тежко, но както в Съветския съюз, така и тук журналистиката е в авангарда на преустройството, тя първа влезе в боя..." Ретроградните сили, макар и обречени, били твърде силни... И т. н. и т. н. Георги Димитров на Лайпцигския процес ряпа да яде. До болка познатите неща, които слушах и с които инак бях съгласна, кой знае защо ме караха да се чувствам гузна. Сигурно така се чувства изкушеният да открадне за сефте, който по-скоро би предпочел да се гръмне, отколкото да бъде хванат и разобличен...

          Аз бях хваната и разобличена. Бях пипната с нечистоплътните си мераци да съм журналист в централен вестник, при все че от километри е личала отявлената ми непригодност и моята почти успяла наглост бе сгащена на местопрестъплението...

          Донка Крупева обаче не позволи отчаянието да ме обземе (дали не ми е било изписано и дали не отгатваше какво става с мен?), гласът й омекна и като приключи с особеностите на "репрезентативната анкета" и направи няколко обобщения за науката и практиката на "епистоларния документализъм", кибернетичния принцип за списване на вестника, кодирането със символи, без всякакъв преход отбеляза:

          - Ти, освен че не си комунист, си и без журналистическо образование и ние го знаем. Но последният факт не бива да те безпокои - и в нашата редакция ра

Уличница II (Пламен Трайков)

                              

 

          IV.

 

          Понякога се улавям да нося едно коварничко въпросче, чийто отговор упорито отбягвам. Дори интуицията ми в случая е безсилна. Не съм сигурна обаче дали човек може да играе на криеница със себе си цяла година (колкото вече направих в редакцията) и дали въобще подобна жмичка би ми била от полза. Още повече, че отговорът не налага да вземам позиция "за" или "срещу" някого, той засяга лично мен, тъй че истината, дори да ми създаде известен дискомфорт, е за предпочитане. Лошото е, че не съм стигнала до отговор, а просто дочаках изкристализирането на питанката: "Това тук и сега, то ли е недостижимият елит - осъществената ми мечта, реализираната цел?" Струва ти се реторичен, нали? Зная какво би ми отговорила - всяка постигната цел губи своето значение. Да, ама не, маман. Причината да нямам отговор навярно се крие в погрешната ми формулировка - сами по себе си понятия като "елит", "отбрана среда" и прочее са нееднозначни, до известна степен абстрактни, което почти обезсмисля проблема. Оглеждайки колегите си човек по човек, виждам, че не греша. Примерно Донка Крупева. Плашеше ме в началото, хипнотизираше ме, бях готова на всичко, за да спечеля одобрението й. Скоро след оня, първия разговор, тя ме намери сама в стаята и уж между другото, тихо, с нейния пронизващ поглед заяви, че "без хора предани, без хора, на които да разчита, никой ръководител  - главен редактор или шеф на коминочистачи - не би постигнал и най-скромен успех". Идеше ми да й обещая: О, ще ви бъда напълно предана, нима се съмнявате?! И наистина - можех ли и да помисля за непослушание, когато още не бях назначена на постоянно място? Но и след утвърждаването ми (дай боже да е по-скоро) не бих си позволила да й противореча, да се заплитам в интриги - просто не съм в категорията й, следователно - всяка жаба в гьола си. Ала нещо ми подсказваше да стоя далеч от нея, боях се моето отношение да не е обикновена женска антипатия, което тя рано или късно щеше да усети. Но нейният жест почти стопи дистанцията помежду ни; като ме направи своя студентка, тя доказа, че държи на думата си. Просто не можех да повярвам! Респектът пред нея отстъпи значително пред уважението. И не за това, че е член на Управителния съвет на Съюза на журналистите, че е доцент във Факултета по журналистика, че е и зам.-председател на МОЖ; не и за това, че е автор на две публицистични книги. Ами тя се е вглеждала в мене, маман, следяла е стъпките ми и си е правила заключения за качествата ми, била е доблестна да не затвори очите си, да не изкриви душата си! Била е безпристрастна. Което не е малко. Хареса ми и начина, по който го призна (даже си мисля, че именно намерената от нея форма спечели плахите ми симпатии): "Имаш ли тетрадки с карирани листи? - попита ме с двусмислена усмивка и след недоумението ми добави: - Ами като сме гарги, да сме рошави, лично аз ще те изпитвам!" И ми обясни подробностите от предстоящото ми следване. Ликувах, идеше ми да изпищя от радост - копнежното ДА на моето бъдеще най-сетне бе произнесено! Новото ми студентство означаваше точно това. Страх или уважение - има известна разлика, нали? И си рекох, че може да е била права с първоначалното си недоверие към мен, все пак не може Сульо или Пульо от Горно нанадолнище да се изтърси тук и да каже "ето ме, хайде"! Е, не мисли', че вече се смятам ненадмината или че всичко в редакцията ми е ясно. Съвсем не. Скоро станах свидетел на един кратък, пантомимен етюд, който събуди оня почти реторичен въпрос. Слизах по стълбите, тръгвах си. Винаги гледам в краката си по тия стълби, част от металните пръти, придържащи червената пътека, са откачени, веднъж се подхлъзнах и едва не паднах. Та слизайки, нещо проблесна отпреде ми. Докато машинално и в движение се взирах да видя какво е (оказа се монета, от белите), долових зад себе си стъпки. Не знам дали иначе бих се навела, ала при тези стъпки я подминах. Изведнъж монетата се търкули иззад мен, набирайки скорост надолу. Явно бе ритната. Стъпките заситниха и каква бе изненадата ми, когато край мен се стрелна не друг, а самата Донка Крупева! С неприсъща за възрастта си пъргавина, тя настигна монетата и я настъпи - сякаш котка връз мишка бе скочила! Сетне, възвърнала леността си, бавно се наведе, вдигна я, погледна към мен и, отворила шепа, произнесе с добре познатата ми тъга: "Мой късмет е!" Едва при тоя етюд, маман, направих истинска връзка между нея и прозвището й в редакцията - Дона Чечилия. "Сигурно си виждала Леонардо да Винчи - ми бе казал Генчо Фотев. - Дамата с хермелина, портрета на Чечилия Галерани!..."

          Някога ще се науча да не се учудвам, но все още съм ученичка. При един също скорошен случай пак се удивих от Донка Крупева. Публична тайна в редакцията е, че тандемът Крупева - Кънев не храни особени симпатии към Царина Гогова - Бръшлянска и то до такава степен, че понякога е зле прикрито. (Били сме свидетели с Кънев на Крупевия сарказъм: "Горкият Вельо! Знам, че не може да я понася, както е добре известно, че никак не е прилежен в отбраната си от женското обкръжение!") Та един ден, пристигайки в редакцията, видях от кабинета на Главната да излизат въпросният Вельо Бръшлянски, Илийчо Кънев, Царина Гогова тире Бръшлянска. И Донка Крупева, разбира се. Всички до един бяха усмихнати, а Главната изглеждаше така оживена, че винаги отворените й като на мим очи сега бяха присвити, без никаква следа от меланхолия. Чух я да казва: "...бях го решила предварително. Ще имаме отлични материали. А и Царя има лични, впрочем ваши семейни познати във Франкфурт, нали? Всичко се прави с лични контакти. Така ли е, другарю Кънев?" Видях непохватното Илийчово кимане и дружелюбно-снизходителното Царинино изражение, след което влязох в стаята. Сетне до края на работното време Бръшлянска и Кънев бяха всеки по своему тихи, цареше едва ли не творческа атмосфера (навярно е витаела и в кабинета на Главната?). Може би доводът, че освен модерен писател, Вельо Бръшлянски е и свестен човек (както се говореше), отчасти оневиняваше Донка Крупева - не е правило отношението към членовете на едно семейство да е еднакво, нали? Ала въпреки жеста й към мен и новия начин, по който я възприемах, неуловимостта й оставаше; с кожата си чувствах двоякостта й. От една страна, пращайки ме да уча, тя доказа, че признава заложбите и перспективите ми, от друга - продължавам да усещам как непрестанно ме подценява! Подценява ме и Царина. Може би неволно, подвеждайки ги с държанието си, сама предизвиквам подобно отношение към себе си? Навярно създавам впечатление на човек, възприемащ нещата еднозначно, моно, в мащаб 1:1? Вероятно защото не мога докрай да избистря отношението си към тях, аз напълно съзнателно се държа простодушно, без двусмислици, остроумничене и пр. След ония мои изживявания преди да дойда във вестника, чувството ми за хумор не е вече студентското, макар да не е закърняло напълно (позволявам си шеги единствено пред Генчо Фотото и донякъде пред Илийчо). Но с какво ме смущават тези две взаимноненавиждащи се жени? Впрочем историята е пълна със случаи на претърпени поражения, вследствие на недалновидно подценяване - за тяхна сметка си е.

          Освен пред Илийчо Кънев и Генчо Фотев (Юлий Монев също ми е мътен), човешки се чувствам и пред Бояна Михнева-Виячка от литературния отдел. Въпреки тирето. Тя е извънбрачна дъщеря на светило в литературната критика (вече покойник); следва неговия професионален път, възпитаник е на Хумболтовия университет, кандидат на науките, хонорован преподавател в Софийския университет. Царинината жлъч не пощади и нея: не било особено трудно да се напредва по асфалтираната от татенцето магистрала! Не е ли по-лесно с живо татенце или мастит съпруг? - ми се дощя да я попитам. И не е ли по-важно (с татенце или без) да запазиш човешките си обноски и с тези, от които не зависиш? А Бояна ги е запазила. В началото се чудех на нейното благоразположение и естественост, неприсъщи на тези с тиретата. Питах се дали да не го отдам на някакъв комплекс (ниска и трътлеста - антипод на ББ, примерно), но се оказа, че самочувствие не й липсва, както като интелектуалка, така и като жена. (Едва не паднах от коня, маман, когато научих за нея и Илийчо Кънев!) На коктейлите, давани чат-пат от Донка Крупева в криптата, все гледах да съм до нея; с нея можеш да поговориш за книги (направила съм списък с препоръчани заглавия, време за четене вече няма, но гледам да прелистя поне нашумялото, за което се говори) и за най-незначителни неща от бита. Но има и нещо странно - при цялата й добронамереност, не долавях ответните флуиди на симпатия, които заедно с моите биха ни сприятелили. Накрая стигнах до заключението, че тя не е от дистанцираните - с маска или ледена стена, но не е и техен антипод; изглежда умее да е приятна на всички. Постигнала ли го е или си е такава? Светска дама! Та на коктейлите бъбря основно с нея, докато не довтаса Кънев; Тогава се присламчвам към Генчо Фотев, според когото връзката между Бояна и Илийчо била проста - тя, твърде отдавна разведена (живеела с петнайсетгодишния си син), имала нужда от мъж, защото друго Молеца едва ли можел да й предложи (единственото Генчово название за Кънев бе "Молеца"); на Молеца пък, макар да бил селяндур (не селянин, а селяндур!), му се повдигало от жена му ("ултраселяндурка") и черпел от любовницата си "фина душевна субстанция", липсваща у "оня дзвер"; сделката била "бартерна". Нямам склонността да ровя в хорските кошове за пране, ала надавам ухо на тая история, подтиквана лично от благоверната съпруга на шефа ми - мила майчице, тя го ревнува от мен! Не да паднеш, а направо да умреш от смях. Още при първата ни среща в редакцията тя не ме одобри - веднага го почувствах. Нищичко не знам за семейната им сага, ала по всичко изглежда, че тя ме смята за потенциална и твърде опасна съперница, чиято главна амбиция е да отнема съкровището й! Пази, боже! Опасенията ми се потвърдиха, когато тя начена серия от проверки, целящи да ни хване в крачка - мен и безценния й. Понякога нахълтваше в стаята без почукване и когато с него се окажехме сами, тя, по всичко личеше, страшно се изненадваше, че не ни сварва едва ли не "на калъп". С извинение. Лицето й обаче издаваше увереноост, че или сме били, или е предстояло, но тя, благодарение на своята прозорливост, го е осуетила. Най-често проверките биваха телефонни - ако се случеше половинката й да е излязла, бързаше да се информира дали и аз не липсвам. Нещастница - подведена вероятно от външността ми, бе попаднала на лъжлива следа (и аз не съм ББ, ала в сравнение с БВ съм). Самата Илийчовица, както я наричаше Генчо, е кръглолика, с пищни форми, без да е дебела; по-скоро е яка, за подобни жени обикновено казват "бяла-червена, пращяща от здраве". Самият Илийчо Кънев, ако се не лъжа, отлично разбираше цялата гротескност на ситуацията и изглеждаше видимо доволен, нещо повече - той, струва ми се, бе заинтересован от нея. Общо взето параноичният синдром на другарката Кънева ме забавляваше, той бе повод сегиз-тогиз да се посмеем с Генчо Фотев от сърце.

          Последният коктейл на Донка Крупева, за разлика от многото други, имаше конкретен повод, и то не какъв да е. Тя отпразнува своя полувековен юбилей. Имахме информация за отбелязването му веднъж в нейния роден град (на тържеството присъствал председателят и едва ли не целият управителен съвет на журналистите, видни местни партийни и административни другари) и веднъж в София. В криптата (кой знае защо всички в редакцията наричаха крипта превърнатото в кафе-клуб мазе) в чест на юбилярката Генчо бе уредил фотоизложба, пресъздаваща вълнуващи мигове от тържеството в родния й град. Естествено, във фокуса на повечето фотографии бе тя, но покрай нея можеше да се види и целият, удостоил я с вниманието си, висш антураж.

          Някои схванаха, други - не, във всеки случай Донка Крупева не загря. Макар и не веднага, аз все пак я уподобих, може би защото вече знаех прозвището й. Доста се взирах и изведнъж от човек, натискащ копчето на фотоапарата, Генчо Фотев се превърна за мен в творец.  Защото акцентът в по-голямата част от снимките бе паднал върху Дамата с хермелина! Тези фотографии не бяха обикновени снимки! Макар и лаик, бях удивена от тази изложба. Та същият този Генчо, снизходително фамилиарно наричан от някои Фотото (Веднъж Илийчо Кънев най-дебелашки се бе ухилил срещу него: А бе, Генчо, това Фотев от "фото" ли произлиза? Ту-ту! Брей-й!) се оказа носител на званието FIAP, сиреч Артист на международната федерация по фотоизкуствата! Оказа се член и на Художествения съвет към Клуба на фотодейците - професионал, експериментиращ в авангардната фотография. Веднъж Юлий Монев каза за него: "Търсенията му са отвъд конкретната реалност, той се вглежда с творбите си в подсъзнателното, неговият поглед в "аза" е психоаналитичен. На пръв поглед деформираните човешки лица в някои от работите му имат чисто метафоричен смисъл. Не е особено продуктивен, защото смята, че възможностите на класическата фотография са изчерпани и защото неговият творчески метод не е от действителността към личността, а обратно. Той всъщност прави вътрешни снимки." Това Юлий Монев го каза уж на мен, но така, че да чуят всички, включително и Донка Крупева. Както впоследствие разбрах, Юлий Монев бе солидарен с Генчо Фотев, който с редица свои публикации отдавна се борел за въвеждането в цялата ни периодика на длъжността билдредактор, която съществувала в Европа и която щяла да издигне като цяло равнището на фотопублицистиката, подценявана и до ден днешен у нас... (Веднъж по повод длъжността билдредактор Царина жлъчно била подметнала пред Юлий, че на Генчо по би му подхождала длъжността "папарак - завеждащ светската хроника"...)

          Но думата ми беше за фотоизложбата, наредена в чест на юбилея. Впрочем, маман, героят на тези фотографии не бе Донка Крупева, не бе и Дамата с хермелина, това бе самият хермелин - една чистокръвна сибирска белка! Недоумявам как го беше постигнал, но изкусно насочваният обектив бе уловил серия невероятни ракурси: белката усмихната, белката, разкриваща хищни ситни зъбки, белката съсредоточена като пред скок, белката, доволна от събеседника, белката, бързо съобразяваща някакви променящи се обстоятелства, белката след улов - сита, доволна; самоуверената белка, излъчваща заплаха и т. н. На някои кадри лицето на белката бе изопнато и неодухотворено - същинско отражение в огледало. Но всичко това не се поддава на преразказ - не е доказване на теорема, то е внушение, то трябва да се види и почувства...

          Като разгледа внимателно всички снимки, Юлий Монев публично поздрави Генчо и дълго друса ръката му, като че юбилярът бе той; словесното одобрение бе съпроводено и с друго - с многозначителен блясък в очите. Малцина разчетоха този блясък.

          Между тях бях и аз.

          На този коктейл шефката бе с приповдигнато настроение и понеже по понятни причини бе център на внимание, оживено разправяше забавни истории от задграничните си командировки. Слабостта да е в центъра на окръжността, да й се възхищават, не й бе чужда - бяхме я слушали неведнъж, предимно на традиционните петъчни коктейли в криптата, правени с и без повод. Освен пикантните, пестеливо поднесени великосветски новини, случвало се беше да вметне и някоя незначителна на пръв поглед случка - разговор или обменено мнение с влиятелни хора, между които няколко членове на ЦК и един-двама - на Политбюро. Скоро очаквай да чуеш подробности от обяда й с другаря Тодор Живков - беше се усмихнал Генчо.

          Не знам дали не бе забравила, че ни е известно, но на юбилейното тържество тя повтори версията за някогашната си близост с Веселин Ханчев. Напомни и друга позната нам история - как навремето често срещала на площад "Славейков" Симеон Радев: колко достолепна фигура имал, но, потънал в забвение, всички го подминавали, защото никой не подозирал, че това е самият той, знаменитият автор на "Строителите..."; веднъж го спряла, заговорила го, пили чай в "Колумбия", получила се невероятно интересна беседа... "Чиста белетристика - бе заключил сетне Юлий Монев. - Ако това е било, отдавна да го е публикувала. Нищо чудно и да го стори, както са казвали в древния Рим, няма да е истина, но ще звучи добре. И вече е направила първата стъпка - нарича го с умалителното Симон, както са се обръщали към него небезизвестният Клодел и Бистра Винарова..."

          Странен дует са Юлий и Генчо - като че опозиция на всичко и всички. Може би единствено аз не бях на прицела им, но мисля, че ако имаше защо, не биха ми цепили басма. Макар и благосклонен към мен, Юлий Монев не е скъсил дистанцията и е все така въздържан. Та той нямаше респект и чинопочитание към Главната, та мене ли би щадил! Бях шокирана, когато научих, че открито не се съобразява със заповедта на Крупева да не се паркира на улицата пред редакцията; изглежда, че тя се бе примирила с този "опак" човек. Ала понякога си мислех, че той преиграва, че дори издребнява, което в определени моменти, по моему, донякъде накърняваше ореола му, но после си казвах, че всъщност аз не го познавам достатъчно добре, за да обобщавам. В началото бях безсилна да вникна в отношението му към Мирко, когото под влияние на Генчо и аз занаричах Общественика (бе активен член на профкомитета). Юлий получаваше едва ли не ортикарии, като го видеше да влиза в стаята за членски внос. Бях смаяна от факта, че Юлий не членува в профсъюзите, наричаше ги квазипрофсъюзи; на заплахата на Общественика, че нямало да му дадат карта за море, буквално се бил сринал от стола, залят от изкуствен смях. Една скоба: Мирко Общественика е невероятно красив мъж, сякаш оживяло произведение на Фидий. И като всяка глупачка, маман, известно време се смущавах от него, струваше ми се, че каквито и да бяха думите и поведението ми, те неминуемо ще са бледи и смешни пред самото съвършенство. Това не бе падалка по него, вероятно бе някаква диващина и простотия, която продължи до деня, в който през обедната почивка не го заварих да яде чесън върху бюрото си. Случаят с чесъна неочаквано стана претекст на следния ден Юлий Монев да реагира необичайно при влизането на Мирко в стаята - отвори широко прозореца и като стискаше с пръсти ноздри, заяви: Пневмонията е за предпочитане пред чесъна! Мирко се бе вкаменил: Ама аз при другарката Бръшлянска за мероприятието..., тя като партиен секретар... Не! - отсече Юлий Монев в позата на император. - Обществената самодейност вън и след работно време! Ситуацията трябва да бе смешна, но Царина и Илийчо също зяпнаха в почуда, а аз, кой знае защо и се натъжих, съжалих за разгласената от мен чеснова история. Впрочем, споделих я единствено с Генчо, който използва повода да ме осветли за "двете любови": между Юлий Монев и Общественика от една страна (последният бил "ухо" и ако някое издателство имало поредица "Доноси", той, с неговите Събрани съчинения, сам можел да попълни петилетния им план) и между Царина Гогова - Бръшлянска и Общественика от друга. Във втория случай, както обясни Генчо, кавички не трябвало да има, при все че чувства, макар и едностранни, имало - от Мирко към Царина, която не се ласкаела, а го приемала за нещо едва ли не полагащо й се. Ключът бил съвсем прост: "Тоя хубавец има нюх на плъх, предусеща безпогрешно неминуемата кариера на колежката ти и й се слага. И тя наистина ще успее, помни ми думата. Един немного далечен ден тя ще ти е шеф, а не Молеца, тъй че си опичай акъла и следвай примера му - подсмихна ми се. - Гаранциите са налице: първо лежи в един креват с наш виден другар и второ, амбициозна е до маниакалност; от мама съм го чул: Срещу амбициозна жена и дъжд не се върви, най-разумно е да се скриеш. Освен като те плюят да се правиш, че дъжд вали - така ще оцелееш, но ще си все мокра, пък и вътрешно ще подгизнеш... И знаеш ли с кое тя не може да се примири? Няма да повярваш! Че е в сянката на мъжа си! Тя е бледо копие на Зелда Фицджералд - ревнува българския Скот от писането! Нейната книжка с разказчета, ако бе написана от Филанкишиев, никога нямаше да види бял свят, но понеже е интелигентна, това не може да й се отрече, и знае, че губи съревнованието с него, вече е тръгнала по по-реален компенсаторен път - административната кариера. Скоро ще замине като спецпратеник за Франкфурт за панаира на книгата. Тя ще замине, какво от туй, че Бояна Михнева е завършила в Берлин и знае езика като матерен... Абе мани, един ден май ще редя изложба за нея..."

          Като казвам, че са странен дует, маман, имам предвид и друго: Юлий и Генчо като че ли са единствените в редакцията, които, подобно на Ник, плащат дан на модата "съветска преса и перестройка". Край големия трикрак пепелник в коридора се говори от тях само за Сталин, Горбачов, Берия, Ежов, Брежнев, а също и за Сахаров, Манделщам, Дудинцев, Растропович, Хармс и други, не помня имената им. Пуша, слушам ги мълчаливо, след което влизам в стаята си, оставяйки ги потопени в тази неизчерпаема за тях тема. Веднъж зърнах на бюрото на Юлий Монев няколко броя "Огонек" и "Московские новости"; може би в резултат на многобройните им разговори у мен се пробуди любопитство, бях сама и отгърнах да видя какво аджеба чак толкоз има вътре. Улисана, не усетих кога в стаята бе влязал Юлий, трепнах  като уловена на местопрестъплението, а той се усмихна: Вземи ги, вече съм ги чел. И така, за да не изглеждам профан, станах сноб по принуда, като прелиствах всеки следващ брой, който той ми предлагаше...

          Доколко, маман, Юлий Монев е задълбал в тази проблематика, свидетелства и едно мое любопитно откритие за него, ще ти го реюмирам кратко, защото то ми светна за някои детайли на професионализма. Когато един ден се поинтересувах дали не е излязъл новият брой на "Огонек", той ми подаде свитък машинописни листи, по неговите думи - откъс от историята на съветската журналистика. Оказа се негово изследване, бе направил анализ на Хрушчовия и постхрушчовия период през призмата на сп. "Новий мир" с главен редактор поета Ал. Твардовски. Въобще не знаех, че изданието е било единственото останало опозиционно списание след падането на Хрушчов (не предполагах, че думата "опозиция" въобще се вързва със СССР!), че е единственото, устоявало родилите се демократични тенденции. Според Юлий, след падането на Хрушчов демократичната интелигенция е била принудена да замлъкне, макар че пресата успешно симулирала някаква псевдокритичност. Навремето Херцен, заставайки на страната на въстаналите поляци, според Юлий, е спасил честта на руската демокрация; същото е сторил и Твардовски с "Новий мир" при съвършено различни исторически обстоятелсва и навярно именно неговата позиция е била пропуснатият, уви, правилен път... Накрая заключаваше, че въпреки поражението, явлението "Твардовски" с "Новий мир" е славна страница в историята на журналистиката...

          Юлиевите анализи в тази статия ме поразиха, маман. Покрай другото той се докосваше и до някои днешни аспекти в проявленията на обществото ни и в частност - на интелигенцията: съвест, конформизъм, гражданска позиция... Когато му го върнах, видях въпросителния му поглед. "Като "Фашизмът" на Желев - рекох. - Говори се за там, а се подразбира за тук. Къде ще го печаташ?" В отговор той се усмихна многозначително. А на теб ще призная и друго, маман - не съм чела "Фашизмът", впечатленията ми са от дочути откъслечни коментари - къде да го намеря, като е иззет?

          Но да се върна към Генчовите прогнози относно Царина - той изглежда не грешеше и поглеждайки я в тази нова светлина, тя ми ставаше все по-несимпатична. За съжаление и досега допускам прастарата грешка да меря всичко по себе си. Знаех, че е грубиянка, но не допусках степента. Замръзнах, изгубих дар слово, когато оня ден, след разговора с теб, тя настръхнала заяви, че служебният телефон не бил за лични разговори. "По отношението към държавната собственост - изсъска Царина - може да се съди и за отношението на всеки един към професионалните му обязаности!" Преглътнах обидата, противното би означавало обявяване на война, чийто изход, както се сещаш, е овакантяване на мястото ми. Днес кой не завлича държавата (свекърва ми се чуди как държавата не фалира щом консумацията надхвърля производството) и сама разбирам, че бележката й по принцип е основателна, но, първо, мога ли да издържа да не те чуя поне веднъж седмично? И второ, начинът, по който ме закова, говори за пълното й неуважение и неприкривано презрение към мен. Ако не съм съгласна с някого, когото уважавам, аз ще намеря тактичната форма деликатно да изразя различието си с него, а не джас-прас по каруцарски... Не й е за сефте - в първите седмици, когато все още се допитвах за някои неща, тя изведнъж ме сръфа като бясно куче: "Това е елементарен и глупав въпрос!" Гледах я стъписана и не можех да повярвам! Може би се е родила с диплома? Илийчо Кънев ми смигна от бюрото си, сиреч - хич да не ти пука! Но била съм свидетел как пред когото трябва тя е неузнаваемо мила, деликатна, човечна... Хамелеон. Наскоро на едно открито партийно събрание тя, в качеството си на партиен секретар, чете някакъв скучен бюлетин и, необяснимо защо, сияеше в отлично настроение (навярно се е любувала на дикцията си, или тоя ден се смяташе неотразима в новите си одежди - шарен пуловер, допълнително подчертаващ внушителните й любеници и кадифени джинси, смаляващи задника й, който без друго е колкото юмрук?), но така или иначе самодоволната й физиономия ми даде куража да подновя пред нея въпроса с моето кандидатпартийно членство (припомних й, че молбата и документите ми от няколко години стоят в районния комитет на старата ми служба, че напускането ми е предотвратило моя предстоящ прием). Отговорът й бе светкавичен: "Как си ги представяш тия работи като си с временен договор? Днеска си тук, утре те няма!" Намразих я, маман. И си казах: Боже, дали не изглеждам в очите на Коста (или на някой друг) подобно студено и амбициозно чудовище? Ще се гръмна, ако е така. Не, мисля, че като тая не съм срещала. Уникум. Наричат Илийчо недодялан селяндур, елементарен любовник, парвеню и прочее (това Молеца произхождало от миришещите му на нафталин всяка зима връхни дрехи); може всякакъв да е, но като Царина не е! Добре, че той, а не тя е шеф на отдела! Понякога бюлетинът, с който той отново ме натовари, ми натежава, но като се сетя за Царина, ми изглежда бял кахър. Не съм длъжна да правя бюлетина (още по-малко безвъзмездно), но мога ли да му откажа? Виждам го колко е доволен, пък и сякаш свикна и сигурно е решил, че вече съм го приела за свое задължение... Така или иначе с мъже наистина се работи по-лесно...

          Но аз комай се отплеснах, а възнамерявах да ти разправя за приключилата ми командировка, защото се вълнувам и имам усещането, маман, че тя е първото голямо нещо, с което се залавям, че тя е водоразделът, след който на твоята дъщеря повече няма да гледат като на приходяща, временно запълваща някаква дупка заместничка! (До връщането на титулярката има още три години, а веднъж-дваж се улавям да изстивам при мисълта за нея, сякаш времето е изтекло и тя се връща идната седмица, а аз още не съм се наложила в редакцията!) Приех случая с младия ветеринар неохотно, рекох, че ме пращат за зелен хайвер. Подведе ме и писмото на доктор Кольо Конев (почти ветеринарна фамилия!) Реших, че се отнася за изтърканата от пресата и от частни разговори практика на опорочаване на конкурсите, че става дума за до болка познатата ми прозирна схема "можещите, кадърните и ерудираните смайват комисията, а междувременно някакво чистичко и ухаещо на парфюм синче или нещо от сорта, вече е заело топлото местенце". И какво, ако този Конев е един от изпортените? Комисията му е намекнала: "Трай, Конев, за зелена трева!", а той, вместо да подвие опашка, тръгнал да дири правда и от кого? От арменския поп (в случая - моя милост). Иди, че му помогни, като няма нищо черно на бяло, нищо уличаващо, за което да се заловиш; иди че ревизирай резултата от конкурса, след като вече има утвърден от Националния съвет човек... Но Донка Крупева подметна: "Ако трябва, стани българския Гюнтер Валраф, но открий истината! И се възползвай от случая, че Терзи ще отразява там волейболен мач - ако нещата се окажат по-заплетени и се наложи по-обстойна проверка, нека и той бъде с теб, ще сте нещо като анкетна комисия, направете контент-анализ!"

          Като изхождах от собствения си конкурсен опит, бях си внушила, че цялата тази пушилка около "случая с ветеринаря" е бутафорна, че става дума едва ли не за някаква подготвена от шефката проверка на рефлексите ми и че поради недоверие ми прилепват Терзи. Е, оказах се заредена с излишна доза подозрителност, граничеща с мнителност. Някой от класиците беше казал, че животът винаги е по-богат от нашите представи за него, нали?

          Не бе съвсем в реда на нещата, но още с настаняването си в хотела позвъних на автора на писмото, за да чуя "на живо" версията му и да го видя що за птица е (ако нещо шикалкавеше - допусках тоя вариант, - интуицията ми веднага би го надушила). Оказа се мой връстник: русоляв, длъгнест, с неспокойни, обрамчени с диоптърни цайси очи. Нямаше вид на хитрец. В желанието ми да се докопам до истината от прима виста, изглежда погледът ми е бил изпитателен и пронизващ в степен надвишаваща приетото при запознанство. Защото той се смути. Докато слушах накъсания му, непоследователен разказ над чаша безалкохолно в хотелското барче, стигнах до две заключения: първо, че се налага поне касетофонна анкета, което опираше и до Терзиевото присъствие, и второ (продиктувано от шестото ми чувство), че неговият случай не се побира в нито един от познатите калъпи - заплетена и мъглява история, но не дотам, че да изпуснеш дирята, ако държиш непременно да стигнеш докрая. Струваше ми се, че бе наложително да се срещна с един-двама души в София, след което нямаше причини да не пусна вече оформящия се в главата ми материал. Дори заглавието изскочи - "ТРЕТАТА ВЕРСИЯ" с болдирано подзаглавие Лесно ли е да си млад специалист? Къде е границата между действителността и красивите фрази за зелена улица към младите и реализацията им в Районния ветеринарен институт в гр. Н? Или нещо в този смисъл. Защото нещата се свеждаха до конфликт между споменатия Кольо Конев и директора на Института ст. н. с. II степен Л. Лялев, работещи в една и съща секция. Не е сефте, ще кажеш, баща ти все с директори се разправяше, докато накрая вкара коня в реката. Може, но нещата тук бяха малко по-бамбашка, хронологията е приблизително следната: В Института се обявява конкурс за научен сътрудник, но не в секцията на двамата опоненти, които до момента работят заедно тихо, кротко и в сговор. Кандидатира се Кольо Конев - обстоятелство, станало причина за тотална и безмилостна война помжду им. Следва първото недоумение - друг кандидат на конкурса няма и вариантът "човек с подводница" отпада. Без да се мотивира, директорът Л. Лялев отказва служителят от неговата секция К. Конев да се кандидатира, не му издава необходимата характеристика, но срещнал неочаквана настоятелност, сяда и му изгражда такъв портрет, от който ум да ти зайде - излиза, че всички възможни мерзки качества, достатъчни за незабавно дисципинарно уволнение, са се събрали накуп у Конев. Но естествено изниква въпросът: Как е търпян досега подобен негодник и колко пъти е наказван? Отговорът е: Не само никога не е наказван, но и за него не е постъпвало каквото и да било оплакване. Ето ти го и следващото противоречие: Защо директорът желае на всяка цена да задържи в своята секция един "мързеливец", "некадърник" и т. н.? Защо не използва предоставилия му се случай да се отърве от него тихомълком, без излишен шум, пускайки го да се провали на конкурса и после, с този солиден довод, да го освободи от Института? Нелогични действия, неясни мотиви, подлежащи на изясняване, но ето още факти: Лялев е подценил своя служител, вероятно е разчитал на сплашващия ефект на характеристиката (една интересна подробност - след написването й директорът внезапно излиза в отпуск, правейки си сметката, че в малкото дни, оставащи за подаване на документите, друга характеристика и да бъде съставена, не може да бъде подписана!) Ала сметките му излизат без кръчмар. Плахият на вид Конев реагира решително - незабавно подава жалба пред заместника, партийния секретар и профпредседателя. А те се оказват хора на място - преразглеждат характеристиката и, познавайки кандидата, пишат втора версия, пълен антипод на първата. И я занасят за подпис във вилата на Лялев, където се е скрил. Вбесен, той ги обвинява в намеса в кадровата му политика, в спъване на работата. В крайна сметка "триумвиратът" взема компромисно решение, което вече само отчасти накърнява директорския авторитет и същевременно почти задоволява кандидата - съчинява се трета версия на характеристиката (компилация между първите две), която Лялев от немай-къде подписва. Конев все пак ликува - пътят му напред е открит! Една нелепа случка помрачава радостта му - счупва крак! Гипсиран, той излиза в отпуск, но намира сили три дни след злополуката да тръгне с патерици за столицата, за да се яви на насрочения изпит. Междувременно Лялев е вече в София, заявявайки преди това, че не е от хората, които лесно вдигат белия флаг; буквално половин час преди изпита влиза последователно в кабинетите на всички членове на изпитната комисия, все светила в областта си. Ясно е какво ги е убеждавал. Резултатът от изпита е зашеметяващ, категоричен: отличен 6! Комисията е изненадана, всички стискат ръката на кандидата: "Научен сътрудник Конев, честито! Оправяйте си по-скоро крака и запретвайте ръкави, науката има нужда от млади хора като вас!" Облян със студен душ, Лялев произнася със стиснати зъби фразата: "Или той, или аз!" Настървеността му се усилва пропорционално на неблагоприятния за него развой. Подобно героите на бързооборотните филми от началото на века, той прави неспирни "тигели" между Института и Обединението в София. Тук е мястото на една подробност - генералният директор на Обединението Модев, в чиято система е въпросният институт, е роднина на Лялев по женска линия. Същевременно Модев е и председател на Научния съвет, който, според приетата у нас процедура одобрява присъждането на научните степени, сиреч - без това одобрение резултатът от изпита на Конев не струва пет пари. Досещаш се за случилото се после. Всичко е облечено в законна форма по следния начин: От Обединението в Института пристига анкетна комисия за изясняване на случая и заключенията са, че директорът и младият специалист не могат да работят заедно и единият (познай кой?) трябва да си отиде. Липсват обяснения, но не и  обвинения: 1 - Младият специалист не е вършил никаква работа (при посещението ни с Терзи сплашените му колеги не отрекоха, но и не потвърдиха, а в досието му при "Личен състав" наказание не е отбелязано, което прави обвинението на комисията недоказуемо); 2 - Изнудване на зам.-директора, партийния секре

Корабът на страстите II (Пламен Трайков)

Х. Относно ПОЛЗАТА ОТ ЛОШИТЕ

- Ало! Ти ли си?
- Не! Аз съм!
- О, извинете!

Поогледах, поразпитах тоя-оня, позаврях си гагата из разни непрани гащи, понюхах. Снесоха ми. Като на бивша кука.
Гадничко нещо е човекът, уважаема госпожо Док. Любимият ти господин Мижитурков. Ти се хабиш до го изправяш на крака, да го спасяваш. А бе я го пусни да се дави в екскрементите си! На прасето му е най-гот в калта, а ти си тръгнала да го къпеш, да го парфюмираш, да му връзваш панделка... Е, от к’ъв зор? Ми той не ще, дърпа се. Комунизмът опита зорлян и се поака. Проба – грешка. Ами че Мижитурков най обича да го лъжат, да го плашат. Но повече от всичко - да го оставят да вихри ниските си страсти. Битовият тайфун с нежното име “Мижитурков” – ограбили, измамили, изнасилили, наръгали, плиснали киселина... Съпрузи, братя, сестри, роднини, комшии, колеги. Ония, гласосъбирателите, се подсмихват на милата картинка, поощряват я. Демагогстват от кабинети, от трибуни, пред камери, но се кахърят за сметките си - можело да са по-дебели, щото няма време, огладнели псета ръмжат и нетърпеливо точат лиги за стола им. А Мижитурков или цъка благоговейно, или псува по навик и удря по някоя ракия преди да плесне жена си по дебелия гъз или в ченето. И вика дейба и държавата скапана, тия са боклуци, ама ония – не, те ще ни оправят! И верно ги оправят – отзад. Ама е тъй не само в нашта кочина, госпожо Док, светът винаги се е крепил на баламите, защото те вадят мамбото, ако и те изчезнат като динозаврите, ледът иде. Да живеят баламите!
Разследванията ми не са паралелни, защото куките не разследват, те само констатират видното. Или стигат донякъде, но им се озъбват от някоя дебела сянка и те, естествено, спират. Е, разбрали са, че на гърба на баламите Юлиана и Майя бая сухо са трупнали хитреците при Орлов мост. Ченгетата са затворили студиото, прибрали са за 24 часа пионките. И дотук. Поредното висящо дело дето ще виси до амина. И ни вест, ни кост от Майя.
Научих кои висшестоящи бели якички стоят зад тях, но е за моя консумация, просто защото в случая не то е най-важното. Но ако много настояваш, има депутат педофил. И толкоз. Впрочем историята с голите цици, както се сещаш, има своята предистория. Дирите й водят назад, минават покрай едни офисчета, завиват към някои агенции, свъртат при букери и журита, фръцват се на кастинги и стигат до уж невинни дефилета с готини (с какво се римува “дефилета”?). И на тия дефилета, естествено, ситно ситнят и кършат римуваното Юлиана и Майя, знаеш го.
Българският моден подиум. Оттам почва. Всъщност по-отдавна, стартът е даден преди бая години и не от друг, а от Марта - с лекомисленото си и злощастно хрумване да я запише в детската школа на агенция “Визаж модел груп” (“Нека, за разлика от мен, добие самочувствие!”). И самочувствието не закъснява, след като 11-годишната Юлиана-Роса печели титла и медал “Мис Фотогеничност” на международния фестивал Little Princes of the World в Санто Доминго, където уверяват малката медалистка, че би спечелила и титлата “Мис Принцеса”, ако зъбките й не се нуждаят от лека корекция! След невижданата радост и начесването на собствената си суета, Марта си дава сметка за таралежа в гащите си – Юлиана вече е повярвала, че падането на света в краката й е въпрос на време. Софийската агенция надушва хляба в нея и се заема с обработката й – качване на висок ток, обиграване “кръстосаната” походка, чупките в кръста и шията, наклона на тялото и пр. хореографски тънкости, но също туширане на прекалено силния смях, редуван с крайна свенливост и, преди всичко, поставяне на стоматологичните телчета... Началното кръстосване на шпагите между майка и дъщеря е по повод предстоящото постъпване в средно училище – Марта определя бъдещето на дъщеря си като юрист, финансист или служител в международна търговска централа, докато целта на дъщерята не подлежи на съмнение – кариерата на модния подиум. Бащата тегли чергата към себе си – рисуването, защото Юлиана наистина рисува хубаво и дарбата й би могла да бъда развита... След дълги кавги и разпри дъщерята се справя и с двамата непокорни родители - става ученичка в класа по моден дизайн в нашумялото в последните години в София авангардно училище с профилиране по интереси. Целта в живота й е ясна - като завърши средно, ще следва графичен дизайн в Нов български университет! Константин е частично доволен – все пак модният дизайн предполага и рисуване, но Марта отказва да се примири и не пропуска случай да натякне на грешния избор, да упрекне мъжа си за слабата му подкрепа и вдига шумен скандал за дадените от съпруга й без съгласуване пари за задължителното за манекенките участие в каталог (известен в средите като Бук)... И така, зъбките са коригирани, косата е оксиженирана и Юлиана наистина блясва с неотразима хубост (91/60/90), имиджът е шлифован (премахнати са външността и стила “оле-оле”), за да тръгне по ревюта и конкурси, за да ги печели с безапелационна лекота – “Мис Мото Пфое”, “Мис Черно море”, “Мис Албена” (приходите отиват за абитуриенти сираци)... Викат я на фотосесии, появява се в модните списания. Но Марта не мирясва, саркастичните й стрелички се целят в “ограничените” интереси на дъщеря си – биографиите на колосите в бранша Карл Лагерфелд, Доменико Долче, Стефано Габана, Коко Шанел, на удивителната съдба на Наталия Водянова, уличната зарзаватчийка от Нижни Новгород, завоювала световните модни подиуми и съпруг мултимилиардер; иронизира подражанието й на Водянова и Гуен Стефани от рокбандата “Ноу Даут”, с която Юлиана има известна физическа прилика...
Впрочем за приликата с Гуен Стефани чува за пръв път от Влади, с когото се запознава на един от конкурсите край морето. Влади не е като повечето мъже, които се стъписват от хубостта й и свенливо се отдръпват (Иде й да им викне: Не хапя!). Той е естествен, общува с нея като равностоен. С женската си интуиция тя прониква зад сдържаността му, за да почувства премереното му самочувствие, без което не би изричал ласкателства като това, че ония звезди приличали на Юлиана, а не обратно, защото тя била по-красивата, нека погледне списанията и клиповете на MTV, ако не вярва! Да, Юлиана не би имала приятел комплексар, търсещ майчинска нежност. Докато неговите флуиди издават мачото, който е наясно със себе си, който знае какво иска от живота, какво очаква и как да го постигне. И не закрила търси в нежността й. Погледът му е проницателен, с нетипична за 20-е му години разумност, снизходителната усмивка му придава улегналост, а чувството му за хумор нерядко изтръгва спонтанния й смях... Влади единствен се обръща към нея прелестното “Хей, Джу” с бийтълсови препратки, което определено й допада… Допада й и умението му да рисува (той винаги има подръка скицник и случва се, изненадващо спира спортното си кабрио, от което почти не слиза, за да нахвърли ескизи на някоя “разчупена” възрожденска или съвременна сграда). Сходството в интересите им (тя също импровизира върху листа дизайнерски хрумвания) ги сближава допълнително. (На въпроса й в Художествената академия ли ще кандидатства, Влади отговаря с мълчалива усмивка. Още не е решил.) Юлиана е все по-влюбена (което й помага да свикне с навика му да епилира цялото си тяло), те са щастливо неразделни в София, но той неотменно я следва с кабриото и в провинцията. (Тя едва издържа на наложеното от него сексуално темпо, нерядко се чувства изтощена в прегръдките му и търпи критиките на хореографа за вялата си походка на подиума.)
В този период Майя се отдръпва от приятелката си. Позволява си да изкаже гласно мнението си, според което високите скорости на открития автомобил “адски тичат” на разветите като знаме Юлианини коси, но това е само външната, видимата страна, докато вътрешното й чувство говорело, че той просто е един консуматор и нищо повече. Сякаш в потвърждение на думите й един ден Влади ни в клин, ни в ръкав уведомява Юлиана, че заминава в Париж с родителите си. Юлиана е попарена – защо не й е споменал предварително? Ами защото постът в посолството се овакантил внезапно и не било сигурно дали външният министър ще назначи именно баща му... Ще си пишат, а когато си идва, пак ще са заедно. Щял да следва там архитектура. На спонтанния й въпрос дали и тя догодина да не опита учение в Париж, Влади мълчаливо вдига рамене...
Компютърът работи почти денонощно – разговори в чата и скайпа, изпращани писма за подготовката на нейно участие в конкурса “Мис България”, разменени скици на нови колекции, на снимки от “столицата на света” – той сам и заедно със състуденти и състудентки… Между другото Влади споделя констатацията, че се намира “на друга планета”, че не би заменил тази планета с Лондон, Ню Йорк или Бостън... Юлиана показва тези снимки единствено на Майя и на никого друг. Веднъж Майя най-невинно подхвърля: Виж, хубави са тез французойки, а са едни шавливи!... Сякаш от този ден Юлиана неусетно се хваща да мисли не толкоз за урбанистичните и футуристични архитектурни стилове, върху които той заостря вниманието й, колкото за хубавите момичета на снимките с него. Казва си, че би било глупаво да го ревнува, изведнъж отчетливо си дава сметка, че дългата физическа раздяла по принцип завършва със скъсване. Но не винаги. Да, парижанки не биха устояли на чара и половия му атлетизъм, тя не е хранила подобни илюзии, но ако между него и нея е имало нещо повече от секс, връзката им би устояла на времето! Защото тя, Юлиана, не е коя да е, а носителката на приза “Мис България”, участничката в световния конкурс “Мис Свят” или “Мис Вселена”!... Предвкусва ефекта върху него от възторжените отзиви в пресата, от множеството вестникарски снимки с нея – сама в цял ръст с корона и лента с надпис „Мис България”, снимки заедно с останалите участнички на фона на препълнената зала… Вижда как той с гордост ги показва на родителите си, пъчи се пред състуденти(тки!): ето я моята приятелка от България, за Коледа ще я видите, на живо е още по-красива!...
Не вярвах, госпожо Док, Юлиана да е толкоз хем амбициозна, хем слабохарактерна. Като баща си, к’во ли се чудя. Ами като във всеки бранш, и в тоя бафнеш ли “а”, трябва да си готов и за “б”, миличка, кой да ти го каже. Щом те праснат и проснат и не можеш се изправи, то си е нокаут; щом фалираш и пак не тръгнеш, значи не ти е било там мястото – отиваш при мърморещите неудачници, то майка ти отказва да те дундурка, та глутницата ли?
Още от началото се сещаш за развръзката, нали. Дет’ се вика, много хубаво не е на хубаво. Юлиана беше почнала да си въобразява, че щом си фръцне джазовото дупе и медалът автоматично каца между едрите й цици. Да, ама колкото до коронясването, нещата хептен не стояха така – корона не се дава току-тъй за черните ти очи, колкото и да ги бива. Нито монархическа, нито на конкурса “Мис България”. Но Юлиана е подведена не толкова от самочувствието за физическите си дадености, колкото от инициативата на “24 часа” и портала Dir.bg – масовото гласуване на читателите на вестника и посетителите на сайта чрез SMS-и. Седмици наред Юлиана неизменно оглавява тая класация! Опиянена е, следва илюзорното свръхочакване. Тя добре знае, че това първо място не й осигурява автоматично възкачване на конкурсния трон, но все пак има значение. Ето на, шепти един вътрешен глас (само тя не вижда колко е присмехулен), щом целият български народ смята именно теб за най-красивата (глас народен, глас божи!), нямаш конкуренция! И окрилена, вдъхновена тренира, репетира по 12 часа! Взаимно се нахъсват с Майя, подкрепят се в упорство и амбиция (гласуващите поставят и брюнетката Майя сред авангарда). Вечер, капнала от умора, намира сили да влезе в сайта и да попита: Огледалце, огледалце, коя е най-красива на света? Ти! Ти! – повтарят ежедневните разпечатки. И тя ги препраща на Влади в Париж... Сутрин купува вестника, който черно на бяло потвърждава изнесеното в Dir.bg. И вече се вижда осветена от прожекторите, заобиколена от журналисти и фотографи, затрупана от покани за фотосесии, ревюта, от предложения да бъде рекламно лице на ред козметични колоси и дизайнерски къщи... Въпрос на време е кога ще стегне куфарите си, за да отпраши в странство (транзит през Париж)... Напрежението расте от грандиозната организация на Шоуто – оформя се да е най-пищното в досегашната си история, поканени за участие са световни имена – топкоафьора Раунел Новаес - бразилеца, сътворил прическите на Синди Кроуфорд, Холи Бери, Валерия Маца и др.; хореографа Орхан Ерез - турчина, направил знаменити конкурсите за красота в родината си, в Полша, Русия и Кипър; топгримьори с емблематичен макияж; режисьор е блестящият Силвестър Лолов...
Знаем какво се случи на конкурса, госпожо Док. Какво от туй, че “24 часа” публикува снимка на Юлиана в цял ръст и още няколко по-малки? Как ли бе намерила сили да се усмихва пред апаратите и камерите!? Дори не помнеше за интервюто след церемонията по награждаването и преди шеметния купон, нито помнеше какво са я питали, какво е отговаряла!... Сигурно редакторите са го напудрили, тя едва ли е била в състояние да говори толкова умно, толкова дипломатично да поздравява коронясаната красавица! Та носителката на короната имаше видим белег на челото, кръгло селско лице и махленско излъчване! Точно тя ли ще представя България по света, ще заблуждава хората (какви ли годзили са българките щом тая е най-красива)!? А какви глупости избълва президентката на Агенцията – че новата фаворитка имала много ценни качества: умеела да се изразява, имала елегантна походка и кукленска красота, която щяла да се хареса на престижния световен конкурс!... Както се казва, боже, прибери си вересиите... Но истината не можа да остане скрита и тя недвусмислено прозвуча в залата – най-бурните овации избухнаха при произнасянето не на друго, а на името Юлиана-Роса Тихомирова! Нестихващи овации! Може би Юлиана би приела коронясването на Майя или някоя друга, но не и на това протеже! Съвсем не я утешаваха редовите мнения в Dir.bg от страната и чужбина за новата кралица, а те бяха: “Баси грозотията!”, “Жаба кикерица!”, “Срам за България!”, ”Tia sa otkacheni!” “Blagodaria, che sam dale4 ot Balkanite!”, “Juliana, I love you, ela v Kanada, tuk 6te si №1!”... И т. н. в тоя смисъл. Кореспондентът на вестника трябваше да измисля гузни оправдания от сорта, че говорният дефект надделял над сексапила на Юлиана-Роса и я лишил от короната на “Мис България”! Оставала си “Мис 24 часа”, любимката на публиката и целия народ! Като утешителна награда и компенсация Юлиана стана лице на “Девин”, щеше да запази като спомен от конкурса и безплатен абонамент на вестника, DVD плейър с колекция от избрани филми...
По моему “Златният скункс” би бил престижен приз не само за купона, на който след церемонията посърналото Юле се остави да бъде завлечено от Майя, но и въобще за целия конкурс. Как другояче можеш да наречеш идеята на нечия болна глава красавиците да дефилират със силно изрязани бански с цветовете на националното ни знаме? Или пък да ги облекат с рокли съшити от европейския флаг? Един журналист писа по тоя повод, че момичетата с полудетска плът веднъж изглеждали предизвикателни като нимфетки, пуснати за кефа на дърти еротомани, а сетне като провинциални чучела, че шоуто се е развоняло на сутеньорство с официален етикет, че този сладострастен кич е долен естетически донос за вкуса на родната публика...
Между впрочем за пръв път в тези конкурси победителките дефилираха на фона на чалга, в случая - на хита на Ивана “Щом се пее и се пие”. Нищо чудно, че последвалият седем часов ресторантски маратон не бе нищо друго, освен бясна чалгаджийска оргия. Моделките сякаш се бяха наговорили да са с дълги колкото колачета полички и след първите чашки буквално полудяха - като по сценарий вкупом се превъплътиха в кючекини. Не им стигна дансинга, ами рипнаха връз масите, зачекнаха кълки и ханшове, задрусаха цици в изстъпление и алкохолен делириум, нямаше нужда да се навеждаш, за да им видиш прелестите – на едни бикини се гърчеше надпис shoping, каквото и да ти говори това, на други Monday, имаше и прозрачни, и дантелени, и такива с цветчета, но повечето бяха със символични прашки. Зърнах и една без нищо, без растителност даже... Виеха потни тела и мятаха гюбеци и върху масата на собственичката на Агенцията, която се усмихваше благосклонно...
С една дума - антиджаз, но както и да е. Участието на нашето Юле на въпросния купон бе съвсем скромно, тя бе една от малкото, които не разкършиха снага, без това да е демонстрация на отношение към тоя тип музика и танци, което в други случаи не пропускаше да направи. Истината е, че след обявяването на наградите тя просто не успя да дойде на себе си. Единственото, което правеше, бе да си сипва често-често и да се усмихва на милата Майя, идеща на прибежки от дансинга, за да се изплези с един дълъг камилски език и на свой ред да удари як гълток шотландска ракия. Ама явно Майя носеше на пиене повече, за разлика от нашето Юле, защото по някое време то понечи да украси с римска мозайка масата, слава богу, че бързо бе изведено от въпросната мила Майя, а таткото немедлено добръмча със семейното им фиатче...
Точно оттук, уважаема госпожо Док, на сцената излиза жената вамп - дългият верблюдски език (във всеки смисъл). До момента тя тактично пасува, прави се, че поддържащата роля в сценария я устройва, но през цялото време едва стаява неудовлетворението си от текста, от разпределението на ролите и действието – чувство, което неусетно се трупа в болния й мозък, за да прерасне в един миг в изпепеляваща страст. При първото разсейване на режисьора, който вече се е уверил в качествата на актьорите и в предвидимия успех на премиерата, тя незабелязано и ловко вкарва нови реплики, променя мизансцена, разбутва сценографията.
Моята посестрима, представителката на лошите, отрицателният герой, злият гений на Юлето - белокожата Майя – секси брюнетката с пиърсинг като бенка на горната устна, с тъмно червило и премрежен фаталистичен поглед... Да знаеш, госпожо Док, само в литературата липсват изцяло лошите типове, в живота ги има..., казваше го навремето и Стайнбек... Ама замисляла ли си се каква боза ще ни залее, ако не сме ние, лошите? По-добре вкупом да плеснем с ръце, да се прегърнем и да рипнем от скалния нос в морето като ония легендарни девици при Калиакра. Но не. Ние, лошите, сме тук да разваляме рахатлъка, да пречим талиите да надвишат обиколка 100. Е, милата Майя малко се попрестара, защото талията на Юлето преди туй беше само 60, а тя се погрижи още да я свали. Инак Майя въобще нямаше амбицията да е злосторник изобретател и понеже злото поначало си е традиционно, и тя не прибягна до нови техники – и тя като мен бе обикновена комарджийка. Като добавиш към манджата щипка лекомислие, щипка липса на амбиция и житейски планове (в последното нямаме особена прилика), почва да нагарча. Но, според скромната ми преценка, посредствеността не бе сред най-непростимите кусури на госпожицата. Лошото е, че като си куха лейка, а се имаш за ексцентрична, издънката забавя, но не забравя да те споходи. В нейния случай не я споходи, а я връхлетя. Защото тя дръзна да забърка ястие, оценявано по правило само от тесен кръг кулинари. Инак би могла да реши някак проблема си и да избегне драматичната развръзка.

 

 

Три месеца след самоубийството

БРАМС - УВЕРТЮРА ANDANTE, психодраматична сесия

ХЕНЗЕЛ: Оня път не издържах, ЕМА, извини ме… държах се истерично и… сигурно провалих сбирката… Но тя беше истинска, жива! Халюцинирала съм, знам, но… разстроих се.
ЕМА: Тук, на Кораба, бащата на Хамлет е толкова жив, колкото и неговият син!
ХЕНЗЕЛ: Но Майя е истински мъртва! И когато на разклона на планинския път видях, че ме чака, първо не повярвах, после се спуснах да я прегърна, но тя… побягна! Спрях, тя настойчиво ме подканяше да я последвам, сърцето ми се пръскаше… Ти каза в такива случаи да отворим очи, но аз не можех! Пътят се спусна към долината и тя ме заведе зад някаква изоставена постройка край асфалтово шосе - мястото, където е заровена … На банкета имаше малък мраморен паметник със снимка, а по-надолу – рекламен билборд… Досущ както ми го показа Енли първия път… Майя прошепна „Шахматиста!”, показа ми счупената си шия – синя като да е била обесена! И изчезна! Не можеш да си представиш ужаса, ЕМА! Бях потресена от стърчащата от пясъка мъртва ръка!... Повтарям го…, за да не се разстроя пак…, ако пак се повтори…
ЕМА: Днес елементът изненада ще липсва и този път ще се овладееш. Ще го изиграем, но само двамата – ти като протагонист и аз като Майя, ПОМОЩЕН АЗ. Започваме ли? Пак казвам - ако по някакъв начин усетиш тревога, веднага прекъсни, това е игра! Добре... Сега се отпусни удобно на фотьойла, притвори очи и слушай музиката – увертюрата Andante на Втория концерт за пиано на Брамс в си-бемол мажор. Солото за виолончело и оркестър е мелодично – ти си сред зелена, мирна долина, оградена от планински върхове, слънцето грее, птиците пеят – това е мястото, където чувстваш, че си щастлива… Недалеч от теб минава мек почвен път, който се вие между вековните дървета. Налага се да станеш и да тръгнеш по него, да влезеш в хладната сенчеста гора… Вървиш, изкачваш се… Високо в планината пътят излиза на голяма поляна и ти виждаш кръстопът. Там те чака нещо значимо за теб. От теб зависи как ще го приемеш, коя посока ще избереш…
ХЕНЗЕЛ: Майя, миличка!... (спуска се и прегръща ЕМА КАТО МАЙЯ) Обичам те!
ЕМА КАТО МАЙЯ: И аз те обичам, Юлиана, успокой се, не плачи!
ХЕНЗЕЛ: Викай ми пак… Бейбифейс!... Нали сега няма да изчезнеш, не искаш ли пак да сме заедно?!
ЕМА КАТО МАЙЯ: Бяхме дълго заедно, но…
ХЕНЗЕЛ: Аз… много исках да дойда при теб, опитах, но… не успях… Ти не искаш ли пак да сме двете? Никой не ни разбираше, единствено заедно ни беше хубаво! Ох, като изтриваш сълзите ми…, като ме галиш…, ме лекуваш! Не ме пускай, искам още… така, да! Кажи ми, че не си мъртва, кажи ми, че си в Италия! Бих ти простила тая жестока шега! Този път ще дойда при теб, обещавам!
ЕМА КАТО МАЙЯ (милва косите й): Бог е отредил друго, мила - всяка да извърви своя път…, а нашите се разделиха. Бог те обича…, Бейбифейс, и желае ти да извървиш своя път, който е различен от моя! Затова те спаси от престъплението да посегнеш на себе си!
ХЕНЗЕЛ: Но нали Бог ни е дал ум и съвест, защо да не избера пътя, който е далеч от лицемерието! От предателството! От безразличието!? Нима Бог желае да съм нещастна? Той не е садист, нали!?
ЕМА КАТО МАЙЯ (внимателно се освобождава от прегръдката на ХЕНЗЕЛ): Бог не те е създал да се убиеш, мила! Запомни: като убиваш себе си, ти унищожаваш Бога в себе си – няма по-страшно престъпление! И ако се беше убила, нямаше да дойдеш при мен и за миг! Хилядолетия щеше да бродиш самотна в сумрачни и студени пространства, щеше да съжаляваш и да се вайкаш, но напразно – никой няма милост към богоубийците!
ХЕНЗЕЛ: Но кой е моят път, Майя, как да живея в този свят? Свят без любов!? Свят на страдание?!
ЕМА КАТО МАЙЯ: Който няма сили да понесе страданието и се убие, след хилядолетия самота Бог го превръща в животно, защото животните не страдат, страданието е дадено само на човека! И трябва да минат нови хилядолетия, докато отново пак стане човек! И тогава отново се сблъсква със същите противоречия и страдания! Докато не ги осмисли и преодолее! Самоубийците отхвърлят пътя на самоусъвършенстването, не е геройство да се самоубиеш, геройство е да вникнеш в същността на страданието и да се справиш с него, самоубийството не те освобождава от отговорност, не можеш да сложиш край на живота, докато не изплатиш дълговете си, а хората са тук, на Земята, не за друго, а за да изплатят дълговете си и да се усъвършенстват!
ХЕНЗЕЛ: Но какви са моите дългове, Майя?
ЕМА КАТО МАЙЯ: Твоят дълг е да се смириш, сетне да се помириш с родителите си, да се отвориш към хората, да твориш добро, да носиш радост, защото те имат нужда от теб… Енли не ти ли подсказва какво Бог желае от теб и защо точно на теб се случи?
ХЕНЗЕЛ: Д-да… Но обясни ми: справедливо ли е и защо Бог допусна ти да си отидеш от тоя свят тъй садистично? Ако е истина.
ЕМА КАТО МАЙЯ: Запомни…, Бейбифейс, човешката воля е силен фактор и нищо не е предопределено – ние сами ковем съдбата си! Ала що се отнася до убийствата… независимо дали от катастрофа, болест, или от ръката на злодей, те не са акт на случайност. Те са или за изплащане на тежък стар дълг, или за корекция на близките живи… Индивидуално е. Но запомни: аз не се самоубих! Разликата е огромна!
ХЕНЗЕЛ: Но с какво си заслужила тая жестока участ?! Ти си толкоз добра!
ЕМА КАТО МАЙЯ: Нищо не знаеш за миналия ми живот, не случайно рождената ми майка се е отказала от мен – трябвало е. Но нека сега поговорим за теб! Като начало обещаваш ли никога повече да не мислиш за самоубийство? Ако ми обещаеш, ще се срещаме многократно и ще си говорим за всичко! Както преди! Ако не…, значи не си ме обичала истински… Мен и Бог. Това ми подсказват ангелите…
ХЕНЗЕЛ: Ти… прощаваш ли ми, че те изоставих?
ЕМА КАТО МАЙЯ (спокойно и отчетливо): Не ме изостави, мила Бейбифейс, ти перфектно изпълни волята Божия, защото тя беше точно такава! Не случайно тук сме на кръстопът. Аз трябва да тръгна по този – моя път, а ти - по другия! Един ден пак ще сме заедно, но дотогава всеки сам трябва да се справи със задачите си!
ХЕНЗЕЛ: Моя любима Майя, толкова ми липсваш! (отново се разплаква, прикляква на пода, ЕМА КАТО МАЙЯ й помага да се изправи, милва я по косите, изтрива сълзите й)
ЕМА КАТО МАЙЯ: Все пак тоя път успяхме да поговорим, макар и кратко. Ако желаеш, когато се почувстваш готова, можем да поговорим по-обстойно – без емоции. Ако искаш, можем да включим и Енли? О’кей, Бейбифейс?
ХЕНЗЕЛ (хлипа и подпомагана от ЕМА КАТО МАЙЯ, сяда на фотьойла, полагайки усилия да се успокои): О’кей. Знам, че сте прави – и Енли ми казва същото… Но ми е трудно да го приема, защото… Майя никога не би отказала да сме заедно! Тя ме обичаше… истински! Както никой друг… Нали Бог е любов?! (прави дълга пауза и вече видимо овладяла дишането си, добавя): Освен… законите там наистина да са други…

ХІ. Относно КОМПЛЕКСА ТЯЛО – УМ – ДУША

Често човек страда не от събитията, които го връхлитат, а от интерпретацията, която им дава или от предположението за реакциите на околните, предизвикани от тези събития. Това си помислих, господин Дик, докато стоях безмълвно пред болничното й легло при първото ми посещение след суицидния опит. Не би било преувеличено, ако се кажеше, че труповете в моргата са толкова привлекателни, колкото Юлиана този ден. Единствено катетрите, влизащи в нея, загатваха, че е жива. Две денонощия се борили за извеждането й от кома, за да последва ново вдигане по тревога – при първите й думи завеждащият поръчал незабавно да ме извикат. В пълно съзнание Юлиана заявила: Напразно е, щом пак ще го направя!
Беше затворила очи, но аз търпеливо чаках да ги отвори, защото долових как почувства присъствието ми. Гласно й напомних, че съм същата д-р Елисеева, която веднъж я е посетила вкъщи, че съм извикана тук, в интензивното отделение, от лекарите, които са чули заканата й. Не реагира, но бях сигурна, че ме чува. Знам, че в момента не би могла да се поставиш на тяхно място – продължих - два дни да се борят за живота ти, а накрая, когато успяват, да чуят от теб, че отново искаш да умреш. Не са успели да го проумеят, защото професията им е такава – да разбират само от живота. Затова повикаха мен, като психоаналитик, аз общувам и със смъртта. Затуй дойдох - да науча наистина ли искаш да умреш, или искаш да живееш, но не знаеш как. Ако искаш да говориш с мен, просто ми дай знак с клепачите. Ако не желаеш да ме виждаш, бих те разбрала, не ми прави никакъв знак и аз ще си тръгна. Можеш да избереш и смъртта. Но мисля, че е важно да проумееш следното: има възможност и да живееш, ако отгатнеш причините, поради които смяташ, че нямаш право да живееш... Предлагам първо да ги отгатнем и едва тогава да вземеш решение, съгласна ли си?
Юлиана дълго не даваше никакви признаци на живот, но аз търпеливо, много търпеливо дочаках двете й мигвания.
Така се започна.

Първоначално Марта бе скептична относно факта, че сама се нагърбвам с всичко, свързано с дъщеря й, смяташе, че е необходимо първо тесен специалист да се справи с булимията – да бъде постигнато нормалното хранене, да бъде възвърнато обичайното тегло на Юлиана - и едва сетне с нея да се заеме психотерапевт (в последното вече бе убедена). Търпеливо и на достъпен език й обясних за използваните от мен методи на холотропната (холистична) трансперсонална терапия (от гръцки holos – цяло и trepein – движещ се в посока на нещо), което означава ориентиране към цялостност, насочване усилията към комплекса ТЯЛО – УМ - ДУША, т. е. целта е едновременно лекуване, възвръщане на душевната и телесната цялост. Марта нямаше откъде да знае, че голяма част от другите науки (като когнитивната невронаука) днес приемат безусловно (а не като една от гениалните хипотези на Фройд!), че почти 90 % от човешкия ум функционира несъзнавано, че човешкото поведение, емоции и въображение са движени от несъзнавани процеси – фантазии, страхове, вярвания, схеми на отношения с другите, че несъзнаваните процеси в човешката психика се оказват по-мащабни и дори по-важни от рационалното ни мислене... Марта, като мнозина от съвременниците ни, възприемаше биологично ума и психиката, бе убедена, че човек не е нищо повече от тяло, което се лекува чрез прием на лекарства, тя слагаше знак на равенство между психоанализата и шаманизма, астрологията и ясновидството. Тя не можеше да знае, че хуманната медицина продължава да създава не лекари, а дистрибутори на химически медикаменти, че лекарствената индустрия печели напълно законно колкото световната мафия (и точно толкова хуманно!), затова тази медицина няма интерес хората да бъдат излекувани, затова продължава да им се внушава, че са болни (публична тайна в нашите среди е фактът, че медиците от метадоновите програми конкурират дилърите на дрога, което се реализира не без знанието и участието на съответните власти...). Опитах да й разкрия, че холистичният лекар не се затваря в материалното, той не приема, че душата е локализирана в мозъка, той знае, че всеки елемент от човешкото поведение, включително болестите, имат обяснение и причините трябва да бъдат разгадани, че това, което психоанализата и хуманитаристиката наследяват от Фройд, е именно неуморното търсене на смисъл; холистичният лекар е доказал, че, простичко казано, човек е една енергийна система, приемаща и отразяваща вибрациите на Вселената и колкото нашите вибрации са по-фини и в хармония с космическите, толкова сме по-здрави и щастливи, защото ние сме едно енергийно цяло със Земята и Космоса, че Великата Разумна Природа не е нещо, което трябва да покоряваме, както ни внушават от десетилетия, а е нужен синхрон...
Разбира се, всичко това бе твърде абстрактно за нея и не беше пряк ключ към належащите й проблеми (тя очакваше решаването им „отвън”, нещо като гълтането на магическа таблетка в противовес на метода, изискващ усилия и от нейна страна!), но изглежда нещо подсъзнателно я караше да ”нададе ухо”. Вероятно Марта реши да ми се довери не без давлението на съпруга си, който, чувствах, определено ми вярваше повече, който вероятно изтъкваше пред нея парижкото ми медицинско образование, задокеанската ми специализация и наплива на пациенти пред кабинета ми. Недоверието й бе обяснимо – психоанализата в България по времето на социализма бе заклеймена и забранена, всъщност едва днес може да се каже, че на сцената излиза първото поколение български психоаналитици, макар у нас все още да няма закон за психотерапията. В близкото минало драматерапията на Джейкъб Морено бе позната у нас теоретично, дори след като швейцарският психиатър Йорг Бирмайстер я присади на родна почва. Едва след демократичните промени Джоузеф Дж. Морено проведе първия семинар по музикотерапия в България. След като със съдействието на Арт-терапевтичния институт в Сан Франциско през 2004 г. група психиатри завършиха петгодишно обучение (между които имах шанса да бъда и аз), музикалната психодрама направи своя прощъпалник и тук...
Не беше трудно да обикна Юлиана. В началото беше безпомощна като коте – за нищо не питаше, но не се противеше, когато й говорех – в болничната обстановка друга терапия освен бихевиоралната (поведенческата) не бе възможна. Изглеждаше спокойна, но опитът ми подсказваше, че трябва да съм нащрек – състоянието на този вид пациенти не рядко търпеше обрати, божествената присъда (термин на Щенгел) в случая бе благоприятна, но не можех да разчитам, че хепиендът е гарантиран.
Навярно спечелих неочакван съюзник в лицето на частичната й амнезия – още при рутинните тестове с нея се натъкнах на факта, че някои неща й се губеха – не помнеше името на нито един от роднините си; не знаеше кой и какъв е този Влади; аритметичната таблица за умножение се бе изпарила напълно от главата й... Събитията на модния подиум, свързани с нея самата, наподобяваха дантела, изтъкана от неясни чувства... Тя недостатъчно ясно си даваше сметка за случилото се и последствията от него, макар да употребяваше думи като “неуспешно заминаване в отвъдното” и “възвръщане към земния живот”... Увереността ми, че съвместните ни усилия тепърва предстоят се потвърди от една нейна на пръв поглед невинна реплика.
- Той – рече ми с двусмислена усмивка една сутрин – ме убеди да изпълнявам напътствията на Е2 – Е на квадрат! Няма кой да е това, освен ти, Ема Елисеева?
- Константин ли те убеди?
- Не, Той! – Очите й сякаш говореха “Толкоз ли не разбираш?”
Очакваше реакция, но аз мълчах. За да видя как двусмислеността в погледа й бива изместена от някаква тъга или умора... Сведе очи.
- Кой е той? Ще ми разкажеш ли за него?
- Енли. Чудех се дали… да ти кажа, но… не вярвам точно ти да ме вземеш за откачалка, нали? Енли е... усещане за присъствие… Изведнъж придобивам ново знание за нещо... или виждам картина… В началото ме хващаше страх, но някой път... от това присъствие изведнъж ме обзема... безпричинно щастие!... Ох, не знаеш какво е!
- Отскоро ли идва при теб?
- Да, нощес ми показа... как танцуваме... хоро..., слънчево хоро..., ангелско хоро... Странно хоро, странни движения на ръце и крака... Каква музика и какви думи! Изпитах щастие! Толкоз щастливи бяха лицата им! Видях ги!...
- Кои сте на хорото?
- Ами... Ти, аз, непознати хора... И... те. Но Майя я няма...
- Кои те?
- Марта и татко.
- Това е чудесно, миличко! – съгласих се прибързано. – Значи наистина трябва да вярваш, да се вслушваш в Е2, Е2 ти мисли доброто! Твоите родители – също!
С последните ми думи Юлианината усмивка помръкна и лицето й застина като гипсова маска...
- Когато и те се хванаха... – тъжно промълви тя, - кръгът помръкна, стана нощно, самодивско хоро... Те развалят всичко... Ема, не искам да танцувам с тях, не съм самодива!...

Знаех, че благополучното й възвръщане към живота в голяма степен зависи от родителите й, но смятах за още ненавременна работната фаза ”Юлиана – родители”. Ала нейните сънища ми подсказаха, че процесите при новата ми пациентка се развиват ускорено и не бива да отлагам. Обтегнатостта на взаимоотношенията в това семейство бе в апогея си, възрастните вместо мой съюзник за извеждане детето им от опасната зона, бяха препятствие. Практическият опит ме подканяше да поставя всичко на карта – те непременно трябваше да се съгласят да ми сътрудничат, защото залогът бе твърде голям - не моят професионален неуспех, а животът на едно същество в зората на пътя си... Това значеше да ми се доверят, да се оставят да помогна и на тях.
Убедих се в правотата на избрания подход след случка, разиграла се в болничната стая на Юлиана. По това време Марта и Косьо почти не общуваха и ако не беше свързващата нишка на бялата стая, едва ли биха се срещнали - той изцяло се бе пренесъл в ателието и се качваше в апартамента, само когато бе сигурен, че тя е излязла... Както обикновено, седяха неловко и без да се поглеждат, полагаха усилия да водят някакъв разговор, ала бе очевидно колко се измъчват от съвместното си присъствие, от липсата на непринуденост, от усилията да се преструват, че всичко по между им е о’кей, докато пациентката ми (тя вече ставаше и се движеше из коридорите), гледайки ги скептично, допълнително нагнетяваше атмосферата на скованост. Изведнъж Юлиана най-невинно подметна: Марта, би ли хванала татко за ръката, да подържиш дланта му? Марта тутакси изпълни молбата без да поглежда към него, сякаш пипнешком, но очевидно не очакваше реакцията – Косьо се дръпна като ужилен, задиша учестено, сякаш бе тичал... И тук Юлиана неочаквано кресна: Марш! Не ви искам тук, нямам нужда от вас, само и единствено с Ема ми е добре, излизайте, махайте се! Ако още веднъж

ШИБИЛ (Йордан Йовков)

 

ШИБИЛ

 

Шибил, страшният хайдутин, когото заптиета и кърсердари търсеха под дърво и камък, слизаше от планината и отиваше да се предаде. Утре тая вест щеше да се разчуе навсякъде, кой щеше да я повярва? Шибил малко се грижеше за това. Той бързаше и мислеше за друго.
Мислеше се как преди месец-два, от високите върхари на Сините камъни, където между гнездата на орлите беше и неговото хайдушко гнездо, той видя, че долу по пътя идат жени. Не беше в хайдушките правила да се задяват жени, нито имаше място за жени в сърцето на хайдутина. Но Шибил беше погазил много закони и не знаеше вече, нито искаше да знае кое е грях и кое не. "Жени, тук, сред Джендемите - помисли си той, - и това е добра плячка!" И той стана, незагрижен ни най-малко накъде го влече любопитството му. Хайдутите тръгнаха след него, засмяха се и зъбите им лъснаха като на гладни вълци.
Слязоха долу, минаха през гората, която още не беше се развила, и излязоха на пътя сред Джендемите. Това място беше най-страшно. Тук пътят се вглъбяваше навътре в дола, извиваше се по едната и по другата страна, чертаеше две дъги, два обръча на капан, в който много хора бяха намерили смъртта си. И както правеха и друг път, хайдутите препречиха пътя, изправиха се там, страшни, брадясали, наметнати с черни арнаутски гугли, отрупани с оръжие. Жените се показаха за завоя и щом ги видяха, спряха се като втрещени; после се втурнаха, една надолу, други нагоре, и започнаха да бягат, но краката им се подкосяваха и те само лъкатушеха на едно място, като ударени птици. Прималели от страх, те паднаха на земята и заплакаха.
Хайдутите не се трогнаха, те дори не ги и погледнаха. Тяхното внимание беше другаде: една жена стоеше още на пътя, млада, хубава. И как беше пременена! Синя джанфезена рокля, елече от ален атлаз, пъстра божигробска престилка, сребърни пафти. А на шията й тежки нанизи, ред едри алтъни, ред рубета и махмудии. Къде беше тръгнала тъй натруфена, на сватба ли? Луд ли беше тоя баща, който беше я пуснал сама из тия планини?
Шибил пристъпи по-напред, момата го гледаше спокойно и право в очите. Една отвесна черта беше се спряла между гайтанените й вежди, алените й устни потръпваха.
    - Брей! - изивка тя и крехкият й глас странно прозвуча сред плача на жените. - Да си вървите по работата, че знайте ли се! Не ви ли е срам, какво искате от едни жени!
При тия думи хайдутите, които не снемаха очи от алтъните на шията й, се спуснаха към нея и отдалеч протегнаха жилестите си ръце. Шибил махна с ръка и ги спря. После се обърна, изправи се на целия си ръст и отвисоко измери с очи момата. Какво бяло лице! И тънка в кръста, а полите й широки, като на кукла. И какъв кураж! Очите му заблещяха весело, наду го на смях. Но по-рано от него момата беше се разсмяла на глас. Лицето й светна, стана по-хубава и сега можеше да се види, че очите й са сини и зъбите бели. Шибил я гледаше учуден: какъв ще е тоя дявол?
Как стана всичко онова, което отпосле се случи, Шибил сам не можа да разбере. Жените се съвзеха и макар още плахи като кошути, надойдоха към него. Разведри се сякаш планината, долу се зачу да шуми реката, в гората се обади птиче. Сам Шибил беше седнал на един камък, усмихваше се, слушаше брътвежите на момичето. Какво приказваше то? Един господ знае - думи, които не значат нищо, думи, които се забравят. Но как светеха очите й и как беше приятно да я гледа човек. Настрана, укротени като по някое чудо, хайдутите бяха насядали и спокойно пушеха.
    - Та ти си великокехайово момиче - говореше Шибил. - Рада се казваш. Че как те е пуснал баща ти? И пременена, с алтъни, с тия върви махмудии... Аз ще ги взема!
    - Бре, ще ги вземеш! Я да ми дадеш още, че ми са малко! Я виж - извика тя, като показваше с ръка, - я виж как ти се скъсал ръкава. Чакай, аз ще го зашия!
Шибил погледна ръката си, сложена върху тапанджата на пушката: червеното сукно наистина беше се скъсало. И преди той да разбере шегува ли се тя или не, видя я току пред себе си, виждаше мъха на бялото й лице, червените й устни и когато го погледнеше, очите й го заливаха с мека и сладка светлина. Усмихваше се и го гледаше дяволито, прибираше скъсания ръкав, а в устата си държеше игла и конец.
    - Не мърдай! - сгълча го тя. - Започвам. И тури нещо в устата си, та да ти не зашия и ума. Барем да го имаш!
Засмяха се всички.
    - Слушай - продължаваше Рада, - да се ожениш, че да има кой да те кърпи. Да не ходиш такъв окъсан, като...
    - Като какъв?
    - Като циганин!
Шибил се понамръщи. Жените плахо се спогледаха.
    - Да се оженя - каза Шибил, - ама момите не ме искат.
    - Ба, ще те искат. Такъв ерген!
    - Е, хайде, вземи ме ти!
    - Кой? Аз ли? През дол бяга, цървул стяга, що е то? - Хайдутин. Не, не ми трябва. Хайдутин не искам.
Шибил пак се намръщи. Рада срещна умолителните очи на жените и бъро рече да се поправи:
    - Може, може.. земвам те. Трябва само да питаш Велико кехая.
И като млъкна малко, тя прибави:
    - И кърсердарина Мурад бей... Готово. Виж ли как го заших - каза тя и пусна ръкава, - да ме помниш, да го носиш по живо, по здраво...
Шибил погледна и се засмя. Те поприказваха още, после жените си тръгнаха и Шибил ги придружи чак дотам, дето се свършваше гората и започваше полето.
Когато се случи това, беше пролет. Тук-таме само из долищата беше се раззеленила прясна букова шума, а по другите дървета имаше само пъпки. Шибил се връщаше в планината и още се усмихваше. След него вървяха хайдутите, гледаха в земята и мълчаха. Черен гарван прелетя над тях и заграка - лощ знак! Шибил не забеляза, но хайдутите се събраха накуп и си зашушнаха нещо. Жена беше се изпречила на пътя им, хубава жена, а всичко това не предвещаваше нищо добро.
Мина се някое време, стопли се повече. Цъфнаха дивите сливи, разлистиха се крушите и един ден, сред топлия въздух и сред слънцето, закука кукувица. Както беше обичай, Шибил започна да брои, за да види колко години ще живее, но после се замисли за възрастта си и му се стори, че е вече стар. Спомни си Рада и се усмихна: "Каква чудновата бърканица - мислеше си той - от жена, дете и дявол! И как всичко й прилича; каже нещо - умно е, направи нещо - хубаво е!" И той я виждаше тъй, както я беше видял, когато държеше иглата с конеца в устата си, гледаше го и се усмихваше. "Не игла - помисли си пак Шибил и въздъхна. - Нож може да държи тъй в устата си, и от тоя нож човек на драго сърце би умрял!"
Тъкмо в това време минаха търговци и хайдутите ги спряха. Изплашени, прежълтели като смин, че едва се крепяха върху седлата на конете си и чакаха да чуят какво ще рече Шибил. Но Шибил не ги накара да отворят дисагите си, нито потърси какво има в кемерите им. Отдалеч той отваря приказка за туй, за онуй, споменава за Велико кехая и най-после заговорва за Рада. Хайдутите гледат земята и изгарят от срам. Шибил пуща търговците да си вървят, изпраща ги донейде и високо им заръчва да носят много здраве на Рада.
Хайдутите вече не продумаха на Шибиля, нито смееха да го погледнат в очите. И когато вечерта се прибраха в планината на върха на Сините камъни, между орловите гнезда, и Шибил си легна и заспа, те останаха около огъня и си приказваха. Планината си беше същата, убежището им беше сигурно. И все пак те бяха неспокойни и плахо се оглеждаха наоколо. Изкрещя някъде лисица - стори им се, че човек се кашли; изпука някоя съчка - мислят, че иде някой. И те по-близо се навеждат един към друг, шепнат си и гледат как Шибил се върти в съня си, как пъшка и приказва нещо. Тогава те станаха и се застягаха за път. Не го убиха, но избягаха от него, както се бяга от чумав.
Шибил остана сам. И тогава парите от царските хазни, които беше обирал, пръстените, измъкнати от ръцете на живи и на умрели, златото и среброто от черкви и манастири - всичкото имане, което той беше натрупал и беше скрил из пещери и хралупи, всичко това потече в къщата на Велико кехая, все подаръци на Рада. Скъпи подаръци за всяко "много здраве" от нея. Но ето, той получи хабер, който го замая: Рада го викаше да слезе в село; баща й им даваше благословията си, Мурад бей му прощаваше. И в знак, че думата му е вярна, кърсердаринът му пращаше божигробски броеници от кехлибар.
Дълго време Шибил мисли дали това не е примка. Всичко, което имаше, беше го дал. А гората беше се раззеленила вече цяла, натежа и потъмня, поляните се покриха с висока трева, цъфна божурът, цъфна и росенът, самовидското цвете. Из долищата се понесе дъх на люляка и на липи. И когато в усоите проехтя ревът на рогач, а в Старата кория загукаха гриви гълъби - корав се стори на Шибиля камъкът, на който вечер слагаше главата си, и тежка му се видя пушката. Той повече не можеше да трае и тръгна за село.
Когато потегли от Сините камъни, беше пладне, когато слезе долу на пътя и се обърна назад, върховете на планината и канарите по тях бяха се зачервили от залеза на слънцето. Но орлите още се виеха пред белите сипеи и каменните стени на урвите. Тия орли, които бяха навикнали на леш и които често пъти, кацнали на някоя скала, ръфаха човешки меса. Мръкваше се, в долищата се спусаше синкава мъгла, по баирите лазеха дълги сенки. Планината беше се спотаила, тиха, замислена, сякаш гледаше след Шибиля и питаше: къде? Домъчня му на Шибиля, съмнението като червей загриза сърцето му. Той седна на един камък и се замисли.
И всичко пак прекара през ума си, всичко премисли. Когато повдигна очи, месецът беше изгрял. Друг свят виждаше пред себе си Шибил и друга беше станала планината - разстлана нашироко, мътна, изгладена като синя стена, загърната в бяло було. В черни сенки се спотайваха горите, от поляните идеше хлад и бяла мъгла пъплеше по тях и се извиваше като змей. Някъде в мрака светваше светулка, написваше с огнена черта някакъв знак, някаква тайна дума, и угасваше. А дълбоко в дола нещо пееше - реката ли беше това? - пееше тъй тихо, тъй хубаво.
Шибил гледаше пред себе си и мислеше. В очите му, като къси жълти жици, се чупеха лъчите на месеца, искряха и се сплитаха в някакъв смътен образ, който му ту се явяваше, ту се изгубваше. Но Шибил ясно виждаше две очи, които го гледат, една усмивка, която го мами. Той стана, тръгна подир тези очи и тази усмивка и повече не се обърна назад.
Три предпазливи удара, тихо пошепнато: "Аз съм Мустафа", вратата се отваря и той влиза в бащината си къща. На огнището гореше огън, сенки играеха по стените. По главите на пищовите на Шибиля, по паласките и пискюлите на вулията му блясват отражения. Висок и снажен, къщата сякаш беше тясна за него. Той срещна очите на майка си и разбра всичката тревога, която я мъчеше.
    - Мустафа - каза тя, - защо дойде? Ще идеш ли там?
    - Ще ида.
    - Ще идеш! Кога?
    - Утре.
Старата жена познаваше добре сина си и знаеше, че е излишно да настоява, да го раздумва. Тя седна край огъня, обхвана с ръце коленете си, потопи очи в земята и зареди:
    - Мустафа, от три дни сеймените на кърсердаря леят куршуми и точат ножовете си; опитват ги с пръст да видят дали са остри, косъм да спуснат върхи тях, косъма ще разсекат. И сучат мустаците си и гледат към нас... Мустафа, нещо лошо има да стане.
Шибил се обърна и я погледна, но погледът му беше такъв, че тя не знаеше дали той беше я чул и дали беше я разбрал. Тя се спотаи и не каза вече нищо.
А Шибил се разпасваше и сваляше от себе си пищови с позлатени дръжки, кулаклии ножове, работени със сребро паласки - всичко това, което за него беще вече тежко и непотребно бреме.
Горе, на Черковното кафене, до разтворения прозорец седят кърсердаринът Мурад бей и Велико кехая. Беят е намръщен, мълчи и замислено смуче чибука си. Но Велико кехая е весел, той ходи из стаята, размята дъното на широките си шалвари, час по час вади от пъстрия си копринен колан голям като топка часовник, поглежда го и пак го скрива. После потрива ръце и дума:
    - Всичко е наредено, бей ефенди; гледай си работата, вълкът е в капана...
На масата пред кърсердарина са сложени две кърпи: бяла и червена. Това са условните знаци за сеймените, скрити в пусия. Ако бея развее от прозореца бялата къпра, това значеше милост, ако развееше червената, значеше смърт. И те чакат и поглеждат към улицата. Никой не се вижда. На портата не е излязла Рада, нито Мустафа се вижда да иде. Велико кехая не може да се стърпи и се завтича до къщи.
    - Е? - пита беят, когато той се връща.
    - Всичко е наред. Облякла се е в най-хубавата си премяна, ален атлазен елек, синя джанфезена рокля. Също тъй, както беше се облякла, когато я пратихме в планината. И жена нали е - гледа се в огледалото, пише веждите си и се смее.
    - Какво ще се смее - казва сърдито беят, - не знае ли какво има да стане?
    - Знае, как да не знае.
    - Ти каза ли й всичко?
    - Хм... всичко не й казах, можеше ли? Ама не! Всичко й казах, всичко. Ефендим, не бери грижа, работата е наред.
Минава час. Никой не иде. Велико кехая тича пак към къщи, бави се там сега повече и най-после се връща.
    - Е? - пита беят.
    - Остави се, сега пък друго. Плаче. Дохождала оная вещица, майка му. Аз да бях я сварил, щях да я науча нея. Дохождала, ефендим, и кой знае какво й е набъбрала. Сега чупи ръце и плаче. "Не давам, вика, косъм да падне от главата му. Ще му пристана, ще избягам с него в планината!" Ах, жени, жени. Тъй са те. Нейсе. Наредих я. Ще излезе. Ей сега ще я видиш на портата...
Кърсердаринът глади брадата си и мълчи. Сини кръгове от дим се огъват и вият около главата му.
Но ето: Рада стоеше на портата, отдолу идеше Мустафа. Кърсердаринът и Велико кехая тичат към прозореца, крият се зад пердето, гледат със затаен дъх.
Мустафа върви по средата на улицата. Върху покриви, върху овошки грее слънце. Далеч в дъното на улицата се виждат планините, където Мустафа беше цар. Няма оръжие по него. Но как е пременен! Дрехи от синьо брашовско сукно, сърма и злато. Тънък и висок, малко отслабнал, малко почернял, но хубав и напет. В ръцете му броеница от кехлибар и стрък червен карамфил - броеницата от бея, карамфилът от Рада. Той е близо, гледа към Рада, гледа я и се усмихва.
    Беят мачка бялата си брада и дума:
    - Какъв юнак! Какъв хубавец!
    - Къпрата, бей ефенди, кърпата! - вика Велико кехая.
    - Какъв юнак - повтаря беят унесен, - какъв хубавец!
Велико кехая грабва червената къпра и тича към прозореца, беят го хваща за ръката:
    - Не, чорбаджи, такъв човек не бива да умре!
    - А момичето ми! А честта ми! - вика Велико кехая, отскубва се, отива до прозореца и размахва червената къпра.
Припукаха пушки. Стъклата на прозорците зазвънтяха, къщите се залюляха, върху земята сякаш падна черна сянка. Шибил спря, страшен, хубав. Накъса броеницата, но карамфила не хвърли, кръстоса ръце на гърди и зачака. Миг-два - колкото сеймените отново да напълнят пушките си. Остър писък се издигна откъм долната махала. Шибил не трепна. Друг писък откъм портата на Велико кехая. Шибил се обърна: беше Рада. Тя тичаше към него и простираше ръце, като да го запази, той разтвори ръце, като да я прегърне. Припукаха пак пушки. Падна Шибил, падна най-напред на лицето си, после възнак. Падна до него и Рада.
И всико утихна. Слънцето огряваше камъните на калдъръма. Като петно кръв между двата трупа се червенееше карамфилът.
От Черковното кафене, от прозореца, някой отчаяно размахваше бяла кърпа.

Йордан Йовков

СВИРЕПО НАСТРОЕНИЕ (Йордан Радичков)

СВИРЕПО НАСТРОЕНИЕ 

 

Стягаха се за пазар и почнаха да товарят още в тъмното.
- Като падне сняг, никой няма да ги търси – каза Петър Маринков. – Сега му е времето, сега имат цена.
- Ако чакаш да падне сняг, ще измръзнат – каза му Бръмбара.
- Кой ще чака снега – каза жената на Петър Маринков. – Още от сега нещо е почнало да ги яде.
- А бе яде ги – каза Петър Маринков. – Ето и тази е наядена. Все отдолу ги е наяждало.
- Отдолу се е провирало и ги е наяждало. И то все хубавите.
- А, хубави! – не се съгласяваше Петър Маринков. – Всичките са свински.
- Свински са – каза жена му и се спря, за да прехвърля, за да върже забрадката си. – Но и между тях има сладки.
Докато онази си връзваше забрадката, Бръмбара стоеше до овцата загугулен с башлък. Той щеше да кара тези овца на пазара да я продаде.
- Ето още една наядена!
- Все отдолу ги наяжда – каза Петър Маринков. – Виж как ги е гризало.
Той намери едно мише гнездо в купчината. Ритна го и оттам се изсипаха розови ситни мишлета. Те се бутаха едно в друго, изстинали, и бяха толкова слаби и прозрачни, че се виждаха костите им под кожата. Жената плю върху мишлетата и се прекръсти, а Бръмбара каза да вземат да ги хвърлят в градината.
- Ще взема да ги хвърля – каза Петър Маринков. – И без това са слепи.
Той хвърли гнездото в другия край на градината, животните се изсипаха от него още докато летеше във въздуха. Жена му се наведе и пак почна да прехвърля, като оглеждаше все пак дали няма още наядени. Като се навеждаше, полата й се повдигаше и тогава Бръмбара виждаше краищата на чорапите й, а над краищата и нейните бели нозе. Бялото го смущаваше, но макар че го смущаваше, бе привлекателно и той гледаше все в него, докато жената мина от другата страна.
- Няма да мръднат – каза Петър Маринков. – Дъждът ще ги сплеска.
Той говореше за мишлетата.
Дъждът не беше много силен, за да ги сплеска. Но беше студен, ръмеше съвсем слабо от няколко дни и всичко бе прогизнато то влага. Бръмбара не знаеше как ще ги сплеска дъждът, освен ако не завили по – силно, та да ги удря отгоре, докато ги очука хубаво. Ама за туй трябва да завали по – силно, реши той.
Ритлите се изпълниха догоре. Петър Маринков изведе воловете, за да ги впряга, а от къщи излезе брат му и изкара овцете. Овцата на Бръмбара се размърда, щом видя стадото, обади се, постоя, сякаш учудена от нещо си, после пак се отпусна и дългата й глава увисна надолу, извита на една страна. Тя стоеше до своя стопанин и помръдваше насечените си уши от туй, гдето всяко лято й пускаха кръв все на ушите с ножа. Овчарят тъй знаеше да пуска кръв и всеки път тъй пускаше – стисне овцата между нозете си и сече с ножа. На нея много години й бяха пускали кръв и затуй ушите й бяха целите нацепени. Но й служеха още добре – добре чуваше с тях.
Жената на Петър Маринков си скръсти ръцете и гърдите й, едри и кръгли, надуха ризата, но тя никак не се смущаваше от гърдите си. Бе наметнала едно старо палто на мъжа си, цялото оплескано със син камък, защото с него той пръскаше лозето.
- Ти иди да вземеш туй – онуй – каза Петър Маринков на жена си. – А аз ще впрягам.
- Добре – каза жената. – Аз ще отида да взема туй – онуй, пък ти впрягай.
Петър Маринков зажегли воловете и отиде да отвори вратника, а жена му донесе една патица и я тури в колата. Патицата подвикваше, но като я туриха в колата, се успокои и млъкна.
- Хайде! – каза Бръмбара и подкара овцете.
Неговата овца изтича, намести се в стадото, а стадото се изниза през вратника и заситни по края на шосето, защото там тинята бе по – мека и не набиваше копитата. Петър Маринков качи жена си в колата и окачи капистрите на ярема. Тримата мъже тръгнаха по средата на шосето. Беше се съмнало, но полето сивееше още. Дърветата стърчаха измръзнали и почернели. Мъжете пушеха и мълчаха и така минаха през моста, после покрай черказката парна мелница – там имаше неколцина мливари, които разтоварваха чували от колите, а добитъкът стоеше мокър сред оглозганите стъбла на царевичака. Високата и черна тръба на мелницата изхвърляше пушек и туй много хареса на мъжете. През вратата се виждаха кошове и каиши, каишите се движеха, пляскаха, нещо свистеше и бумкаше и се лутаха хора.
- Трябва да продам прасето – каза Бръмбара. – Само ми яде храната. Колкото повече яде, толкова повече става на трион и му расте зурлата.
- Това е сръбска порода – каза Петър Маринков. – Сръбските свине не пълнеят.
- Ти остави, че не пълнее – каза Бръмбара. – Ами щурее. Нощеска цяла нощ съм го дирил.
- Аз чух, че квичеше по едно време – каза братът на Петър Маринков.
- Квичеше то – плю Бръмбара. – Чак като се върнах.
- Стока се не губи – каза Петър Маринков.
- Не се губи, но снощи, като си дойдох, го нямаше. Жената вика, че го пуснала от кочината да се изтича, а то изчезнало. “Изчезна, казва, и го няма никакво.” Обиколих селото – няма го. Да не е игла, та да изчезне. Отбих се в кръчмата, разпитах този и онзи, не са го виждали. Къде ще го видят, то вече се стъмнило. Мамка му и прасе, ами сега къде да го диря?! Ако се е навряло в гората, ще го изядат вълците.
Бръмбара запуши.
- Няма да го изядат – каза Петър Маринков. – Сръбските свине са свирепи.
- И аз тъй си помислих, но ако са повече вълците, ще го изядат. Мислих, мислих, пък тръгнах да го търся.
- В тъмното?
- В тъмното ами. Търсих покрай реката – няма го. Намерих брод, почнах да се събувам. Водата студена, та ме преряза. Обух се, тръгнах от другата страна, из нивите. Нищо не се чува и нищо не се вижда. Почнах да мамя. Мамя, мамя, мамя, па се спра. После слушам, слушам, слушам – нищо няма. Мамка му и прасе, никакво се не обажда. Пак мамя. Ма – амя, ма – амя, ма – амя, па пак слушам. Нищо няма. Хайде после натам, та в гората под Петлова чука. Може да се е навряло в гората, да търси дивячка под шумата или желъд. Нищо не се вижда в гората, очите си изповадих, ама като съм тръгнал да го търся, не мога да се върна. Спрях се в гората, пък пак почнах да мамя. Ма – амя, ма – амя, ма – амя, па се спра. После слушам. Слушам, слу – ушам – никого няма. Мамка му и прасе, никакво се не обажда. Пак мамя. Ма – амя, ма – амя, ма – амя, па пак слушам. Нищо няма. Хайде после още навътре в гората, в едни тръни се наврях, пък и в едни шипки, целия ме одраха.
- Туй, шипката, като се закачи, не можеш да я откачиш – каза братът на Петър Маринков. – А бе като че с ръце те хваща.
- Точно така – съгласи се Бръмбара и погледна брата отвисоко, защото той бе много дълъг и много слаб, с две глави стърчеше над другите, отделно от шапката. А и шапката му беше длъгнеста. – И къпината е същата. Като се закачи, не можеш да я откачиш. Дере и къса. А аз, като се намъкнах в шипките, едва се измъкнах. Измъкнах се, та на една поляна. И в края на поляната – нашето прасе. Белее се, очите му светят. “Гъци – гъци, гъци – гъци – гъци – гъци” – викам му, а то не мърда. Мамка му и прасе! Тръгнах към него – не мърда. Ритнах го – не мърда. То излезе един изгнил пън, от онези, дето нощем светят.
- Детето ми разправя, че даскалът им разправял, че такива пънове не знам какви са били. Той им разправял.
- Какво ще им разправя даскалът, аз сам го зная – каза Бръмбара. – Изгнил пън и свети. Помен няма от прасето. Въртя се на поляната, мисля си и си премислям, пък пак почнах да мамя. Ма – амя, ма – амя, мамя, пресъхна ми устата; па се спра. Слушам, слушам, слушам – нищо няма. Мамка му и прасе, никакво се не обажда. Хайде после през гората, през гората, та чак на Петлова чука.
- Чак на Петлова чука? – пита братът на Петър Маринков.
- Чак горе. И оттам като започнах да мамя: “Гъци – гъци, гъци – гъци, гъци – гъци” – па се ослушам. Слушам, слушам – нищо няма.
- Брех, мамка му стара – каза Петър Маринков.
- Ами да – каза Бръмбара. – Слушам, слушам, слушам…
Той щеше още да разказва, но ги настигна камион. Камионът прогони овцете в нивите, оплеска селяните с кал до ушите, защото гумите му разбиваха всичко под себе си, и докато се усетят, настигна колата с воловете, нещо там изтрещя, нещо хвръкна във въздуха, воловете извиха, а жената на Петър Маринков взе да пищи и те видяха патицата. Патицата тичаше тромаво, люлеейки се през нивата, и пляскаше с крилата да си помага в тичането. Петър Маринков се спусна към колата и видя, че камионът е счупил една левка. Левката беше на пътя. Жена му седеше отгоре между ритлите, държеше се за тях и викаше, че камионът я бил прегазил.
- Такива трябва да ги трепят направо – каза Бръмбара и плю на шосето. – Той може да те прегази, както си стоиш. Мотори им дали, а акъл не им дали.
- Трябва да ги трепят – каза Петър Маринков.
Най – много се разсърди братът.
- На пита ще го направя, само да ми падне – каза той. – Така ще го направя, че кокалите си няма да събере. Ще го попилея аз него. Можеше и човек да загине.
- Я ти иди хвани патицата! – каза Петър Маринков. – Пък ще видим.
Братът бе кривокрак, но тичаше чевръсто.Той се спусна през нивата и макар че цървулите му се налепиха с кал и станаха като воденични камъни, настигна патицата и я захлупи с палтото си. После тръгна към колата, като стискаше патицата под мишница, а тя подвикваше още изплашена.
Тогава селяните видяха шофьора. Той вървеше бързо по шосето към тях и носеше в ръката си манивела. Беше целият блед и преди още да стигне до мъжете, почна да размахва манивелата и да вика:
- Неграмотници, за вас няма ли правилник за движение, не знаете ли вие правилника бе, та се движите вляво? Вървите и се движите вляво и пет пари на давате за правилника!Че аз мога тъй и катастрофа да направя, и в затвора заради вас да отида бе. Аз две деца имам, кой ще ми гледа децата?
- Само ти имаш деца! – каза Петър Маринков. – И ние имаме деца.
- Имате – каза онзи, - а пък вървите и се движите вляво!
- Пътят е на всички бе, другарю – каза Бръмбара. – Няма да го делим.
- Той е на всички – каза онзи, - но си има правилник. Или искате сега да дойде контролата, та да ни тегли по една глоба на всичките. Контролата ли искате?
Нашите му казаха, че хич не им трябва контролата.
- Каква контрола бе – каза Бръмбара. – Ние си вървяхме съвсем мирно по пътя. Нека ти кажат и другите. Аз прасето си бях загубил нощес, та къде ли не го търсих.
Братът на Петър Маринков, който се заканваше свирепо, стискаше миролюбиво патицата под мишница и мигаше срещу шофьора. Жената все още се държеше за ритлите и гледаше отгоре. Овцете, скупчени на шосето, стояха и слушаха навели глави. Бръмбара видя и своята овца. Тя беше на края.
Онзи постоя с манивелата, поизгледа селяните и колата, Петър Маринков изведе воловете от другата страна и те пак тръгнаха по шосето.
- Мамка му стара – каза братът. – Добре, че не стана катастрофа.
Съгласиха се, че е много добре, гдето не е станала катастрофа.
- Като постоях на Петлова чука – каза Бръмбара – и разбрах, че и там няма нищо, взех да си мисля дали да мина от другата страна, може да се е свряло някъде или да е заспало?
- Кое? – не го разбра Петър Маринков.
- Прасето – каза Бръмбара. – Може, викам, си да е заспало и затуй не ме чува. Ще трябва по – силно да мамя. Па като почнах да викам. “Гъци – гъци, гъци – гъци, гъци – гъци” – и чувам, че по едно време кучетата на гмитровчени залаяха. Мамя, мамя, мамя, па се спра. Мамка му и прасе, никакво не се обажда.
- Прасето не можеш да го събудиш, ако заспи – каза братът на Петър Маринков. – То има мръсни уши и нищо не чува с тях. А пък ако си е завряло главата в шумата, хич няма да те чуе. То с главата и ушите си завира в шумата. Нали съм виждал.
- А бе и аз съм виждал – каза Бръмбара. – Нали съм го виждал в кочината. Като къртица се завира бе. Завре се в сламата, та само опашката му стърчи. Мина ми туй през ума, но мога ли да тръгна из гората в това тъмно, та да търся една свинска опашка.
- Къде ще намериш в тъмното свинска опашка – съгласи се Петър Маринков. – То цяло прасе не можеш да намериш, та опашка.
- Не, то може, но да попаднеш точно на опашката – каза Бръмбара.
- Ако попаднеш точно на нея, да.
- Знам аз, ама работата е как да попаднеш на нея. Знаете какви са големи горите на Петлова чука.
- И са големи, пък и е тъмно. Освен да почнеш да ровиш наред шумата, та дано го настъпиш.
- Ама и това не е сигурно, защото можеш да вървиш и да газиш шумата, а пък то да се е заровило на една педя от краката ти и да не го разровиш. Даже на една педя да минеш до него, и пак няма да го видиш.
- Нито ти него, нито то тебе.
- Дума да не става, така е.
- Така е, но като се хванеш, а върни се!
- Не може да се върнеш, като си се хванал.
- А, ще се върнеш! Хванеш ли се веднъж, няма връщане.
- Всяка работа е такава. Като я хванеш, не можеш да я оставиш на средата на пътя.
- А бе аз знам, че е така. Ама то туй не е като жена да я хванеш, пък да не я изпускаш. Знаете колко е голяма гората на Петлова чука. Как ще я хванеш цялата?
- То и жената не е чак толкова сигурна – каза братът на Петър Маринков. – Като сапуна е тя.
- Не знам дали е като сапуна. Пък може и като сапуна да е.
- Същата е – каза братът, който, макар и позастарял, още не бе женен, но бе имал работа с една жена и тъкмо заради това мислеше, че познава жените. – Не виждаш ли, че сапунът, когато най – добре го стискаш, най – лесно се изплъзва из ръцете ти. Колкото повече го стискаш, толкова повече се изплъзва.
- Не зная дали е така за жената, ама за сапуна е точно така – каза Бръмбара. – Та като си вървя аз из гората, все туй си мисля: как да я намеря тази свиня и къде може да я намеря? Гърлото ми пресъхна, краката ми си побиха като на маневри и най – после не издържах и си тръгнах към село. Викам си, може пък да се е прибрала свинята.
- Ами да – каза Петър Маринков.
- Пък тя се прибрала – каза Бръмбара. – Отворих кочината и гледам, в ъгъла, дето е сламата, стърчи една опашка. Прибрала се и се напъхала цялата в сламата.
- Тя твоята станала като на маневри – каза Петър Маринков. – Така ни караха нас да превземем един баир и си изплезихме езиците, докато стигнем билото, защото там била пленена кухнята ни с храната. Когато превзехме билото, нищо не намерихме там и чакахме още половин ден да дойде кухнята. Тя била зад нас и съвсем бавно си се движела, а пък ние си изплезихме езиците. И твоята работа тъй излязла.
- Същата – каза Бръмбара. – Два пъти газих реката, всичко кръстосах, а като се върнах, мамка й и свиня, тя се навряла в кочината. Няма да ти се размине така, казах си, пък влязох в кочината и я ритнах по задницата. Свинята се обърна към мене, взе да мига, ама клечи на задницата си и разбра, че съм много ядосан.
- Животните усещат.
- Смее ли да не усети. Усети тя и още как усети, ами клечи и ме гледа право в очите.
- Знае тя – каза Петър Маринков.
- Смее ли да не знае! – завъртя глава Бръмбара. – Гледа ме, значи, и мига.
Те не можаха да разберат какво точно е станало по – нататък, защото жената ги повика да видят вола – изхвърлял си крака все на една страна.
Мъжете спряха воловете. Животните дишаха тежко и хълбоците им димяха пара. Небето продължаваше да изстисква своята влага върху тях. Овцете стояха скупчени до шосето, забили глави една в друга, покорни, с натежали от дъжда руна. Напред се точеше пътят, сив и кален, притиснат от два реда канадски тополи, черни и лъскави. Селяните се опитаха да вдигнат крака на вола, но животното се стъписа изплашено. Те го притиснаха до процепа и Бръмбара успя да вдигне крака му. Животното се почувствува безпомощно, притихна и започна да трепери изплашено. Бръмбара надникна и видя, че едната подкова виси върху копитото. Другите почнаха да я въртят, да я извиват, докато я измъкнаха от гвоздея и Петър Маринков я хвърли на пътя. Тя подскочи само веднъж и иззвънтя. Дочула звънтенето, патицата се обади от колата, ослуша се и, неполучила отговор, отново подвикна.
Овцете вдигнаха мокрите си глави и очите им, изпъкнали и разтворени, търсеха звъна. Те видяха само колата и воловете. Дъждът ги удряше по изпъкналите очи студено и гъсто и животните отново наведоха глави, защото само тъй можеха да скрият очите си.
Воловете потеглиха и от двете им страни се раздвижиха бавно тополите. Те не виждаха пред себе си, виждаха само дърветата и зад дърветата нивите, където бяха орали.
Мъжете виждаха нивите, без да ги гледат. Те гледаха пред себе си, но някъде в тях се търкаляха и тези ниви, защото ги бяха орали; после зад нивите се навиваше реката и те я виждаха в себе си как се провира синкава и ленива, после от другата страна стърчаха горите на Петлова чука, а още по – нататък бе самата чука с бандерата. Всичко това бе скрито във влагата и мъглите, но селяните проникваха в него и то проникваше в тях, защото животът им бе безкрайно кръстосване през него.
То се търкаляше в тях, вътре, много дълбоко, ту студено, ту синкаво, ту облечено в светлина и трептящо от жега, ту обагрено, ту лятнозелено, търкаляше се, въртеше се и неговият кръговрат беше безшумен и мъжете усещаха капките, които се изстискваха от това въртеливо движение и капеха върху сърцето отмерено и спокойно, и при всеки допир сърцето се свиваше, сетне отпускаше мускулите и пак се свиваше, и пак се отпускаше и това разнасяше по жилите същото трептене и ударите бяха като ехо, което никога не може да бъде попито и което никога не умира, тъй като не умира въртенето на колелата пред тях и въртенето на земята и слънцето. Но те само усещаха природата на Черказки, макар че я нямаше сега наоколо, защото наоколо бе само мъглата, стеснила хоризонта и скрила всичко в себе си, онази студена и мокра мъгла, която притиска есенно време земята толкова плътно, че дори звуковете не могат да се чуят, а умират тутакси под нея, сякаш сме ги произнесли в себе си и само за себе си; дори колелетата, изядени и твърди, не можеха да кънтят върху настилката на шосето. Но макар и да не кънтяха, те се търкаляха, търкаляха се едно след друго и едно в друго, премятаха спиците си, търкаляха се, теглени от воловете, а отгоре беше стоката, до върха на ритлите, патицата, извила глава, и жената на Петър Маринков, хваната за ритлите.
Освен всичко това Бръмбара носеше в себе си своята сръбска свиня с настръхналата четина, едно неспокойно дългокрако животно, наежено и гърбаво. То преораваше със зурлата си, сякаш земята беше създадена за неговата зурла, търсеше корените на всичко, опустошаваше го, изтръгваше корените му, космати и сладки, горчиви и възлести, остри като шила и безвкусни. То ореше всичко и навсякъде, дишаше и ореше със зурлата си, странно мека и хлъзгава.
Мека и хлъзгава!
Страшна зурла!
Този звяр сега въртеше своя четинест свредел в Бръмбара и той виждаше животното, изправено върху тънките си нозе, изгърбено, как души, мига насреща му, движи лениво зурлата си и го гъделичка някъде вътре. Онези до него говореха за други неща, но той не можеше да се сдържи, защото онова там го гъделичкаше, и каза на Петър Маринков:
- Гледа ме и мига, а аз като замахнах, та по зурлата.
- Кое бе? – не разбра Петър Маринков.
- Прасето – каза Бръмбара. – Прас по зурлата, значи. То има една зурла, половин метър напред стърчи.
- Тъй му се пада!
- Добре, ама като го ударих, аз го ударих в зъба. То има един извит зъб, корените дето кърти с него, пък улучих право в зъба, та си побих ръката.
- Вярно, че то има предни зъби, дето с тях реже корените. Добре, че не ти е прерязало ръката.
- И аз тъй викам: добре, че не ме осакати. Пък като го ритнах после в корема, веднъж го ритнах, ама силно. То и корем няма, коремът му се е залепил на гърбината.
- Затуй е така изгърбено – каза Петър Маринков.
- Жена ми дотича, разписка се, щял съм да го пребия. Тя добре, че се разписка, иначе щях да го пребия.
- Няма загуба – каза братът. – Ще се изяде.
Бръмбара млъкна и тримата дълго време вървяха мълчаливо по пътя. После стигнаха рампата на железопътната линия, бариерата бе пусната, там чакаха половин час, имаше голямо задръстване, и братът и Бръмбара отидоха да пазят овцете, А Петър Маринков застана до воловете, за да не се подплашат от влака. Воловете не се подплашиха, но овцете почнаха да се блъскат една в друга, някакво младо конче взе да цвили и се вряза в тъпканицата. Разместиха се каруци, някъде нещо строшиха, един почна да вика с цяло гърло към някого: “Къде гледаш бе, та си не вардиш вола? Щеше да ме изкорми като риба!” Кучетата, навързани зад каруците, намериха убежище под каруците; макар че и там не беше съвсем спокойно, но все пак имаха малка защита. Влакът отгърмя, потокът се изсипа през прелеза, разля се, загърмяха каруци, някакъв мъж се блъскаше и търсеше нещо загубено, но го отхвърлиха настрани, той постоя малко, после почна да тича, защото конете му бяха останали сами, а насреща им идваше също такъв поток от другата страна на прелеза. Овцете се юрнаха по железопътната линия, сетне възвиха из нивите. Бръмбара и братът тичаха подир тях, настигнаха ги и ги възвиха към шосето. Постепенно потокът се успокои, хората спряха да викат, само гдето подканяха конете или воловете. Нашите селяни чуха малко по – късно викове: “Варди се! Варди се!” – и видяха трима човека да водят един бик. Двама бяха отпред, от двете страни на животното, държаха синджирите така, че да не може то да тръгне нито наляво, нито надясно, а отзад вървеше трети – бикарят. И той стискаше синджир. Трите синджира се събираха в една халка, окачена на муцуната на бика. Тримата бяха гмитровчени и откарваха общинския бик в града. Животното държеше главата си наведена, сякаш ей сега ще се хвърли да боде пътя, дишаше свирепо, но тримата гмитровчени никак не се бояха от него, а стискаха синджирите си и всеки от тях държеше по едно късо дърво в ръката си.
- Откарват на кланицата – каза Бръмбара. – Не си гледа вече работата. Тъй както го водят тримата, ще излезе касапинът с един чук и право в челото. Аз съм гледал как ги трепят биковете.
Той си спомни как водил веднъж кравата при този бик и почна да разказва и тъй както разказваше, видяха пред себе си града. Възвиха още в началото по една улица, много кална, но тя беше по – пряка и излязоха на пазара.
Пазарът бе задръстен с коли и добитък чак до интизапното управление. Някои бяха дошли много рано, защото добитъкът им бе успял да изпоска сеното, турено до яремите. Петър Маринков видя коли, натъпкани до горе с тикви, толкова много натоварени, че ритлите им се бяха огънали. Тук и там имаше цели планини от тикви, докарани от стопанствата. Край тях спираха камиони и оттам стоварваха още тикви. Имаше всякакви – черни и лъскави от дъжда, пъпчиви и жълти, имаше длъгнести бели тикви, други кръгли, но едри, едва можеш да ги обхванеш с ръце. Петър Маринков погледна своята кола. Ритлите бяха пълни догоре с тикви, все жълти, тук и там имаше по някоя черна, но съвсем малко. Върху тиквите седеше жена му и стискаше патицата.
- Тиквите никак няма да вървят – каза Бръмбара. – Я виж що тиква е! За сто години не могат да ги изядат свинете.
Петър Маринков се колебаеше дали да разпрегне, зад него напираха и други коли, те също караха тикви и също тъй спираха и се колебаеха дали да разпрягат. Между краката на хората се блъскаха кални и мокри овце, носеше се блеене, никой никого за нищо не питаше.
- На този пазар всички са дошли да продават, но никой не е дошъл да купува – каза Бръмбара. – Да си тръгнем и ние, докато е още раничко.
- Тогава защо го правят този пазар, като не купуват? – почна да се сърди братът.
- Защото си е пазар – каза му Бръмбара. – Може да се купува може и да не се купува. Но трябва да си има пазар.
Тримата постояха, попушиха, после възвиха овцете пак по същия пряк път; след овцете вървяха воловете, водени от Петър Маринков. Излязоха на шосето, дъждът си ръмеше спокойно, мъглата лежеше неподвижно върху земята. По пътя си стигнаха и други мъже от селото, групата порасна, станаха десетима мъже.
Овцете вървяха напред, подир овцете вървеше колата с воловете, върху колата седеше селянката, до селянката лежеше патицата. Най – отзад бяха мъжете, пушеха, говореха нещо и Бръмбара се сети пак за прасето си.
- Знаете ли как си загубих снощи прасето? – попита Бръмбара селяните.
Те не знаеха как си е загубил прасето и го попитаха.
Бръмбара почна да разказва и разказва през целия път чак до селото как се загубило снощи прасето, същото това слабо прасе, сръбското, с високите крака, гърбавото, дето муцуната му стърчи половин метър напред и ако го пуснеш да рови в небето, Халеевата комета ще надмине.

 

Йордан Радичков

 

СУМАТОХА (Йордан Радичков)

СУМАТОХА 

 

След възгласите “Кво става там?”, “Стой!”, “Дръж!” и “Ах, майка му стара!” всички се втурнаха в суматохата.

Разбира се, най – пъргавите се втурнаха най – напред; малко е дори да се каже, че се втурнаха; по – право, те се хвърлиха стремглаво напред, подобно ракети, и веднага влязоха в орбитата на суматохата. От баирите се разнесоха пушечни изстрели и по заснежените склонове се затъркаляха черни точки; ловците възвестяваха по този начин, че пристигат, и побързаха с пристигането. Техният юруш се подсилваше от лая на кучетата.

По една улица, като подбираше добре пъртината, припкаше късокрак селянин. Късокраките не могат да тичат силно, те повече припкат. Този не правеше изключение. Той бе взел пътем желязната вила и си припкаше лекичко с нея. На едно място пътя му пресече цигляв селянин. “Отсам или отсам?” – попита припкащият, но онзи дори не го забеляза, защото тичаше извънредно бързо.

Той тичаше тъй бързо, че ако го бяхте видели тогава, ще си помислите, че всеки миг може да излети от дрехите си; просто ще се измъкне от дрехите си – до такава степен той се стремеше напред, а дрехите все пак го задържаха. Полушубката му се ветрееше далеч назад и свистеше с полите си, шапката отдавна не се виждаше – тя падна още докато циглявият набираше скорост, за да прескочи оградата. Той прескочи, шапката не можа и остана да лежи ничком в снега.

Циглявият все повече се забулваше в снежни облаци и по леките нанадолнища напомняше Халеевата комета. При силна напрегнатост човек в известни моменти може да се възпротиви на земното притегляне. Тоя селянин се възпротивяваше и се стремеше към суматохата. На едно място полушубката не издържа, увисна в снежния облак и подхваната от въздушното течение, продължи да се движи в обратна посока, доста дълго време се движи така във въздуха и беше малко странно и мистично да се гледа как една селска полушубка върви сама по улиците, развява си ръкавите, преобръща се, планира спокойно или увисва неподвижно в пространството. Тя наистина увисна, за един миг само, и падна в снега.

Аз повече не видях циглявия, но предполагам, че е пристигнал гол и е влязъл гол в суматохата. Всъщност тук няма какво да се предполага, защото ако си помислим само как тичаше, ще бъде несправедливо да хвърляме каквото и да било съмнение върху човека.

По – после разказваха, че един друг селянин се бил врязал в суматохата с толкова голяма скорост, че от огромното триене между селянина и въздуха селянинът се самозапалил, паднал в снега ( хубаво, че паднал в снега!), снегът почнал да се топи, разнасяло се пищене като от нажежено желязо, хвърлено за закаляване, после пищенето утихнало, но дълго след туй селянинът се чувствувал нажежен и вдигал пара от себе си. Това го разказваха очевидци, участвували в суматохата, и отбелязваха съвсем справедливо, че селянинът имал голям късмет като е паднал в снега, защото снегът го изгасил. Ами че той е можел да изгори!

Той е бил един от първите всъщност. Едва по – късно се изясни, че ловците още с пристигането си най – напред забелязали него как пищи в снега. Една част от ловците се захванала да помогне на селянина, а другата част почнала веднага да гърми.

Ловците участвуваха главно с гърмежи и гърмяха през цялото време на суматохата.

Междувременно по пъртините или през целините на снега към суматохата се придвижваха поединично и на групи селяни. Една група от седем – осем човека се носеше в лек тръс. Припкащият се присъедини към групата и попита дали някъде не са изпуснали недоклано прасе, но групата не знаеше нищо. Подобен случай с прасе имаше преди няколко години, тогава пак се вдигна голяма суматоха, но тя беше весела суматоха. Тъй че групата не можа да хвърли никаква светлина върху въпроса на припкащия.

Един селянин вървеше много храбро през снега, нарамил бляскаща брадва, и подвикваше въодушевено с гръмовития си глас: “Дебре, дебрее!” Той бе от онази категория хора, които винаги обичат да влязат въодушевено в суматохата – по пътя към нея, пък и в самата нея, без да спират да тръбят своето: “Дебре, дебрее!” От тия хора бе селянинът с брадвата, колкото храбър, толкова и въодушевен и непреодолим.

Друг един селянин, с омърляна капица, изтича на улицата и започна да мига. Ръцете му също тъй бяха омърляни, защото селянинът бъркаше трици за добитъка. Той помига, заслушан в гърмежите, и му трябваше съвсем малко време, за да се ориентира веднага. Селянинът разбра, че е изостанал, и потърси най – прекия път към суматохата, макар и да знаеше поговорката, че преките пътища не са най – преките. На едно място имаше дере, засипано от преспи, и селянинът затъна в тях. Той почна да вика, но кой можеше да го чуе в суматохата, и както си викаше, взе да потъва надолу… Човекът тъй си и потъна и върху снега остана да се чернее само омърляната му капица. По тая капица го намериха по – късно и го извадиха от преспите, но трябваше да ровят много, защото и той бе ровил много и бе издълбал преспите като къртица, отдалечавайки се на значително разстояние от капицата си. Тъй че човек не всякога е там, където е капата му. А при суматохата изобщо не може да се разбере под коя капа какво има.

Но да продължим нататък.

Един любопитен вървеше гъвкаво и се стремеше да държи главата си над главите на другите. Любопитните винаги обичат да държат главите си над другите глави, да не би случайно нещо от погледа им да убегне. Любопитните обикновено имат по – дълги шии и ако нашият свят е изпълнен с повече любопитни работи, то шиите им биха станали като на жирафите, но за съжаление нашият свят не е чак толкова любопитен. И слава богу.

Малко преди любопитния вървеше възрастен селянин, свиваше си спокойно цигара, на едно място дори се спря, извади огниво и кремък, удари няколко пъти кремъка, разпали си хубаво праханта и чак когато я напъха в цигарата и задими, тръгна отново към суматохата. Той не бързаше никак и отиваше спокойно към нея, защото знаеше, че ще пристигне. А и тя вече беше близко, виждаше се димът от пушките на ловците.

Още щом се появи суматохата, един селянин седна в къщи, за да се нахрани хубаво. Към храната селянинът добави и една кана вино за затопляне и за всеки случай. Той обичаше, преди да влезе в каквато и да било суматоха, най - напред да се нахрани добре и да задоволи жаждата си, защото не знаеше една суматоха колко време може да трае. Като си свърши работата, селянинът си наряза също така тютюн, за да има за пушене по време на суматохата, провери в мазето добре ли са затиснати бъчвите с виното, обърна свинските бутове, окачени над огнището да се опушват, и постоя малко, загледан в жена си. Тя шеташе чевръсто около печката, вадеше от нея бели хлябове, а селянинът си мислеше сега ли да я закачи или пък да я закачи, след като мине суматохата. Той не я закачи, излезе на двора, взе едно дърво, поразмисли още и чак тогава тръгна по улицата.

Такива хора вършат много хубава работа при суматохата. Те внасят тежест в суматохата, пристигат малко след като тя е почнала, осведомяват се за станалото преди тяхното пристигане, претеглят, оценяват кое за и кое против и чак тогава започват да действуват със своето дърво. Този селянин пристигна толкова късно, че самозапалилият се вече бе до такава степен изстинал, че зъбите му тракаха от студ.

А по същото време един човечец драскаше като котка баира. Той се задъхваше, подхлъзваше се, на места лазеше на четири и преодоляваше височината, без дори да хвърли един поглед назад, към селото, там, дето бе суматохата. Едва на билото човечецът си отдъхна и се обърна към селото. Той веднъж бе ял попарата на една суматоха и оттогава, щом станеше суматоха, изчезваше веднага, търсеше някоя височина и оттам наблюдаваше как се развиват работите.

Всичко е въпрос на възглед. Една суматоха – също. Всеки според възгледите си участвува в нея. Един селянин например нито се втурна, нито си остана в къщи, нито потъна в пряспа. Той се въоръжи добре, обиколи околните улици, надникна, където трябваше, по пътя си срещна и други, също тъй с котешки стъпки, срещна мнозина дебнещи, но при никого не се задържа. Той обичаше винаги преди да влезе в суматохата, най - напред да я проучи, да види къде й е слабото място, как може тя да бъде преобърната с краката нагоре или пък с главата надолу, как да я поставиш на колене или пък да я проснеш по гръб. Суматохата е като човека понеже е човешко дело, и трябва много внимателно да се изучи, преди да се влезе в нея.

Тоя селянин я проучи внимателно и влезе в нея.

А един пък до такава степен възвиси своя възглед за суматохата, че влезе направо през комина й, падна в огнището и, според твърденията на очевидци, изгорял, без дори да разнесе наоколо мирис на изгоряло, и бил изхвърлен обратно през комина във формата на малко дим.

Осмелявам се да ви съобщя тези факти, понеже са ми разказани от очевидци и са потвърдени и от други очевидци, присъствували по време на суматохата. Във всеки случай аз си спомням много добре, че видях малко дим тогава, но не му обърнах потребното внимание, защото ме занимаваше извънредно голямо усърдие на човека да излезе от дрехите си, ако може даже от кожата си да излезе, но да пристигне в необходимия момент и да се вреже в суматохата. Ако си спомняте, в началото бях отбелязал, че той дори се съпротивяваше на земното притегляне. Но сега, като се връщам отново към него и като си припомням как дрехата му хвърчеше в обратна посока по улицата, не със същата скорост, разбира се, но хвърчеше, мога да декларирам, че в известни моменти той не само се възпротивяваше, но и преодоляваше земното притегляне; всъщност земното притегляне може да преодолее всеки, стига само да се освободи в движение от дрехите си, като излезе от тях в името на суматохата. Ама ще кажете, че тогава човекът е останал гол! Гол, разбира се – като пред военна комисия!

Туй е, което си спомних за суматохата, и ви го разказах със свои думи, както обичаше да се изразява нашият учител по литература. Той, нашият учител по литература, винаги тъй казваше: я разкажете сега със свои думи видено и чуто, а ние го разказвахме със свои думи – и виденото, и чутото, а той ни пишеше двойки. Но нека не се отклоняваме с учителя, а да се върнем към нашата си суматоха, защото справедливо изникна въпросът каква е тая суматоха и за какво ни е притрябвала суматохата?

Мигар аз знам за какво е суматохата! Та нали и аз за туй питам!

 

Йордан Радичков

 

Уличница III (Пламен Трайков)

                              

 

VIII.

 

          Сякаш опивайки се от коктейлите, те се опиваха и от реториката си и просто забравяха да въвлекат и Марга, благодарение на което отново изкристализира мисълта, че без Ник, без работата й във вестника и дори без "словоблудстващия салон" на Пламен Кочев, нейният нов ренесанс би бил немислим. Дължеше им това признание. Особено сега, при равносметката. Но ако вестникът бе удовлетворил нейното очевидно вродено обществено чувство, ако последните четвъртъци бяха задоволили суетата й да бъде приета и призната в този все пак авангарден кръг, то словесният израз на дължимото към Ник едва ли можеше да бъде достатъчно точен. Защото човешката личност се формираше от ред фактори, сред които не на последно място бе чувството за пълноценност по полов признак - нещо типично не само за нежната половина и съвсем не омаловажаващо рациото (пък и спасяващо света от скуката и сивотата). Марга никога не бе страдала от малоценност на основа "физически дадености", ала и никога не беше се смятала за неотразима - би било чудесно ако ханшът й намалееше с една идея (за сметка на гърдите), а чупката на римския й нос, колкото и дискретна да бе, я нямаше. А Ник по някакъв чудодеен начин бе успял да стопи "натрапчивите й манийки". "Мила - беше й прошепнал веднъж, - от месеци се опитвам да определя енигматичното ти излъчване и снощи, след като бях милвал и целувал лицето ти, аз изведнъж вникнах в съдържанието на един термин, напълно отнасящ се за теб. Твоята радиация, мила, не е нищо друго, освен екзистенциална. Каква невероятна сплав между тиха, благородна печал от една страна, и женска практичност и опърничавост от друга! И го намерих в Ролан Барт! Струва ми се, че употребявайки го за Грета Гарбо, той е имал предвид теб! И не става реч само за физическата ви прилика, която, признавам, с откритието ме удиви! Лицето на Грета Гарбо, казва той, е част от царството на възвишената любов, в което плътта събужда мистични и гибелни чувства... Очите тъмни като сърцевина на странен плод... Грета Гарбо показва на екрана Платоновата идея за творението... Грета Гарбо не извършва никакви действия на травестит, тя е винаги тя и непресторено показва под големите си ниско нахлупени шапки все същото лице на сняг и самота... И Труман Капоти намира нещо сходно: Грета Гарбо не се чувства сама, само когато е сама. А професор Барт възкликва риторично: Колко актриси са приели да покажат на тълпата тревожния процес на узряването на красотата им! Грета Гарбо не е допуснала лицето й да покаже друга реалност освен едно по-скоро интелектуално, отколкото пластическо съвършенство. Това лице с извивката от ноздрите към дъгата на веждите, с рядката и своеобразна функция между двете области на лицето загатва момент, от който той от същностната красота извлича екзистенциалната красота, когато архитипът се поддава на очарованието на преходни, нетрайни образи, когато ясната същност на плътта отстъпва мястото на лириката на жената. Лицето всъщност е безкрайно сложна съвкупност на морфологичните функции, а като език своеобразието на Грета Гарбо е от концептуален порядък, докато своеобразието на Одрин Хепбърн е от субстанционален. Лицето на Грега Гарбо, казва Барт, е Идея, лицето на Одрин Хепбърн е Събитие...

          Неуверена и плаха от претенциозното му многословие, Марга не вникна в заключението му: "Намирам, че аз съм един щастлив свидетел на тревожното узряване на красотата ти!"... Струваше й се, че го разбира по-добре, когато й говореше простичко, директно и нежно, а той и това го умееше. Нерядко й се любуваше гласно и ако не чувстваше, че го прави с любов, би го приела за обикновен цинизъм; думите му я изненадваха преди да се любят, други път след, а понякога и по време... Тези изрисувани устни, тези ъгълчета, придаващи нов нюанс при всяко трепване - шептеше, - този изтънчен, патрициански нос, тези изваяни вежди, а очите... тропическа черна наркоза... Какви дълги, хубави крака! Колко гладка, плътна, мека кожа, никакво косъмче, никаква точица или веничка - как да не целуваш а капило ускве ад унгвес! * А пропорциите на налията с прекрасните задни полусфери! А цицките? Изящни, чувствителни, вирнати... о, по-красива си гола...

          Но ако Ник бе разсеял самокритичността й, успявайки да я дистанцира от властващия "ориенталски, касапско-цуцорест вкус", като по този начин бе увеличил чисто женското й самочувствие, то неимоверно по-голяма бе заслугата му, помагайки й да открие една неподозирана своя черта - способността й истински да обича! Тя не бе инвалид, тя можеше, тя обичаше! Откритието имаше силата на вулканичен взрив, чувствата се оказаха клада, в чиито пламъци тя се хвърли доброволно, стремглаво! С цялото си същество, с разума, с чувствата и сетивата си съзнаваше как горенето я правеше щастлива, силна, пълноценна! Огненият дъх на откритието изпепеляваше скрупули и задръжки, опияняваше я - колко прекрасно било да обичаш! Просто несравнимо с внушеното й от маман "остави се да бъдеш обичана"! И тя се любуваше на новооткритата си способност, радваше й се, както навярно Джеси би се радвала на оздравелите си крака! Мигар Жасмина би се въздържала от прохождане, би се насилвала да не става от количката, ако това противоречеше на някакви морални догми?...

          Понесена на гребена на щастието, Марга бе подета и от втора вълна - та тя съвсем и ни най-малко не била фригидна! Боже мой, тя беше забравила що е това целувка, а как я целуваше Ник!... Цялата, без задръжки! Колко неподправени, изгарящи и неописуеми бяха усещанията и чувствата да се сливаш с човека, когото обичаш, да влагаш цялата енергия, обич и страст, на която си способен; колко

* От косата чак до ноктите на краката, лат.

неподатлива на описание бе кулминацията, а и състоянието на най-прекрасното безсилие накрая, безсилие, правещо я най-силната в света!...

          Ник я окриляше и с признанието, че с никоя досега не е постигал едновременност на "сексуалния екстаз" и че с никоя не се е чувствал истинска личност и мъж. Сетне тя с горчивина се бе сетила как навремето преди да се ожени, веднъж Коста, любейки я, бе произнесъл "обичам те", а тя бе възмутена от "смесването на физическата с възвишената любов"... С Ник не можеше да си представи любовта разделена...

          Харесваше й любенето с него дори и след близо двегодишна връзка, когато бе открила и не толкова привлекателните му черти. Бяха установили мястото, където им е"най-сладко" - това бе жилището му в "Белите брези" на булевард "България". На него му харесваше да го правят и в Панчаревската им "бяла гълъбица" с изглед към езерото и във "фамилния замък" на Зарков-старши в "Лозенец", докато Марга с нежелание склоняваше да бъде отведена там, особено в покоите на Николаевия създател, където чувстваше необяснима боязън и дискомфорт. Имам пай върху част от вилата - обясняваше й Ник, - а на улица "Райска градина" в "Лозенец" е преминало детството ми!

          При първото й въвеждане в дома на улица "Райска градина" Ник се държа някак церемониално и подобно някой гид, за когото е важно забележителностите да се харесат на всяка цена, показа й всички стаи на втория етаж. ("Първият кат, където са кабинетът, двете спални, галерията и зимната градина, винаги е под ключ.") Би се засегнала от прозиращата ирония, ако не знаеше публичната за най-близкото му обкръжение тайна - хилавата му синовна почит. Но Марга бе истински смаяна от "фамилния замък", точно копие на Каблешковата къща в Копривщица. Фасадата на къщата, (кафяво-бежова, с бели орнаменти покрай прозорците и еркерите, с растителни мотиви по възрожденската арка над балкона, комините с вид на феодални кули, турските керемиди, дървените парапети и импрегнираните дограми) както и екстериорът (скритият зад висок зид геран с керемиден покрив, голямата копривщенска порта, високият бор и големият туристически фургон, "паметник" от времето на мащехата на Ник, която си падала по "ексцентричното летуване"), още при първото й идване й бяха подсказали да очаква и по-особен интериор. Не остана излъгана. Докато "гидът" разиграваше скеч, коментирайки забележителностите - тревненските дърворезби по долапите, по гардероба, шкафчетата и леглото в спалнята, по масите и столовете в трапезарията и "пустата детска стая", слънцата по таваните - все уникати, дело на приложниците Д. Лачев, Ст. Шешев, Ив. Н. Иванов, тя мълчешком се дивеше и на изящните чипровски килими.

          - Няма да ти кажа колко е платил за всичко това, направено специално за нея - бе казал Ник, сякаш прочел мислите й и изоставяйки шутовския си тон. - Единствено гостната, стил "Сецесион", е непроменена от детството ми.

          Обширният хол за него бе храм - по реставрираните, но автентични виенски мебели, групирани на кътове, бе седяла майка му, съзерцавайки навярно пламъците в камината. Тъжните голи дървета - бе обяснил той - са от белия период на Морис Утрило. Мама много обичаше тая картина, беше я открила в едно забутано магазинче на улица "Мон-Сьони"... Не грешиш - това е доайенът на наивистите Русо, твърде характерен, за да се сбърка, но него не го е купувала мама. Впрочем, скъпа, това са част от картините. Моят мил папа има навика да влага парите си в живопис, в заключената галерия долу има неща на Кандински, Фернан Леже, Андре Лот, Жан Люра, Албер Марке, Андре Масон, Жорж Руо и на още един Жорж - българина Жорж Папазов...

          Едва впоследствие Марга щеше да разбере, че причина за настояванията му да посещават "Каблешковата къща" не е в спомена по детството му, но че доза носталгичен сантимент все пак има и той е в непроменения хол, стаил духа на майка му. Предположенията й се потвърдиха, когато веднъж той я изненада с молбата тя да облече една от отлично съхранените рокли на майка му ("Фигурата и височината ти отговарят на нейната!"). Роклята, изцяло от брюкселска дантела, с тюлена фуста, наистина й стоеше превъзходно - малко ретро, което навярно бе подсилвано и от широкополата шапка. ("Истинска Грета Гарбо!") Марга със завист беше помислила, че по-хубава дреха никога не е обличала...

          Ник не пропускаше да я доведе на улица "Райска градина", колчем родителят му отпрашеше в странство, което не бе рядкост и неусетно вечерите бяха станали традиция. Когато тя се появеше сияеща в хола - преобразена от дрешника на майка му, - той вече я очакваше в също така ретро костюм от тъмно английско дубле, двуреден, с широки ревери и широк панталон, с подобаваща риза и вратовръзка пред празнично подредената маса, с отворена бутилка шампанско, запалена свещ и прибор за двама. Това е Жозефина Бекер - обясняваше той щом пуснеше някоя от съхранените стари грамофонни плочи, купени навремето от майка му в Париж. - Сега слушаш  Шарл Трене; знаменитият някога "Парижки романс", направен е филм с него и с участието на Морис Шевалие... Ех, Франция, Франция... Забелязваш ли колко сластен е гласът на Глория Ласо? С испански акцент; Мексико-о!... - тоя хит на Луис Мариано е бил страхотно популярен! Разбира се, няма да минем без Едит Пиаф и Азнавур... Моля ви, госпожо, един валс с моята слабост Андре Клаво!...

          В началото шансоните й изглеждаха монотонни, речитативни, ала Ник влагаше особено чувство във всичко това и притисната в тялото му по време на валсовете и тангата, освен увереността му на добър танцьор, от него през нея минаваше и една странна тръпка, караща я да се пренася в първата половина на века...

          Други път, уловил ръката й през масата, рецитираше любимите си поети; случваше се да извади няколко изпомачкани тетрадки и да й почете откъси от своите детско-юношески парижки дневници, в които се долавяше колорита на "столицата на света", пречупен през пуберския му поглед (прочитайки по негово настояване Марсел Пруст, Марга щеше да открие удивителното сходство между привързаността на героя към майка си и тая на Ник, с различието, че последният като че ли не обичаше, а бе наранен от своя осуетен от смъртта й развой на бъдещето си); разказваше й сънищата си, в които косвено отново присъстваше тя, майка му... Ала той никога не говореше директно за нея, нито разрешаваше въпроси, нещо повече - майка му беше тема табу... Веднъж Марга предложи да запалят камината, в която нарязаните дървета стояха сякаш декоративно. Гласът на Ник изведнъж бе станал дрезгав: "Тази камина никога не е горяла, защото в този дом никога не е горяла любовта!"...

          Ник не бе многословен и по отношение на баща си. С изключение на една-единствена вечер, когато й го описа като "азофил", професор доктор по "трябвализъм", лош слушател, но добър оратор, най-често употребяващ личното местоимение в първо лице единствено число... Според Ник той отдавна бил скъсал с науката, както ставало с всеки, който я подчинявал на политиката; в средите му уважението било изместено от боязънта. Втората си жена бил отнел с правото на по-силния от своя най-добър дотогава приятел, за да я прогони не след дълго...

          Под влияние на Николаевото отношение към създателя си и недомлъвките, с които говореха за него у Пламен Кочев, Марга бе почнала да се опасява, че един ден той ще ги пипне в дома си. Което се и случи. Една лятна вечер Зарков-старши влезе в хола без почукване и Марга буквално се вкамени. Успя да ловне твърдия му, студен и изучаващ поглед, с който той я измери от вратата - поглед, траял не повече от миг и сменен от благоразполагаща усмивка. Беше физически антипод на сина си - среден на ръст, слаб и среброкос, спортната му фигура в бял костюм от шантунг скриваше възрастта. Изглежда безпогрешно бе разпознал Маргиното смущение, защото се извини и като седна до тях, с лекота и чувство за хумор заразправя как веднъж (било твърде отдавна) след досадно самолетно закъснение се прибрал в Панчарево в малките часове; бил изморен и не запалил осветлението, пожелал да изпуши цигара на тъмно, преди да си легне. "Съзрях я в последния момент, едва не седнах връз нея, спеше на малкото канапе. Едва после разбрах, че къщата е пълна с гости на Ник, имаше някаквъв празник, ако не ме лъже паметта? - той погледна някак между другото към сина си и отново се обърна към нея: - Пренесох я от неудобното канапе на леглото, а тя дори не се събуди!" Засмя се, после се извини повторно и, оттегляйки се към кабинета си, й направи комплимент за съчетанието на прическата с обеците (дали се досещаше, че едрите аметисти са на покойната му съпруга?)... Като че ли с разказаната случка целеше внушението: "Не се стеснявайте от мен, не съм тесногръд!" Навярно защото съзнанието й го бе рисувало по-чер от дявола, тя бе приятно впечатлена от него, дори се запита дали Ник не бе краен в оценките към баща си, както бе краен, издигайки на пиедестал майка си... Сякаш прочел мислите й, Ник мрачно бе отбелязал: "С лустросаните си маниери, когато пожелае, той успява да е приятен дори на печени хитреци като него, нежели на рибки като теб!" Марга се бе опитала да отклони явно щекотливата тема с шега: "Ами че той бил гадже и половина, не бих имала против и да ме поухажва!", ала вместо да се разсея, той се беше подразнил: "О, повярвай ми, ти си твърде стара за него! Неговите жени са двайсетгодишни! А в реакцията ти има прилика с тази на порканата докерска Долцинея, за която той ти разказа. След като й бе обяснено как се е озовала в леглото, тя попита: "Чукал ли ме е? Не бих имала нищо против, но да помнех..."

          Сетне щеше да я е яд на себе си, задето вместо да се оскърбява до сълзи, не го беше ухапала: "Мопасан е описал майка и щерка с общ любовник! Защо да няма баща и син с една любима?" Но Ник си бе Ник - полифоничният човек, който никога не бе един и същ и чиято основа бе изградена от материала неспокойствие... Но нали тъкмо такъв го обичаше - с рецептори и за собственото й непостоянство, с нетърпимост към блатното свикване? В порив на тотално взаимно привличане, вместо никога неупотребеното "обичам те", веднъж го беше попитала: "Как можеш да си едновременно мечтател и хулиган, философ и авантюрист, нежен и грубиян, идеалист и песимист?" В отговор той я бе дарил с къса целувка по носа: "Ти предизвикваш най-доброто в мен. И си в по-изгодна позиция, понеже не мога да открия хватката, с която ме държиш в партер! - Беше я целунал по единия ъгъл на устните: - Не я отхлабвай... - после по другия ъгъл - тая хватка!" Ала други път полу на шега полу на истина се ръфаха здравата: Той: "Заради жителството ли си се омъжила?" Тя: "Благодарение на татенцето ли си главен редактор?" Той: "Толкова ли е безличен мъжът ти, че никога не се оплакваш от него?" Тя: "Да се разведеш с лекота веднъж, не предполага ли още по-олекнали задръжки втория път?" Той: "Струваш ми се амбициозна, а още не си ме молила за уреждането ти като редактор." Тя: "Единствено с тая цел те свалих и кат' ми свършиш работа, ще ти бия шута, а междувременно що да не те поизползвам и за някои други услуги?" Той: "Относно ония услуги си майстор използвач, признавам. Но за перото май нямаш кураж." Тя: "Явявала съм се на конкурси, драги ми господинчо, ала да си жена е по-трудно. Ти няма да го разбереш." След като се осведоми за конкурсите, за вестника, на който е сътрудничила и ядовито промърмори "Затворен номенклатурен кръг!", Ник никога повече не се върна към темата...

          - ...именно Тарковски!

          - Е, да - "Жертвоприношение", "Носталгия"...

          - Мисля, че този филм е носталгия по изгубената духовност.

          - Филм за греха.

          - Егоистичен хедонизъм, скука и отегчение от живота, грубост, гордост...

          - Страх от смъртта...

          - Но не може да бъде чут и именно оттук, според мен, лъха песимизъм.

          - Кукличка. Това е аналогия с библейския Авраам, който е готов да жертва сина си за бога.

          - А заплахата от ядрения апокалипсис?

          - Синът на Александър ще преоткрие откритото от баща му и ще продължи делото му.

          - Както ние на нашите бащи, нали? Не се занасяй.

          - В началото бе словото, Ник. Колкото до Фелини, мисля, че нещата не стоят точно така.

          - Залагаш прекалено много на Оскарите, Златните глобуси и Давидите на Донатело. Всъщноскт сър Ричард Атънбъро губи в уклона си по политическите истории.

          - Животът в крайна сметка не е ли политика? Прости ми, Фелини е прекалено провинциален, прекалено подробен и бъбрив. За него не може да се каже, че е космополит като Форман, Кончаловски, Бергман, Хичкок. Кха.

          - Не знам доколко е кок, но че е Хич съм сигурен.

          - В какъв смисъл? Моля? Гледаш с вид на доктор, пипнат при извършване на криминален аборт, докторе...

          ...Затворен номенклатурен кръг! Трябваше да мине и времето, необходимо й за асимилиране на многото нови събития в живота й, за да й направи впечатление, че в техните разговори все по-често взе да присъства и една тема, към която Ник очевидно имаше слабост. Първоначално тя приемаше темата като допълнение към стремежа му да изпъкне пред нея с оригиналност и нестандартна ерудиция, ала не се наложи да чака дълго, за да разбере, че се лъже. Беше се оказал политикан. И когато по-късно откри подобни качества у Юлий Монев и Гечно Фотев, мислено им заяви: Не сте оригинални, вече е казано от друг преди вас. Говореше й за липсата на мотивация за труд, за отчуждението, за апатията, не смяташе за беда ширенето им сред върховете ("Знаеш ли, че те скриха за Чернобил и докато всички ние ръфахме радиоактивни марули, на моя мил папа и сие даваха калиев йодит?..."), а избуяването им "долу" - покварата на съзнанието, преобръщането представите за добро и зло, за почтеност и безчестие; народът бил приучаван да смята противозаконното за свободно, свободата за беззаконие, а законността - за несвобода. Но българинът бил прибягнал до познатото му от турското робство противодействеие - пасивната съпротива: те ме лъжат, че ми плащат, аз ги лъжа, че им работя, което неминуемо щяло да срине държавата и плутокрацията, макар пак малкият човек щял да опере пешкира, понеже нямал сметки в швейцарски банки. Но рано или късно те щели да бъдат принудени вместо псевдоперестройка, да пристъпят към истинско обновление... "Ние сме най-изгубеното поколение - бе казал Ник. - Първоначално повярвахме в идеалите на бащите си, в строителите на Хаинбоаз, но  когато се видяхме изиграни, най-плодотворното ни време бе отминало, вече бяхме увредени от сянката на мълчанието и страха. И дори истинското обновление да дойде, за нас ще е късно, защото чувството ни за лична човешка реалност вече е изгубено, което, според френския моралист Габриел Марсел, значи свеждане на човека до предмет. Но темата "френски моралисти" има и един друг аспект - лично аз съм уверен, че Сталиновият режим е рожба именно на 18-ти век, на Просвещението с неговия атеистичен рационализъм, родители на ГУЛАГ и сциентизма са Волтер, Русо и Холбах!..."

          Какво точно в словоизлиянията му не й харесваше, Марга не можеше да назове (едва ли имаше по-голям софист от него), ала нещо в нея се съпротивляваше, стаяваше се едно упорство, граничещо с инат. Понякога го иронизираше с думите "Отдавна не сме си чуруликали за преустройството?" с надеждата да убие завинаги зачекването на тази тема, на което той отговаряше:

          И ти, обичана жена,

          която всичко си за мен,

          усмивката ти избледня

          и моят дух е вледенен... *

Или:

          С молитви, с пост надявах се, че може

          отвъд да се сдобия с райско ложе.

          Ала неволно пръднах на молитва

          и - край на всичките надежди, боже. **

          Слава богу, че все пак не преиграваше, че имаше усет за мярката. Ала минаваше време и когато тя, успокоена, вече си мислеше, че се е отказал да й досажда с политиканство, той ненадейно я опровергаваше.

          При друг опонент вероятно би спорила с аргументи и жар и, беше уверена, би надделяла. Ала тя не желаеше Ник да бъде свързан по какъвто и да било начин с каквито и да било негативни емоции, но все пак мислено го наричаше презадоволен човек - като в оня израз за дявола, който, като си нямал работа, си таковал децата... Предпочиташе да го обезсърчи, показвайки му, че не взема на сериозно упреците му за своето "безучастно мълчание": "Миличък, ако ми кажеш, че фъшкията е вкусна, пак няма да знам как да те оборя, затова предпочитам да мълча. Що не заместиш натрапчивата си идея с някакво хоби?" "Хоби ли?

          "Умрелите се будят, как да спя?

          Пшеницата узря - как да не жъна?

          Тирани властват - как да ги търпя?" ***

          По правило след отшумяването на подобни "безсмислени тиради", тя имаше чувството, че се сдобряват, долавяше как той полага усилия да се съобразява с нея, да проявява търпимост към гледната й точка, с която не беше съгласен (ролята на пречистваща индулгенция най-често изиграваше влечащата ги плът)...

          Помнеше как след едно такова сдобряване, вървейки по "Граф Игнатиев" покрай храма "Свети Седмочисленици", тя го беше попитала за датата и когато той не разбра особения тон на въпроса й, припомнено му бе за оная снежна привечер в парка, от която неусетно се бе изтъркулила точно година... Ник предложи да запалят свещ за "първия рожден ден - нашата Бъдни вечер", след което да го ознаменуват в Чешкия клуб. Постояха пред олтара с горящи свещи в ръце и вече се канеха да си тръгнат, когато Ник се прекръсти. Тя го изгледа слисана, ала не продума - пак играеше роли, този път на вярващ... Сетне пред запалената върху малка торта свещ тя не пропусна да го подкачи, като очакваше да й се озъби, ала той най-смирено призна, че вярва в Създателя, но не и в поповете и догмите... Никщина.

          Странно, неговият хъс да я заяжда за политика сякаш най-често го обхващаше у тях, при "Белите брези" и почти никога в Панчарево (казваше, че изгледът от езерото, колкото го пречиства, толкова и го натъжава за "глобално омърсената природа") или "Лозенец" (може би детството му го настройваше носталгично?). За сметка на това именно в "Лозенец" и Панчарево той се превъплащаваще като "фен" на прокълнатите поети и най-вече на Байрон и Бодлер (стихове на последния в свой превод се канеше да предложи на някое издателство. Обсъждането на неговите преводи по правило прерастваше в рецитация на Траянов, Дебелянов, Яворов и на някои руски и родни съвременни поети, ала колкото и да отричаше, слабостта му към Д. Г. Байрон бе несравнима;

възмущаваше се от "филистерска Англия, която и до днес не може да прости дързостта му, оправдавайки жлъчта си с личния му живот". Понякога надделяваха мажорните нотки:

          Вземи ми титлите, съдба,

          и нивите, орани с плуг -

          презирам робските чада

          ведно с угодниците тук!..., *

други път миньорните:

          Любов, Власт, Слава в дните прежни,

          Ум, Младост мои бяха.

          Тела прегръщаха ме нежни

          и чашите пламтяха.

          ...На всичко ценно на Земята

          бях гордият владетел.

          А днес се ровя в паметта си

          и смятам сам сурово

          кои от миговете къси

          бих изживял отново? *

          В една такава изпълнена с униние вечер, когато у него липсваше дори желание за стихове, Ник бе прошепнал: "Знаеш ли какво е да си син на такъв човек? Не можеш да се отскубнеш от сянката му!" Едва ли вината за това ноктюрно можеше да бъде приписана на шампанското, което по правило присъстваше на съвместните им часове; без видима връзка веднъж я бе приковал с въпроса: "Когато стана таксист и почна да изплащам дълговете си към него, ще се уважавам повече. Ти ще държиш ли на мен

* Джордж Байрон, "Слънце на безсънните", прев. Г. Ленков

** Омар Хайям, "Рубаят", прев Й. Милев

*** Джордж Байрон, "Слънце на безсънните", прев. Л. Любенов

тогава?"

          Обичаше го и такъв - безпомощен, нуждаещ се не от друго, а от майчина ласка и утеха. И тя му ги даваше, и чувстваше как той се успокоява в скута й, как притихва с утолена от нейните думи и ласки жажда - един тъй различен и тъй привлекателен Ник... Впрочем не бяха ли неговата внезапност, неговата непредвидимост и неспокойствие нещата, с които я държеше в ръцете си?

          Никога не беше допускала, че неговата непредвидимост ще стигне чак дотам - да я издигне високо над планините, в небето, на хеликоптер! В началото още не знаеше, че импровизациите бяха негова стихия и те я смайваха, очароваха, оставяха я като доверчиво дете в ръцете му. Искаш ли да отскочим до Пампорово? - я беше попитал без всякакво предисловие. - Утре се връщаме. Дори не беше и чувала за въздушната линия Пловдив - Пампорово. Мигар можеше да забрави как на фона на хищния рев на моторите той се бе привел над рамото й и уж надделявайки над шума, уж опитвайки да й показва внушителната панорама на Родопите, Ник играеше с устни и дъх с ухото й, как тя изведнъж се бе абстрахирала от групата бабички англичанки (или германки, без значение) и се бе оставила да бъде целуната...

          Една от неговите непредвидимости беше и направеното мимоходом съобщение: "Във вестника, където някога си сътрудничела, има свободно редакторско място по чл. 64. Научих го случайно от юриста им, докато пиехме кафе в барчето им. Що не опиташ? Познат ми е, но не зависи от него, за да ходатайствам." За няколко дни бе успял да разсее скептицизма й с аргумента, че за някакво си временно място едва ли ще има навалица. "Може аз да съм ти кадем?"

          Той наистина се беше оказал "кадем". Минавало й бе през ума, че от появата на Ник в живота й оня мрачен тунел от нейните сънища, през който вървеше сякаш от детството си, изведнъж беше почнал да просветлява. А излизането й на слънце под открито небе съвпадаше с назначението й във вестника...

          - ... спокойствието на самоизчерпилото се движение е измамно. В действителност това спокойствие е свидетелство за голямата самота, обаче самотата, която не страда, самотата, която не желае да бъде нарушавана. Алкестида отдавна е изчезнала от Земята и в този час пик на самоизчерпването самотата е единственото спасително убежище...

* Джордж Байрон, Слънце на безсънните", прев. Г. Ленков

          Самота? Убежище, час пик? Но... часът вече бе осем и половина!

          - Това не се отнася до мен, скъпи братовчеде - каза Ник високо. - Категорично! Час пик и прочее. Ще обясня защо.

          Страдалческият вид, придаван му от издутата буза, не успя да прикрие две неща, които тя в първия миг не разграничи. Като че ли първото бе познатият й признак за проникване на алкохола в кръвта му, ала вместо познатото леко помътняване, очите и гласът му излъчваха особена твърдост.

          - Ник! - прошепна Марга. - Трябва да вървя, окъснях!

          - Не - каза той, без да се обръща към нея и тя доби усещането, че твърдостта добива метални оттенъци. - Никъде няма да ходиш.

          - Ти обеща. Първо да ме откараш, а после да поръчаш такси. Забрави ли? - Опитваше се да бъде непринудена.

          - Казах - не!

          - Но какво си шушукате, сладурчета? Да не би... - започна Пламен Кочев, но Ник го прекъсна:

          - Искам да направя с

Бариерата (Павел Вежинов)

Бариерата


> 1

И все по-често нощем започва да ме застига самотата, това най-чуждо и най-непонятно за мен чувство в досегашния ми живот. Появява се обикновено около полунощ, когато застиват всички живи и мъртви шумове освен постоянното пукане на панелите като кости на изстиващ мъртвец. Винаги в такива мигове ме обхваща нелепото чувство за някакво едва доловимо дихание на хищно животно, но толкова близко и плътно, сякаш съм в огромната му уста. Ставам и започвам да се разхождам нервно из грамадния хол, който всъщност е моето работно помещение. Няма спасение. Усещането за самотата не е гъсто и лепкаво, то е остро и бляскаво като връх нз кама. Застига ме съвсем ненадейно, мъчи се да ме притисне в ъгъла, край глупавата зеленясала амфора или край фикуса, натикан там от моята чистачка. Едва намирам сили да се изплъзна и да изскоча през вратата, без да изгася зад себе си нито една светлина. Качвам се в асансьора, смъквам се със затаен дъх от четиринайсетия етаж в партера. Знам много добре, че в такава нощ бих загинал, докато ме намерят, ако тая скърцаща катафалка внезапно спре. Качвам се в колата, бързо запалвам мотора. Неговият тих, ромонещ шум, безкрайно по-приятен от бълбукането на прочутите планински потоци, мигновено ме съвзема. Усмихвам се на глупостта си, потеглям бавно. И все пак се чувствувам някак хладно изтръпвал, сякаш са ме извадили от хладилник. Зиморничаво свивам рамене. И отварям прозореца, за да изветрее вонящото дихание на звяра, което ме е преследвало до самата кола. Не знам какво става с мен, май нещо съм се невротизирал, откакто се разведох с жена си.
Гумите пърпорят под мене меко и монотонно, като дъжд. Свивам много остро към алеята, която ни служи за улица, за да чуя обидения и ободряващ в същото време писък на спирачките. Фаровете задраскват като с пръст тъмните фасади на блоковете. Някой далечен полилей, спипан от светлините им, пламва за миг пред очите ми и угасва. Бялва се и изчезва в небитието тънко дантелено перде. Вече не съм сам, моторът е с мен, напразно ругаят това търпеливо и непретенциозно същество, че бълвало мръсотии. Е, бълва, разбира се, но поне го прави с такт и прецизно, не се уригва като хората на кисело вино и чесън.
По това време май че е отворен само нощният ресторант на хотел „София“. Паркирах, както винаги, на площада и доста разколебан се пъхнах в елегантния асансьор. Бях се успокоил съвсем, заведението с нищо не ме привличаше. Не съм пристрастен към алкохола, не обичам празни компании, пияни дърдорковци, ласкатели. И все пак това като че ли е постоянната ми среда, натам ме тика всекидневната човешка инерция. Минах през ресторанта, без да посмея да се огледам, и седнах на една отстранена маса. По природа съм недружелюбен, малко навъсен човек, устните ми са винаги здраво стиснати. Знам, че съм търсен, но не разбирам защо. Като че ли неприветливите хора, които само от време на време ще изтърсят някой заядлив парадокс, са много по-силен притегателен център от веселнте дърдорковци, особено около жена ми, която събираше около себе си рояци от хора. А сега, вместо да се успокоя, изведнъж се почувствувах в някакъв идиотски вакуум.
Поръчах си бял италиански вермут, сладникаво и блудкаво питие, което е по-добре да не се пие. Но с какво друго да се налива човек в тоя закъснял час? Едва сега предпазливо се поогледах. Тая вечер ресторантът ми се стори доста празен, поне додето стигаше погледът ми. Беше непривично тихо, тишината сякаш бе фиброзирала между червените кадифени завеси. В нейната призрачна мрежа безшумно, като паяци, се плъзгаха келнерите, сервираха мълчаливо и сръчно. Това май че е най-голямото достойнство на ресторанта, иначе студеното телешко месо, което си бях поръчал, ми се стори доста жилаво. Изпих още един вермут, после едно съвсем сухо уиски, само с една малка бучка лед. Започнах да се разгрявам вътрешно. Както винаги в такива случаи, първо се събужда въображението, протяга тънките си крилца, сини като на водно конче, и се приготвя да литне. Но не успя тоя път, някакъв келнер се приближи до мен и каза учтиво:
— Капят ви на голямата маса, другарю Манев.
Не бях видял никаква голяма маса.
— Кой ме кани?
— Големия Жан.
— Пиян ли е?
— Не, ни най-малко…
Въздъхнах притеснено. Големия Жан е моят шивач. Наричат го Големия Жан за разлика от Малкия Жан, който все още работи като частник. Не може току-тъй човек да обиди шивача си, особено ако държи да е добре облечен.
— Кажете му, че след малко ще дойда — отвърнах аз.
Доядох, без да бързам, студеното телешко и мрачно се понесох към неизвестната маса. Да, Жан наистина бе събрал поне десетина души между своите почитатели и клиенти. Като ме видя, той стана прав в своя безукорно изгладен, хризантемен костюм. Тоя човек, който с такъв вкус обличаше другите, наистина не знаеше как да облече себе си.
— Няма нужда да ви го представям, всички го знаете.
Едва ли — помислих с досада аз, докато сядах на почетното място до него. Не бях естраден композитор, за да ме гледат с опулени очи момичетата от модерните кафенета. Все пак имаше няколко познати, нищо особено, един режисьор от анимационната студия, барманката на дневния бар. Изобщо, както напоследък се случва, жените бяха повече от мъжете и по-добре се забавляваха, макар че алкохолът вече бе успял да напрази гласовете им доста кресливи. В края па краищата сам си бях виновен, дори острият кинжал на самотата не е така страшен, като една леко пийнала, бъбрива и досадна компания.
И все пак можеше да бъде и по лошо — ако бяха съвсем пияни, да речем, или говореха за коли и футболни мачове. Тия поне бърбореха нещо за филми, макар и български. Животът ми е пълен с такива празни вечери и ненужни познанства, които понякога ми тежат с години. Стараех се да гледам само в чашата си, да не поемам реплики, да не се усмихвам, да не проявявам излишен интерес към нищо и никого. Изобщо хубавичко се наскучах. И тая вечер навярно щеше да изчезне докрай от паметта ми, ако все пак не се беше случило нещо особено. Но то се случи малко по-късно и сега, както бях изпълнен с досада, нямах никакво усещане, че ме очакват някакви изненади. Само от време на време поглеждах съвсем дискретно часовника си, който си тракаше все така акуратно, без да се интересува в каква компания бях попаднал. И когато сам той ме увери, че времето на доброто възпитание е, кажи-речи изтекло, станах, извиних се и си отидох. Разбрах, че Жан никак не е доволен от мене, но какво да правя? Щях да му изпратя покана за някоя оперна премиера, той много обича всякакви премиери.
Навън бе станало доста хладно, вятърът мъкнеше ниско над града жълти разпокъсани облаци. И катедралата сякаш бе залята с гъст зарзалев сок, кубетата й мътно проблясваха под небето. Никакви хора не се мяркаха по площада освен тия на паметника, запътени към своята безкрайна участ. Нямах никаква връхна дреха, затова побързах да се пъхна в колата. И тъкмо бях потеглил, усетих зад себе си някакво човешко движение. Така се стреснах, че заковах на място колата. И се обърнах рязко назад с чувството, че в следния миг ще ме сполети жестокият удар — на обвита в плат метална тръба, както обикновено се случва. Разбира се, нищо подобно не стана — от задната седалка ме гледаше уплашено женско лице, доста продълговато, опулено, бледо. Едва повярвах на очите си.
— Какво правите тук? — креснах аз гневно.
Разбира се, не бях толкова ядосан, колкото засрамен от собствения си страх. Но за ядосване си беше — как тъй ще се пъха без разрешение в колата ми.
— Нищо, чаках ви — отвърна тя уплашено. — Но вие тръгнахте толкова бързо.
— Защо ме чакахте?
— Не ме ли познахте? — попита тя учудено.
— Откъде да ви познавам? — отвърнах аз почти грубо.
Разбира се, това не е най-добрият начин да се разговаря с млади момичета. А тя наистина беше съвсем младо момиче, около двайсетинагодишно, в тоя момент ми се стори малко немито и износено.
— Ами ние бяхме заедно в ресторанта… И вие специално ме погледнахте.
Глупости — специално! Може и да съм я погледнал, но сигурно съм си мислил за нещо друго. И изобщо не обичам ресторантски момичета, тия малки хоботници, които смучат алкохол много по-добре от организираните хамали. Пък и как да ги види човек, като непрекъснато са обвити в облаци цигарен дим.
— Е, добре де!… И нима това е причина да се на пъхате в колата ми.
Гневът ми бе преминал, бе се превърнал в леко раздразнение.
— Ами аз ви чаках! — отвърна тя. — Вие нали казахте по едно време, че ще си тръгвате… А навън ми се стори много студено.
— Откъде разбрахте коя е колата ми?
— Нямаше друго пежо… Пък и вратата беше отворена.
— Да, добре! И за какво ме чакахте?… Ако ми е разрешено, разбира се, да попитам?
Но тоя вид ирония надали действува на момичета като нея, на младите хоботници, искам да кажа. Тя само примигна и отвърна простичко:
— Исках да ви помоля да ме заведете до вкъщи… Защото е вече късно и трамваите не работят.
Е! Не толкова глупав претекст!… Но на такава въдица обикновено кълват по-млади или доста по-стари шарани от мен.
— Къде живеете?
— Към Централния затвор — отвърна тя сериозно.
Ама пък посока! Пък може да не е претекст! Как се бъхта дотам пеша посред нощ! Това си е цяло пътешествие.
— Виж какво, мойто момиче — отвърнах аз с доста променен тон. — Вие сама видяхте, че изпих няколко чаши… Как да се мотая из града в това състояние. Представете си, че ме срещне някой патрул на КАТ!…
— Вие нали и без това си тръгвахте? — попита тя учудено. — С колата, искам да кажа…
— Е, да, но щях да мина по странични, тъмни улици.
— Да, прав сте щом е така! — отвърна покорно тя и посегна към вратата.
Много по-късно, когато това немито и нескопосно момиче по един или друг начин стана част от живота ми, тая нейна примирена покорност щеше да къса из ден в ден сърцето и нервите ми.
— Чакайте! — казах аз. — Къде тръгнахте?
— Ами щом е така!
— Ще ви закарам поне до пиацата за таксита.
— Не, няма нужда!
И слезе от колата. Но като видях нейната убита, някак несвястна походка, не разбрах как съм излязъл навън. Като я настигнах, тя плачеше, безмълвно наистина, но сълзите обилно течеха по лицето й. Съвсем се обърках. С моето малко хладно и може би отчуждено сърце все пак не можех да понасям женски сълзи, те винаги ме разстройваха. Изглежда, момичето не беше това, което отначало помислих.
— Ако нямате пари за таксито — казах аз, — с удоволствие ще ви услужа. Как тъй ще вървите пеша по това време!
— Не, не! — възкликна тя. — Не, няма нужда!
Горда на всичко отгоре! Ако не се беше разплакала, щях отново да я нахокам. Горда, пък се пъха в чужди коли!
— Добре, вървете с мен, ще ви закарам! — казах аз. — Докато не сте се удавили в тия сълзи.
И тръгнах ядосан към колата си. Тръгнах, но не чух никакви стъпки след себе си. Като се обърнах, тя стоеше с гръб към мен и гледаше към небето тъй, сякаш се готвеше да полети към него. Това усещане беше много силно, струваше ми се, че вятърът всеки миг ще я отвее — толкова лека и безплътна ми се стори в тоя миг.
— Хайде, защо не идвате? — попитах аз нетърпеливо.
Тя тръгна послушно към мене, после нерешително спря.
— Не смея да се върна у дома — каза тя. — Страх ме е…
— От кого ви е страх?
— От майка ми… Тя и без това няма да ме пусне по това време. Пък и да ме пусне — все едно. Вие нямате представа що за човек е тя! — В гласа й прозвуча съвсем искрено отвращение.
— Добре де, тогава какви комедии ми устройвате?
Тя примига смутено, после каза просто и ясно:
— Аз… аз си помислих, че вие ще ме поканите… Сега ми е трудно да си представя чувствата, които тогава съм изпитвал. Не бях нито стреснат, нито ядосан, нито изненадан дори. От всичко най-малко бях съблазнен, разбира се. Гледах я такава неустойчива, недооблечена, вятърът увиваше роклята около слабичките й бедра. Не усещах никакъв срам в нейните думи, никакво стеснение, но и никакъв порок в същото време, сякаш не говореше с мен, а с леля си. Именно тогава в мен трябва да се е родила милостта или някакво друго чувство, доста непонятно, но все пак естествено. Въздъхнах, вдигнах рамене и измърморих:
— Ами да вървим тогава!… Няма да ви оставя на улицата.
Лицето й изведнъж светна, вятърът сякаш изтри с ръка сълзите й. Случаят явно беше по-невинен, но в същото време и много по-лош, отколкото съм могъл да очаквам. Но дори не се мъчех да размишлявам в тоя миг. Всъщност кой ли би могъл да ги разбере истински тия днешни момичета, като те сами себе си не разбират.
— Как се казвате? — запитах аз.
— Доротея…
— Е, добре, Доротея, изглежда, че все пак знаете доста за мен… Името ми, марката на колата. А как разбрахте, че жена ми няма да ви напердаши, като отидем сега у дома.
— Вие сте разведен — отвърна тя. — И живеете съвсем самичък.
— А това откъде знаете?
— Ами докато ви чакахме на масата, Жан разказа за вас разни работи… Хвалеше ви, разбира се. Каза между другото, че сте сопнат, но много добър човек.
Да, ясно, трябваше да се досетя. Но и момичето не беше толкова загубено, колкото изглеждаше на пръв поглед. Много добре бе съобразило какво трябва да се направи. И не разиграваше ли сега, без само да разбира, някаква много тънка и далечна игра? Никак не беше изключено. Само едно нещо много ясно съзнавах в тоя момент — въпреки всичко в нея нямаше ни хитрина, ни преднамереност. Това поколение е всъщност достатъчно лишено от скрупули, за да има нужда от лъжи и тънки преструвки.
Качихме се в колата, аз отново я оставих да седне отзад. Нямах никакво желание да скъсявам първоначалната дистанция. Дори да е имала някаква инстинктивна хитрина в себе си, нищо няма да я огрее. Така се беше сгушила в ъгъла, че не я виждах дори в огледалото за обратно виждане. Мълчеше си, може би бе заспала. Не беше никак чудно, наближаваше три часът. А тя, естествено, бе преживяла доста неизвестности и несгоди, докато си хване това глупаво пиле, каквото бях аз. Както и да е, чувствувах се съвсем нормално. Пък и обичам да карам нощем по пусти улици, по булеварди, из които вятърът мъкне пияници и мръсни хартии. Обичам да усещам как ме облъхва топлият дъх на мотора, как го поемам на едри глътки като от кислороден мехур. Ще я оставя да спи в хола, разбира се. В най-лошия случай да ми задигне някоя от голите абаносови фигурки, които моят брат бе донесъл от Африка. А сега-засега най-важното беше да се качим незабелязано в асансьора. Не че държа толкова много на чуждите мнения, но младата леди явно не ми подхождаше. Пък и с тоя блудкав вермут в стомаха кой знае как щяхме да изпълзим четиринайсет етажа. Живеех на последния от тях, над мене имаше само облаци, небе и добре охранени, мързеливички музи.
Но, слава богу, асансьорът работеше. Отключих вратата и я въведох с облекчение.
— У вас свети! — каза учудено тя. — Наистина — да не е дошла жена ви?
— Не се страхувайте — отвърнах аз шеговито. — При всички случаи боя ще изям аз…
Едва сега успях да я разгледам по-добре. Пристъпваше пред мен с малко странна походка — много лека и малко скована в същото време — като гълъб или като чайка, която предпазливо крачи по мокрия пясъчен бряг. Беше облечена в евтина импримена поличка и някакво черно елече — и двете доста омачкани. Не носеше чорапи, макар че пролетта беше доста хладничка. Нямаше чанта или джобче по дрехите, не държеше в ръцете си ни ключ, ни дори носна кърпичка — приличаше наистина на птичка божия, която спи нощем по клоните на дърветата. Доротея огледа предпазливо обстановката, после обърна към мен прозрачните си очи.
— Много хубаво е у вас! — каза тя искрено.
— Не намирам…
Наистина нищо особено. Нямам склонност към вещи, а най-хубавите от тях бе прибрала жена ми, с основание, разбира се, понеже ги бе купувала самата тя. Имаше няколко добри картини по стените, пиано и много хубав виенски мокет на пода, нежно портокалов на цвят, който отначало много ме дразнеше. И мокета бе купила жена ми, с валута при това, макар че бяхме вече разведени. Казваше, че отива много хубаво на цвета на стените, с тая типично женска логика, която ги задължава да си ушият син костюм, ако случайно имат синя чантичка. А според мен най-добре отиваше на черния, плътен цвят на пианото, много красиво и старо, което отлично се открояваше на нежния тон. Доротея отиде право при него, отвори капака и внимателно разгледа поизхабените жълтеникави клавиши.
— Това ли е вашето пиано? — попита тя. — Искам да кажа — на него ли работите?
— Да, на него…
— Не е ли много старо? — попита тя разочаровано.
— Нищо, върши ми работа.
Тя отново вдигна към мен прозрачните си очи. Първоначалното й стеснение беше съвсем изчезнало, сега се държеше така естествено, сякаш бе у дома си.
— Ще ми изсвирите ли нещичко? — помоли се тя. — Съвсем малко макар… Но да бъде ваше, естествено.
— И за какво ви е?
— Искам да усетя какъв човек сте… Макар да не разбирам много от музика.
Това ми се видя интересно. Малкият нощен хоботник, колкото и да бе симпатичен и странен, какво ли можеше да открие в един откъс? Но от жените, както се бях уверил през моя доста дълъг живот, всичко може да се очаква. Както от жена ми например. Тя си бе отишла от мен съвсем внезапно, без никакви особени причини. Или поне на мен така ми се струваше. Нямаше ни причини, ни основания, просто си отиде, дори без баналния скандал или сълзи, които се полагат в такива случаи. Няма жена на тоя свят, която поне веднъж през живота си да не направи нещо безумно и непоправимо. Просто се чудехме какво да измислим на бракоразводния процес. Може би вече съжаляваше, но не беше от хората, които се връщат назад по средата на пътя. Прежълтя като отровена на процеса, излезе навън и едва тогава заплака. Престорих се, че не съм забелязал — за мое удобство, разбира се. Не съжалявах особено, макар че я обичах. Беше много силна и властна натура, непрекъснато ми налагаше своя стил на живот. И аз едва съществувах в артистичния безпорядък, в който живеехме. След това останах сам, отначало бях много по-продуктивен, някои критици казваха, че се намирам в подем на таланта.
Доротея стоеше пред мен и чакаше.
— Много е късно — казах аз колебливо. — Ще събудим съседите.
— Съвсем тихичко! — помоли отново тя. — Никой нищо няма да чуе.
Позамислих се малко. Преди два дни бях завършил нещичко и все още не знаех как изглежда. Нарочно го бях оставил настрана за някое време, колкото да поузрее само, пък и аз да се отдалеча от него. Но докато още работех, усещах в себе си слабички гласове на вътрешно ликуване. А това не беше малко. Имах доста трезва преценка за своето творчество, разчитах повече на моята музикална култура, отколкото на някакво вдъхновение. Според мен човек да разчита само на таланта си, е все едно да разчита на вятъра да подкара колата му.
— Ами тогава седнете! — казах аз.
— Къде да седна?
— Където искате…
Тя седна на първата табуретка, която се мярна пред очите й. Всъщност не седна, а сякаш кацна там като зиморничаво врабче. И щом докоснах клавишите, изведнъж забравих за нейното съществуване. Винаги просвирвах нощем това, което бях написал през деня. Лошо работя, когато в очите ми блести слънцето, изобщо не обичам ясни слънчеви дни. Истински мога да почувствувам своята музика само нощем или в някой тих, дъжделив ден, когато ярките блясъци на деня и природата не са пред очите ми.
И сега, докато свирех, отново усетих тия леки изблици на вътрешно ликуване. Увлякох се и изсвирих всичко докрай. Май че съвсем заприличах на тия глупци поети, които се опиват от собствените си стихове и мъчно се сещат да спрат, като почнат веднъж. Едва когато свърших, се досетих, че не съм сам. Повдигнах глава и я погледнах. Нейният вид можеше само да ме поласкае.
— Хареса ли ви? — запитах аз шеговито.
— Много! — отвърна тя спонтанно.
— А знаете ли как се казва?
— Знам! — отвърна тя простичко. — Нарича се „Кастилски нощи“…
Надали щях да се слисам повече, ако внезапно ме беше ухапала. Там е работата, че композицията наистина се казваше „Кастилски нощи“. Но това знаех само аз и никой друг човек на света. Не бях го написал дори на нотните листове. Гледах я тъй, сякаш не беше човек, а някакво провидение.
— А откъде знаете? — попитах аз едва-едва.
— Просто знам…
И докато я гледах все така слисан, тя добави спокойно:
— Аз не съм съвсем като другите… Аз съм луда…


> 2

Аз не съм млад човек. Но не съм и стар, миналата есен навърших ония фатални четиридесет години, които в днешния свят се смятат за последния предел към зрялата възраст. На вид изглеждам може би малко повече. За това впечатление най-много допринася гъстата ми, но доста посивяла коса. И двете дълбоки бръчки, които разделят на две малко хлътналите ми бузи. Всичко това се усилва и от моята обичайна неприветливост и сдържаност. А всъщност не съм чак толкова неприветлив човек, разговарям възпитано и любезно, дори имам не лошо чувство за хумор, което добре се връзва с моето сериозно лице. Минавам за най-добрия специалист по филмовата музика. Не е кой знае какъв комплимент, но поне нямам никакви материални грижи. Написал съм и няколко други, по-сериозни неща, две-три от които са много известни.
По природа съм здравомислещ човек, освен от музика интересувам се още от космогоння и астрофизика, дори от математика, която смятам за основа на всяко сериозно човешко знание. Винаги съм смятал, че най-съществената черта в строежа на природата, дори в строежа на изкуствата, е хармонията. В това съм се уверил дори от най-простите природни закони. Ако в някое явление на света не мога да открия хармония, това означава за мен, че не съм го разбрал. Или че не е нормално и завършено явление.
Казвам всичко това, за да разберете в какво трудно положение се оказах изведнъж. Но не съм момче, разбира се, съвзех се бързо, минах спокойно през стаята.
— А кой ви е казал, че не сте като другите?
Едва ли бих могъл да формулирам по-любезно въпроса.
— Установено е — отвърна тя неохотно.
Установено било! Може да съм малко груб човек, но съвсем не съм неделикатен. Не посмях нищо повече да попитам. Тя, изглежда, разбра това, защото добави все така без желание:
— Аз нямам дом, живея в лудницата… И затова нямаше къде да се прибера.
— Да не сте избягали оттам?
— Не, не! — възкликна тя едва ли не обидено. — Аз само спя там, иначе през деня си ходя на работа. Стационарна съм, както те казват.
Само това не знаех — че на тоя свят има и стационарно луди. Навярно се касаеше за някой съвършено лек случай, такива се срещат навсякъде, дори в съюза ни. Във всеки случай не бях забелязал досега у нея някаква вътрешна дисхармония. А даже напротив. Такова нещо можеше да се открие тая вечер с по-голям успех в моето поведение.
— Кой ви лекува?
— Доктор Юрукова — отвърна тя и лицето й изведнъж се оживи.
— А това често ли ви се случва? Да не се приберете… там?
— Не много често… И доктор Юрукова никога не ми се сърди. Но другите се мръщят, разбира се, особено доктор Стрезов. Казва, че това било болнично заведение, а не пансион.
Изглежда, че съм се усмихнал, защото тя побърза да добави:
— Аз знам — дисциплина и прочие. Но не мога да не го правя. Доктор Юрукова навярно смята, че и то ва влиза в лечението. Та кой човек не иска да бъде като другите хора?
Погледнах я озадачен. Разсъждаваше съвсем разумно, лицето й в тоя момент изглеждаше спокойно и чисто. Не си ли правеше някаква шега с мене? Не, направо изгоних тая мисъл.
— Е, значи, не сте съвсем като тях?
— Не съм наистина, макар че съм имала такива пристъпи. Раздвоение на личността, вие сте чували. Но дори когато това стане, аз все пак имам съзнание кое е истинско и кое лъжливо.
Тоя спомен изглежда, че й тежеше, защото лицето й изведнъж потъмня. Усетих, че трябва някак си да я откъсна от неприятната тема.
— А кой ви доведе там? В ресторанта, искам да кажа.
— Никой.
— Как тъй — никой?
— Ами никой!… Понякога изведнъж ми се приисква да бъда на хубаво място, всред хубаво облечени хора. Тогава започвам да си мисля, че и аз съм хубава и нормална. Разбира се, съзнавам много добре, че обикновените хора могат да подтиснат такива желания в себе си. Но аз не мога и затова все още не се смятам за съвсем нормален човек. Просто отидох там и седнах на първата голяма маса. Това е толкова лесно. И всеки си мислеше, че ме е довел някой друг на масата.
— Не е толкова лесно — измърморих аз.
— Не е лесно за възпитани хора като вас. Но аз не мога да си позволя такъв лукс. Ето затова се пъхнах в колата ви. Какво друго можех да сторя?
— Да, разбирам ви — отвърнах аз, тоя път съвсем меко.
Помълчах малко, после запитах:
— И все пак, кажете ми, как разбрахте за „Кастилските нощи“?
— Не знам! — отвърна тя неохотно. — Не разбирам всички неща, които умея да правя. И според мен не е нужно…
Не, нищо повече нямаше да науча от нея. И затова прибавих малко троснато:
— Ти ще спиш тук — в хола. В тоя шкаф са завивките… Мисля, че можеш да се справиш сама…
— Да, разбира се — отвърна тя смутена.
Но ясно почувствувах облекчението, което мина по лицето й. Имаше много чувствително лице, по него можеше да се чете като по книга. Знаех много добре откъде идва това облекчение. Тая вечер тя не беше длъжна да плати за спането си.
Прибрах се в спалнята си, но не заспах лесно. Мъчех се да си обясня някак си нейната невероятна интуиция. Разбира се, имаше нещо испанско в това, което й бях изсвирил. Но то беше толкова далечно и незабележимо. Би могъл да го открие в някои интонации само един добър специалист. Но нямаше никакви кастилски нощи, разбира се. Просто не познавах кастилските нощи. Мадридските си нощи прекарвах като всички други туристи по разните заведения. Нито веднъж не повдигнах поглед към небето, за да видя звездите му. Пък и нямаше смисъл. Мадридското небе е като софийското небе или като парижкото небе и като всяко друго. И нощите са горе-долу еднакви в тоя стандартен свят със стандартни заведения и стандартни напитки. Колкото и да ги подбираш в техните национални особености; в края на краищата всички се смесват в един общ коктейл. Вече ми е все едно дали съм бил на „Виа Венето“ или на „Шанз Елизе“. Постепенно загубих интерес към тия пътувания, към които някога бях така алчен. Впрочем като че ли имаше една по-истинска кастилска нощ. Да, наистина бях я забравил съвсем. А може би точно там ми хрумна основният мотив. Или пък заглавието, вече не си спомням, но вечерта си спомням много добре. Връщахме се от „Ескориал“ с колата на търговското представителство. Свечеряваше се, небето тъмнееше, ранните светлини на прозорците правеха едва видими фасадите на къщите, които се мяркаха тук-там по шосето. Тъй че ресторантчето, в което влязохме, се оказа доста старо и мръсно. Масите бяха голи, по пода се търкаляха огризки, глави от риба, розови люспести опашчици от скариди. Нямаше нито един турист, разбира се, няколко пътни работници висяха прави край тезгяха на бара. Бяха момчета в комбинезони и жълти защитни каски, вече развеселени, но доста тихи за испанския темперамент. Ясно, че ги респектираше съдържателката зад тезгяха, доста възрастна, която приличаше по-скоро на немкиня с червеникавата си коса и пълно лице. Тъкмо се колебаехме да останем ли, или да се върнем назад, чу се доста звънлив женски глас:
— Заповядайте, господа, какво обичате? Четирима чужденци наведнъж не са за изпускане.
Съдържателката излезе да ни посрещне и с това изведнъж сложи край на всички колебания. Беше малко кривогледа. Това я правеше по-симпатична.
— Може ли да седнем навън? — запита тоя, който ни водеше.
— Както обичате, господа — отвърна тя усмихнато. — Макар че тук ще ви мирише па наденици, а вън — на бензин.
— Нищо, ще рискуваме.
Седнахме вън край единствената широка дървена маса, посипана с увехнали листа и курешки. Дона Пелайа изтри всичко това с някакъв не много чист парцал, после метна отгоре хубава книжна покривка. Поръчахме си херес — силно, ароматно вино с цвят на коняк. Тя го донесе с благоговение, внимателно го постави върху масата в красива бутилка. Очевидно в това малко ресторантче не пиеха всеки ден херес.
— Най-хубавото, което имам! — каза тя гордо. — Наздраве, приятели!
Истинският испански херес е прекрасно вино. Изпихме втора бутилка, дори опитахме някакви кървавица, която приличаше на черво, натъпкано със сажди и какавиди на майски бръмбари. Едва я докоснах, повече от любопитство. В никакъв случай не можеше да се сравни с нашите коледни кървавици. Мълчахме. Беше се стъмнило съвсем, но нощта беше съвсем безлунна. И затова за пръв път видях едрите кастилски звезди, които светеха над главите ни. Да, така беше. Но мотивът, който ми хрумна малко по-късно, съвсем не идваше от звездите, а от златното кадиско вино.
Тогава как се бяха родили у нея тия асоциации? Може би наистина и самата тя не знаеше. Когато черчеветата в главата ти са напукани и пропускат, какво ли не може да мине през тях? Най-сетне заспах, а когато на другата сутрин се събудих, от нея нямаше ни следа. Щях да си помисля дори, че съм сънувал, ако в бързината не бе застлала дивана от опаката страна на одеялото. Поогледах се дали не е оставила някаква бележка. Нямаше бележка. Махнах с ръка, но усетих в себе си някаква празнота. Ето защо не обичам да се държа човешки с хората — за да не изглеждам наивен след това. Тая страна на човешкия характер, колкото и да е привлекателна, винаги ми е била обидна.


> 3

Така изминаха три дни или — по-точно — три странни дни. Колкото и да пъдех от спомените това лудо момиче, част от него като че ли бе останало трайно в мен. Все по-често се улавях, че върша разни дребни глупости. Няколко пъти съвсем погрешно включих автомобилните скорости. Появих се на един концерт като боянски шоп — без вратовръзка. А веднъж дори се намъкнах в кооперацията на бившата ми жена с мисълта, че се прибирам у дома си. Казват, че всички болести са заразителни, включително и ревматизмът. Може и тъй да е, главата ми очевидно не беше в ред.
В събота вечер отново отидох в нощния ресторант. Но тоя път не бях подгонен дотам от чувството за самота, просто ей тъй — отидох. Седнах на същата маса, на която бях седял и последния път. Но сега заведението беше доста пълно, до мен по-плътно достигаше досадното бръмчене на разговорите. Не исках да си давам сметка защо съм дошъл. И защо не взех поне някой приятел със себе си. Може би нямах приятели. Или пък някаква друга надежда е живяла в мен, избягвах да си дам сметка. Във всеки случай през ума ми мина мисълта: какво всъщност бих направил, ако тя се появи внез
Белият гущер (Павел Вежинов)
Белият гущер


> ПЪРВА ЧАСТ

>> 1

И тогава Неси се видя за пръв път всред ледените води на океана, толкова сини и плътни, колкото не е дори небето в най-студените зимни дни, в най-ясните утрини. Всичко трептеше от студа, водата искреше като наелектризирана, над цялата тая малка ледена вселена се носеше нежен звън, сякаш се докосваха едва-едва замръзващите връхчета на вълните.
Той бе влязъл в тоя невероятен свят внезапно и ненадейно, сякаш бе прекрачил от друго съществуване. И все пак не беше ни най-малко учуден. Гледаше спокойно безкрайната синя пустош, по-жива от всичко, което бяха виждали досега очите му. Беше съвсем сам върху парчето лед, за което още не знаеше, че се нарича айсберг — по-бяло от крилете на птиците, които прелитаха безшумно в ледената синева на небето. Лежеше там ленив и отпуснат и гледаше слънцето, да, наистина гледаше слънцето, колкото и да блестеше то, малко и кръгло, сред пустошта. Струваше му се, че се е родил тъй и тъй ще се слее някога с вечността. Нямаше нужда от никого и от нищо — ни отвън, ни отвътре. Тоя празен свят, син и бял, му беше съвсем достатъчен. И птиците му бяха съвсем достатъчни. Умът му, неговият ум, най-невероятното, което притежаваше, си почиваше лениво и спокойно, не чуваше вече и тоя едва доловим механичен шум, изряден, точен, великолепно смазан, който денем и нощем бръмчеше в жестоката кутия на черепа му.
И точно тогава се появиха китовете. Бяха три. Мъжкият плуваше малко напред, могъщ и величествен, с лъскава кожа, която изглеждаше почти черна в кипналата вода. Женските го следваха от разстояние, близко една до друга, всяко тяхно движение сякаш излъчваше сигурност и покорство. Но и трите плуваха много мощно, гмуркаха се в силната вода, която след това ги отхвърляше еластично от себе си. На мекия блясък на слънцето най-напред се появяваха главите им всред тонове вода, която за мигновение се задържаше на плоските им муцуни, после изведнъж се разсипваше по гърбовете им — вече не вода, а истински водопад от кристали. Но шум не се чуваше, не, никакъв шум, макар да плуваха с такава сила. Само нежният звън на вълните звучеше в ушите му, може би не в самите уши, а някъде дълбоко в самия него.
Да, те не правеха нищо друго, просто плуваха. Все така мощно се гмуркаха и излитаха от водата, която се разсипваше по лъскавите им гърбове. Гмуркаха се и излитаха, това бе всичко. Но сега Неси ги гледаше с някакво огромно напрежение, с усещане за нещо небивало и съдбоносно. Не можеше да откъсне очите си от тях, просто нямаше сили. Дори не се опита да прецени какво всъщност се бе случило, откъде идваше то, какво означаваше? Просто мълчеше и гледаше.
След това отново прекрачи в реалния свят. И изведнъж се оказа, че е в собственото си смешно детско легло, което отдавна му бе станало късо и тясно. Беше ранно утро, през отворените крила на прозореца нахлуваше хладина. Навън трещяха с колелата и ресорите си трамваи и автобуси, тоя познат шум, който едва чуваше, се носеше над целия град и заглушаваше всичко друго. Той трепна и се озърна, всички вещи бяха по местата си, гледката бе съвсем обикновена, делнична и спокойна.
Неси бе едва тригодишен, когато за пръв път видя китовете. Не знаеше дали е сънувал, или е преживял някакво нелепо видение. Разбира се, тая дума му бе известна, но той бе убеден, че зад нея се крие някоя от дежурните човешки глупости и измишльотини. Тогава сън?… Не, никога през живота си не бе сънувал. И той спеше като всички други хора, но при него това бе съвсем различно. Просто затваряше очи и изчезваше в небитието. Време? Никакво време. Когато се събуждаше, имаше чувството, че са изминали само мигове.
По тия въпроси той няколко пъти бе говорил с лекарите и психолозите, които се грижеха за него. От тях той бе разбрал, че сънищата са нещо объркано и нереално, алогично по същина, деформирано като образ, най-често неприятно като преживяване. Бяха му казали, че е някаква смесица от преживени неща или поне от неща, които реално са съществували в будното човешко съзнание. Бяха му обяснили, че в основата на най-невероятния сън лежи все пак някаква истина, някакъв помисъл може би, смесен с картините на живота. Неси бе много щастлив, че не сънува, това му се виждаше прекалено човешко и противно.
Но сега Неси се чувствуваше смутен като никога през живота си. Това, което бе видял, приличаше на всичко освен на сън. Преди всичко то бе невероятно истинско и красиво. То съвсем точно съвпадаше с някаква възможна действителност, логично като действие, напълно реално като време. Китовете бяха истински китове, макар че никога през живота си не бе виждал това животно. И все пак бе сигурен, че изглеждат точно така, в това нито за миг не се съмняваше. Тогава откъде бе изникнал така внезапно тоя с нищо непредизвпхан образ? Кой знае, може би е гледал като бебе някакъв филм по цветната телевизия, който след това е забравил. Но как така забравил, като никога нищо не забравяше?
И Неси продължаваше да лежи в тясното детско легло, небето все повече светлееше, в железния тропот все по-често се смесваха острите истерични писъци на спирачките. Чувствуваше се тревожен. И се чувствуваше тревожен не от самия сън или от глупавото видение, а от това, че беше безпомощен да проникне в същината му. При обикновените хора там, където не достига знанието, помагат интуицията или инстинктът. Но той и инстинкти нямаше. Ако имаше поне сенчица от инстинкт, може би щеше да усети дълбоко в себе си, че това е само началото на неговата страшна и нечовешка съдба.


>> 2

Неси не беше киборг или някакъв друг, изкуствено създаден организъм, както човек може да си помисли. Тия, които виждат добре в хората и бъдещето, знаят, че това никога няма да се случи. Дори ако човечеството се изправи внезапно пред някоя неочаквана и невъзвратима биологична гибел, то пак няма да създаде свое изкуствено продължение, свое човекоподобие, изградено върху други принципи. То ще знае вече истината за своята същност. И ще изчезне в небитието, както ще са изчезнали преди него мравките, майските бръмбари, лалугерите и гърмящите змии.
Неси бе човек като всички други, от плът и кръв, създаден и роден от хора. Колкото да изглежда странно, никой не може нищо да открие, нито да прозре истинските причини за тия „отклонения от нормата“, както предпазливо се изразяваха неговите наблюдатели. Тук науката просто се отказва от себе си и от всичките си претенции. Хората и досега все още се лутат в догадки и мистификации за всичко, което се нарича душевен живот. Всеки читател, който намери в себе си търпение и кураж да прочете докрай тая доста мрачна история, ще разбере поне, че претенциите на епохата надали отговарят на нейната същност.
Родителите на Неси бяха най-обикновени хора. Е, не точно стандартни, но все пак обикновени. Може би заниманията им бяха малко по-особени, това бе всичко. Майката на Неси, Корнелия, свиреше на лира. Както е известно, тоя инструмент с нищо не впечатлява съвременния човек, той просто се учудва, че такива инструменти все още се мотаят из някои демодирани оркестри. Тя самата приличаше на лира с извития си гръбнак и изтънчени, елегантни крайници. Косата й бе пепелява, лицето й можеше да мине и за хубаво, ако не беше толкова обезцветено. По природа бе много тиха, дори унесена, почти не се занимаваше с домакински работи.
Бащата на Неси, Алекси Алексов, бе старши научен сътрудник в Института за радиоактивни изотопи. Хората твърдяха, че няма по-кокалест човек от него на тоя свят. А навярно би бил и най-косматият, ако не се бръснеше по два пъти на ден. Беше много абмициозен в работата си, но амбициите му за съжаление доста надхвърляха скромните му възможности. Но иначе всички бяха съгласни, че е добър и честен човек, неспособен на долни постъпки. Алекси беше много влюбен в жена си, той переше, той готвеше, той поддържаше къщата. Не може да се каже, че това нещо бе обикновено, но и световно чудо не беше.
Те се бяха оженили твърде късно и дълго време нямаха деца. Алекси не успя да я заведе на някой добър специалист. Тя беше толкова свенлива, че не смееше да се покаже пред мъжа си, та камо ли пред непознат човек. Изтече доста време, докато тя веднъж се облегна на гърдите му с лек руменец на бледото си лице.
— Алекси, изглежда, че съм забременяла.
Той толкова се зарадва, че даже се изплаши. Сега, разбира се, трябваше обезателно да отиде на лекар, да провери дали чудото наистина се е случило. Той точно така се изрази — чудото. И беше прав, разбира се. Нищо в природата не беше по-велико и по-загадъчно от човешкото зачатие. В него тя сякаш бе вложила върховите си възможности. Защото създаваше не просто живот, създаваше нещо много повече. В това Алекси сам се увери, когато Неси се появи на бял свят. Но сега той само измърмори простичко:
— Е! Утре ще те заведа на лекар!
— Не, не! — възкликна тя толкова енергично, колкото позволяваше нейният меланхоличен глас.
— При лекарка, мила.
— Какъв смисъл, Алекси, то и без това ще си проличи.
Но минаха три месеца, и нищо не пролича. Изглеждаше, че се е излъгала. Но след още три месеца тя отново каза:
— Алекси, тоя път наистина съм забременяла.
Да, тоя път тя не се бе излъгала. Както навярно не се бе излъгала и първия път. След няколко месеца вече ясно й пролича. Детето в нея растеше и растеше, непрекъснато наедряваше. Корнелия вече не приличаше на лира, а на контрабас, толкова се бе увеличил обемът й. След няколко месеца тя едва ходеше. Беше толкова засрамена от вида си, че изобщо престана да излиза от къщи. Алекси сериозно се разтревожи, но беше безпомощен. Тя лежеше унило, лицето й ставаше все по-отпуснато и апатично, все по-обречено, сякаш щеше да расте тъй до безкрайност.
Минаха още няколко месеца, тя вече едва ставаше ог леглото си. Лежеше завита в леко памучно одеяло, коремът й се извисязаше под него като хълм или, по-точно, като тепе — толкова бе стръмен и обемист. Все така енергично отказваше да приеме какъвто и да е лекар. Алекси не разбираше, че всъщност е права — какво можеше да й помогне сега лекар? Освен да и предскаже, че ще роди хипопотамче.
Никога не разбраха колко време го е носила — може би десет месеца, може би повече от година. Най-сетне дойде някакъв известен професор, дълго време оглежда и опипва корема й, лицето му ставаше все по-загрижено и озадачено. Корнелия съвсем бе примряла, устните й бяха побелели от притеснение. Професорът се разходи мрачно из стаята, после хвърли презрителен поглед към Алекси и каза:
— Детето е едно… И в съвсем нормално положение.
— Тогава какво ви тревожи? — попита Алекси предпазливо.
— Как какво? Неговият обем, теглото му. Може ли културни хора да бъдат толкова невежи. Особено пък вие — научен работник. Да оставите детето да се охрани в нея като прасе. Нужни са били разходки труд, движение — сега това го знае всяка селянка.
Алекси гузно мълчеше. Като излязоха вън, професорът загрижено каза:
— Страхувам се, че това дете няма да се роди нормално… Как да се роди? Ще разцепи жена ви като с брадва.
Изминаха още два месеца. Два трагични и страшни месеца, както ги преживя самият Алекси. Професорите съвсем се разтревожиха, всяка седмица свикваха по един консулт, губеха се в догадки. Бебето отдавна бе преминало всички срокове за своето раждане, но все още бе живо и жизнено в нея. Изглежда, че му харесваше там, да си живее спокойно и несмущавано на чужда сметка, не проявяваше никакво желание да се появи на белия свят. Корнелия съвсем отпадна, само погледът й се промени — не беше вече ни унил, ни отчаян, изпълни се внезапно с някаква лъчезарност, сякаш се готвеше да роди не обикновено дете, а Месия. Но как да роди, като не чувствуваше в себе си никакви родилни болки, никакви напъни, а през последните дни като че ли и никакво движение. Едва тогава прибраха Корнелия в родилния дом и заявиха на Алекси, че ако бебето не напусне до два дни доброволно своята майка, ще го извадят с цезарово сечение. Колкото и да бе загрижен и уплашен, Алекси веднага се съгласи. Като научи новината, Корнелия тихо каза:
— А може би не трябва да се роди, Алекси… Щом не иска…
— Много ме интересува какво иска!… Важното е да избавим теб от това чудовище.


>> 3

Тъй и стана — извадиха Неси от корема на майка му. Когато най-сетне хирургът го вдигна в ръцете си, всички в операционната се облещиха. В никакъв случай не приличаше на новородено бебе, по-скоро на израсло момче, вече готово да проходи. Хирургът го плесна силно отзад, за да му възстанови рефлекса за дишане. Неси навярно намери тая постъпка най-малко за невъзпитана, защото се обърна и го погледна учудено с ясните си очи. Лицето, което видя, макар и обърнато, му се стори несимпатично и арогантно. Той се опита да му отвърне с някаква ругатня, но за негово собствено учудване от устата му излетя нещо, което можеше да мине и за крясък на павиан. Все пак това съвсем задоволи лекаря.
— Готово! — каза доволно той. — Сложете го на кантара!
Докато сестрата го мереше, всички се натрупаха наоколо. Дори не можеха да си поемат дъха от изненадата.
— Осем килограма и сто и двайсет грама! — обади се смаяната сестра.
Неси все тъй лежеше по гръб върху заобленото студено желязо на теглилката. Измъчваше го чувството, че е виждал и друг път това. Не хората, разбира се, за хората той знаеше. Сега гледаше със затаен дъх белите им престилки, по-точно, кървавите петна по тях, тоя ярък, силен и вкусен цвят, който сякаш усещаше със стомаха си. Тогава изведнъж осъзна, че е гладен, истински, човешки гладен, с устата си, а не с жалкото си пъпно черво, което толкова месеци се бе увивала около него. Но и тоя път вместо сносна фраза от устата му отново се изтръгна писклив лай.
— Май че ни проговори нещо! — обади се един от асистентите.
Хирургът приближи със своята едра тромава походка. Лицето му ставаше все по-озадачепо и недоволно.
— Това не е човек! — измърмори той под носа си. — Това е нещо сбъркано.
— Напротив, чудесно бебе! — възкликна обидено сестрата.
Тя беше права, разбира се. Нито в тоя дом, нито в кой да е родилен дом по света не се бе раждало досега по-красиво бебе. Или все едно, по-красиво момче. Както е известно, бебетата се появяват на света моравочервени, сбръчкани като спечени ябълки, несъразмерни, с криви, уродливи крачета, с белезникави пръстчета, като гъбясали от влагата на майчината утроба. Неси беше каймаченобял, строен, с ясен поглед на големите си сини очи, с чело на мъдрец. Но и старият професор беше прав. Въпреки своето физическо съвършенство от момчето сякаш се излъчваше нещо нечовешко, неестествено, почти уродливо, каквото впечатление впрочем създава и голата целулоидна кукла със своята идеална съразмерност и с изцъклените си ясни, немигащи очи.
И въобще жените в операционната харесаха Неси много повече от мъжете, които се чувствуваха едва ли не провокирани. Грабнаха Неси, изкъпаха го, грижливо го повиха в бебешки пелени. Между тях някак неестествено стърчеше едрата му философска глава, очите му продължаваха да изучават обстановката. В края на краищата тия смахнати двуноги, които май че се наричат хора, няма ли да му дадат да хапне нещо?
Само на майка му не можеха да го покажат, защото оше не бе дошла в съзнание. Но хирургът беше сигурен, че блестящо се бе справил с тая необикновена операция, така че отиде спокоен при бащата, който го чакаше в собствения му кабинет. Щом го видя, Алекси нервно подскочи на стола си. Изглеждаше настръхнал, като изплашен до смърт котарак, само за тия два часа брадата му бе порасла с половин сантиметър.
— Как е Корнелия? — едва не гракна той с пресъхналото си гърло.
— Бъди спокоен, напълно в ред!
— А момчето?
— Защо мислиш, че е момче? — запита шеговито хирургът.
— Ами при тия размери?
— Да, наистина е момче… И то не какво да е…
И хирургът спокойно и търпеливо разказа на Алекси какъв необикновен син му се бе родил. Докато говореше, очите на Алекси някак особено заблестяха, нещо едва ли не фанатично се появи в погледа му.
— А мога ли да го видя? — запита той с притаен дъх.
— Разбира се. Само облечи престилката.
И професорът заведе бащата при неговия първороден син. Кокалест и космат, той се надвеси като горила над него. Лицето му бе много напрегнато, дишаше някак учестено, на пресекулки. И професорът го гледаше озадачено — нима от такъв баща можеше да произлезе толкова неочакван шедьовър? Това му се виждаше и неестествено, и неморално. Но постепенно лицето на Алекси омекна, в погледа му се появи някакво тихо тържество.
— Ето това е! — каза най-сетне той.
Нещо в тона му подсказваше, че е очаквал да види точно тая гледка, в никакъв случай не нещо друго.
— Какво е? — погледна го бързо хирургът.
— Нима не разбираш?… Нова човешка мутация!… Може би първата след милиони години.
Хирургът мълчеше скептично.
— Не вярвам — отвърна той. — По-скоро някакъв непонятен инцидент.
— А нима мутацията не е инцидент?
— Не съм съвсем сигурен.
— Не вярваш на Дарвин? — погледна го Алекси смаяно.
— Е, не докрай! — тоя път малко раздразнено се обиди хирургът. — Мутациите съвсем не са така слепи и разнопосочни, както се струва на някои. В тях има някакво качествено натрупване. И въпреки всичко някаква насоченост, предварително детерминирана от условията и качеството на материала.
Алекси едва доловимо трепна.
— А може би си прав! — каза той. — Защо момчето се роди красавец? А не някакъв изрод, както можеше да се очаква?
Но хирургът като че ли не дочу неговите последни думи. Или просто не им обърна внимание. Двамата мълчаливо се върнаха в кабинета. И там продължиха да мълчат, всеки зает със собствените си объркани мисли. Старото уморено лице на професора — по-скоро лице на кон — от тия, дето ги убиват, нали? — постепенно се разведри, по него се появи някакво облекчение.
— А може би си прав! — каза той. — Може би наистина се е получила мутация… Сега вече съм сигурен, че момчето е престояло в майка си повече от година. И може би изобщо нямаше да се роди, ако не го бяхме извадили принудително. А по принцип това означава дълбоки нарушения в неговия наследствен код. Или с други думи — мутация, рязка промяна във вътрешната структура на някой ген.
— Точно така! — възкликна възбудено Алекси.
— И сега може би ние съхраняваме нещо по-ценно от всички съкровища на света?… Може би съхраняваме един нов Адам?
Алекси мълчеше пребледнял, погледът му под гъстите вежди блестеше като на някакъв азиатски дервиш.
— И все пак на каква основа? — продължаваше да разсъждава гласно хирургът. — В края на краищата на тоя свят нищо не е съвсем случайно.
— А нима не разбираш? — погледна го странно Алекси.
— Какво да разбирам?
— Помисли си къде работя!
Професорът много добре знаеше къде работи тоя смахнат старши научен сътрудник, но в първия миг не успя да направи връзката. Вместо него Алекси се обади възбудено:
— Работя там с някои много редки радиоактивни изотопи… Обикновено без никакви предпазни мерки. Количествата са много малки, радиацията — нищожна. И все пак знаеш ли? Природа е това, какво знаем за нейните истински движещи сили?
— Да, ясно! — каза професорът с облекчение. — Това все пак е някакво обяснение.
Той явно се развесели. Дали досега не е подозирал, че това е някаква лоша шега на дявола? Или на бога — все едно. Нещо неочаквано, надчовешко, необяснимо. Детето му се бе видяло прекалено съвършено, за да бъде просто една игра на природата. Но сам той не бе ли казал, че мутациите не са така слепи, както изглеждат на пръв поглед?
— А как ще го кръстиш? — запита той.
— Анастас!
— Що за име наистина?
— Анастас значи „възкръснал“… Възкръснал като Феникс от корема на майка си.
Така момчето получи името си, а по-късно започнаха да го наричат за по-кратко Неси.


>> 4

За Неси бе назначен научен съвет от специалисти, който да наблюдава неговото развитие и да направи ако това е възможно, някои научни констатации и изводи. Отначало тоя съвет се зае за работа с ентусиазъм и преживя не един и два драматични момента. Надеждите бяха толкова големи, че те просто се страхуваха да ги изразяват с думи. Но постепенно настроението като че ли започна да спада, въпреки че Неси вършеше неща, които ги смайваха. Все пак думата „мутация“ започна да се споменава все по-рядко и по-рядко, докато накрая съвсем престанаха да я употребяват. Тогава я замениха с модерната думичка „акселерация“, която не само че беше много по-скромна и безобидна, но фактически не казваше почти нищо. Тя създаваше главоболия главно на бащите и недоумение в майките, които толкова рано трябваше да се грижат за половата хигиена на своите дъщери.
Работата се състоеше в това, че от анатомическа гледна точка Неси бе точно копие на всички други хора в света, дори с апандисита си. Единствената разлика се състоеше в това, че той се развиваше в много по-бързи темпове, отколкото обикновените бебета и деца. Но както казахме, това явление е познато на съвременния свят. В страните с повишен стандарт на живота децата по-рано проговарят, по-рано прохождат, стават много по-едри на ръст, по-рано се развива техният ум.
И все пак Неси не беше обикновен случай на „акселерация“, което в крайна сметка представлява едно съвсем поносимо отклонение от нормата. Неговият растеж бе необикновен, дори смайващ. Още през втория месец той проговори, и то доста сносно и правилно. Нямаше „бу-бу“ и „му-му“, както при обикновените деца. Доста дълго време бърбореше нещо непонятно и несвързано, което все пак по странен начин наподобавяше човешката реч. И в един ден от тоя чудноват хаос внезапно изскочиха съвсем обикновени човешки думи и при това изречени по един безукорен начин.
— Гладен съм! — заяви той.
В тоя миг при него беше само майка му. Тя едва не подскочи, толкова бе стресната от тая неочаквана реплика. И изобщо Корнелия бе единствената, която сякаш не беше в състояние да възприеме своя син. Никой не я видя да го погали, да го притисне до себе си, да му каже някоя ласкава майчина дума. Тя го наблюдаваше някак плахо, докосваше го едва-едва, дори отказа да го кърми. Вместо да се развесели и оживи, както става с всички майки, вместо да почувствува това велико облекчение и освобождение, което е характерно след всяко раждане, тя като че ли стана още по-загрижена и унила. Като се посъззе малко от изненадата, Корнелия бързо му донесе стъклото с мляко.
— Не искам това! — още по-ясно и по-разбрано заяви Неси.
— А какво?
— Каша!
Това съобщение на Корнелия, както трябваше да се очаква, направи истинска сензация всред научния свят. Неси наистина ядеше много и лакомо, наедряваше не със седмици, а с дни, ставаше все по-красив и великолепен. На три месеца изглеждаше като едногодишно дете. Именно тогава се изправи и тръгна да ходи. Ходеше намръщен и сериозен, често се препъваше и падаше, но нито веднъж не се опита да пълзи като всички други момченца. Не беше бъбрив, но вече съставяше доста сложни изречения: „Мамо, боли ме корема.“ Или: „Много топло е тука.“ Не можеше да понася хората от научния съвет, посрещаше ги намръщено и враждебно особено когато бяха повече от двама души. Веднъж се взря в един от тях, плешив и смирен човек, педагог по специалност, и му заяви едва ли не грубо:
— Ти се махай!
— Защо? — запита сериозно председателят на съвета.
— Не ми е приятен! — отвърна категорично момчето.
— Не може ли малко по-точно? — полюбопитствува председателят.
— Защо ме зяпа така учудено?
— Там е работата, че ти не си като другите деца! — каза малко стеснено ученият.
— Знам! — отвърна късо Неси. — И какво от това?
Тогава беше едва на шест месеца. Всички в комисията бяха единодушни. — Неси има необикновен ум. След една година те казваха, че има колосален ум, несвойствен дори за възрастни хора. По това време Неси вече свободно четеше и смяташе не по-зле от кибернетична машина. Ако неговият ум представляваше все пак някакво чудо, то това чудо бе математическо. Експертите по математика заявиха със задоволство, че Неси има знания поне колкото един гимназист, да не говорим за паметта му, която беше просто чудовищна.
Някои на вид дребни неща наистина смущаваха учените мъже. Колкото повече растеше, толкова Неси ставаше по-затворен, мълчалив и недружелюбен. Макар да четеше много, не беше особено любознателен. Не проявяваше никакви сръчности или дарби. Като че ли нямаше въображение, или поне така им се струваше. Понякога задаваше наистина нелепи детски въпроси: „Защо самолетите не махат с крила?“… „Защо лебедите не потъват?“
Неси като че ли и инстинкти нямаше. Той ужасно се учуди, като откри, че ютията пари. Или че котлонът може да ти изгори пръстите. Тия неща той разбра от собствения си опит. Но най-голямата изненада се получи, когато за пръв път го заведоха на море. Корнелия, разбира се, си остана вкъщи — не можеше дори да си представи как ще се появи пред толкова много хора в някакъв си бански костюм. Честта за пръв път да заведе момчето на море се падна на Алекси. Не може да се каже, че морето му направи особено впечатление. Прие го съвсем естествено, както между впрочем почти всичко на тоя свят. Много по-силно впечатление му направи невероятно косматата фигура на баща му. Той го поразгледа скептично, дори с известно отвращение, после запита:
— Защо имаш толкова косми?
— Случва се! — отвърна неохотно Алекси. — Или забрави, че човекът е произлязъл от маймуната…
— Във всеки случай ти приличаш повече на куче! — отсъди безцеремонно Неси.
Алекси обидено се завря под един от чадърите. Останал сам, Неси нехайно се запъти към морето. Тук брегът бе много плитък, той свободно, без никакво двоумение нагази водата. В първия миг нейната студенина сякаш го изненада. Но като разбра, че хората просто не й обръщат внимание, продължи нататък. Той вървеше и вървеше напред, водата стигна до гърлото му, но момчето продължаваше все тъй спокойно. Когато стигна брадичката му, Алекси изведнъж се досети какво може да стане. Той се хвърли като луд напред и успя да го измъкне, когато над водната повърхност бе останала да стърчи само тъмнорусата му коса. И тук за пръв път Алекси му зашлеви един плесник, който момчето нямаше скоро да забрави. Но сега само го погледна мрачно и запита:
— Защо ме удари?
— Слушай, глупак, не разбра ли, че ще се удавиш? — каза ядосано Алекси.
— Какво значи удавиш? — запита момчето без никакъв израз на страх.
— Ще глътнеш вода!… Дробовете, с които дишаш, ще се напълнят, ти ще се задушиш.
— Как така ще се напълнят? — не разбираше Неси. — Нали устата ми са затворени?
— Но ти ще ги отвориш… Защото имаш нужда от въздух.
— Глупости! — каза презрително Неси. — Зер не мога да направя разлика между въздух и вода.
— Това става по инстинкт, глупако!…
— Ако ме наречеш още веднъж глупак, ще те заплюя! — каза сухо Неси.
Но Алекси бързо измъкна момчето на пясъка, все още разтревожен от неочакваното му поведение. Всъщност защо неочаквано, всичко това беше съвсем в неговия стил. Както и въпросът, който незабавно последва:
— Всъщност какво е инстинкт?… Постоянно слушам тая неразбрана дума.
Както винаги, той задаваше въпросите си без особено любопитство. Но тоя път Алекси разбра, че е длъжен да му даде някакво обяснение.
— Инстинктът е вродено поведение на животните…
— Но аз не съм животно…
— Чакай, не бързай. И хората имат инстинкти, макар и не така многобройни. Инстинктът за самосъхранение спасява човека там, където му липсва опитът… Както в случая е морето например. Това е нещо като безусловен рефлекс, човек му се подчинява, без да мисли.
— Аз винаги мисля! — каза момчето. — И ми се струва, че това е съвсем достатъчно.
— Не е достатъчно! — едва не кресна баща му. — Ако не те бях измъкнал, ти щеше да се удавиш…
Тоя път момчето продължително се замисли.
— Изглежда, че наистина нямам инстинкти! — каза Неси. — Това означава ли, че не съм човек?
Тук Алекси за пръв път се вгледа съвсем озадачен в красивото безчувствено лице на своя син. И за пръв път усети как в сърцето му се вля някаква милост, някакво съжаление към това дете-чудо, което навярно бе по-безпомощно от обикновените хора.
— Не, разбира се! — отвърна той меко. — У човека инстинктите бавно отстъпват място на ума и съз нанието.
Лицето на Неси внезапно се оживи.
— А може би съм свръхчовек? — запита той. — Щом съм изпреварил хората дори в инстинктите?
Алекси недоволно се понамръщи.
— Не обичам тази дума — отвърна той. — Защото обикновено си я присвояват хора, които стоят по-долу и от животните.
През това лято Неси още веднъж изплаши до смърт своите родители. Тоя ден семейството бе отишло на разходка до Аладжа манастир край Варна. По едно време Неси изчезна за няколко минути в горичката, после отново се появи. В ръцете му се гърчеше половинметрова змия, но той я държеше съвсем близо до главата, така че тя не успяваше да го ухапе. Като видя тая страшна гледка, Корнелия мигновено припадна. Алекси буквално се обърка на кого да помогне по-напред. Жена му лежеше бездиханна край него. Момчето държеше все така змията пред очите си, двамата се гледаха студено и злобно. Всъщност момчето не изпитваше никаква ненавист към гадинката. Просто не му се искаше да падне: по-долу от нея. В края на краищата тя беше в неговата власт, не той в нейната.
— Неси, хвърли й веднага! — изкрещя като луд баща му.
Момчето го погледна с недоумение. Какво кара хората да изпадат в такива нечовешки състояния? Какво необикновено и страшно нещо променя така рязко поведението им? Не можеше да си обясни. Сам той никога и при никакви случаи не можеше да загуби душевното си равновесие. Неси се замисли за миг, после недоволно захвърли плячката си. Тя се изви във въздуха, падна на земята и мигновено изчезна. Корнелия вече се бе съвзела, навярно си мислеше, че й се е привидяло нещо, толкова Неси изглеждаше спокоен и невъзмутим. Алекси го приближи пребледнял, адамовата му ябълка подскачаше от ярост.
— Слушай, знаеш ли какво е змия?
— Знам, разбира се.
— А знаеш ли, че е отровна?
— Това е смок — отвърна момчето. — Смокът не е отровен.
Алекси само махна ръка и притича до жена си. Тя вее тъй уплашено гледаше към момчето. Сега и момчето вече я гледаше — пренебрежително и равнодушно. Тогава Корнелия наведе глава и за пръв път заплака — тихо и безутешно. Не ронеше сълзи, не хлипаше, просто изливаше безшумно мъката си.
— И навярно имаше за какво. През последната година Алекси сякаш бе забравил жена си, толкова бе увлечен по своя син. Отначало той просто не можеше да си намери място от радост. Толкова бе зашеметен, че не забелязваше странното състояние на жена си, до късна нощ разговаряше с нея за чудото, което бе спо-ходило техния дом. Новият Адам, който ще сложи началото на ново човешко поколение — това бе първият му мотив. Че са създали някакъв супер ген
Нощем с белите коне II (Павел Вежинов)
Продължение...
 
 
Нощем с белите коне     II
 
 
 
 
>> 5

В нощта срещу събранието от всички най-зле спа Ангелина. Сънува много лош сън. Лежеше си уж у дома на леглото и изведнъж отнякъде се появи нейната покойна снаха и започна да я тегли с все сила за крака… Беше много яка тая нещастница, успя дори да я смъкне от леглото. Ангелина гледаше с ужас бялото й като гасена вар лице и изведнъж й стана ясно накъде я тегли — в пъкъла. Но тя успя да се залови за железния крак на кревата, макар че нейният истински креват бе най-обикновен, дървен. И все пак Наталия навярно щеше да надделее, ако в най-опасния миг Ангелина не намери за благоразумно да се събуди. Беше цялата изпотена и разтреперана, повече не можа да заспи. Тъй прекара няколко часа до утрото. Навън нощта беше много светла, струваше й се, че скоро ще съмне, макар че все още не чуваше далечните предвестници. По-късно разбра, че тая нощна виделина е идвала от отражението на пресния сняг, тъй че доста се повъртя в леглото, докато наистина се разсъмна.
Все още беше кисела, дори малко уплашена. И без настроение се изправи пред гардероба си. Не й се искаше да облече японското кимоно, щеше да й бъде студено. Пък и кой знае дали мъртвата не си отмъщаваше за своите дрехи. Все пак не можа да се въздържи съвсем и намъкна един черен панталон от китайска коприна. Поколеба се малко и нахлузи над него зелен пуловер, вече доста износен, от най-старите, от моминските, които бе плела през войната. Така маскирана, тя походи насам-натам, все още обзета от лоши предчувствия. После не можа да се въздържи и събуди Сашо. Младежът стана мълчаливо, облече се, но като отиде в хола, зяпна учудено часовника.
— Защо си ме събудила толкова рано? — запита той ядосан.
— Защото днес имаш събрание — отвърна тя.
— Събранието е чак довечера, дървена главо! — кипна той.
— Трябва да се подготвиш.
— Какво има да се готвя? Събрание като събрание.
— Не е то така! — каза загрижено майка му. — Говори се, че вуйчо ти е в немилост. Щели да го пенсионират.
Едва сега младежът се обърна и я погледна втренчено.
Кой ти каза?
Ангелина се изви като уловена за опашката котка, но накрая си призна — Евдокия Логофетова. Сашо здравата се намръщи. Тая стара кукумявка, само с няколко яйченожълти къдрици на плешивата си глава, по цял ден скиташе из клюкарските сборища и понякога наистина налучкваше нещо.
— Къде я видя?
— Вчера дойде у нас да ме пита. Ама казват ли ми на мене!
— А пък аз се чудя защо целият хол снощи така вонеше! — измърмори той недоволно.
Не се шегуваше — снощи холът наистина вонеше на някакъв много тежък парфюм. Само тя в тоя град употребяваше такива ужасни старовремски парфюми.
— Ти ми кажи — вярно ли е? — запита майка му. Но той не я чу, представяше си отвратен как Логофетката възбудено крачи из хола с тънките си пачи крака и малка гърбица. На тая възраст зелените й очи все още блестяха като сапфири. Хората говореха, че където и да се появела, не може да не стане беля, макар и малка — ще се спъне човек, ще изпотроши мрежата с пресни яйца. А където имаше дребни деца, изобщо не я пускаха да влезе под предлог, че някой е заболял в къщата. Тя се боеше от болести като вещица от петли.
— Ама ще ми кажеш ли най-сетне? — избухна ядосана майка му. — Защо мълчиш?
— Измишльотини! — обади се презрително младежът. — Де да знам, вуйчо не е млад, може и да излезе в пенсия. Но всичко друго си го е измислила тая негодница! — И той прибави с отвращение: — Немилост, ама пък дума!
Майка му явно не остана доволна от отговора.
— Не ми харесва тая работа. Досега никой от Урумовците не се е пенсионирвал. Макар че е имало между тях и висши съдии.
Като отиде на работа, отначало Сашо не забеляза нищо особено. Всичко си вървеше както обикновено, никой не споменаваше за проклетото събрание довечера. И все пак имаше нещо. Скоро младежът усети, че неговите колеги просто избягват да го погледнат в очите. Да, всички, без изключение. Като че ли се чувствуваха виновни пред него, пред него — нищо, но може би пред вуйчо му. Много му се искаше да прескочи до кабинета му, но току-така не се отива при директор на институт. За негово щастие около обед академикът сам го навика при себе си. Сашо едва ли не изтича дотам, но спря пред вратата, огледа бялата си манта, после влезе. Вуйчо му седеше на мястото си съвсем спокоен, дори в добро настроение, както му се стори. Тук, в кабинета, като че ли наистина беше негов директор, а не негов вуйчо, това се усещаше в цялото му поведение. Дори му поднесе някакви луксозни шоколадени бонбони, които навярно пазеше за чужденци. И едва когато заговори, младежът разбра, че няма никаква грешка, вуйчото си беше вуйчо и нищо повече.
— Аз ти разказах за Аврамов — започна той. — Въпреки всичко за мене той си остава учен от най-голям ранг. Сега Аврамов се готви да продължи своята работа. Там има нещо, което според мен и американците не са забелязали. И е много надеждно като перспектива.
„Защо ли му разказваше тая паешка история — помисли младежът — в навечерието на такива важни събития?“
— Ще се радвам много, ако успее — измърмори той с лека досада.
Но вуйчото забеляза това.
— Подценяваш го, мойто момче. И при това глупаво и наивно го подценяваш.
— Но какво ме засяга тая работа? Нека си я работи… Ако успее, ще бъде добре за всички.
— Там е работата, че те засяга. Той предлага да продължите заедно.
— Как така заедно? — попита учудено младежът.
— Просто заедно. На общо основание, както работят колективи от учени. Макар че той е старши научен сътрудник, а ти най-обикновен посран асистент! — вуйчо му се усмихна.
Намерил време да си прави шеги. Но той разбираше много добре, че при всички положения това предложение е за него и признание, и комплимент.
— Вуйчо, ти знаеш много добре, че моите интереси са отправени другаде — каза най-сетне младежът. — Аз бих желал да продължа твоите опити.
— Да продължиш моите опити? — усмихна се академикът. — Та аз съм все още жив. И съвсем не съм се отказал от тях.
Младежът се изчерви така, както никога не се беше изчервявал в живота си.
— Прощавай, вуйчо, аз просто лошо се изразих… И все пак струва ми се, че бих могъл да ти помогна.
— Никога не съм се съмнявал. Но при мен резултати няма да има толкова скоро. А на всичко отгоре рискуваме и да не постигнем нищо.
— Ще постигнем! — каза младежът уверено.
— Дори да постигнем. Всички ще кажат, че съм го постигнал аз. И дори да се опитам да те лансирам, ще си помислят, че го правя от чисто роднински съображения.
Младежът се понамръщи.
— Това не ме интересува! — каза той рязко.
Но чувствуваше, че не е съвсем искрен. Да даде всичко от себе си и да не получи нищо — това не беше съвсем в характера му. Това просто противоречеше на здравия смисъл.
— Вярвам ти! — каза меко академикът. — И все пак иска ми се да дойдеш при мен с известно име. Тъй че след това да ти вярват хората. Аз съм сигурен, че с Аврамов ще постигнете бърз и сериозен успех. А ако не ме лъже предчувствието, може да бъде иии… зашеметителен.
Младежът го погледна малко стреснат. И отново сякаш това не беше вуйчо му, а някакъв друг човек, непознат и силен, който стоеше над всичко.
— Вуйчо, мога ли да си помисля?
— Разбира се, мойто момче.
— Искам да видя преди това как ще свърши събранието.
— Както и да свърши, то няма отношение към нашата пряка работа. Хайде, върви сега да обядваш.
Сашо никога не се хранеше в стола. Човек, който се готви да покори света, не може да се храни в някакъв вмирисан на олио служебен стол заедно с разни дребни некадърници и мижитурки. Затова той с достойнство отнесе празния си стомах до най-близката шкембеджийница. Една чорба от свински крачета с повече оцет и чесън е напълно достатъчна. Довечера двете Фифета ги бяха поканили на рожден ден — на чий точно, не можа да се разбере. Но Хари се беше похвалил, че ще ги нагости с телешка глава в шкембе — старовремски деликатес, който никога не бе опитвал. Тъй че нека си остави повечко място за голямото изпитание.
Събранието бе обявено като открито партийно и трябваше да почне половин час след работното време. Салончето беше доста тясно и на всичко отгоре голо и скучно като празна кутия за моливи. Най-добре е да седне на последния ред, това е, разбира се, най-хубавата позиция за един току-що назначен асистент. А освен това от задния ред най-добре се наблюдава как реагират хората — кой ръкопляска и на кого. Трябва да ги знае тия работи, може да му потрябват.
Но като влезе в залата едва пет минути след определения час, както подобаваше на асистентското му достойнство, той видя, че, кажи-речи, всички места бяха заети. От последния ред се кокореха към него най-големите дяволи в института и сякаш тайно му се присмиваха. Той се огледа нерешително — имаше само пет-шест свободни места на първия ред, но там се бяха инсталирали неколцина важни люде, повечето от конто виждаше за пръв път. Може би бяха наблюдатели на академията и комитета, а може би и на района. На три-бунката вече биха седнали вуйчо му и партийният секретар Кънчев, червендалест мъж, с много къси ръце, които едва му стигаха да подпре с тях едрата си глава. За нещастие погледите им се срещнаха, Кънчев каза добродушно:
— Другарю Урумов, ето има празни места. Седнете на първия ред, никой няма да ви ухапе.
Гласът му беше доста пресипнал, като на хората, които предпочитат стипчивите северни вина пред топлите южни.
— Не се казвам Урумов! — сухо, но спокойно отвърна Сашо. — Академик Урумов не ми е чичо, а вуйчо.
В залата избухна лек смях. И вуйчо му се усмихна едва забележимо.
— Чичо, вуйчо — все тая! — измърмори партийният секретар леко сконфузен.
Събранието започваше с гаф — как ли щеше да свърши? Салончето се препълни съвсем, не останаха празни места и край стените. До отворената врата се натрупаха хора, някои се повдигаха на пръсти, за да погледнат какво става в залата. Бяха служители от филиала, от втората категория, както на шега ги наричаха. Сашо се пообърна — и те, и тези, които бяха вече успели да заемат места в салона, имаха твърде особени изражения на лицата си. Не приличаха на хора, които са дошли на важно научно съвещание — по-скоро на боксов мач или на закрита прожекция. На катедрата се изправи Кънчев.
— Другари и другарки, в нашето съобщение ние ви обърнахме внимание да прочетете статията, която нашият уважаван директор, академик Урумов, напечата в „Простори“. Няма да скрия от вас, че тая статия възбуди в нашия институт сериозни спорове и съмнения, известна тревога, бих казал. Доколко тая тревога е сериозна и основателна, ще разберем от доклада на академик Урумов. Аз съм сигурен, че той ще внесе в нашия колектив ако не пълно успокоение, то поне яснота. То знаем, науката винаги се е отличавала с категоричност и ясни позиции.
— Посредствената наука — обади се едва ли не под носа си академикът.
Все пак Кънчев го чу, но намери за по-благоразумно да се престори, че не го е чул.
— Заповядайте, другарю Урумов! — каза той.
Урумов излезе на катедрата. Посрещнаха го с ръкопляскания, доста спонтанни, както се стори на Сашо, макар и не много продължителни. Академикът извади от джоба на жилетката си хубав часовник, златен навярно, който Сашо виждаше за пръв път. Движенията му бяха много отмерени, лицето спокойно, само в погледа му личеше едва забележимо вълнение. От време на време той поглеждаше към часовника без нито за миг да загуби яснотата или връзката на мислите си. И говори точно половин час, нито минута повече или по-малко. През цялото време салонът не шукна, само тия, които бяха отвън, от време на време скърцаха с някакви столове, върху които се покатерваха да гледат.
— Уважаеми колеги! — започна той. — Целта на моята научна дейност през последното десетилетие е била да изследвам същността и структурата на антителата, както и на някои катализатори при биохимичните процеси на обмяна на веществата. Всичко това ме е интересувало не изобщо, а във връзка с активността на някои вируси в човешкия организъм и с патологичните изменения, които те предизвикват. Както виждате, това са на пръв поглед проблеми на медицината, но те могат да бъдат решени главно от нас, с възможностите и средствата на нашата наука. Ако се държим в някакви точни и обособени граници на своите науки, ние ще бъдем слепи, както е сляпа къртицата, която смята за единствен реален свят подземния. Ето тук се крие една от най-важните методологически проблеми — докъде стигат фактите и докъде може да се простре въображението, интуицията, логичната постройка в издирването на сложните истини на битието. И може би на тая почва са възникнали недоразуменията, за които преди малко стана дума.
След това Урумов изложи доста подробно същността на проблема и резултатите, до които бе стигнал. Макар че съкрати чувствително своите хипотетични възгледи, които всъщност неговият племенник бе довел до техния краен логичен завършек, той не скри опасностите, които заплашват човешкото съществуване.
— Ако вземем предвид еволюцията на видовете — продължи той, — ще останем с впечатлението, че тя върви от по-простото към по-сложното, от амебата към човека със съвършеното устройство на неговия мозък. Но това е само едната страна на въпроса. Всъщност дори в тоя процес простото винаги е побеждавало по-сложното, приспособимото — неприспособимото, бързо изменящото се — трайното и консервативното. Каквото и живо същество да погледнем — то ще ни порази със своята простота и хармония, с целесъобразността на всяка своя функция. В тоя смисъл няма по-опасен враг за човека от вируса, който според мен притежава всички качества, които вече споменах. Неговата приспособимост е изключителна и много често се проявява по фатален за човешкото съществуване начин. Търсейки оръжия срещу тях, ние всъщност увеличаваме своята уязвимост, като ги правим по-устойчиви и приспособими и — главно — непрекъснато изменящи се. Така например никой сериозен учен не може да ви гарантира, че всемерната разработка на нови антибиотици например няма да доведе възникването на такива мутации на вирусите, които да поставят под въпрос не само съществуването на човека, но и на другите видове… Нещо повече, ние не отхвърляме възможността подобни мутации да са възникнали вече на земята или в безкрайния Космос. На вас ли да напомням тяхната необикновена пластичност и приспособимост. Съвсем не е изключено тяхното разпространение да е довело вече веднъж планетата до биологична катастрофа, каквато е например тайнственото изчезване на влечугите през плеоцена. Ние не можем да си отговорим дали космическото мълчание около нас не се дължи именно на победата на по-простото над по-сложното. Защото диалектиката ни подсказва, че най-простото всъщност е най-съвършено, че то не е начало, а краен резултат на някои еволюционни процеси.
Така че, изхождайки от тия мисли, не е трудно човек да стигне до заключението, че досегашният метод за борба с вирусите е твърде опасен. Ние трябва да тръгнем по принципно нов път — не да ги унищожаваме с външни средства, както унищожаваме мухите или тигрите, а да ги разрушим отвътре в тяхната структура. Ние трябва да унищожим възможностите за тяхното възпроизвеждане. Това ще бъде тежка, но не непосилна задача, защото, както видяхме, тяхното съществуване е като че ли обратно и противоречиво на основните принципи на съществуването на организмите, то е, така да се каже, суперпаразитно антисъществуване. В това отношение най-страшен пример е, както сами се досещате, вирусът на рака. Като използува изключителните трансформиращи качества на своята нуклеинова киселина, тоя вирус при всички положения успява да създаде оная среда за своето възпроизвеждане, която ние наричаме ракова тъкан, без да го е грижа, че по тоя начин унищожава — бих казал, сляпо, като хората — единствената възможна среда за своето съществуване. Колкото тия вируси да са вездесъщи и по принципа на своето паразитно съществуване — безсмъртни, в крайна сметка те са обречени ако не на смърт, на фактическо несъществуване, ако унищожат докрай така наречените висши организми. Тогава навярно ще трябва да чакат еволюцията отново да ги породи, което не винаги и не при всички условия се случва. Или пък като Демонът на Лермонтов да скитат безнадеждно из Космоса, докато попаднат на планета, която още не е била посещавана от такива кошмарни гости. Казвам тия страшнички думи не да ви плаша, както вече успях да изплаша мнозина, а да ви обърна внимание на сериозността на проблема. В това виждам аз и смисъла на нашата работа, огромното значение на нашите усилия.
С това академикът завърши и се върна на мястото си. Без да става, Кънчев покани присъствуващите да вземат думата, да се изкажат по доклада на своя директор. Отвърна му пълно мълчание. Той дори проточи колкото се може своя къс врат, но напразно — никой не вдигаше ръка.
Това тягостно и неприятно мълчание продължи близо десетина минути, макар че партийният секретар ги подкани още няколко пъти. Най-сетне изглежда, че това го нервира, защото стана нетърпеливо от мястото си.
— Ако няма желаещи, тогава да одобрим изложението на нашия директор и да закрием събранието.
Изглеждаше доста наежен, готов мигновено да изпълни заканата си. Именно тогава се вдигна беличка ръка и един неочаквано тънък глас каза:
— Моля!
Беше Азманов. Докато се отправяше към трибуната, таванът сякаш стана по-светъл от бляскавото отражение на голия му череп. Зад височката катедра, той се стори на младежа много по-нисък, отколкото бе свикнал да го вижда, изглежда, че само широките плещи му придаваха известна внушителност. Сега блестеше не само черепът му, сега блеснаха златните рамки на очилата му, блестяха кристалните им стъкла, дори зъбите му някак страшничко проблеснаха, когато най-сетне отвори красиво изрязаните си устни.
— Уважаеми колеги и колежки, никак не ми се искаше да взимам пръв думата. Трябва да ви призная, че имам много сериозни възражения против съмнителната хипотеза на академик Урумов, както и против дейността на нашия институт. Просто не ми се искаше нашият уважаван директор да си помисли, че по тоя начин ще дам тон на останалите изказвания. Пък и да искам — това надали е възможно, защото много добре си давам сметка за неговия авторитет на учен. И все пак на мен ми се струва, че именно тоя авторитет се е проявявал като оръжие с две остриета. По-често той сковаваше хората и техните инициативи, тласкаше цялата дейност на института в руслото на неговите лични амбиции и търсения. Академик Урумов не правеше никакви усилия да поощрява и другите инициативи или пък да споделя своите планове, да търси помощта на своите колеги.
Дотук Азманов говори импровизирано, без да поглежда някакъв план или записка. След това смени очилата си с нови, още по-блестящи, и измъкна от джоба си цяла пачка хартийки, тесни и дълги по размер, невероятно ситно изписани.
— Всъщност в какво се състои хипотезата на нашия уважаван директор? — продължи той. — Прочетох много внимателно статията и още по-внимателно изслушах сегашното му изложение. Тоя път той беше много по-сдържан, но в основата си позициите му си останаха същите. Според него освен нормалния вирусен цикъл в размножението на вирусите съществува още един механизъм: притъкмявайки своята нуклеинова киселина към обмяната на клетките, те отклоняват тази обмяна към собственото си възпроизвеждане, което е добре известно за всички вируси. Но академик Урумов допуща, че при определени условия и биохимични състояния, използувайки аналогията на своята структура със структурата на клетката, вирусът не унищожава тая клетка, а само я принуждава да промени своята обменна верига в желаната от вируса насока. Това академик Урумов нарича с неудачния според мен термин „взаимозаместване“. По тоя начин клетката, образно казано, се отчуждава от своята общност за сметка на задачите и целите на самия вирус, в интереса на неговото съществуване и възпроизвеждане. Целта на дейността на академик Урумов е да създаде в организма преграда срещу този процес главно като се превъзмогнат условията, при които става възможно така нареченото „взаимозаместване“. На практика това означава да се повиши безмерно имунната реакция на клетките, да могат те безпогрешно да различават аналогичните структури, да не допускат вирусите да променят обменната верига.
Както виждате, колеги и колежки, на пръв поглед доста остроумно, но според мен лишено от сериозни научни доказателства. И нещо повече — оспорват се безспорни научни истини. Мнението на академик Урумов за антибиотиците е не само антинаучно, но и практически вредно. Оспорва се смисълът на почти цялата наша фармацевтична индустрия. Обезверяват се научните работници в тая област. Болните ще странят от спасителните за тях антибиотици от страх да не породят у себе си тия фатални мутации, които могат да сложат черта на целия човешки род.
Питам се, основателни ли са тия страхове, тия мрачни прогнози? Според мен съвършено неоснователни. Какво е това мистично „взаимозаместване“ на структурите? Като не взема предвид най-простите закони на диалектиката, академик Урумов откъсва напълно формата от съдържанието. Това наистина може да стане п някое стихотворенийце или разказче, но не в здравите и единни стойности на природата. Определена структура отговаря само на определено съдържание. Вирусите не са фантоми, които могат да приемат какъвто си искат вид, както вещиците от приказките — ту царкини, ту жаби. Биологията не е сборник от народни умотворения, а сериозна наука.
Това беше най-ефектната част от неговото слово. Но като започна да навлиза в същността на проблема, веднага пролича слабата му подготовка. Едва когато се зае със задачите на института, неговият глас отново укрепна.
— Ние бяхме призовани да се притечем на помощ на нашето селско стопанство! — заяви тържествено той. — От нас чакаха да открием и внедрим най-добрите средства за биологичната защита на растенията. Всички знаем какви щети нанася на природата безогледната и невежа химизация. Измъчената природа протегна към нас ръце за помощ. Подадохме ли и ние своята ръка?
В залата избухна лек смях.
— Не се смейте, другари, въпросът е сериозен! — обади се Кънчев.
Но Азманов навярно усети, че е прекалил с метафорите, защото добави с твърд, почти мрачен глас:
— Да, вие сте прав, другарю Кънчев. Но това дори не е въпрос, това е важна държавна и партийна задача, за която отговаряме.
Беше изминал повече от половин час, а снопчето в ръката едва бе преполовено. Тогава някой от залата се обади:
— Та вие говорихте по-дълго от докладчика, другарю Азманов. Не може ли малко по-сбито?
— Много рядко ми се дава думата, другарю Кирилов! — оплака се тъжно доцентът. — Та сега съм длъжен…
Кънчев се намръщи грозно и го попита:
— Ще ми кажете ли, другарю Азманов, кой, кога и по какъв повод не ви е давал думата? Или ви е отнемал думата?
Азманов замълча видимо объркан.
— Кажете, кажете… Иначе ще си помисля, че сте клеветник.
— Добре, ще съкратя моето изложение! — успя да се извърти той. — Само с няколко думи ще кажа моето заключение.
Азманов пъхна бележките в джоба си и на младежа отново се стори, че през залата мина лек полъх, тоя път на облекчение.
— Другари и другарки, според мен в института цари апатия — продължи той загрижено. — Много повече хора виждам по коридорите, отколкото над работните маси и микроскопите. Някои служители отсъствуват от работа с месеци под предлог, че пишат научни трудове. Къде са тия научни трудове? Не ги виждам. За преписване съвсем не са нужни месеци, нужни са дни. Кой следи тяхната дейност? Никой. Изглежда, че хората се интересуват от всичко освен от своята работа. Ако другарите от телевизията обсъждаха така дълго и задълбочено своята програма, както се прави в нашия институт, тя навярно би надхвърлила ръста си. А ако слуша човек какво се говори из кабинетите и лабораториите, по-скоро би съчинил готварска книга или ръководство за отглеждане на бебета, отколкото научен труд.
В залата отново се засмяха.
— Защо, питам се аз. Не е трудно да се отгатне причината. Защото на служителите не се поставят реални задачи, които те да разбират и които да са от полза за социалистическото общество. Вместо това ние вече години наред сме принудени да гоним фантомите на вируса. Аз не вярвам на тия фантоми дори по простите закони на логиката. Ако те наистина съществуваха по такъв страшен и призрачен начин, досега хиляди пъти да са унищожили човешкото племе. Но както виждате, човечеството продължава да съществува въпреки мрачните прогнози на нашия директор.
Азманов се поклони леко и тръгна бавно по пътеката. Десетина души много оживено ръкопляскаха, но, общо взето, залата се спотайваше.
— Отвратително! — измърмори полугласно Сашо.
Но все пак неговият съсед го чу и го погледна укоризнено. Азманов се бе запътил към изхода, като бъркаше малко нервно в джоба си, за цигари навярно. Лицето му, обикновено гладко и безизразно, сега бе зачервено, възбудено и доволно. Сашо забеляза, че тъкмо когато излизаше, неколцина души някак трескаво и малко скришом му стиснаха ръката. Той вече ги бе фотография с погледа си, тая снимка никога нямаше да се изличи от паметта му.
След Азманов се изказаха още пет души. Часът минаваше осем, хората изглеждаха уморени. С гласуване бе прието предложение заседанието да продължи на другия ден по същото време. Хората бавно напускаха залата, без да се оглеждат, без да говорят помежду си. Това щеше да стане малко по-късно, когато се разпокъсат на доверени групички. Сашо не бързаше да излезе. Много му се искаше да остане поне за малко с вуйчо си, да поговори с него. Но академикът не остана нито за миг сам, бяха го заобиколили неколцина от най-близките му помощници, повечето усмихнати, малко насила наистина, както се полага на добрия тон в такива случаи. Само Аврамов изглеждаше много намръщен, лицето му бе добило никотиновия цвят на неговите мършави пръсти. Накрая някакъв непознат човек го отмъкна с луксозната си кола с държавен номер. Къде щеше да го отведе — у дома му? Или на консултация, както се казва понякога в такива случаи.
Сашо погледна часовника си — беше предупредил, че може малко да закъснее. По-добре е да върви при тях, Кишо най-добре ще го разбере. И може би най-точно ще предскаже как ще свърши цялата тая неприятна история. Пък и не беше ходил никога у двете Фифета, любопитно му бе да види най-сетне бърлогата на оня космат звяр. И точно в тоя момент се досети, че не е взел никакъв подарък за рождения ден. Магазините бяха вече затворени, той затича по хлъзгавия тротоар към най-близкия цветарски магазин. Цветарката вече затваряше, с големи молби му отпусна една саксия опърпано индрише, останала по рафтовете. Така натоварен, той намери как да е адреса, но по-трудно бе да се намери ателието. Изкачи се най-сетне на някакъв таван, почука с юмрук на някаква най-обикновена дъсчена врата, която много повече би подхождала за барака. Отвори му малкото Фифи, облечено като за ски. Вътре бе доста хладничко, прочутият маслен радиатор, купен с чужда валута, трудно се справяше с непосилната си задача. Всички бяха вече пристигнали освен голямото Фифе. Криста подскочи като дете и радостно обви с тънките си ръчички шията му.
— Мислех, че няма да дойдеш! — каза тя, като залепи горещите си устни на бузата му. — Не си се бръснал!
— Бръснах се — отвърна той. — Но ми поникна брадата от напрежение.
— И как мина?
— Отвратително. Но чакай да се огледам по-напред.
Имаше какво да се гледа наистина. На една от стените бе окачено голямо корабно кормило. Стара, ръждясала котва, не по-малко от двеста-триста килограма, бе сложена край вратата. Имаше освен това компас, секстанти, развален барометър, който неизменно предсказваше бури.
— А къде е морският пътешественик? — запита Сашо.
— Преди час отиде за телешката глава — каза Донка. — Сигурно я яде по пътя.
— Запил се е някъде — обади се отегчено Кишо.
— А тая котва? Как я изкачихте?
Фифето се засмя:
— Двамата с Хари. Цяла седмица сме я тътрили по стълбите — стъпало по стъпало. Нямате представа колко е силен, най-малко колкото двама хамали.
Седнаха около софрата. Кишо отвори бутилката дюбоне, доста калпав аперитив, както Сашо немилостиво отбеляза. Но нямаше как, трябваше да го пият, тъй като му го бе донесъл белгиецът. Като глътнаха но чашка, Сашо подробно разказа какво се бе случило на събранието. Слушаше го само Кишо, разбира се, момичетата си говореха за някакъв нов естраден певец, който бил екстра, само че педераст за съжаление. Защо пък за съжаление — питаше Донка. Но Криста неочаквано се заслуша в разговора на мъжете, лицето й лекичко поруменя. Когато младежът най-сетне свърши, Кишо продължаваше да дъвче равнодушно жилавото резенче пастърма.
— Както очаквах — каза той кратко. — Азманов не е глупак.
Сашо пламна вътрешно, но не се издаде.
— А според мен — идеален глупак — отвърна той сдържано. — С тоя апломб той настрои против себе си цялото събрание.
— Много го интересува него събранието. Той се мери много по-високо, чака там да го чуят… И да го оценят.
Сашо враждебно мълчеше. Кишо беше прав, разбира се, и все пак не му се искаше да бъде прав.
— На всичко отгоре не разбира от биохимия.
— Това не е важно — отвърна с досада Кишо. — И тия, дето ще го чуят, не разбират нищо от биохимия. Но друго е, като се каже, че не се изпълняват държавни поръчения — това вече всички ще разберат.
— Предполагам, че и това не е вярно.
— А бе важното е да се направи диверсията, да се хвърли съмнението. Пък иди после се обяснявай, ако си нямаш работа.
Точно в тоя миг се чу някакъв трясък, сякаш се къртеше входната врата. В стаята нахлу голямото Фифе с някаква огромна тава в ръцете си. Мазнина бе заляла реверите му, панталоните му бяха потънали в сняг и кал. Изглеждаше така покрусен, че всички се стреснаха.
— Какво ти е? — запита уплашено малкото Фифе.
— Изпуснах телешката глава!
И той разказа историята, като все още се задъхваше от изкачването по стълбите. Главата дали не в обикновена фурна, а в някакъв ресторант, за да я приготвят, както трябва. То се знае, в ресторанта го забавили, едва я дочакал. Веднага награбил тавата, както била гореща, парела го ужасно, но нямало как — търпял. Нали знаел, че в къщи го чакат цял куп гладници. Свалил си шалчето, прихванал я с пешовете на шлифера. Но понеже тавата му пречела да вижда добре къде стъпва, подхлъзнал се и…
— … Телешката глава се изтърколи чак на паважа. Аз лежа на земята, облят в мазнини, разни дураци се хилят, а на всичко отгоре един камион лети право срещу главата…
Тогава Хари се хвърлил и измъкнал проклетата телешка глава буквално изпод гумите на камиона. И докато я носел с две ръце отново към тавата, побеснелият шофьор използувал ситуацията и му загрял два такива плесника, че едва не му изскочили очите. Но нямало как, претърпял, още повече че се чувствувал виновен.
Кишо отиде да прегледа главата.
— Нищо й няма — каза той неуверено. — Само дето шкембето е малко изкаляно.
Настъпиха нови усложнения, когато трябваше да я разчупят. Голямото Фифе намери някаква тесла и нервно хласна главата по темето. Чу се хрускащ звук, парче месо се залепи върху бялата блузка на Донка. Тогава всички жени се скриха зад тоалетната преградка на малкото Фифе. Кишо намъкна някакъв стар женски пеньоар. И с общи усилия успяха да я сломят. Разцепиха черепа, изтръгнах
Следите остават (Павел Вежинов)
Следите остават



> ОТ НЕБЕТО ПАДА КЛЮЧ

Хубави са вечерните часове, когато слънцето отдавна е залязло, но все още не е паднал нощният мрак. За игри е вече късно, но затова пък сега се водят най-приятните, най-интересни и задушевни разговори, в които дори няма да усетиш как бързо ще отлети времето.
Тая вечер момчетата се бяха събрали в задното дворче на голямата жълта жилищна кооперация. Тяхното любимо място беше купчината стари железа в ъгъла, останали от ремонта на парното отопление — Момчетата седяха в живописни пози, върху неудобните тръби и тихо приказваха. Горе, над отвора на дълбокия кладенец на сградите, вече тъмнееше топлото юнско небе, наливаше между зданията мека синкава здрачевина. Тук-таме по домовете започнаха да светват широките прозорци, но светлината им все още изглеждаше бледа, по-бледа дори от небето, с неговите богати плътни тонове. Беше тихо и в тишината долитаха леки шумове — някъде подрънкваха приятно домашни съдове, тихо звучеше радио, върху белите пердета като на екран се мяркаха чудновати тъмни фигури, долитаха от време на време човешки гласове. Всичко това заедно с приятното съблазнително ухание на кухните създаваше някакво особено вечерно очарование, което момчетата дълбоко чувствуваха, без ясно да го съзнават.

Те бяха приблизително на една възраст — дванадесет-тринадесетгодишни, но между тях се открояваше със сините си баскетболни кецове и височката си фигура Пешо. Той изглеждаше най-строен и като че ли най-силен. Очите му бяха тъмни, почти горещи, от тънката му фигура лъхаше здраве и пъргавина. Изобщо той имаше спортен вид, без да се смятат дори кецовете, заради които всички момчета тайно му завиждаха.
— Да имаш да взимаш! — обади се той недоволно. — Ако искаш да знаеш, съветските МИГ са най-бързите на света!
— Че са бързи — бързи са! — съгласи се охотно Веселин. — Само че ми се иска да измисля и от тях по-бързи!
Момчетата се усмихнаха добродушно и с участие. Наистина Веселин беше известен изобретател, най-известният в училището. Още преди години бе изобретил пумпал, който да се върти и от двете страни. Но да „изобрети“ такъв бърз самолет, по-бърз и от съветските МИГ-ове, това като че ли беше малко множко. Веселин провери с поглед ефекта от думите си и отново се замисли. Беше ниско, плещесто момче с кръгло добродушно лице и стригана валчеста глава. Зеленикавите му очи изглеждаха живи и умни.
— Представете си — започна той отново — такъв самолет — бърз като светлината! А, как ви се вижда?
Тоя път момчетата се засмяха. — Еее, много искаш — обади се малкият пълничък и къдрокос Бебо. — Къде ще му намериш на такъв самолет летище!
— Той ще излита право нагоре!
— Добре, а как ще каца?
— Ще каца право надолу! — изкиска се живият, пъргав Чарли. — Докато мигнеш, и ще стигне центъра на земята!
Дружен смях заля притихналото дворче. Веселин разбра, че е прекалил и навъси смутено късото си възчипо носле.
— Вие нищо не разбирате! — измърмори той недоволно. — Всичко е предвидено! Самолетът излита бавно, като обикновен самолет, после се засилва, засилва, засилва, а като трябва да кацне, отново почва да лети бавно!
— Виж, така може! — съгласи се Пешо. — Само че за мене сега е по-важно да се измисли някакво… някакво ей такова — най-опасно оръжие! Веселин го погледна учудено.
— Нали измислих за лъчите! — каза той бавно.
— Какви лъчи?
— Ами тия, дето свалят самолетите…
— Ах, да! — кимна Пешо. — Но още нещо трябваше да измислиш.
— Аз измислих и едни други лъчи — каза внимателно Веселин, като опипваше с поглед другарчетата си. — Насочваш значи прожектора в окопа на интервентите. Щом върху теб попадне даже един лъч, веднага пламваш като… като мишка!
Момчетата замълчаха, обмисляха новото изобретение. Нещо унило се мярна в погледите им, лицата им изглеждаха смръщени.
— Как се казват тия лъчи? — попита недоволно Пешо.
— Косинус гама…
Момчетата го погледнаха с уважение. Тоя дявол умееше добре да кръщава изобретенията си. Въпреки всичко лошото чувство у тях продължаваше да ги човърка.
— Не ми харесва твоето изобретение — каза най-после с въздишка Бебо. — Как тъй ще горят като мишки? Никак не е приятно…
Веселин сам усещаше това.
— Не, аз тъй… на шега… Аз имам и други лъчи… Насочваш значи прожектора и щом върху теб попадне лъч, веднага заспиваш! Тъй можеш да спиш и двайсет часа, без да се събудиш!
Момчетата си отдъхнаха.
— Нали е интересно? — окуражи се Веселин. — След това просто ги товариш на камионите като чували…
В тоя миг нещо силно звънна по плочите — Момчетата учудено се озърнаха.
— Какво е пък това? — обади се Чарли.
Всички затърсиха с поглед. Веселин пръв забеляза падналия предмет — обикновен металически ключ от секретна брава, който сега спокойно си лежеше върху плочите. Пешо го вдигна. Навярно някой го бе изпуснал от етажите — какво друго можеше да помисли човек! Момчето отиде по средата на дворчето, вдигна лице към етажите и внимателно ги огледа. Тук-таме се виждаха отворени и светещи прозорци, но на НИКОЙ ОТ ТЯХ не можа да забележи каквото и да е човешко лице.
— Ехееей! — подвикна Пешо.
Етажите мълчеха. Пешо вдигна рамене, подвикна още веднъж, но отново не получи отговор.
— Интересна работа! — обърна се той към момчетата. — Изпускат си ключовете, пък не се обаждат…
— Може да не е от тая кооперация — предположи Веселин.
— Ами от коя?
— Някоя от съседните…
— Глупости приказваш! — поклати глава Пешо. — Ако е от съседните кооперации, щеше да падне в съседните дворчета, а не в нашето…
Може да го е хвърлил.
— Кой е луд да си хвърля ключовете през прозорците!
Пешо беше прав. Дворчето, в което седяха, принадлежеше на лицевата кооперация и беше отделено от дворчетата на съседните кооперация с високи зидани огради. Трите кооперации образуваха голяма буква П, но все пак страничните сгради бяха доста далече, за да може да падне от тях ключето.
Ами тогава защо никой не се обажда? — попита Веселин.
На това, разбира се, никой не можеше да отговоря и момчетата, увлечени в своите разговори, скоро забравиха дребната случка. Дявол знае, може да е непотребен ключ и някой чисто и просто е решил да се отърве от него. Скоро се стъмни съвсем, небето над тях загубя светлите си тонове. Някъде по горните етажи някой дрънкаше на пиано, някъде с все сила плачете бебе. Тъкмо момчетата бяха решили да си ходят, и прел тях изникна широка мъжка фигура, облечена в бели летни дрехи.
— Аха! — каза ласкаво и добродушно мъжът. — Играете ли си?
Момчетата учудено погледнаха непознатия. Беше широкоплещест, пълничък, със заплешивяла, ниско остригана глава, на дебелите му месести устни сякаш бе кацнала добронамерена приятелска усмивка, която, кой знае защо, не се стори на момчетата съвсем искрена.
— Играем си! — отвърна предпазливо Пешо.
— А отдавна ли играете? — внимателно попита мъжът.
Тоя въпрос вече определено не се хареса на момчетата. Те се спогледаха бързо, после Пешо някак наежено отвърна:
— Е не много отдавна, отскоро…
— Тъй, тъй, хубаво! — добродушно кимна мъжът. Горе—долу все един час трябва да има, нали така?
— Има! — вече съвсем неохотно отвърна Пешо.
— Тъъъй! Ами да сте намерили тук един ключ? Момчетата се спогледаха — такава значи била работата!
— Намерихме, намерихме! — почти в един глас отвърна компанията. — Падна от етажите!
Пешо ясно забележи как лицето на непознатия мъж сякаш светна от облекчение.
— Чудесно! — възкликна той вече съвсем непринудено. — У кого е?
— У мен — отвърна Пешо и бръкна в джоба си. Разбира се, съвсем не е лесно да се намери каквото и да е в джоба на едно момче. Докато Пешо мълчаливо и съсредоточено тършуваше в десния джоб, непознатият човек обърса челото си и бързо заговори:
— Знаете ли, имам едно момиченце, такова палавче като вас, само че по-малко, разбира се… То го изпусна през прозореца… Добре, че майка му го видяла, иначе щяхме да останем без ключ… Друг нямаме, всички сме ги изпогубили…
— В тая кооперация ли живеете? — попита Пешо. — В тая — отвърна бързо мъжът. — А ти, момченце, да не си загубил ключа?
— Как ще го загубя, никъде не съм ходил! — кимна Пешо и от притеснение изпразни целия джоб. Тук между лимонадените топчета, вървите, парчетата тебешир и алуминиевата острилка за моливи той веднага зърна и секретния ключ.
— Ето го! — каза той с облекчение. — Помня аз, в тоя джоб го сложих!
На Пешо се стори, че непознатият бързо и някак нелюбезно дръпна ключа от ръцете му. Тоя жест никак не отиваше и на ласкавия му глас, и на приятелската му усмивка. Без да каже нито дума повече, непознатият им обърна широкия си гръб и бързо се запъти към черния вход на сградата.
— Интересен човек! — измърмори след него Веселин. — Дори не поблагодари!
— Такива са възрастните! — забеляза с огорчение Бебо. — Докато им трябваш, добри са, пък после…
— Такива са! — поклати глава и Веселин в знак на най-дълбоко съчувствие.
Само Пешо сърдито и намръщено мълчеше.

> У ДОМА

Скоро момчетата излязоха на улицата. Там и небето като че ли бе по-светло, пък и лампите хвърляха изобилна светлина. На тролейбусната спирка се бе събрала обикновената опашка от хора, някои се мъчеха да четат вестници, други надничаха в далечината с надежда да съзрат червената звезда на идващия тролейбус. По тротоарите имаше все още много хора, момиченца кресливо играеха на дама. Момчетата ги погледнаха пренебрежително и отминаха нататък. В тоя миг зад гърба им се понесе момичешко гласче:
— Пешка—а. — Пошка! Пешка… Пошка!
Пешо сърдито бръкна в джобовете си, но не се обърна. Ама пък „излагация“ — да викат по него момичетата. Гласът зад него продължи:

Пешка, Пошка, майка ти кокошка! Татко ти петел, много е дебел!

Това беше вече много. Пешо се обърна, а с него и цялата му компания. Момиченцата бяха престанали да играят и гледаха към тях, ухилени едва ли не до ушите.
— Кой вика? — попита грозно Пешо.
Мълчание. Само усмивките изчезнаха от засмените лица на децата.
— Питам ви кой вика, сополанки такива!
Тоя път гласът му бе така недвусмислено заканителен, че едно от малките момиченца веднага се обади.
— Виж горе! — и то посочи с тънкото си пръстче.
Пешо вдигна очи. На един от прозорците на партерния етаж, облегната на перваза, стоеше Юлия чувствувайки се в безопасност и далече от властта на момчетата, тя гледаше към тях с тържествуващи очи, цялата изчервена. Беше облечена в синя копринена рокличка, изобилната и къдрава руса коса свободно падаше до рамената. Макар да беше такава хубава и деликатна, момчетата сега я гледаха едва ли не с омраза. Пешо приближи няколко крачки и вдигна към нея очи.
— Защо викаш? — попита той строго, но все още сдържано.
— На пък, вика ми се!
Предизвикателният отговор в миг забърка момчето.
— Ти си… ти си… маймуна! — едва избъбри той.
— Аз пък казвам, че пък ти си маймуна!
Пешо отстъпи крачка назад. Разговорът не се развиваше добре за достойнството му.
— Като те хвана на улицата, аз добре ще те науча! — каза той мрачно, като измерваше Сърдито с поглед красивото момиченце.
— Бреее! А пък тебе като те хване татко, знаеш ли какво ще ти направи?

— Какво? — полюбопитствува презрително момчето.
— Ще те напердаши веднъж здравата — това!
— Къси му са на твоя татко ръцете, това да си знаеш!
— На твоя татко са му къси ръцете!
Пешо се взря смаян в разгневеното лице на момиченцето.
— Ама ти защо се заяждаш с мене? — попита той учудено. — Какво съм ти направил аз на тебе?
— Направил си ми!
— Нищо не съм ти направил!
— Ами защо ми каза веднъж „буржоазка“!
Пешо се замисли. Вярно, казал и бе веднъж така.
— Казах ти го, защото си буржоазка — Затова ти го казах!
Сините красиви очи на момиченцето се отвориха широко от обидата, после внезапно плувнаха в сълзи. То бе така поразено и смаяно от повторното обвинение, казано при това с такъв сериозен глас, че в миг се отдръпна назад, после разплакано подхвърли:
— Ще те обадя аз на твоята учителка, ще видиш!
— Добре! — каза злорадо Пешо. — Само че ще почакаш малко да мине ваканцията!
— Ух, какъв си лош! — кипна внезапно Юлия. Лош си, лош си!
Пешо помисли нещо да и отвърне, но зърна в миг фигура на възрастен човек, който се мярна в дъното на стаята, и побърза да се махне.
Все пак никак не му бе весело на сърцето, споменът за разплаканото момиченце му тежеше. Той изкачи бавно стълбището до третия етаж, бръкна разсеяно в джоба си за ключа и го пъхна в ключалката. За негово учудване ключът не се превъртя. Той натисна втори път, сега още по-силно, но отново не сполучи.
Каква е тая работа, да не е сбъркал етажа? Разбира се, че не е на вратата беше прикачена позната медна табелка с надпис „Кирил Андреев“. Момчето измъкна обратно ключа и внимателно го погледна. Само един поглед му беше достатъчен, за да разбере, че не държи в ръцете си своя ключ. Този наистина бе съвсем като неговия, но зъбците му бяха други и, разбира се, никак не беше чудно, че не успя да отвори вратата. Но откъде се е взел у него този чужд ключ?.
Една бърза мисъл го накара смутено да се почеше. Много ясно — той е сбъркал своя ключ с ключа на непознатия човек в дворчето. Тъй е станало, не може да бъде друго!
Момчето позвъни и вратата отвори майка му. Тя беше нисичка пъргава жена, със също такава бяла гладка кожа като на сина си, добродушните и очи се спряха на момчето малко учудено.
— Как тъй толкова рано! — каза тя доволно, — А ключа загуби ли?
— Не съм — отвърна късо момчето. — Татко върна ли се?
— Откога още!…
Пешо отиде в кухнята да се измие. Интересни хора са това възрастните, никой не им пречи да закъсняват, а ето че не закъсняват. Родителите му бяха вече вечеряли и той седна да се храни самичък. Докато ядеше, навън се позвъня, някакъв мъжки глас се чу в антрето, но Пешо не обърна внимание. След четвърт час той влезе в дневната стая. Баща му седеше в едно от креслата и четеше вестник, но по това, че дори не вдигна глава да го погледне, момчето разбра, че работата никак не е на ред.
Бащата на Пешо беше секретар в едно от министерствата. Момчето бе взело от него високия ръст и твърдия му характер. Беше около четиридесетгодишен, но вече посивял, лицето му изглеждаше винаги малко уморено. Пешо знаеше, че бе почнал да побелява в затвора, където бе прекарал четири години като политически затворник.
Най-после бащата вдигна поглед от вестника и измери сина си от главата до петите. Погледът му беше не на шега сърдит.
— Седни! — каза том твърдо.
Пешо седна. Умът му бързо работеше — какво лошо може да е направел? Доколкото си спомняше — нищо, ама съвсем нищо особено. Наистина вчера бе прекарал в плувния басейн на банята два часа вместо един час, но откъде баш а му може да знае това. Освен това какво? А, да! — беше си скъсал днес ризата на бодливия тел на футболното игрище. И това не може да бъде — баща му никога не обръщаше внимание на такива работи.
— Преди малко идва при мене бащата на Юлия! — заговори тон строго.
Пешо си отдъхна — такава значи била работата!
— Оплака ми се от тебе! Викал си на Юлия „буржоазка“? Вярно ли е това?
Вярно е — отвърна учуден Пешо. — Пък тя си е буржоазка…
В очите на баща му мина внезапно сянка от смях.
— Кой ти даде на тебе право да кръщаваш хората с имена? — попита той все пак доста понамръщен. — Отде накъде Юлия ще бъде буржоазна?
— Ами тъй… Как тъй?
— Все ходи с едни роклички, с едни панделки, все нещо се цупи… Кажеш и две думи — току заплаче. Отново сянка на смях се мярна в очите на баща му.
— Сещам се аз какви ще са тия думи…
— Ама нищо лошо не съм и казвал… Все се завира да играе с нас… Уж казва, че била милосърдна сестра, пък веднъж трябваше да пренесем един ранен… Добре, казвам, качвай се на самолета…
— Какъв самолет?
— Кофата за боклук — отвърна с досада момчето. Качван се казвам, трябва да бързаме, на хората им изтича кръвта. А тя не нека! Щяла да си изцапа рокличката. Че за какво ми е такава буржоазка, дето си мисли за роклите, когато на хората им изтича кръвта.
Тоя път баща му наистина се засмя.
— Слушай, глупчо, ти вече не си толкова малък! — каза той усмихнат. — Играта си е игра, пък момичетата са момичета! На тях не им е така развинтена фантазията като вашата… Защо трябва да обиждаш милото момиченце?… Аз те знам, ти имаш високо мнение за себе ся, но Юлия е по-добра от тебе и ако беше на твоите години, сигурно щеше да бъде и по-умна…
— Брей! — възкликна Пешо, но не можа да каже нищо повече — толкова тежка беше обидата.
— Тъй е, тъй е! — поклатя глава бащата. — Ако беше умен, нямаше да обиждаш детето, само защото не искало да си папа рокличката заради вашите фантазии… Ти защо не и постла палтото си, кавалер такъв!
— Аз не съм кавалер! — отвърна сопнато Пешо.
— Аааа, виждаш ли, обиждаш се, че те наричам кавалер? Таткова ти е на тебе умът! Аз като бях на твоите години, бях кавалер, пък и сега съм кавалер, признавам см!
Пешо зяпна в баща си — така чудно му се видя, че баща му може да бъде някакъв си кавалер! Та само мамините синчета и буржоата са кавалери! От де накъде един истински мъж ще бъде кавалер? Истинският мъж даже не говори с разви там момичета и не знам какви си!
— Няма какво да се пулиш! — усмихна се баща му. — Точно тъй е… Юлия е по-малка от тебе, ти трябва да я пазиш като… цветенце, косъм да не даваш да падне от главата й—… Ако я обиди някой, трябва да се хвърлиш като орел, пък дори бой да изядеш за това, ще ти кажа браво — мъж си, а не хаплю!
— Не съм хаплю! — отвърна мрачно момчето.
— А може пък и да си хаплю! — отвърна сърди го — Баща му. — Щом слагаш играта по-високо от най-простото човешко задължение, може и да си хаплю. Вместо да пазиш Юлия от обиди и оскърбления, ти сам се нахвърляш върху нея с несправедливи обиди…Защо да е буржоазка? Защото се пази чиста ли? Или защото е чувствителна? Нейният баща е един добър български учен, получил е Димитровска награда! Това знаеш ли?
— Знам…
— А знаеш ли, че Юлия е пионерка? Пешо замълча.
— Знаеш ли? — сопна се баща му.
— Знам…
— Толкова по-зле за тебе…
Баща му помълча малко, после отново заговори със сериозен глас.
— Утре ще отидеш при нея и ще и се извиниш! Ясно ля ти е?
Пешо почервеня като рак. — Всичко — само не това! Как може дотам да се унижи, че да иска извинение от някакво си момиче! По-хубаво е да му отрежат едната ръка, отколкото тъй да го унижат.
— Не искам! — каза той глухо.
Баща му отново помълча, дълбоко замислен.
— Добре, иди си в стаята! — каза той студено. — Аз не те насилвам, това не ми е работа… Но не искам да ме занимаваш със себе си, докато си на това мнение…
Пешо мълчаливо излезе. Макар да бе здраво изморен, тая вечер той заспа едва след полунощ. Чувствуваше се огорчен и обиден, тежаха му думите на баща му. Да го нарекат „хаплю!“ Може ли такова нещо? Не, ще види той дали е хаплю, когато… когато замине за Корея! Но кой ще го пусне да отиде чак в Корея? Или пък да отиде на границата, да залови там диверсант! Да, това е най-хубаво! Тогава вестниците ще пишат „детето—герой“ или пък „малкият смел българин, горещ патриоти Ох, само как Ще дойде тогава при него баща му, как виновно ще го погледне, как виновно ще измърмори: «Не, не, Пешо, ти не си хаплю, ти си истински герой колко се гордея, че си мой син!» А тогава той — Пешо — ще стои пред него бледен и горд и нищо няма да му отговори.
Момчето изтри внезапно бликналата сълза и изведнъж ясно си представи сражението, в което ще плени диверсанта. Другите са залегнали, не смеят да мръднат, а той гордо върви напред, не трепка от куршумите, кои-то Свирят край ушите му! Всички го гледат и се чудят: «Ееей, какъв герой, божичко, какъв герой!» Тия мисли бяха толкова приятни, че той започна да забравя обидите, сънят натежа на клепачите му.
Малко преди да заспи, Пешо сърдито си припомни за Юлия. Тя е виновна за всичко, тя! И ако случайно го убият в сражението, пак тя ще бъде виновна. Внезапно той си припомни русата главица с падналата до раменете къдрава коса. «Косъм да не даваш да падне от главата и!» Той се усмихна, някак съвсем неочаквана нежност сякаш заля сърцето му.


> ЧОВЕКЪТ С БЕЛИТЕ ДРЕХИ

Пешо си спомни за сменения ключ едва на другия ден към обед. Той бръкна в джоба си, за да извади оттам някакво стъклено топче, напипа ключа и веднага спомените нахлуха в главата му. Ой, горкият човек! Та нали той каза, че това му е единственият ключ? Трябваше досега да го намери, да поправи грешката! Може би всичка в къщата са излезли и като се върнат — няма да могат да отворят вратаа!
Но как да намери човека с белите дрехи, когато не знае името му? Изведнъж той си припомни с необикновена яснота — пълничък, закръглен, с широко, леко подпухнало лице, такова, каквото имат кьосетата, и като че ли покрито с мрежа от многобройни гънчици. Пешо се намръщи — нещо неприятно имаше в спомена, но вече не можеше да разбере какво е то — може би външността му, може би мазният поглед, може би фалшивото му любезно държане. Споменът беше толкова неприятен, че Пешо изведнъж се изпълни с неприязън. Такъв човек не заслужава май да го търсиш. Ще отидеш при него, ще му дадеш ключа, а той ще го грабне, без дори да поблагодари. По-добре е Пешо да чака, пък нека онзи го търси.
Все пак, като поразмисли малко, Пешо реши, че един пионер не бива да постъпва така. Нищо, нека сам той да го потърси! Вярно, че не знае името му; но нали знае къщата му. Коста, синът на портиера, познава всички хора в кооперацията, лесно ще го намерят. Като стигна до това решение, Пешо бързо се запъти към голямата бяла кооперация, в която живееше един от най-добрите му приятели — синът на портиера. По това време той обикновено заместваше баща си.
Но Коста не беше в портиерската стаичка, макар тя да беше отключена. В такива случаи през зимата той обикновено е при парното отопление, където «поддържа налягането», но къде може да бъде сега? Пешо се запъти към задното дворче, но внезапно спря на прага, едва ли не се върна назад. Там той само за миг бе зърнал кокетната карирана рокличка на Юлия.
Момиченцето не беше само. Коста седеше върху купчина тухли и намръщено дялкаше с дребно ножче челик. Босите му крака, тънки и сухи, бяха свити почти до брадата, на намръщеното му лице ярко бе изписана досада. Нямаше никакво съмнение, че тази досада бе предизвикана у него от Юлия, макар тя да се правеше, че не забелязва нищо. Момиченцето стоеше на един крак, другия размахваше широко напред—назад и внимателно се взираше в портиерския син. И двамата не забелязваха, че Пешо стои изправен до вратата и се колебае — да се върне ли, или да отиде при тях.
— Днеска къде ще ходите? — попита внезапно Юлия.
— Никъде — отвърна мрачно Коста, без да вдига очи от челика си. — Днеска цял ден съм на работа.
Юлия помълча.
— Аз пък си мислех, че днес ще ходите на тавана…
— На какъв таван? — с такъв безучастен вид попита Коста, че веднага се издаде.
— Горе на тавана на кооперацията…
— Може! — отвърна с досада Коста. — Тебе кой ти каза?
— На мене ли? — трепна Юлия. — Ами че никой — аз просто тъй, попитах.
— Кой ти каза? — сърдито настоя Коста. Юлия престана да люлее тъничкото си краче.
— Ако искаш да знаеш, Бебо ми каза — отвърна тя предизвикателно. — Вие си мислите, че като не ми казвате, та няма кой да ми каже…
— Добре, добре! — поклати заканително глава Коста. — Тъкмо и на него вече нищо да не казваме!
— Ами мене ще ме вземете ли? — вече с напълно миролюбив той попита Юлия.
— Къде да те вземем?
— Как къде? Ами че на тавана!
— Не може! — отсече сърдито Коста.
— Защо да не може?
— Ей тъй — не може! Първо, момичета не вземаме и второ, за какво да те вземаме? Веднага ще си изцапаш рокличката и ще се разцивриш…
— Ама аз ще си облека старата рокля! — с последна надежда настоя Юлия.
— Не може! — отново строго отсече Коста. — И хич не ги обичам тия, които се завират, без да ги каниш!
Юлия безпомощно отпусна рамене. Наистина има ли по-голямо удоволствие от това да тършуваш по старите тавани! Само колко е тъмно и… страшно — не, не е страшно, интересно е… Навсякъде висят стари дрехи, търкалят се счупени столове, празни бутилки, изтърбушени канапета, кафези, ютии без дръжки, пробити тенджери и какво ли не още. Като се поразтърси малко човек, какво ли не може да намери — някоя кукла без глава, кутия за бои, голям кристал, пощенски марки, дори някой хербарий с най-интересни растения, забравени там от много години. Как сега да изпусне такова рядко забавление?
— Моля ти се, Коста! — каза Юлия почти разплакана. — Пусни ме да дойда с вас! Ако ме пуснеш, ще ти дам една много интересна… работа!
Едва сега момчето вдигна глава и я погледна.
— Каква работа? — попита той сериозно.
Но Юлия още не бе намислила каква именно.
— Ще ти дам… ще ти дам… а-а-а… една карта на Америка!
Коста примигна — толкова голямо бе изкушението. Хубаво е човек да има карта на Америка. Четеш например роман от Майн Рид и веднага намираш там или река, или пустиня, или грамадно езеро, или пък водопад…
— Ох, не може! — въздъхна Коста явно разколебан.
— И ще ти дам още — забърза Юлия, — ще ти дам да ми поправиш самопишещата писалка!
Това вече беше много, Коста усети как ръката го засърбя. Отдавна не беше поправял никаква писалка и ако му падне сега една в ръчичките… Тъкмо бе решил да се предаде и погледът му внезапно попадна на вратата, съзря Пешо, който се взираше в него с мълчалив укор.
— Дума да не става! — отвърна той бързо и етана от мястото си. — Здрасти, Пешо!
Юлия бързо като кукла се обърна на петата си. Лицето и изведнъж пребледня, очите и широко се разтвориха. Пешо я изгледа мълчаливо, после навъсено из—бърбори:
— Не бой се, няма да те изям!
Но момичето все още го гледаше уплашено, готово всеки миг да хукне.
— Казах ли ти, че нищо няма да ти направя! — с досада повтори Пешо и направи няколко крачки напред. — Каквото било — било…
Настана неловко мълчание. Лицето на Пешо потъмня съвсем, устните му се свиха.
— И още едно нещо искам да ти кажа… да ти се извиня! — започна той глухо.
— Ах, моля ти се, за какво ще ми се извиняваш! — запелтечи разтревожено Юлия. — Не трябва да ми се извиняваш!
— Не, не — трябва! Искам да кажа, че не си буржоазка… Щом си пионерка — значи не си буржоазка.… Може да си глезла, ама то е вече друга работа…
Юлия го погледна недоверчиво, после се приближи съвсем до него.
— Ами тебе… биха ли те? — попита тя простичко. Пешо почервеня. Ето значи как тя си обяснява неговото извинение.
— Как тъй ще ме бият! — възкликна той възмутен. — Мене никога не ме бият!
— А пък мене ме потупват понякога — каза просто—сърдечно Юлия. — Случва се.
— Тебе може! — съгласи се мрачно Пешо и погледна към Коста. — Хайде ставай, искам да те питам нещо!
— А да дойда ли с вас на тавана? — каза внезапно Юлия, като го гледаше с надежда в очите.
— Не може! — намръщи се Пешо и добави сухо: — Веднага гледаш да използуват!
Двамата отидоха в портиерската стаичка. От няколко месеца за децата нямаше по-интересно място в кооперацията от стаята на портиера, макар тя да беше тясно и тъмно помещение, свряно между асансьора и стълбището за мазето, със също такъв тесен, отдавна немит прозорец, обърнат към задния двор. Но нито теснотата, нито слабата светлина, която едвам се процеждаше през стъклото, не можеше да наруши очарованието, което тая стаичка имаше за момчетата.
Откакто бай Цеко, бащата на Коста, бе привлечен на работа в профсъюза на портиерите, длъжността му в кооперацията изпълняваше неговият син. Пешо и до ден днешен завиждаше на приятеля си за чудната ловкост, с която той изпълняваше портиерските си задължения. Докато децата играеха весело на улицата, Коста стоеше пред «портиерската» и на лицето му се сменяваха последователно ту любезна услужливост, ту ледена сериозност — в зависимост от това, дали поискваха от него справка или заминаваха нагоре по стълбите, без да му обърнат внимание.
Понякога дълго време, особено следобед, никой не минаваше по «стълбището. Но дори и тогава за Пешо бе интересно да седи там заедно с Коста и да наблюдава безбройните илюстрации, залепени по стените на тясната стаичка. Там имаше всичко — футболният отбор на „Ударник“, Затопек на Олимпиадата, боят на Пап с американския негър Уеб, Московската обсерватория, вулканите в Камчатка, Байкалското езеро, танкова атака при Сталинград, летецът Мересиев и още много неща, които бяха станали на момчетата съвсем близки.
Те и сега отидоха в стаичката, затвориха вратата почти пред носа на Юлия и важно се разположиха на столовете.
СКАКАЛЕЦ (Йордан Радичков)

СКАКАЛЕЦ

 



Необходимо пояснение: Пред мен е специалният космически брой на вестник "Работническо дело". Април 1979 г., екземпляр 000 000. Този нулев брой на вестника бе сложен в космическия кораб, с който излетя българският космонавт Георги Иванов. Месец преди това бях помолен от редакцията да напиша разказ за специалния брой, предназначен за четирима читатели-космонавти. Съдбата не бе благосклонна към нас, тя не ни оставя ни миг време, за да може да се прочете вестникът в Космоса. Вестника ние разгърнахме и прочетохме на земята. Бях направил малка рисунка, гледах ту нея, ту препрочитах разказа, спирах се на отделни думи и изречения, търсех в тях допълнителен и суеверен смисъл, защото тежка за нас бе първата ни космическа одисея, но и героична бе, разтърси тя всички ни дълбоко и откънтя тревожно във всяко сърце. Всеки народ изстрадва сам себе си, ние не правим никакво изключение, и всеки народ сам отвоюва победите си, опитите си за летене и приземяване. Сега, като препрочитам отново разказа, предназначел за четене в Космоса, си мисля, че е добре, гдето героят подхвръкна като скакалец от покрива на къщата и чувам как в бебешките люлки на Аврамови махали се носи тихо жужене. Бебетата са повити като какавиди в снежните си пелени, но под мишниците им никнат невидими крилца, тихо жужат с тях бебетата и чакат деня, когато ще се покатерят по покривите на къщите, ще обгледат отгоре света н примамливата небесна синева и да не се учудим един ден, ако някое от момчетата отхвръкне отново и изчезне в небесната синева.

А ето и самия Скакалец:
Още преди няколко години Институтът за социални проучвания забеляза, че махалите, колибите и колибарските селища, пръснати в планините, са селища със затихващи функции, тоест - те нямат никаква перспектива за развитие, а се оставят на доизживяване, тъй както стари обуща не могат да се подновят, ами се оставят на доизносване, докато им изпопадат токовете и се отпорят подметките им. Научната социологическа мисъл прободе тия селища, както се пробожда насекомо с карфица, класифицира ги върху смъртния им одър и на тях не им оставаше нищо друго, освен да се подчинят на публичното пророчество и да притихнат, като оставят подир себе си само студени и пусти огнища. (Амин!)

Това науката, подобно на петричка врачка, го предсказа много определено, обаче махалите и колибите не можаха да го разберат, ами продължаваха да живеят естествено и просто своя колибарски живот. Не зная как точно е било по другите махали и колибарски селища, но за Аврамови махали мога да кажа, че ни една функция не затихна. През пролетта джанките в градините нацъфтяха отново, пчелите излязоха от кошерите, изпълниха въздуха с жужене, петлите зачервиха гребените си, закукуригаха гласовито, покачени върху оградите, два щъркела се появиха в небето, изрисуваха няколко кръга над Аврамови махали и се спуснаха в ланското си гнездо; в дворовете подтичваха и блееха агнета, овните притуриха още по един пръстен върху извитите си рога, та станаха съвсем витороги, старият Аврам Вдовеца си доведе млада вдовица, всички го виждат как реже с бичкия на двора, дялка, спре се да се ослуша, пак почва да дялка, кове или реже - той сковава дървено магаре посред двора. Новата му стопанка слиза чевръсто по стълбите и говори, вади вода от кладенеца и продължава да говори, та е трудно да се разбере дали вителът на кладенеца цигука повече, или стопанката говори повече от витела. Щъркелите тракат в гнездото, пригласят на говорещата стопанка, пререждат клечките на гнездото, поправят и ремонтират, обгърнати в свенлив дим. Лани, когато Аврам Вдовеца беше още вдовец, тежък и мрачен дим излизаше на тласъци от комина му, а ето тази пролет димът е свенлив и не люти тъй остро в очите. Друго е, кога женска ръка стъкне нежно огъня в огнището!

През отворените прозорци на къщите се чува как някъде реве бебе, в един двор на тънко въженце се развяват от вятъра снежни пеленки, всяка къща дими миролюбиво със свой собствен дим или още по-точно: със свой собствен почерк изписва собствената си биография върху небето.

Ни следа от затихващи функции, ами, напротив - и най-простият човек, ако погледне отдалеко Аврамови махали, ще види как всяка функция функционира нормално. Дори свраката, която лани отгледа петима разбойници под носа на самите махали и като влашка циганка крадеше непрекъснато от дворовете храна за разбойниците си, дойде и тя да потегне гнездото, сума тръне отмъкна от оградите, ходи за кал в дола да измаже гнездото, ходи да види също така новата невеста на Аврам Вдовеца и по всичко личеше, че и тая година ще отглежда млади разбойници и че никак не е запозната с прогнозите на Института за социални проучвания.

Земята постепенно се е затоплила, стоплиха се и каменните зидове, на един зид Аврамко глухонемият съзря зелено гущерче как се припича, погна той гущерчето, вейна се като крило върху зида и в миг го прибра в капата си. Старци седяха на припек, примижали срещу слънцето и срещу новата невеста на Аврам Вдовеца, повикаха с ръце Аврамко при себе си да покаже какво е скрил в капата си. Аврамко, подвижен и лек като скакалец, мигом се понесе с босите си нозе към старците. Магия някаква се просмукваше в топлия и пълен с пролетни миризми въздух, и самият Аврамко като някаква магия се носеше, лек и подвижен между зидовете. Старците примижаваха насреща му и тихо въздишаха, на неговите години и те така като скакалци леко се носеха из Аврамови махали, та само тук и там докосваха с пети земята. Сега съвсем се бяха спешили, всички до един облечени в еднородни костюми с тесни ревери.

Това бяха неизносените костюми на синовете им от града, пратени на старците в махалите за доизносване, както се пратиха например старите телевизори "Опера" на доизживяване и вечер от всяка къща можеше да се чуе как кихат, кашлят и заекват старите апарати и пълнят махалите с черно-бели изображения; както например и някоя друга стара мебел се изпрати, та почти във всяка къща може да се види фотьойл (боже, каква трудна дума за написване и още по-трудна за произнасяне!), в който стопаните повече се препъват, отколкото да седят; и някоя бабичка може да се види с износен анцуг и обуща с токове, подарени й милостиво от снахата за доизносване. В дъждовно време шушляк тук и там ще се появи, защото и него модата прогони от града, та тръгна той да се скита немил-недраг из махалите, колибите и колибарските селища.
Аврамко също тъй не бе запознат с прогнозите за затихването на функциите. Млад и напет бе, подвижен и бърз, русоляв, рошав, синкави бяха очите му, прелестно се вторачваха те в човека, пълни с подвижни пламъчета и сенки. Момъкът не можеше да говори, но като ръкомахаше и гледаше право в очите събеседника си, той не само с ръце, ами и с очи му говореше или доизказваше това, което ръцете му не бяха в състояние да кажат. Светла бе ризата му, чистичка, и панталоните му бяха чистички, макар и възкъси. Като стигна при старците, разтвори той капата да видят какво има в нея. Старците надникнаха и видяха в капата зеленото гущерче, свито боязливо на дъното. В топа време при групата пристигна възсух старец, облечен в официален черен костюм, силно втален в кръста - той износваше абитуриентския костюм на внука си. Старецът водеше подире си жълтоока млада коза, козата дъвчеше дървена щипка за пране вместо биберон. Той чукна с пръст Аврамко по челото и къде с думи, къде с ръце му викаше: "Аврамко, Аврамко, стига си смитал зелени гущери от зидовете, ами си намери някоя глухоняма Аврамка, да задими и твоят комин, па един ден и Аврамчета да плъпнат из двора ти и да надуят гайдите!" Аврамко клатеше глава, ама тъй я клатеше, че не мож разбра съгласен ли е или не е съгласен. Най-старият от групата рече: "Оставете момчето, не е то още за женене, на него акълът му изглежда възглупав. Той във всякоя детинска игра ще се набута, ако децата играят на прескочикобила, и той ще иде да играе с тях, ако прескачат локвата, и той ще иде с тях да прескача..."

Аврамко оглеждаше усмихнат старците, но изведнъж престана да ги гледа, вторачи се в нещо над главите им. Те се обърнаха и видяха високо зад себе си деца, покачени върху един стар навес, покрит с каменни плочи. Децата канеха някак тайно, само със знаци Аврамко при себе си, когато видяха, че той ги забеляза, засилиха се всички вкупом и скочиха от навеса, като всяко поотделно размахваше ръцете си, все едно, че хвърчи. Где пропаднаха, дявол ги знае! Отстъпи назад Аврамко, засили се, прескочи зида и потъна и той в дън земя при децата!

Невестата  на Аврам  Вдовеца се появи отново на двора, като говореше; Аврам спря да сковава дървеното магаре, заслушан в говора на невестата си, запали цигара и тръгна към старците, седнали на припека. Детски гласове се чуха изпод навеса, децата канеха възглухия Аврамко да се качи с тях на покрива ето по оная сенарска ритла, за да видим, като се засилваме отгоре, кой най-далеко ще скочи. Край навеса имаше стара слама, децата скачаха в сламата. Един от малчуганите се качи по сенарската ритла върху покрива, искаше да покаже колко далеко отскача, той бе с червен елек, разкопчан, като се засили, разтвори елека си, та заприлича на червено крило, помахваше с него, все едно, че подхвръкна и се бухна в старата слама пред навеса. "Еееей!" - чу се груповото възкликване на децата.

Старците видяха как вкупом деца и Аврамко се покатериха върху навеса, наредиха се те горе на билото, почнаха да размерват нещо с крачки, побутваха Аврамко пред себе си, момъкът ръкомахаше много оживено и енергично, той искаше да разкаже с ръцете си на децата нещо извънредно важно, но децата, изглежда, не разбираха цялото красноречие на жестовете му. Старците и те не всичко разбираха, забелязаха обаче, че момъкът все повече и повече се повдига на пръсти. Той плю на ръцете си, засили се, чу се как тупат голите му пети по каменните плочи на покрива, вейна се отгоре, без да спира да ръкомаха, по едно време почна да маха и с ръце, и с крака, като че се мъчеше да се залови с ръце и с крака за въздуха. Замете пътьом една цъфнала джанка в двора, бръмнаха сърдито пчелите в джанката, докосна с боси нозе копа сено, без да спира да ръкомаха, от колата се намери върху покрива на следващата къща, с големи скокове пробяга по билото на къщата, събориха се с трясък няколко керемиди, но той не им обърна никакво внимание, а продължи да се носи като скакалец от покрив на покрив. Когато стигна края на махалите, всички видяха как Аврамко маха отчаяно с ръце и с крака, сякаш иска да покаже на всички, че вече се държи със зъби и кокти за въздуха. Успя да се задържи, премина лъкатушно и бързо над нацъфтелите трънки и джанки и, без да спира да ръкомаха, започна постепенно да се отдалечава от Аврамови махали.
Пълно слисване настъпи в махалите. Новата невеста на Аврам Вдовеца спря да говори в двора, децата насядаха смълчани върху каменните плочи на покрива, единият щъркел подскочи от гнездото, направи кръг и пак кацна в гнездото.

"Той май че подхвръкна!" - рече старецът с вталения абитуриентски костюм, а жълтооката коза до него спря да дъвче дървената щипка за пране. Най-старият от старците се обади: "Той хвръкна, като че говореше!"... Появиха се жени, нададоха викове, смъкнаха децата от покрива, свалиха сенарската ритла, всяка жена хвана здраво за ръка детето си. Премина вятър, посипа махалите с бял цвят от джанките, старецът с абитуриентския костюм се наведе над Аврамковата капа да хване гущерчето за опашката. И щом той го хвана, дръпна се силно зеленото гущерче и се стрелна право през краката на хората, а опашката му остана в ръката на стареца. Пусна я той на земята, опашката постоя, постоя и подрипна нагоре. Хората леко отстъпиха.
Опашката пак постоя, постоя и отново подрипна нагоре.

Оттогава ни някой видя Аврамко, нито пък се чу нещо за него. Старите забраниха на децата да се качват по покривите, уж че можело някое дете да падне и да се пребие, а всъщност те се боеха, че като играят по цял ден горе по покривите и подрипват, може изведнъж някое от децата да отхвърчи като скакалец. Но колкото и старите да се стараеха да спешават децата, тук или там те все откриваха по някой малък разбойник, прокрадвал се тайно горе на покрива. Седи малкият разбойник с обелен нос горе на билото, подсмърча, бленува, наоколо му Аврамови махали димят миролюбиво с комините си, старците продължават да износват едноредните костюми на синовете си и ако човек обгърне с поглед цялата спокойна и епична картина, ще разбере, че няма скоро да затихнат функциите на махалите, на колибите и на колибарските селища, защото, ако те затихнат, кой тогава ще остане да клечи горе по покривите като скакалец и кой ще доизносва едноредните костюми на градовете?

 

Йордан Радичков

 

В един есенен ден по шосето (Павел Вежинов)
В един есенен ден по шосето


Белият стол нямаше облегало, усещах целия си гръб изтръпнал. Бях стоял тук повече от час и през цялото време той нито веднъж не помръдна в тясното си легло. Може би затова чаршафите му бяха така гладки, сякаш в тях лежеше не човек, а труп.
— Няма смисъл — каза той уморено. — няма никакъв смисъл в цялата тая история…
Исках да му възразя, но усещах, че нямам сили. Той помълча малко, после продължи без никаква връзка:
— Всичко, което наричаме субективен живот, е всъщност нещо съвсем нереално… Както са нереални облаците, отразени в гладкото езеро. Ако езерото се развълнува и отражението изчезне, това не означава, че са изчезнали и самите облаци… Всичко, което се е случило на неговата повърхност, е смърт без значение…
— И все пак трябва да се живее — отвърнах аз безсмислено.
— Защо?
— Защото така е естествено…
— Сигурно си прав! — отвърна той колебливо. — Естествено, но безрадостно. Излизаш от нищо, съществуваш и се превръщаш отново в нищо… Друго е, разбира се, ако пристигаше до някаква цел, в която да се осъществи собственият ти смисъл…
Аз замълчах. Голямата бяла стая бавно потъмня, някъде в далечината се чу тътен. Само неговото лице си остана все тъй бяло, с чисти, гладко обръснати бузи, с трепкащи ръждиви клепачи. Той погледна към прозореца и каза тихо:
— Идва буря, трябва да си вървиш…
— Нищо — отвърнах аз. — С кола съм, няма значение…
— Не, не — върви… Пътят ще стане хлъзгав, опасно е…
Наистина като че ли нямаше смисъл да стопя вече и малкото, което с толкова труд бях изградил. Станах и храбро му протегнах ръка, но той се усмихна посърнало и не подаде своята.
— Върви, върви!…
Доктор Веселинов беше в кабинета си, наведен над своите рентгенови снимки. Тая, която държеше в ръката си, кой знае защо, ми напомни на далечна, разсеяна в черния мрак, галактика.
— Има ли напредък? — попита той, без да повдига глава.
— Мисля, че има — отвърнах аз несигурно.
— В края на краищата трябва някак си да го убедите — каза той. — Операцията е все пак някакъв шанс. Макар и нищожен!…
— Да знам — казах аз.
Едва сега той се поизправи и ме погледна със своите странни очи с цвят на зехтин…
— Сега разчитам само на вас… За негова собствена воля не бива да се говори…
Излязох навън с душа, натежала от болнични миризми и тревоги. Над дефилето наистина се бяха надвесили черни буреносни облаци, но тогава не им обърнах внимание. Къси, нервни вихрушки танцуваха по циментовия двор и заливаха с прахоляци колата ми. Тъкмо потеглих, и закапаха първите капки — едри и силни като летящи куршуми. Едва тогава ми мина през ума, че гумите ми са съвсем изтъркани. Не се тревожех особено — така отпаднал и угнетен се чувствувах след тежкия разговор. Изтеглих колата на заден ход и бавно запъплах по стръмнината.
Бурята ме завари още в първите километри. Беше позакъсняла септемврийска буря, но пълна с грохот и трясъци. Върху предното стъкло се заизливаха такива потоци вода, че се принудих да спра. Отбих внимателно колата на червеникавия банкет и угасих мотора. Дъждът все тъй плющеше, трясъците следваха един след друг. Познавах тия бури в кънтящото искърско дефиле, някога ги обичах. И все пак бях направил добре, че спрях. По асфалта течеше като река черна искряща вода, която от време на време блясваше с мъртвото отражение на мълниите. Оттатък асфалта, без никаква преграда, идваше червената, дъхаща на изпарения пропаст. От мястото си не виждах нейното дъно, но бях сигурен, че там колата ми не би изглеждала по-голяма от детска играчка.
Отворих страничното стъкло и се поотместих от кормилото, за да не ме пръска дъждът. После запалих цигара и се облегнах назад. Чувствувах се много гадно в тоя момент, мисълта за смъртта не ме напускаше. Той се беше примирил с нея и това беше най-страшното. Никак не разбирах какво значи това — да се примириш със смъртта, — нито пък можех да го усетя. Дрехите ми все още издаваха противната миризма на санаториума, чувствувах, че ми се гади. А какво би станало, ако тръгнех внезапно направо към пропастта? Всеки би нарекъл това безумие. А тогава защо да не е безумие всичко, което вършим в своето съществуване? Ето това е може би, което има в душата си моят приятел. Рамената ми леко потрепераха и аз побързах да затворя стъклото.
Най-после бурята като че ли попремина. Все още валеше — слаб дъжд, носен от вятъра, мътен и сив. Отново запалих мотора. Там някъде далече на запад в гъстата маса на облаците навярно се беше отворило малко прозорче, защото асфалтът порозовя. Потеглих бавно по стръмнината, след това постепенно усилих хода. В тоя момент съвсем бях забравил моите гуми, които така приятно свистяха по наводнения асфалт. Розовината още повече се усили, червеникави изглеждаха дори ниските брезови горички, които растяха по планинския склон.
Не бях изминал може би и два километра, когато за пръв път видях човека. Зърнах го отдалече — вървеше от лявата страна на пътя, леко приведен и унил, съвсем сам сред околната пустотия. Така както го гледах откъм гърба, стори ми се възрастен човек, почти старец. Фигурата му беше суха, раменете охлузени, в мършавата му шия се усещаше напрежението на стария вол, който безнадеждно мъкне нанякъде колата си. Когато наближих съвсем, забелязах, че е облечен в груб, износен панталон и в брезентово яке. На гърба си носеше мръсна, полупразна раница, която висеше на кръста му като зелена, отбрулена от бурята круша. Бях го вече отминал, когато неочаквано и за себе си спрях. Наистина преди години често взимах в колата си случайни хора, но отдавна не бях го правил. Не ми се вярваше да съм станал по-равнодушен, може би малко по-мързелив. Но все пак тогава спрях. Усетих как при внезапния удар на спирачката колата лекичко се подхлъзна, но отново не обърнах внимание. Без да бързам, отворих вратата и погледнах назад към стареца. Всъщност не беше старец, навярно нямаше и шейсет години. Както очаквах, лицето му беше доста мършаво, силно набраздено, почти грубо, като лицата на старите гъбари, които през всичките сезони скитат из тия гори. Човекът ме погледна бегло, но продължи пътя си, навярно не беше помислил, че спирам заради него. Направи ми впечатление, че не изглеждаше много мокър, навярно се беше прислонил някъде през бурята.
— Качете се! — казах аз. — Стига да съм по пътя ви…
Той погледна със съжаление калните си обуща.
— Ще ви изцапам…
— Нищо, качете се…
Човекът колебливо приближи колата. Обърнах се и му отворих задната врата. Отново ми направи впечатление, че дългополото му яке е почти сухо.
— Благодаря — каза той тихо и седна отзад.
Но не свали раницата си — това също ми направи впечатление. Навярно го беше страх, като слезе, да не забрави в колата своите гъби. Или пък изобщо не се беше качвал в кола, та нямаше и такива навици.
— За къде сте? — попитах аз, колкото да кажа нещо.
Човекът не ми отговори веднага.
— Без посока — отговори той. — Накъдето ме отвее вятърът…
Това бяха простичките думи, но гласът му все пак ме учуди. Такъв обработен и културен глас би могъл да има най-малкото някой бивш гимназиален учител.
— Тъй е по-добре — отвърнах аз. — Защото съм само до Владо Тричков…
— Да, знам — каза човекът. — Вие имате там вила…
— Извинете, да не би да се познаваме?… Аз съм много слаб физиономист.
— А, не — вие сте ме виждали — отвърна той. — Но аз ви видях веднъж с вашата въздушна пушка…
Стана ми неприятно. Наистина преди две години бях купил такава пушка за сина си, но не се успокоих, докато не изтребих врабците из цялата околност. Тоя спомен ми тежеше и колкото повече минаваше времето, толкова повече ме потискаше.
— Да, вярно е — измърморих аз недоволно. — Бяха ме хванали тогава някакви бесове…
Имах чувството, че човекът зад гърба ми се усмихва. Опитах се да го погледна в огледалото за обратно виждане, но той не беше в полето ми.
— Тая страст у хората май ще изчезне последна — отвърна той тихо.
— Коя страст?
— Тая — да се убива.
Гласът му звучеше меко, без никакъв укор.
— Е, много е да се каже убийство — измърморих аз обидено. — Всъщност това е лов.
— Е, да — лов — съгласи се той. — Но в края на краищата изчезва някакво живо същество…
Обърнах се и го погледнах. Стори ми се още по-тъжен и унил, очите му разсеяно гледаха някъде през стъклото.
— Вие да не сте вегетарианец? — попитах аз глупаво.
— Не съм — отвърна той. — Пък и не виждам смисъл. Преди години измъчвахме конете и застарели, ги давахме на касапите. И все пак страната беше пълна с коне. Сега ги заменихме с трактори… И какво спечелиха от това конете? Нищо, разбира се… Може би след някое и друго десетилетие коне ще има само в зоологическите градини…
— За съжаление, тъй е — казах аз.
— Наистина за съжаление… Доброто в природата е нещо безкрайно трудно за определяне…
Никога не бях очаквал такива думи от толкова простичък наглед човечец. И изведнъж ми се стори странно, че досега не бях чул нищо за него. Ако живееше някъде наоколо, както изглеждаше, как можеше да остане незабелязан? При всички случаи в тоя човек наистина имаше нещо загадъчно.
— Вие наблизо ли живеете? — запитах аз.
— Не, не съвсем — отвърна непознатият.
— Стори ми се, че сте излезли наоколо от някаква къща…
— А, не. Защо?
— Ами дрехите ви бяха почти сухи, когато се срещнахме.
— Да, съвсем забравих, че се занимавате и с криминални истории — отвърна той шеговито.
Това беше наистина прекалено. Аз се обърнах отново, погледите ни се срещнаха. Стори ми се в тоя миг, че никога досега не бях виждал такъв спокоен и проницателен поглед. И изведнъж нещо в очите му трепна.
— Внимавайте! — извика той.
В гласа му нямаше уплаха, аз не се стреснах. И едва в следния миг усетих, че колата се е подхлъзнала. Бързо се обърнах напред. Тъкмо бях започнал да слизам по дълъг и доста стръмен наклон, който се губеше някъде из завоите. Сега колата летеше с все сила надолу без никакво управление. Даже не успях да помръдна. И друг път ми се беше случвало да изпитвам такива мигове на пълно вцепенение. Просто стоях зад кормилото и нямах в себе си нищо — ни страх, ни мисъл, ни предчувствие. Успях само да схвана, че колата излезе от пътя и литна в пропастта.
Именно литна — това като че ли е най-точната дума. Помня, че дори не успях да затворя очи в очакване на страшния удар. И изведнъж забелязах изумен, че вместо да се срине в пропастта, колата изведнъж повдигна нос и плавно като птица полетя над бездната. Аз само държах кормилото, тя направи лек завой, после се върна над шосето и меко, почти неусетно прилепи гумите си на пътния асфалт.
Един миг стоях като вцепенен. И първата ми мисъл беше, разбира се, че сънувам. Но не — по нищо не приличаше на сън. Аз помнех всичко, виждах ясно замърсения асфалт, покапалите листа, водата, която се стичаше по изровения бряг. Видях и птиците, накацали по телефонната жица, съвсем ясно чух далечното свиркане на влак, който минаваше по дефилето. Но по-ясно от всичко друго виждах бездната, вдясно от себе си, и мътните води на реката, разкаляни от бурята. Сън — не, но може би халюцинация? Не, никога не бях чувал за халюцинации в нормално и бодро състояние.
В тоя миг съвсем бях забравил за човека зад гърба си. И изведнъж чух гласа му, все така спокоен и тих:
— Не, няма защо да се стряскате… Всичко, което стана, е нормално и истинско…
Трепнах и се обърнах. Той все така спокойно седеше на мястото си, сякаш нищо не се бе случило.
— Как така истинско?
— Напълно истинско! — отвърна той сериозно. — Вие сте културен човек, нима не знаете как се нарича това явление?
— Там е работата, че не съществува такова явление — отвърнах аз, все още не на себе си. — Или поне никой жив човек досега не го е виждал…
— Не бъдете толкова сигурен… Чували ли сте нещо за левитацията?
— Е, да, разбира се, но това е някаква факирска шмекерия… И освен това надали го правят с леки коли…
Непознатият се усмихна:
— Да, с колата е по-трудно… Но принципът е същият…
— Искате да кажете, че познавате антигравитационните сили?
— Да, нещо подобно…
— Но за това навярно са нужни огромни енергии — измърморих аз недоверчиво.
— Енергиите съвсем не се изчерпват с това, което хората знаят за тях…
Което хората знаят! Какво искаше да каже с тия думи? Нима той не беше човек? Но какво значение имаха всякакви думи, когато фактът си оставаше факт. Пред очите ми все още бяха калните следи на колата, които завършваха до ръба на пропастта. И вместо да бъда там някъде долу, разбит на късчета, аз мирничко си стоях на пътя, само на няколко метра от мястото на невероятния инцидент. Не съм човек с предразсъдъци, бих признал, че съществува и дяволът, стига да го видя с очите си. Но човекът зад гърба ми приличаше на всичко, но не и на дявол.
— Заради мен ли го направихте? — попитах аз отново.
— Не съвсем точно… Но вие се подхлъзнахте заради мен. Ако не бях се качил в колата ви, може би това нямаше да се случи…
Той се обърна назад и добави:
— Хайде да вървим!…
Аз мълчаливо запалих колата и едва сега си припомних, че изобщо не бях я угасвал. След това включих на скорост и бавно потеглих. Ръцете ми все още леко трепереха. Като изминахме тъй стотина метра, аз отново се обадих:
— Всъщност всеки земен човек, какъвто и да е той, тайно в себе си вярва в чудеса… И едва сега разбрах ясно къде се крие причината. То е, защото не може да се примири със смъртта…
— Това не е кой знае какво чудо — отвърна той. — Нито пък е някакво особено благо. Безсмъртието на съзнанието не е проблем на съществуващата и възможна природа. Проблемът е съвсем другаде…
— А къде именно?
— Много искате да знаете — отвърна той шеговито. — Изобщо проблемът е в самото съществуване…
— А вие земен човек ли сте? — попитах аз внезапно.
Той замълча за миг.
— Интересно е да чуя вашето мнение по тоя въпрос.
— Вижда ми се съвсем невероятно — отвърнах аз. — Това, което вие направихте, хората навярно ще могат да го правят след стотици години…
— Оптимизмът е хубаво нещо — отвърна той. — И все пак не вярвам да е толкова скоро.
— Тогава излиза, че сте пратеник на някаква извънземна цивилизация?
— Логично е да мислите така! — отвърна той.
— И не е ли вярно?
— Защо пък, доверявайте се на своята логика…
— А защо не ми отговорите директно?
— Много просто! — каза той. — Мъча се поне формално да спазвам инструкциите, които са ми дадени.
— Да, ясно! — кимнах аз.
Известно време пътувахме мълчаливо, но през цялото време умът ми трескаво работеше. И все пак интересно е колко бързо и лесно човек се примирява с най-необикновените факти, стига веднъж да повярва в тях. А изглежда, че наистина бях повярвал, макар че разумът ми все още се съпротивяваше. Дъждът бе престанал да вали и за пръв път, откакто бе започнала бурята, срещу мен минаха два камиона. Това като че ли ми даде кураж, аз запитах внимателно:
— Всъщност къде отивате?
— Нали ви казах — просто тъй, обикалям…
— Бихте ли ми дошли на гости?
— Защо не? — отвърна той. — Хора като мен няма къде да бързат…
Наближавахме Владо Тричков. Вече се мяркаха хора, край пътя босо момченце водеше на къса връв едра бяла коза. Както винаги, пред ханчето бяха спрели няколко камиона, отвътре се носеше обичайната врява. Свих вдясно от шосето и тесен неравен коловоз ме заведе до вратата на вилата.
— Пристигнахме! — измърморих аз с облекчение.
Слязохме и поехме пеша по пътеката. На дворната врата нарочно му направих път да мине пръв. Вървяхме двамата между ниските клони на дърветата, които ни докосваха с влажните си листа. Едри земни червеи, розови и измити от дъжда, бяха плъзнали навсякъде и аз забелязах как той внимателно ги прескачаше. Господи! Колко обикновен човек наистина! Всичко в него беше съвсем земно, съвсем делнично — смачканите му обувки, панталоните от извехтял плат, дори раницата, в която навярно криеше своите необикновени съкровища. Наистина дори насън през ума ми не би минало, че ще срещна точно такъв представител на звездните светове.
В хола той свали раницата си и я сложи до мекия стол, на който бе седнал. Аз се разположих срещу него. В момента не чувствувах ни смущение, ни безпокойство, ни респект дори, все едно че вкъщи бе дошъл някакъв стар приятел. Вече можех да го гледам право в лицето, макар че надали печелех нещо от това — и то бе обикновено като всичко друго у него. Той си беше точно човек от плът и кръв — от белите косъмчета в брадата му до ръждивите изрусели клепачи. Изведнъж ме обзе неприятното чувство, че съм станал жертва на някаква мистификация.
— Какво ще пиете? — попитах аз.
— Може чаша доматен сок — отвърна той спокойно.
Наистина имах доматен сок в хладилника.
— С малко водка?
— Не, чист…
— Знаете ли какво друго имам в хладилника?
— Доста е натъпкан — отвърна той шеговито. — Но освен всичко и една чиния с дребна пържена риба.
Това беше напълно вярно. Бях хванал рибата преди няколко дни в началото на Искрецката река. И сам си я бях опържил, макар да не успях сам да я изям.
— Разгеле! — казах аз зарадван. — Да я донеса ли и нея?
— Не, не, мерси, не съм гладен…
— В края на краищата вие сте като мен от плът и кръв… И сигурно огладнявате…
— Не е точно тъй — отвърна той. — Това, което виждате, е по-скоро чудесна имитация…
— Как да го разбирам?
— Ето така!
Той се съсредоточи за миг, после вдигна дясната си ръка и нанесе с дланта си удар по кръглата масичка, която стоеше между нас. Но вместо да се чуе звукът на удара, ръката спокойно мина през твърдата материя, сякаш беше безплътна. Гледах го смаян. Кой знае защо, това ми направи по-силно впечатление, отколкото невероятната маневра на моята лека кола над бездната.
— Сега видяхте какви странни свойства може да има материята — каза той шеговито. — От нея наистина може да се направи всичко…
— Бях чел някъде — измърморих аз поразен, — че това не може да стане.
— И аз го четох — усмихна се той. — Вие наистина не можете. Както и ние не можем безкрайно много неща. Но във вселената всичко може. Освен да се създаде субстанцията, разбира се. Тя съществува и това я изчерпва напълно…
Аз замълчах, в тоя момент даже и мисли нямах в главата си.
— А какво стана с вашия доматен сок? — попита той.
Станах и мълчаливо отидох в кухнята. Като отворих хладилника, най-напред видях моите риби. Взех две кутии доматен сок, две чисти чаши и се върнах в хола. Непознатият все тъй седеше на стола си и гледаше замислено през широкия прозорец. Докато пробивах тенекиените кутии, той все тъй мълчеше, имах чувството, че даже не присъствува в стаята. Най-сетне налях и вдигнах моята чаша.
— Ами да се чукнем!… Макар и с доматен сок…
— Да се чукнем! — съгласи се той.
Чашите звъннаха, той поднесе своята към изпръхналите си устни. И както ми се стори, изпи я с известно удоволствие.
— Сега ще ви задам един неудобен въпрос — казах аз. — Както разбирам, вие не сте тук, на земята, за да помагате на нашата цивилизация с вашите знания. А тогава защо?… За да ни контролирате?…
— Не, разбира се. Да ви контролираме или да ви помагаме по принцип това е все едно и също нещо — да се месим във вашите работи… Но ние никога няма да направим това. Аз съм тук чисто и просто един обикновен наблюдател и безпристрастен информатор на нашата цивилизация…
Кой знае защо тая декларация не ме учуди.
— Тъй си и мислех — измърморих аз.
Той ме погледна любопитно:
— А защо именно?
— По най-простата логика — отвърнах аз. — Сред безкрайната вселена практически трябва да се осъществяват безкрайно число комбинации на материята. И, разбира се, не може да се допусне, че само тук, на нашата малка планетка, съществува тая единствена комбинация, която се нарича човешко съществувание. Според мен това е съвсем абсурдно.
Той едва забележимо се усмихна.
— Не е ли така? — запитах аз учудено.
— Нищо, говорете…
— Е, добре, нашата цивилизация съществува само няколко хиляди години и въпреки това е една мощна цивилизация. А ако съществуваше няколко милиона години? В кръга на тая логика не е възможно някъде из вселената да не съществуват цивилизации с огромна мощ. За тях не би представлявало някакъв особен проблем и да влязат в контакт с нас. И аз неведнъж съм си задавал въпроса, защо всъщност това не става, защо сме така изолирани и самотни на нашата малка планета?
Замълчах и го погледнах с очакване. Той също мълчеше и бавно, сякаш несъзнателно, поклащаше главата си.
— Трябва да ви кажа, че вашата логика съвсем не е лишена от основания — отвърна той най-сетне. — И въпреки всичко тя е съвсем произволна. Ще ви дам един прост пример. Ако възможностите, както казахте вие, наистина се комбинират, би трябвало да съществува и такава комбинация — една галактика с една човешка цивилизация.
— А защо не? — попитах аз лекомислено.
— Ами тогава пропада и вашата теория за задължителните контакти.
Да, разбира се, той беше съвсем прав.
— И освен това — продължи непознатият — не бива да приписвате на всяко съзнание качествата на човешкото земно съзнание. Би могло да има и такова съзнание, което да се разминава с вашето земно съзнание просто без да ви забелязва или без да ви обръща внимание. Или пък да ви забелязва, но да не лежите по пътя на неговите цели. Нима вие забелязвате мравките, които пъплят из вашата градина, макар да знаете, че са живи същества? И нима се стараете с нещо да им помогнете в тяхното съществуване?
— Но те нямат съзнание!
— Кой ви каза?… Това не е толкова сигурно, колкото вие си мислите. А може би е по-съвършено от вашето от гледна точка на това, което вие човеците наричате развитие. Освен това вие говорите за съзнанието изобщо, в космически мащаб, без да сте в състояние да ми покажете едно негово трайно и общо качество. Би могло да се допусне например, че най-същественото качество на съзнанието е неговата нетрайност. Или пък неговото самоунищожение на определени етапи на развитието му. Така че отпада и вашето основно твърдение за неговото безкрайно усъвършенстване в огромните периоди от време.
— Да, наистина, прав сте — отвърнах аз смутено. — Макар че самият факт на вашето присъствие не говори в полза на такива доводи.
— Сега аз не говоря за фактите, а за вашата логика.
— Тогава наистина бих предпочел да говорим за фактите — казах аз.
Той отново поклати глава:
— За съжаление, точно за това не можем да говорим.
— Но защо? — попитах аз нервно.
— Това бих могъл да ви кажа… Вие сами трябва да постигнете своите знания… И със свои собствени сили да изминете пътя. Защо не можете да си представите, че точно това е смисълът на земното човешко съществуване?
Гласът му беше тих, но дълбок, с някакво особено звучене и на мен за пръв път ми мина мисълта, че това не е точно човешки глас.
— Навярно сте прав — отвърнах аз. — Това, което казвате, мога да си го представя. Но не мога да си представя вашата нравствена същност. В края на краищата вие живеете между нас, виждате нашите страдания, неправдите, насилието, виждате как понякога нещастни и безпомощни се въртим в омагьосания кръг на своето невежество. И в същото време навярно ясно съзнавате, че е толкова лесно да помогнете на всичко, което е добро и справедливо. Но не го правите. Това не загрозява ли смисъла на вашето собствено съществуване?
Той ме погледна някак особено:
— Тогава представете си, че в нашата нравствена същност има много повече разум и по-малко чувства.
— Мъчно ми е да си го представя — казах аз. — Ами вие живеете тука, сред нас. Как може у вас да не предизвикват нравствен ужас някои неща, с които сме свикнали. Войните например. Представете си, че утре нашето човечество се изправи пред ядрено самоунищожение. Нима пак няма да ни попречите?
— Не, разбира се! — каза той твърдо. — Вие трябва сами да изживеете кризата. Ако изкуствено ви попречим, вие няма да придобиете имунитет и следния път ще загинете от още по-страшна катастрофа.
Аз поклатих печално глава:
— Да, логично е!… И все пак не мога да го приема. Защо поне не ни помогнете в страданията, за които не сме виновни?… Спасете ни поне от рака… Или туберкулозата…
— Вече ви казах — отвърна той леко намръщен. — По-умни хора от мен са разбрали какво ви е нужно… И аз нямам право да го променям…
Внезапно една спасителна мисъл мина през ума ми:
— Тогава помогнете поне на моя приятел!… Съгласете се, че един-единствен случай на намеса съвсем не може да промени историческия път на човешкото развитие.
Той се облегна мълчаливо назад. И ми се стори, че в тоя момент се колебаеше.
— Не, нямам право да сторя това! — каза той леко намръщен.
— А на мен защо помогнахте?… Защо ме избавихте от смърт?
— Защото си въобразих в момента, че за това ще бъда виновен аз… А естествено аз нямам правото да бъда виновен.
Изведнъж ме обзе чувство на безнадеждност, аз замълчах. Мълчахме и двамата. Навън се беше вече стъмнило, но в стаята беше все тъй светло, с естествена и ясна дневна светлина. Колкото и странно да беше това, тогава то не ми направи някакво особено впечатление.
— И все пак вие се намесвате в земните работи — казах аз. — Аз ще напиша всичко това, което днес ми се случи.
— Това не е никакъв проблем — усмихна се той. — Само за един миг бих могъл да излича от ума ви всичко, което не искам да си припомните.
— Наистина ли ще го направите? — трепнах аз.
— Не, разбира се… Пишете каквото искате… И без това никой няма да ви повярва…
— Може би няма да повярват на случката… Но ще повярват на истините, които тя съдържа.
— Тия истини са отдавна известни на хората — отвърна той. — Аз не съм ви открил някаква нова Америка…
Това бяха последните му думи, които си спомням. Събудих се на разсъмване. Бях спал с дрехите си на креслото, на което снощи седях. Или по-скоро на това място съм бил приспан. Непознатият ме бе завил с едно леко одеяло и, разбира се, беше изчезнал. Но аз всичко помнех, той не бе посегнал на паметта ми. Станах и отворих прозореца. Слънцето още не се беше показало над наслещните върхове, но целият двор пред мен беше потопен в нежна светлина. На дъното на двора като малки бели планети светеха хризантемите. Беше тихо, нито един лист на дърветата не се поклащаше. Само росата едва забележимо блестеше със своя все още мътен бисерен блясък. Не зная в какъв свят живееше той, но нашият беше наистина неизмеримо красив. И може би това беше единствената награда тук за самотата му.
Няколко дни живях като насън. Работех, разбира се, но всичко, което излизаше на белия лист, ми се струваше постно и безвкусно като трева. После оставих работата и започнах да чета. Но и това не помагаше. Най-сетне в неделя запалих колата и бавно я спуснах надолу по тесния коловоз. Излязох на шосето и завих наляво — в посоката на санаториума, макар да не исках да мисля за това. Колкото повече напредвах, толкова повече растеше в мен треската, усещах как коленете ми неуловимо потрепват. И въпреки това все по-силно натисках газта, колата летеше на старите си изтрити гуми. Скоро минах край мястото, дето се беше случила катастрофата, но не спрях. В тия мигове вътрешното нетърпение просто ме изгаряше.
Дори не помня как съм пристигнал до санаториума. Почуках на бялата врата на доктор Веселинов и влязох, без да дочакам отговор. Както винаги, лекарят седеше на своето обикновено място с рентгеновите снимки в ръка. Той гледаше право към мен, лицето му бе смаяно.
— Стана нещо невероятно! — каза той с глас, който едва разпознах.
Почувствувах как огромно облекчение се разля като чужда кръв в жилите ми.
— Тъй ли? А какво именно?
— Вашият приятел оздравя.
— Как тъй — оздравя? — учудих се аз лицемерно.
— Ами чисто и просто оздравя. Ето ви снимките — сякаш никога не е боледувал от нищо… Имам чувството, че дробовете му са напълно възобновени…
Не погледнах неговите снимки, беше съвсем излишно.
— Това не може да бъде! — казах аз. — Навярно сте объркали снимките…
— Как не може да бъде, като е факт! — отвърна той раздразнено. — Това са втори снимки, всичко беше извършено под мой личен контрол.
Намерих за благоразумно да замълча. Той ме гледаше все тъй смаяно, мигаше глупаво с опърлените си клепки.
— Още утре ще направя научно съобщение! — каза той разпалено. — Моите колеги ще се шашнат.
— Няма да правите никакво съобщение — усмихнах се аз.
— Защо? — трепна той.
— Защото не може да бъде научно — отвърнах аз. — Вие чисто и просто ще съобщите един факт, който не можете да обясните…
Той се понамръщи, но замълча.
— И второ — което е по-важно, — дори да съобщите тоя факт, бъдете сигурен, че никой няма да ви повярва.
— Как няма да ми повярва! — каза той троснато. —
Нощем с белите коне I (Павел Вежинов)
Нощем с белите коне  I


# От автора

_Какво бих могъл да кажа за моя роман „Нощем с белите коне“? Наистина не е прието авторът да говори за образите и идеите на своите книги. Пък и смисълът на всеки прочит се крие именно в това — читателят да стигне до изводите на автора. И все пак ще споделя с вас някои по-общи мисли, главно за образа на моя основен герой — академик Урумов. Несъмнено това е човек, минал през горчилките на живота, особено що се отнася до това, което сме свикнали да наричаме лично щастие. И въпреки това в никоя част той не е сломен герой, въпреки трагичния край на живота му. Но коя е причината за неговата все по-нарастваща душевна сила, за неговия несломим характер? Отговорът на тоя въпрос, разбира се, не е един. Но ще си позволя да подскажа най-главния от тях — неговото чувство и усещане за лично достойнство. Или за човешко достойнство._
_Авторът на тая книга е смятал, че лишена от достойнство, човешката личност едва ли би имала сериозното основание да се нарича изобщо личност. Борбата за изграждането и съхранението на човешкото достойнство е безспорно най-тежката и най-драматичната, която може да се види в моралното съществуване на кой да е човешки индивид. А от тук, разбира се, произхожда и простото следствие, че едва ли има по-голямо морално престъпление от всяко посегателство върху достойнството на човешката личност._
_В тоя роман аз несъмнено съм бил улеснен от собствения си жизнен опит. И то от опита на целокупния си живот. В литературата волно или неволно авторът отразява в своите герои нещо от себе си. Все пак, строго погледнато, в тоя роман няма автобиографични моменти. Но не може да няма някои биографични сходства._


_Струва ми се, че дължа на своите читатели едно обяснение. Научните хипотези и догадки в тая книга не почиват на реални научни доказателства. Като във всяко художествено произведение на научните идеи трябва да се гледа като на художествени идеи. Тяхната цел е да съдействуват за развитието на сюжета, за разгръщане на конфликтите, за изграждането на характерите, изобщо за всичко, което е художествена практика. Характерът им много често може да бъде условен или съвършено измислен, стига, разбира се, да не бъде антинаучен. Но и това е условно, като се има предвид бързото развитие на науките и колко научни идеи, подхвърлени от писатели, са се превръщали в жива реалност. В случая авторът няма никакви подобни амбиции. Истината и познанието в тая книга трябва да се търсят само на териториите, които принадлежат на литературата, т.е. в човешката душевност и човешките взаимоотношения._
_По тоя повод авторът е длъжен да заяви, че не бива да се търсят прилики или аналогии с действителни лица, учреждения и институти. Но това не означава, разбира се, че книгата е измислена, а просто наблюденията са правени върху много по-широк кръг от обекти, които тук са намерили своя синтезиран и условно литературен израз._
@ Павел Вежинов
@@ 15. II. 1975


> ПЪРВА ЧАСТ

>> 1

Академикът все още работеше. Отдавна бе минало полунощ, през отворения прозорец свободно нахлуваше нощният въздух, смесен с лугавия мирис на канална вода, която се мъкнеше едва-едва в каменното корито на реката. Беше необикновено тихо в тоя час, тихо като в малките провинциални градчета, когато се чува как плъховете шумолят в кофите за боклук и кучетата се прозяват в съня си. Само от време на време по булеварда профучаваше някоя закъсняла кола с червени драконови очи на тила си и мръсна бензинова опашка, която дълго след това се утайваше в клоните на дърветата. Към два часа мина камионната поливачка, водата шуртеше като в дъжделивите пролетни нощи и скоро похабеният гранитен гръб на паважа лъсна на светлината. След това отново стана спокойно и тихо.
Академикът не усещаше ни шумовете, ни миризмите. Профилът му, малко восъчен, но все още тънък и отчетливо изрязан, не издаваше ни жизненост, ни умора. И все пак в цялата му фигура се долавяше нещо отпаднало и унило, макар и изпълнено със скръбно достойнство, като в позата на умиращия благородник от Тракийската гробница. Мир, неподвижност и вечност в охрата на старите мебели, на кожените кресла, на овехтелите книги — неща от друг, далечен и отдавна изчезнал свят, който се появява като призрак само в късните летни нощи. Беше седнал зад своето старо полувековно бюро на удобен тапициран стол с вити крака. Вече две десетилетия не бе преместил ни една вещ от кабинета си, не бе прибавил нищо освен книги, не бе изнесъл нищо освен ръкописи. Като не се смятат, разбира се, двете възглавнички па стола, които жена му бе купила от чешкия културен център. Отначало възглавничката беше само една — виолетовата, — но след това се принуди да прибави още една, резедава. И той не разбираше как тъй бюрото бе пораснало неусетно под носа му, сега клавиатурата на стария „Ремингтон“ му стоеше малко височко. Беше отслабнал много през последните две-три години, но дори не смееше да помисли, че чисто и просто се е смалил с няколко сантиметра — като пенсионираните учители, които загубват част от гръбнака си зад училищните катедри. Лицето му все повече добиваше мътния цвят на лошата печатарска хартия, очите му губеха блясъка си и се обезцветяваха и само косата упорствуваше, сивееше, но не побеляваше. Но академикът по биологични науки, със свой личен принос в геронтологията, се мъчеше да не забелязва тия неща. Имаше някакво усещане за тях, но ги пъдеше от мисълта си, макар че отдавна се бе примирил с възрастта.
Когато поливачката мина по булеварда, той остави писалката и се заслуша. Тоя силен и жив шум, толкова неочакван в топлата тишина, изведнъж му напомни нещо хубаво и далечно, нещо скръбно в същото време, нещо, свързано с годините, които се движеха бавно и тихо като сенки. Тогава живееха в голяма жълта къща с чугунена дворна ограда. И къщата бе много солидна, с жълти марсилски керемиди и цинкови олуци. Да, олуците, може би оттам идваше споменът. Един от тях през цялата година пееше точно под прозореца му — ту звънко като цимбал, ту тихичко и приспивно като арфа. Бяха чудни олуци, като тръби на орган, и сезоните сякаш пееха в тях с дъха си и дъждовете си. Той помнеше и навеса от непрозрачно стъкло над четирите каменни стъпала на входа, леко позеленяло от мъха на годините. Под стъклото светеше цяла нощ силна електрическа лампа и когато валеше дъжд, той сякаш танцуваше в светлината, гол и с протегнати към небето ръце. Тоя спомен не го напускаше през годините и никога нямаше да го напусне. Беше и красив, и мъчителен спомен, защото напомняше смъртта на майка му.
Не помнеше вече лицето на майка си, но помнеше нейната смърт и дъжда, който барабанеше като луд върху навеса. Помнеше и своя отчаян плач, който бе покъртил всички сродници. Помнеше черните кръгли чадъри, коравите яки, опушената кадилница, която се размахваше и звънтеше край ковчега, пламъка на свещите, размазан от бликащите сълзи. Майка му бе починала при раждането на третото си дете, някакво омразно парченце розово месо, някакво жалко момиченце, дошло съвсем внезапно на тоя свят, без никой да го желае. Наскоро след това в боевете при завоя на Черна загина и брат му. Тая страшна новина обезкуражи всички. Баща му съвсем се затвори в себе си, едва поглеждаше момчето. На тоя свят като че ли го занимаваха само неговите болни, макар че и с тях се държеше сухо и малко надменно. Момчето бе намразило до смърт тия негови болни, които често изпълваха не само чакалнята, но и коридорчето до входната врата. Мразеше ги за техните печални, унили лица, за угасналите им погледи, за безнадеждно свитите рамене. Сред тия хора растеше мълчалив, самотен, невесел. Нямаше никаква радост в дните, нищо освен книгите и песента на олуците. Към стъкления навес в дъждовни дни той вече никога не поглеждаше.
И само един-единствен светъл лъч, който никога нямаше да забрави.
Веднъж привечер пред къщата им спря черна лакирана карета. Никога през живота си не бе виждал нито такава карета, нито такива прекрасни коне — едри, доматеночервени, с бели гриви и бели копита. От нея слезе човек като в приказките — в ливрея със златни ширити, с триъгълна везана шапка, в бели чорапи, опънали яките му прасци. И косата му бе бяла като чорапите, само бузите му бяха много румени, а очите сини като на момиче. Той изкачи бавно, с достолепие четирите стъпала и позвъни, без да сваля белите си ръкавици. В такива случаи обикновено отваряше последният от редицата на болните, но сега момчето изскочи бързо и зяпна слисано необикновения гост. Това, изглежда, направи хубаво впечатление на човека с везаната шапка.
— Тука ли е татко ти? — запита той.
Говореше малко надуто, малко неразбрано — не като българин.
— Тука е — отвърна момчето. — Има болни при него.
Човекът с везаната шапка погледна над главата му. Видът на скупчените в коридора сиви, безрадостни хора сякаш го отврати.
— Предай му тоя плик… Ама веднага…
Пликът беше продълговат, бял, със златни ръбове и щампосана златна корона в ъгъла. Момчето веднага го отнесе в кабинета. Пред вратата спря, поколеба се, после почука леко. Никога не беше влизал при баща си, когато там имаше болни, но заповедта на човека с шапката си беше заповед. После натисна голямата бронзова дръжка и влезе.
И спря като закован на прага, гледаше смаяно най-странното и най-невероятно видение, което би виждал в живота си. Сред кабинета на височко, въртящо се столче бе седнало младо момиче, голо до кръста, в черна пола, която падаше на много едри плисета до пода. Косата му бе руса, сините ясни очи го гледаха стреснато. Но на момчето се стори че никога през живота си не бе виждал нещо по-ослепително и красиво. Бялата кожа сияеше като седефена и сякаш нямаше нищо по-съвършено на тоя свят от нежния овал на гърдите й. Баща му свали стетоскопа от ушите си и го погледна сърдито.
— Влез де!… И затвори вратата.
Момчето влезе и подаде плика на баща си. Не смееше повече да погледне към момичето, но чувствуваше нейното озарение в лекия здрач на стаята. Баща му извади от плика напечатана със златни букви покана, прочете я и се намръщи. После скъса бавно поканата заедно с плика и хвърли всичко в кошчето за боклук. По лицето му се появи облекчение.
— Това е, върви си — каза той меко.
Едва когато си тръгна, момчето видя, че в кабинета има още един човек — някаква месеста дама, стегната в корсета си, лицето й бе увехнало и загрижено. Крадешком погледна и към момичето. Беше се наметнало с блузката си, ръцете му бяха кръстосани под брадичката, малко слабички, но все тъй изящни. Излезе от кабинета като зашеметен, влезе в стаичката си и се отпусна безпаметен на леглото. Измъкнаха го оттам едва за вечеря. Тогава майка му беше още жива, усети сякаш нещо с женското си сърце и го погали нежно по бузата. Не го правеше много често, беше замислена жена, самовглъбена, имаше хубави, винаги малко унесени очи. Всичко в детските спомени му се струваше малко тъжно, малко обезцветено, като странни медни офорти, вече загубили багрите си. Всичко освен споменът за момичето, който стоеше свеж и чист пред очите му като раждането на Ботичеловата Венера, с нейните жълти виещи се коси.
Той никога не го забрави, никога не изчезна нито за миг от душата му. Стараеше се да не мисли често за това, пестеше скъпернически спомена, мъчеше се да не го похаби, да го пази ясен и чист. Дори когато стана гимназист и студент след това, държеше се с момичетата все тъй стеснително и малко плахо, като към преоблечени царкини. Мъжете си бяха мъже, хора от плът и кръв, добри и сърдечни или пък враждебни, алчни и зли, доста различни от самия него, но все пак мъже. Но той вече знаеше, че всяка жена крие под своите дрехи, все едно какви са те, бедни или разкошни, нечувано съвършенство и красота. Така мислеше и в това вярваше. И когато след много години за пръв път държеше голо женско тяло в ръцете си, изведнъж се почувствува неизразимо разочарован и ограбен. Не беше същото, в никой случай не беше същото. Това наистина бе топло и живо, задъхано и плъзгащо се под разтрепераните му пръсти, но и неизмеримо по-несъвършено. Преди всичко не беше така гладко, както си мислеше, усещаше по него петънцата и пъпчиците, малките ръждиви косъмчета. Така в собствените му ръце умря една илюзия и той през целия си живот не можа да я замести с нищо друго. Само веднъж помисли, че е намерил това, което търсеше, но и тая лъжа не продължи повече от няколко месеца.
Навън отново мина поливачката, тоя път със затворени кранове, от които едва църцореше малко вода. Академикът стана и бавно отиде до прозореца. Знаеше, че трудно ще заспи. Трябваше да се разсее с някои по-прости и по-делнични мисли, но прости и делнични неща почти не се случваха в живота му. Нищо не се случваше в живота му от години наред — нищо освен всекидневния труд, безвкусната храна, която готвеше жена му, мъртвешката нощна почивка, от която се събуждаше сякаш олекнал и съвсем бездушен. Никакви събития, никакви изпитания на съдбата. Може би от време на време някое дребно изпитание на съвестта, в академичния съвет обикновено, когато му се случваше да гласува. Последното страшно изпитание бе смъртта на баща му. Той бе получил мозъчен кръвоизлив, намери го проснат по гръб в спалнята му. Приличаше съвсем на мъртъв, само от време на време устните му помръдваха като на умираща риба. Два дни прекара ден и нощ в клиниката край леглото му. На третия ден почина, без Да дойде в съзнание. Беше отвратителна нощ, американските самолети прииждаха на вълни, всичко наоколо се къртеше и рушеше сред адски трясъци. Струваше му се странно, че в тоя всеобщ грохот така ясно се чуваше зловещото бучене на самолетите. Цялата клиника се тресеше, мазилката от тавана падаше върху леглото на умиращия. Той не помръдна от стола си, дори не помисли за смъртта. Когато най-сетне всичко свърши, настана зловеща тишина, нарушавана само от време на време от избухванията на бомбите със закъснител. В стаята беше непрогледно тъмно и той вдигна затъмнителната хартия. Веднага всичко се освети от блясъка на пожарите, от стените сякаш потече кръв. Миришеше тежко на дим и разрушения, на изгоряла гума. Някъде наблизо като факел гореше някакъв склад, фонтан от огнени пръски се издигаше към продъненото небе. Баща му все още едва доловимо дишаше. Беше щастлив поне, че не е преживял последните ужаси.
Почина едва призори, той просто не усети кога е отлетял последният му миг. Въпреки ужасната нощ на разрушения и смърт, сякаш не можеше да повярва, че това се е случило. Стоеше безучастен на стола си, струваше му се, че и в него нещо е умряло завинаги, нямаше сили дори да помръдне от мястото си. Тая студена плът, която лежеше, посипана с мазилка на тясното легло, сякаш беше негова собствена плът. Усещането беше много страшно, не знаеше, че може да има на света и такова усещане.
Той тръгна за дома си, когато се развидели съвсем. Утрото беше сиво, студено и страшно, градът представляваше апокалиптична гледка. Хаос от електрически и трамвайни проводници, рухнали стени, забити в земята релси. Не се виждаха никакви хора, макар че градът все още гореше, гъст, отровен дим се стелеше по мразовитите улици. Вървеше като някакво видение в тоя безлюден, призрачен град, сякаш не град, а параноичен кошмар. А когато пристигна в своя дом, при старата жълта къща, видя, че една бомба я бе просто срязала на две и изравнила със земята външната част със стълбите, с навеса от синкаво непрозрачно стъкло, по който в неговото далечно детство весел и гол танцуваше нощният дъжд. От неговата собствена стая бе останал само единият ъгъл с леглото му, с жълтата стена, с тъмния зеленикав квадрат на нея, където бе закачен портретът на майка му.
Но да не мисли за това, по-добре да върви и да спи. Такива изпитания повече нямаше да му се случват. Вече нямаше кого да губи на тоя свят освен жена си. Но жена му беше много по-млада от него, здравето й бе отлично. Той угаси лампата в кабинета и тръгна през апартамента, като гасеше по пътя си всички светлини. Отдавна бе забелязал, че късно след полунощ електрическата светлина е съвсем безжизнена, изостряше чувството за безнадеждност и самота. Като влезе най-сетне в спалнята, той не запали лампата. Никога не го правеше, за да не събуди жена си. Леглото му бе в противоположния ъгъл, близо до прозореца. Той се съблече безшумно в мрака, надяна само горнището на пижамата и се пъхна в прохладните завивки. Не му се спеше, не се чувствуваше уморен, съзнанието му бе така ясно, сякаш денят едва сега започваше. Като че ли в старостта има някакво безсмъртие, мислеше той. Отново и отново го връхлитаха натрапчивите мисли, които смяташе, че е оставил в кабинета си. В последното десетилетие се занимаваше със структурата на антителата. И все по-често и по-често го измъчваше нелепата мисъл, че тая безименна армия от войници, винаги на пост и винаги готова за саможертва, ще се превърне някой ден в калигуловска гвардия, готова да посегне на императора. Усещаше, че го полазват тръпки, когато мислеше за това.
Но да мисли за друго, за каквото и да е. Тая сутрин бе помолил жена си да му купи летни обувки, все едно какви, но да бъдат с някакви дупки и да не запарват краката. Наталия му бе отговорила, че един академик не може да носи каквито и да е летни обувки. Все пак тя излезе на пазара и се върна оттам, както винаги, намръщена и ядосана. Каза му, че летните обувки в магазините са достойни само за зарзаватчии и келнери от откритите бирарии. Толкова скъпи? — пошегува се той. Но тя не разбра шегата и продължи да мърмори. Като ходи всяка година по какви ли не конгреси и симпозиуми, защо не си купува поне тия дребни вещи, които му са потребни. Ето, няма нито едни свестни копчета за ръкавели. Няма нито една хубава бяла риза за официални приеми. Няма… Той благоразумно мълчеше. А можеше да й отвърне нещо. Можеше да й каже например, че като ходи в чужбина, харчи цялата си валута за разни козметики, помади и биокремове, от тия, които си купува Жаклин Кенеди… Можеше, но си мълчеше…
Той се поусмихна и погледна към леглото й. Мракът в стаята сякаш се бе просветлил, сега виждаше много по-ясно. Жена му спеше, както винаги, по гръб, с отвити рамене. Бе привързала силно главата си през челото с тюлено шалче, правеше го понякога, когато имаше мигрена. Спеше винаги много тихо, никога не чуваше дори дишането й. Скоро очите му свикнаха съвсем с тъмнината, той вече виждаше нейния красив профил, с малко едър нос и строго изрязани устни — силна и властна както в живота, така и в съня. Лежеше съвсем бездиханна, бледа и неподвижна като статуя, целият й вид като че ли излъчваше стаена вечност. Понякога той се учудваше сутрин на бледостта й, сякаш нямаше капка кръв в нейните обезцветени, невидими вени. Бледи, почти бели бяха и едро изрязаните й устни. Но след четвърт час, като поработеше малко пред огледалото с четчици и бои, видът и отново ставаше съвсем нормален.
Той въздъхна и затвори очи. И изведнъж го обзе някаква непонятна тревога, толкова тягостна, че съвсем се разсъни. Обърна се и отново погледна към леглото й — нищо, спеше си, както винаги. Но тревогата не затихваше, даже повече се усили. Мисълта беше съвсем нелепа, но какво от това? Беше толкова лесно да се опровергае. Лесно, но глупаво. Той лежа още няколко минути, като се бореше със себе си, после стана и тихичко се промъкна до леглото й. Ставаше смешен, разбира се, ето сега ще отвори своите едри порцеланови очи и ще му изръмжи нещо сърдито с дълбокия си плътен глас на лъвица. Навярно всички жени по света стават непоносими и зли, когато някой посегне на съня им. Някой чужд — помисли той внезапно. Не собствените им деца например, не бебетата, които реват нощем, не синовете им, които се връщат пияни призори, и не дъщерите им, които се прибират разплакани и с изподрани блузки. Притаил дъх, той докосна челото й едва ли не с пигмента на мършавите си пръсти. Сърцето му мигновено се вледени. Тя беше мъртва. Тогава се опита да намери пулса и. Какви глупости прави, тя беше мъртва от часове може би, мъртва, мъртва, мъртва.
Краката му омекнаха изведнъж, той приседна на табуретката. После не можеше да си припомни колко време е стоял тъй — минути ли, часове ли? Като че ли бе изчезнал безпаметен за света. Най-страшното беше, че в сърцето му нямаше нищо — ни болка, ни тъга, ни мъка. Ни дори най-обикновена човешка жал. Приличаше в тия минути на празно, прекършено чучело, в което нямаше нищо освен суха, безчувствена слама.
Най-сетне се посъвзе. Първото живо чувство, което изпита, бе ужасът. Но скоро то изчезна така внезапно, както се бе появило. Беше виждал много трупове през живота си, това не можеше да го уплаши. Но нямаше сили и да помръдне от мястото си, бе така безпомощен и празен. Имаше само едно усещане в него — за безпределна и мъчителна самота. Разбираше само, че трябва да се махне оттук, да извика някого — някой друг човек, какъвто и да е той, само да не бъде сам със смъртта, която все още присъствуваше някъде тук, наоколо. Като напрегна цялата си воля, той се повдигна от неустойчивата табуретка и запали лампата, която блесна ослепително в млечния глобус. Не се обърна назад, за да я види — истинска, в светлината. Тая мисъл го изпълваше с ужас. Вървеше напред като сляп, като палеше лампите по пътя си, една по една, докато ги запали всичките. После седна отново край бюрото си, притегли телефона и спря безпомощен.
Вече нямаше никакви приятели, никакви близки на тоя свят. Повечето бяха измрели, а старостта бе разнищила връзките и с последните живи. Старостта не обича да вижда себе си, угасналите си очи, вдървената си походка. Тя винаги е много самотна, освен ако не намери нещо в себе си. Той дори нямаше тефтерче с телефонни номера, не търсеше вече никого, макар че него все още го търсеха. Освен да извика, разбира се, но… но не е ли несправедливо, не е ли малко жестоко? Та Сашо е все още момче, защо трябва да гледа чужди трупове?
Той преглътна сухо и започна да набира номера. Нямаше никаква надежда да събуди някого там по това време, но въртеше безпомощно шайбата. Телефонът даде свободно, той чакаше, като придържаше едва-едва с обезсилената си ръка слушалката до ухото. И изведнъж чу сънлив мъжки глас.
— Кой е?
— Сашо, ти ли си? — попита академикът.
Младежът оттатък не позна гласа, толкова той бе станал неузнаваем.
— Аз съм… Кой се обажда?
— Вуйчо ти — отвърна той.
— А, ти ли си? — Гласът на младежа оттатък му се стори зарадван. — Да не е станало нещо?
— Да, стана — отвърна академикът. — Почина вуйна ти…
Нещо щракна, сякаш му бяха затворили слушалката. Но след миг отново долетя гласът, тоя път доста стреснат:
— Какво приказваш?… Кога почина? От какво?
— Не знам… Навярно инфаркт… Сашо, прощавай, трябва да дойдеш веднага у дома.
— Разбира се, ще дойда! — отвърна с готовност младежът.
— Как те събудих? Нали телефонът е в хола?
— Имам контакт и в моята стая… Пък бях поръчал да ме събудят сутринта.
— Трябва да ставаш рано?
— Не, не мисли за това… Да събудя ли мама?
Академикът замълча. Той все още се плашеше от прекалено любопитната си сестра.
— Не е нужно сега… Защо да я будим, тя нищо не може да ни помогне. Но ти вземи едно такси и ела.
Академикът затвори телефона. Отново го обзе непоносимото чувство на празнота. Искаше да има болка, а нямаше. Искаше да има жал, а нямаше. А това беше по-мъчително от болката и страданието. Искаше да има някакъв шум или поне някакво малко движение, та макар и от махалото на престарелия стенен часовник, който не работеше от години. Но всичко около него бе безжизнено като безжалостната светлина на лампата.
Искаше му се да вземе отново телефона, да потърси някого. Нужен му бе някакъв човешки глас. Но сега дори улицата мълчеше, не се чуваше никакъв звук, сякаш бе попаднал сред пустоша на звездите. Или сякаш съвсем внезапно бе оглушал. Той дори несъзнателно се докосна до слепоочието си, косата леко прошумя под пръстите му. И в ток миг погледът му попадна на пишещата машина, избутана малко встрани. На нея имаше празен бял лист само с една-единствена дума „възвание“ с главни букви и широка разредка. Той някак механично си помисли, че изобщо бе забравил за това възвание. После мислите му сякаш се посгъстиха, в отпадналото съзнание се появи някаква фраза, все още далечна и смътна. И без да съзнава какво прави, придърпа машината към себе си. Фразата бавно се оформи. „Живеем в бурно и преломно време, в което се решават за векове съдбините на човечеството…“
Ясните металически звуци от ударите на буквите, толкова познати и близки, му подействуваха като кислород при задушаване. Той си пое дъх и продължи: „Силите на прогреса и силите на мрака са се вплели в борба на живот и смърт“. Нататък като че ли бе по-лесно. Той писа тъй, докато навън се позвъни. Беше неговият племенник, все още задъхан от изкачването по стълбите. Личеше си, че се е облякъл набързо, гладкото му лице, винаги малко насмешливо, сега изглеждаше някак неестествено стреснато и уплашено. Той се огледа и запита учудено:
— Кой тракаше на машината?
Вуйчо му сякаш не го чу. Само притвори вратата и каза естествено и спокойно:
— Искаш ли да видиш вуйна си?
Не, не искаше. Но нима можеше да му го каже? Не обичаше да се среща с нея, особено насаме, дори когато беше жива. Тя беше винаги много любезна с него, дори ласкава, но именно това го плашеше и подтискаше. Една истинска вуйна се държи много по-майчински.
— Добре — каза той и потегли към спалнята.
Вуйчо му остана в хола със сухото си невъзмутимо лице. Походката на младежа му се стори в тоя миг много лека, почти безгрижна. И фигурата му бе много лека и малко суха, приличаше в това отношение на него, а не на баща си. Само тоя насмешлив израз на лицето, почти маска, бе взел от покойния си баща, гуляйджията, който също бе починал от инфаркт при доста съмнителни обстоятелства. Академикът се обърна и отново влезе в кабинета си. Изпитваше странното чувство, че след малко младежът ОТНОВО ще се появи и ще каже весело: „Вуйчо, какви глупости приказваш, вуйна беше само припаднала“. И наистина Сашо скоро се върна, но лицето му сега изглеждаше съвсем разстроено.
— Напълно се е вкочанила! — каза той. — Умряла е най-малко преди два часа.
Преди да се прехвърли във факултета по биология, той бе следвал два семестъра медицина.
— Да, както е спала — отвърна старият.
Сашо мълчаливо поклати глава. Лицето му бавно възвърна цвета си, очите му се оживиха. Той приседна на диванчето и добави:
— Вуйчо, то се знае, никоя смърт не е хубава, но нейната е била поне лека. Тя нищо не е усетила, просто е заспала завинаги.
Макар и печален, тонът му беше някак лек, като момчешката му походка. „Така не се говори за смърт! — мислеше академикът потиснат. — Всяка смърт е ужасна, за смърт просто не бива да се говори“.
— Как се чувствуваше тая вечер? — попита младежът.
— Нищо, обикновено.
— И какво вечеря?
Какво е вечеряла? Те никога не вечеряха заедно. Но като влезе тая вечер случайно в кухнята, видя, че си беше приготвила ягоди, леко посипани със захар. И лицето й беше намазано с крем от ягоди, приличаше в тоя миг на одрана. Като го чу, тя трепна и се обърна към прозореца. Знаеше, че не обича да я гледа така, затова побърза да се върне назад.
— Не знам — отвърна той.
— Повиках лекар — каза младежът. — Чакам го всеки момент.
И наистина лекарят дойде след десетина минути. Беше млад човек в болнична манта, на гърдите му висеше стетоскоп, сякаш се готвеше да съживи с него мъртвата. Държеше се прекалено почтително, почти на пръсти, но очите му бързо обходиха обстановката. На сутринта жена му щеше да го разпита най-подробно, включително и за цвета на пердетата, той трябваше да знае какво Да й отговори. Тя винаги живо се интересуваше как живеят известните хора. Лекарят зададе малко разсеяно няколко предварителни въпроса, после отиде в спалнята.
Докато го чакаха в кабинета, Сашо взе машинално някакво чуждо списание и все тъй машинално започна да го разлиства. Умът му очевидно бе някъде другаде, навярно в спалнята.
— Има статия от Мидуей — каза внезапно вуйчо му.
— Да, знам я — отвърна младежът. — Според мен ти си отишъл по-далече…
Старият не отговори. Стори му се грозно, че така внезапно се бе разбъбрал, докато жена му лежеше мъртва оттатък. Той стана от мястото си и отиде до отворения прозорец. Тилът му беше много мършав, небрежно подстриган, едното му рамо висеше по-ниско от другото. И в ума на младежа се въртяха някакви подобни мисли. Всъщност вуйчо му беше ли усетил смъртта? Или чисто и просто още не си даваше сметка. Виждаше му се съвсем безчувствен — или още по-зле — напълно равнодушен. Само колко старателно чаткаше преди малко на пишещата машина, освен ако е имал някаква звукова халюцинация. Но машината беше на мястото си, листът хартия — също. Това му се струваше невероятно, извън ума му. Освен ако е мръднал малко от тая неочаквана и неестествена смърт. Неговата собствена майка и досега изглеждаше малко смахната след смъртта на мъжа си. А на всичко отгоре вуйчо му бе много деликатен човек, в това напълно бе сигурен. А не може един деликатен човек да не бъде чувствителен. Той с тягостно чувство пропъди тия мисли от ума си. Беше привързан към вуйчо си, сега би трябвало да се чувствува облекчен, че не страда.
След малко влезе лекарят. Стетоскопът все тъй висеше на гърдите му, но сега поне бе пъхнал в джоба си бялата шапчица. Изглеждаше все тъй крайно внимателен и почтителен.
— Жена ви боледуваше ли от сърце?
— Не, никога — отвърна академикът. — От нищо. Дори от сливици… Тя беше изключително здрав човек… Като канара — изтърва се внезапно от езика му.
„Да, наистина като канара!“ — помисли младежът. Като гранитна канара край морето, заоблена от морските вълни в течение на милиони години. От нея наистина лъхаше нещо вечно, като от някаква жива, неостаряваща мумия.
— Главата й беше здраво превързана с кърпа. — Може би е имала високо кръвно налягане?
Академикът мълчеше затруднен.
— Не знам! — отвърна той неловко. Може би… Но тя беше малко особен човек, никога от нищо не се оплакваше… Особено пък от здравето си…
Това беше наистина така. Веднъж бе лежала цяла седмица, бяла като платно, без да каже нито една дума. Той само можеше да се досеща какво се е случило.
— Така или иначе, починала е от инфаркт — каза лекарят. — Ако желаете, можем да направим аутопсия.
— Не, не! — възкликна едва ли не уплашено академикът. — Не е нужно.
Наистина в тоя миг му се стори истинско светотатство мисълта да се разруши по някакъв начин съвършенството на нейната фигура.
— Добре, ако разрешите ще седна да напиша смъртния акт — каза лекарят.
— Моля.
Когато най-после си отиде и линейката отбръмча в пустотата на нощта, младежът каза:
— Вуйчо, мисля да те заведа на вилата… Утре тука ще бъде лудница.
— И да я оставим сама? — попита с укор академикът.
„Та точно сега надали някой ще я открадне“ — помисли с досада младежът. Съвсем не очакваше от един учен такова религиозно суеверие.
— Не, ще доведа майка ми… Бъди спокоен, тя всичко ще уреди. И без това ти само ще пречиш тук.
— Не! — каза академикът.
Но след половин час все пак успя да го убеди. Неговият престарял форд таунус беше паркиран наблизо, в една от глухите улички. Сашо бе возил с него чичо си не веднъж и не два пъти, носеше винаги в себе си резервните ключове. Скоро колата пърпореше меко с недопомпаните си гуми по шосето за Княжево. Нейният истински стопанин бе вуйна му и тя се грижеше за нея толкова немарливо, колкото взискателна бе към себе си. Пък и рядко я ползуваше, бе потънала в прахоляци и птичи курешки, така че Сашо се принуди да спре насред пътя и да изтрие с лакът част от предното стъкло. Вилата им беше в подножието на Витоша, не много голяма, по удобно мебелирана. Имаше водопровод със собствен каптаж, баня и няколко много хубави картини от Данаил Дечев, неизвестни за специалисти. Но колкото повече старееше, академикът по-рядко ходеше там, Сред буйната зеленина, сред жужукането на пчелите, сред непрекъснатото чирикане на птиците той се чувствуваше неспокоен и тъжен, не можеше да се съсредоточи, работата не му спореше. Много по-често ходеше там жена му, стоеше по няколко дни. Всъщност вилата бе нейно дело, беше я построила в една от гънките на самата Витоша. Това бе станало в краткия промеждутък между атомната и водородната бомба. Тогава в нейните кръгове всеки ден се шушукаше за война и тя бе решила да вземе някакви мерки. Но когато се бе появила и водородната, тя разбра, че е паднала в собствения си капан. Нямаше спасение от кошмара, трябваше да се примири. И все пак н
По жицата (Йордан Йовков)

По жицата


Още докато го бранеше от кучетата, Петър Моканина разбра, че тоя непознат селянин не се е отбил при него току-тъй, а го гони някаква беда. Затуй той се и ядоса на кучетата, нахока ги и пак погледна селянина по червения елек се познаваше, че е от торлаците, откъм Делиормана. Висок, едър човек беше; но че е сиромах и като че ли сиромах се е родил - и това си личеше ризата му беше само кръпки, едро и неумело шити, поясът му оръфан, потурите - също. Беше бос. Инак, да го гледаш - човек планина, но Моканина набързо го претегли в ума си и реши, че е от ония меки, отпуснати хора, за които се казва, че и на мравята път струват.

Селянинът поздрави, измънка нещо като как сте, добре ли сте, но явно беше, че мисли за друго и друга грижа има в очите му. И като погледна някъде напред и посочи с ръка, той попита не е ли на тая страна селото Манджилари и колко път трябва да има дотам. Моканина му разправи и едвам сега забеляза, че на шосето беше се спряла една каруца с един кон. Тая каруца селянинът беше оставил, за да дойде при него. Вътре седеше жена, мушнала ръце в пазвите си, превита; ръченикът й не беше забраден, а с отпуснати настрани краища, за да й е леко. Че беше горещо - горещо беше, но Моканина знаеше, че когато жените отпуснат тъй ръченика си, мъчи ги не толкоз жегата, колкото нещо друго. Отзад в каруцата, завита донякъде с черга, сложила глава на черни селски възглавници, лежеше друга жена, по-малка, навярно момиче. Тя гледаше настрана и лицето й не се виждаше.

- Ти май болно имаш - каза Моканина.

- Имам. Една момичка имам болна.

Селянинът погледна към овцете, запладнени на поляната, задържа очите си над тях, но не ги виждаше, а погледът му, пълен с грижа, тъй си и блуждаеше.

- Бе тя нашта каквато е - рече той, - остави я!

- Не си тъдявашен ти, отде си - попита го Моканина.

- От Кичук Ахмед. Надежда му думат сега, при Канарата. Дохадял съм тъдява. Аз ходя из селата, продавам хума - хубава хума излиза в наше село. Хубава е, купуват я жените. Когато сляза надолу към морето, купувам пък за насам кое риба, кое грозде, кое как се случи. Сполай на бога - прехранваме се. Само да не беше ни се случила таз бела...

Той седна на земята, извади кожена кесия с тютюн и започна да си прави цигара. Моканина седна до него и видя как дебелите му мазолести пръсти трепереха, като свиваха цигарата.

- Не ни траят децата - започна той. - Измряха ни две-три още малки. Ей туй ни остана само (той погледна към каруцата). Гледали сме го като очите си. От устата си съм отделял, да му купя нещо, да му направя дреха, та да не му е мъчно, като гледа другите. Нейсе, даде господ, запазихме го досега. А от някое време - зачама. Няма нищо, а вехне. Слушам, думала на майка си - мъчно й било, че дружките й се изпоженили, а тя още стояла. Що се кахъриш, бе чедо, думам й, и твоя късмет ще излезе. Що гледаш другите - Богати са. Сегашните ергени тъй са - богати жени търсят. И ти ще се ожениш, гледай си работата, не си престаряла.

- На колко е години

- Към двайсет. Сега на Богородица ще стори двайсет.

- Е, че младо е момичето.

- Младо, ами.

Селянинът замълча и пак загледа овцете, без да ги вижда. Някъде наблизо сред жегата пищеше жътвар.

- Това лято ми се замоли да съм я пуснел да иде да жъне. Сиромаси сме, нуждаем се, ама като я гледах такава слабичка, болнава, не ми се пущаше. Моля ти се, тейко, пусни ме, и аз искам да ида с момичетата. Хубаво, като е тъй, пуснах я. Сега какво е станало, не бях там, не зная. В къра лягаха, в къра ставаха. Зная го тъй, както ми го разправи тя. Веднъжка жънали цял ден, вечерта яли, после пели момичетата, смели се. Легнали си. Нонка - тъй се казва мойто момиче - си легнала и тя. Легнах си, кай, тейко, между снопите, под един кръстец, легнах си на завет, да не ми духа и се завих. И съм заспала. По едно време усетих, кай, нещо тежко, нещо студено, ей тук на гърдите си. Като отворих очите си зъмя!

- Бре!

- Ами, зъмя. Навила се е и легнала на гърдите й. Извикала, па с всичкия си страх я сграбчва и я захвърля!

- Захвърля я! По жътва става туй. Чувал съм, зъмя е влизала и в устата на някоя жена. Ама да я ухапала, не я е ухапала, нали

- Не, не е. На гърдите й легнала, зема я и я хвърля! Тъй ми разправи. Сън ли е било, истина ли е било - не знам. Оттогаз момичето не го бива. Ей го, изсъхна като вейка. Гръдта го боли. Там, кай, дето беше зъмята, ме боли.

- Ама работа, ама работа! - чудеше се Моканина. - Ами сега де го водиш На доктор ли

- Дохтори колко дохтори променихме. Водя го сега аз... хм... как да ти кажа... На мен да остане, не вярвам, ама жени нали са, пък болна е, чедо е...

Гласът му трепна и той замълча. Загледа се, затегли без нужда ту мустаците си, ту брадата си, небръсната отдавна, корава, прошарена с цели снопчета от бели косми. Нямаше нужда да казва някой на Моканина, че всеки бял косъм беше белег на една грижа.

- Онази вечер - продължи селянинът - додоха си нашенци от скеля. Продумали каквото продумали - знам ли Охолни хора, може и шега да си бият. Пък дотърчава тогаз у нас Стоеница, кумица ни е, една устата, една много знайница. Гунчо, вика още от вратата, късмет си имал, късмет имала и Нонка. Хайде да е на хаир. Какво има - думам. Дошли си от скеля Никола и Пеню, Сидеровите, те казват, че в Манджилари се явила... явила се една бяла лястовичка! Досущ бяла, като сняг. Е Ти, кай знаеш ли що е бяла лястовичка Тя, кай, на сто години я се появи веднъж, я не, ама който я види, от каквато и болест да е болен, оздравя! Гунчо, кай, да вървиш, хич да не стоиш. Заведи Нонка. Ех, може ли - заплака момичето, залови се майка му. И на, дойдохме.

- Ама истина ли е - извика Моканина. - къде била таз лястовичка

- Нали ти казах, тук се явила, в Манджилари.

- Бяла

- Досущ бяла.

Както беше учуден, Моканина се озърна и погледна към шосето всеки ден запладняваше стадото все на тая поляна, но като че едвам сега забеляза колко много лястовички бяха накацали по телеграфната жица. Пък и не беше чудно наближаваше Преображение господне и по това време лястовичките и щъркелите се събираха, да си ходят. Толкоз много бяха лястовичките и тъй на гъсто една до друга бяха накацали, че жицата беше увиснала и натежала като броеница. Много, но все черни.

- Та затуй съм дошел - каза по-смело и с облекчение селянинът - Рекох да те питам, може да си я виждал, може да си я чувал...

- Не съм, братко, не съм. Бяла лястовичка Нито съм чувал, нито съм виждал.

Но веднага Моканина се досети, че може съвсем да отчая тия хора, и каза

- Пък може да има. Може. Бял бивол, бяла мишка и бяла врана - има. Може да има и бяла лястовичка. Пък и трябва да има, щом се е чуло...

- Кой знай - въздъхна селянинът. - На мене да остане, не вярвам, ама жени нали са...

Той стана да си ходи. Трогнат, Моканина също стана да го изпроводи и да види момичето. Като стигнаха до шосето, майката - жълта и сломена от тегло жена - още отдалеч загледа мъжа си, като че ли искаше по лицето му да познае какво е научил. Момичето още стоеше обърнато настрана и гледаше лястовичките по жицата.

- Човекът каза, че селото било близо - каза селянинът.

Като чу гласа му, момичето се обърна. Слабо беше, изпод завивката едва личеше снагата му, стопена от болестта, лицето му беше восък, но очите му бяха още светли, още млади и усмихнати. То гледаше ту баща си, ту Моканина.

- Нонке, тоз чиляк виждал лястовичката - каза селянинът и погледна Моканина. - Ей в онуй село била, е! Хайде дано я видим и ние!

- Ще я видим ли, чичо - продума момичето и ясните му очи светнаха.

Нещо се надигна в гърдите на Моканина, задуши го, очите му се премрежиха.

- Ще я видите, чедо, ще я видите - високо заговори той. Аз я видях, ще я видите и вие. Аз с очите си я видях, бяла такава, бяла. Ще я видиш и ти. Да даде господ да я видиш, чедо, да оздравееш... я, млада си. Ще я видиш, аз ти казвам, че ще я видиш... и ще оздравееш, чедо, не бой се...

Майката стисна очи и заплака. Високият, едър селянин се закашля, хвана коня за юздите и го поведе.

- Хайде със здраве! - викаше след тях Моканина. - Близо е селото. Все по теля, все по теля!

Той дълго стоя на шосето и гледа подир каруцата. Гледаше майката с черния й чумбер, момичето легнало до нея, високият селянин, който крачеше прегърбен и водеше малкото конче, а над тях, между всеки два телеграфни стълба лястовичките се разхвърчаваха, после пак се връщаха и кацаха на жицата.

Замислен, Моканина се върна при овцете си и се залови отново за цървулите, които правеше от нещавена волска кожа. Бяла лястовичка - мислеше си той. - Има ли я! Но нещо го подпираше в гърдите, мъчеше го. И като пусна шилото и погледна към небето, той извика

- Боже, колко мъка има по тоя свят, боже!

И пак се загледа подир каруцата.

 

Йордан Йовков

 

Discussing "Разкази"...

Feel free to participate in this public group space.

Two easy ways to do this:

  1. Add a comment or a question here - on this page... or on any other page in this space.
  2. Or, if you want to start a separate thread - make a new page.

Either way is good - the important thing is your participation. On Tutmanik, people support each other by speaking out and by paying attention to each other - as simple as that.

ДРУГОСЕЛЕЦ (Йордан Йовков)

ДРУГОСЕЛЕЦ

 


Като на всеки празник, кръчмата се пълнеше с хора. През отворените прозорци можеше да се види как идат и ония селяни, които бяха позакъснели. Вървяха бавно, тежко, като че умората беше ги налегнала едвам сега, когато бяха останали без работа. Всички бяха си турили чисти ризи с широки бели ръкави, спираха се и гледаха насам, гледаха нататък. И как няма да гледат? Трева е поникнало и на камък. Такава зеленина е навън, че и в кръчмата като си седи чивек, пред очите му играят зелени кръгове.

Още от вратата някои извикаха: "Доброутро!" - но не бързаха да седнат, защото сред кръчмата беше се изправил Йови и разправяше:

- Ходих навсякъде аз. Бях и на Мимерлика, и на Дурасийския път. Бе, брате, то едни ниви станали, да им се ненагледаш. Ръжта е висока колкото боя ми. От нощешния дъжд малко са полегнали, но ще се изправят, като пекне слънце. Хеле твойта зимница, бай Алекси - обърна се той към кмета, - дето е на Чатърлъка, здраве й кажи.


- И аз имам зимница там, тя как е. Йове?
- И тя е хубава, бай Миале. Всички са хубави.
- Йови право казва - обади се дядо Иван. - храните са добри. Никой не мой каза отнапреж, че е негово, щото е сял, докато не го тури в хамбаря си, ама ако е рекъл господ, голям спор и берекет ще бъде таз година. Трябва пазене само. Затуй знаеш ли какво ще ти кажа на тебе, кмете, Алексе, я чуй...

Други говореха на кмета и дядо Иван трябваше да почака.

- А чуй, Алексе - започна той отново, - да кажеш там на твойте чиновници, на поляците де, да пазят добре. Нямат работа в село, в къра да вървят.
- Знам, дядо Иване, знам. Казах им. Хората претендират, рекох, или ще пазите добре, или ви уволнявам на общо основание. Да си отваряте очите, рекох, улови ли се някой добитък в нивите - право в капана. И глоба.
- Не глоба, а бой, бой. Чуваш ли, Алексе?
- Холан, дядо Иване, много си лош. А що не кажеш на твойте овчери, все у нивята се увират.
- Кой? Аз? Мойте овчери? Ти да си знаеш устата, чу ли! Мойте овчери! Бе я са виж ти, себе си виж, два наполеона имаш да ми даваш от толкоз време, а още не ми си ги дал. Магаре такова. Мойте овчери...
- Не се карайте! - намеси се кметът. - Стоене, ти си млад, потрай. Дядо Иване, не се ядосвай. Слушайте какво ще ви кажа: аз съм кмет. Аз, тъй да се рече, съм облечен в ризата на закона и знам какво правя. Не ща никой да ме учи. Отсега нататък, казвам ви го, улови ли се някой в нивите, бил той овчар, бил говедар, наш, ваш - все едно. Глоба на общо основание. Тъй да го знайте.

Не бяха пили още, затуй и разпрата утихна лесно. Почти пиян беше само Торашко каменарят, който беше дошел най-рано. Неговата къща беше близо - горе на баира. Едно време Торашко беше се заловил да копае наоколо, за да поразширочи двора си; защото нямаше накъде другаде, "Боря се с баира!" - казваше той. Но на това място излезе хубав камък и Торашко се залови за каменарство. Около къщата му винаги имаше сега струпан камък, готов за продан. Тия камари приличаха на дувари, на крепост. Затуй и Торашко казваше: "Не ща да знам никого, ей! Аз живея в Порт Артур!" Но той казваше туй, когато биваше пиян, и го изговаряше: "Аз живея в Портартър!"

Сега Торашко още мълчеше. Докато беше траяла препирнята, той внимателно беше слушал всички. С никого не беше съгласен, никого не смяташе за прав. Но той си имаше ред в пиянството и още не беше дошла минутата да говори. Сега само слушаше и, най-много, изглеждаше гневно и продължително ту тоя, ту оня, като че искаше да каже: "Бе аз ще ви дам да разберете, ама да са здрави предните зъби!" От яд чукаше силно по масата и искаше още ракия.

Разговорът в кръчмата утихна и се раздроби. На една страна кметът и някои близки негови хора приказваха за политика.

- Драган пак отишел в града. Щял да се оплаква на началника, искал да касира избора.
- Ами, да има да зима.
- Доходяла жена му с нас. Не зная, рекла, какво ще правим с наш Драгана, ще си изгуби ума с тия селски работи. Скача, рекла, в съня си и вика: "Касация!"

Всички се засмяха. - Касация! - викал. Питала жена ми: "Бульо Марийо, рекла, що е туй касация?"
- А тя?
- Рекла й: "Хайде, хайде! Нека той виси по кръчмите, нека не си гледа работата, че касация не, ами съвсем ще я закъсате!"

Пак се засмяха високо. След туй кметът се понаведе, поогледа се и ниско зашепна нещо.

На друга маса дядо Иван, забравил вече кавгата, разказваше:
- Не думай тъй, Миале, днешният празник е голям. На днешния ден св. цар Костадин и царица Елена намерили честния кръст. Същия, на който е бил разпънат Исус Христос. Хаджи Злати, като си доде от Божигроб, донесе ей такова парченце от него, от честния кръст, малко, колкото една трохичка. Аз бях дете тогаз, ама го видях: черно едно дърво, като кюмюр. Помага за всичко.
- Помага, вятър.
- Е и ти, Миале. Откога стана такъв протестантин!

Дядо Иван се засмя и запуши с дългото си тръстено цигаре.
В кръчмата влезе Илия, полският пазач с преметната на рамо кримка, висок, изгорял от слънцето, и от него сякаш полъхна нещо от зелените ниви. Като видя, че кметът е вътре, Илия се повърна и тозчас вкара пред себе си един непознат селянин.

- Гуспудин кмете! - гръмна силният му глас. - Ей го тоя: улових го, че пасе коня си в нивите. В ичимика на Татар Христа го улових, до лозята.

Разговорите изведнъж секнаха. Всички се обърнаха и погледнаха непознатия: беше дребен човек, дрипаво облечен. По носията се познаваше, че е другоселец. Едното му око имаше беличко вътре и го правеше кривоглед.

- Чуваш ли, кмете, чуваш ли! - завика дядо Иван. - Аз какво ти разправях тебе...
- В моя ичимик ли бил, кайш, Илия? - попита Татар Христо. - В моя ичимик, а?

Той стана, измъкна се иззад масата и изглеждаше уж спокоен, но изведнъж се спусна връз другоселеца.
- Бе вий какви хора сте бе! Как тъй ша влезеш в чужда нива, да тъпчеш на човека стоката му, мъката му? Кой си ти? Какъв си? Хайдук!

Почервенял, с издути жили на шията, с изпъкнали сини очи, Татар Христо беше дигнал юмрук над другоселеца и само дето не го удряше още.

- Удри го, удри го! - викаше дядо Иван.
- Я чакайте! - извика кметът. - Тук закон има. Бай Христо, седни си на мястото. Ти защо си влязъл в нивата? - обърна се той към другоселеца.
- Не бе, гуспудин кмете, не съм влязъл. Кончето ми е болно. Спрех се на пътя, на самия крачец на нивата. Чакай, рекох, да видя дали ще посегне да яде, защото, когато добитъкът е болен, не яде. И не яде. Нито един класчец не откъсна...
- Лъже, гуспудин кмете! - извика Илия и отвисоко, като орел, изгледа другоселеца. - Лъже, сред нивата беше.
- Глоба! - каза кметът. - Сто лева глоба глоба. Хайде, давай парите още сега.
- Сто лева! Че отде ще ги зема... Сто лева! Сиромах човек съм, нямам. Сто лева!
- Илия, я го обискирай! Виж колко пари има.

Но преди да посегне Илия, другоселецът сам бръкна в пояса си, извади синя, вехта кесия, навървена на гайтан и вързана на шията му, забърка в нея бавно, с мъка. Като че сега забелязаха, че там, дето бяха ръцете му, по изтърканата му антерия имаше кръпки. Ръцете му трепереха, извади огниво, кремък, извади една банкнота от двайсет лева, сгъната на четири, няколко дребни пари, копчета.

Изведнъж стана нещо неочаквано. Торашко скочи, бутна масата пред себе си и извика:
- Оставете човека бе! Какви хора сте вий!

Че беше пиян, пиян беше. Стана, позалитна, спусна се към другоселеца, сложи ръце на раменете му, прегърна го и заплака:
- Ох, братко, братко! От тебе ли намериха да искат пари, братко!

И го целуна по едната буза, после по другата. След туй мина, седна на мястото си и повече нищо не каза.
В кръчмата стана съвсем тихо. Никой не продума. Само дядо Иван, без да гледа някого, промърмори под носа си:
- Хм... ша го цалува пък... Юда!

Кметът се обади:
- Остави го, Илия. Хайде тоя път ти прощаваме, но друг път, да знаеш, прошка няма.

Не беше успял другоселецът да прибере кесията си, разтреперан сега от радост, както доскоро трепереше от страх, когато някой извика отвън:
- На кого е тоя кон бе? Кон паднал, тука умира, на кого е бе, хей!

Другоселецът чу и веднага изскочи навън. Всички излязоха подир него. До кръчмата имаше каруца и конят, както беше впрегнат, лежеше на земята. Право беше казал човекът, че конят му бил болен. Спуснаха се всички да помагат. Уловиха коня кой за крак, кой за опашка, кой за глава и го изправиха. Какъвто беше господарят, такава беше и стоката му: кончето беше слабо, дребно, с разрошена козина. Изправи се, но едва се държеше на краката си. Очите му бяха тъмни, замъглени, сякаш слепи.

Един през други, като се трупаха наоколо и викаха, селяните даваха най-различни съвети. Дядо Иван каза, че добичето изглежда да е подуто и затуй не ще е зле да му се даде малко английска сол. Друг каза, че е настинало и трябва да се поразтрие. Тозчас Татар Христо сграби от земята стиска сено и започна да търка животното по корема, по гърба, навред. Търка го дотогаз, докато сам се умори и изпоти. Добичето като че се позъвзе.

-Метни му сега нещо на гърба и го поразведи - каза кметът. - Ще му мине, недей бра грижа. Развеждай го, не го оставяй да стои на едно място.

И като се обърна към Илия, кметът каза:
- Тичай у нас. Кажи да ти датат малко хляб, малко сирене, па дай го на човека да си похапне.
Кметът се прибра в кръчмата, Влязоха след него и селяните. Другоселецът остана сам и започна да развежда коня си.

Стана пладне, някои селяни си ходиха в къщи, някои - не. Никой не обръщаше внимание на другоселеца. А той все развеждаше коня си, от час на час загрижен повече, че добичето не отива на добре.

Мръкна се. Гъстият листак на овошките потъмня, поляните и нивите вече не се виждаха. На нея страна, над черния гръб на баира, изгряха звезди. Топло беше.

Кончето повече не можа да стои на краката си и легна до каруцата. Другоселецът стоеше до него в тъмнината. На каруцата хлябът тъй стоеше, както бяха му го донесли. По улиците никой вече не минаваше, само в кръчмата светеше, там свиреше гайда, чуваше се как играят ръченица. По едно време излезе Торашко каменарят, погледна към другоселеца, но нито го видя, нито го позна. Торашко политна насам-нататък и извика:
- Не ща да знам никого! Аз живея в Портартър!

И тъй като беше отминал напред повече, отколкото трябваше, той се повърна и пое из улицата, която водеше към баира.

Другоселецът остана сам. Нито имаше кой, нито можеше някой да му помогне. Той клекна до падналия кон. После седна, взе главата му и я тури на коленете си. Гледаше го едно око голямо, препълнено с мъка и вътре в него светеха лъчите на звездите.

 

Йордан Йовков

АЛБЕНА (Йордан Йовков)

АЛБЕНА


На пътя между кръчмата и Хорозовата мелница беше се спряла една каруца, готова за път. С тая каруца двама стражари щяха да закарат Албена в града. Из улиците и през дворищата тичаха жени да гледат и тъй като бяха наскачали, както работеха, бежешката се попребраждаха, или пък свличаха ръкавите въз ръцете си. Към каруцата рукнаха и всички ония, които бяха в мелницата, а пък никога там не беше се струпвало толкова много свят, както сега срещу Великден. Горе на баира се виждаше къщата на Албена, отдето щяха да я изведат. Страшното убийство, което беше станало в нея, като че с нещо беше я белязало и отвън и, докато другите къщи бяха измазани и светеха от чистота, с бели стени и сини первази, къщата на Албена беше напусната, зацапана и разкъртена, като че ударена от гръм. Двамата стражари бяха там, единият до вратата, другият до прозореца, а вътре беше Албена.

Много неща, много дребни случки, които инак биха останали незабелязани или щяха да се забравят, сега се припомваха и се разказваха не за първи и не за втори път. Всеки искаше да покаже, че е предугадил и усетил нещо. Имаше селяни, които чакаха ред на мелницата още отпреди три-четири дни и затова се смятаха близки свидетели на случката. Някои от тях с най-големи подробности разказваха де и как бяха седели един ден; как най-напред приказвали за щъркелите, че били дошли рано; как после погледнали нивите и заприказвали коя друга година са били също тъй зелени, тъй гъсти и братясали, та е ставало нужда да пущат добитъка, за да ги поутъпче. Чак след това - разказваха те, - като гледали насреща как жените се трепят да мажат и да чистят за Великден, видели и Албена да ходи из двора. И отдалеч, по вървежа и по правата и снага, се познавало колко Албена е хубава. Но нито тоя ден, нито на другия Албена беше слизала на чешмата при кръчмата, или пък на мелницата, дето работеше мъж й Куцар.

Ако убитият не беше тоя Куцар, надали някой щеше да го помене. Той беше неугледен, тромав и прост човек, който само работеше и мълчеше. Неуморим като машина, цял посипан с паспал, той мъкнеше тежките чували и, макар всеки ден и всеки час да беше там, срещаха го и го отминаваха, като че не беше жив човек, а вещ. Отначало говореха за него, но колкото да се почудят как е могло такова плашило, като него, да вземе такава хубава жена, като Албена. Хубавата ябълка свинята я изяда - казваха, но после престанаха да говорят и това и повече не се занимаваха с него. Куцара бяха го забравили и в село. Сега някои си спомняха, че през последните дни тоя мълчалив и търпелив човек неочаквано беше станал нещо налютен и ядосан. За него един господар само имаше - Нягул, майстора на камъните на мелницата. Него той слушаше, нему се подчиняваше като роб. Но ето два-три дни преди да стане убийството, когато Нягул му говореше нещо отгоре, Куцар се разтреперваше, мърмореше нещо и го гледаше изкриво, като бик. Изглеждаше, че самият вид и самият глас на Нягула го ядосват.

В сряда през страстната седмица се чу, че Куцар умрял, и докато се питаха как и от що, разнесе се слух, че бил убит. Детето му, мъничко дете, едва на две години - и тъкмо в това виждаха пръст божи, - беше казало, че през нощта майка му хвърлила престилката си връз лицето на баща му, а един човек влязъл и зел да се бори с него. Той бил с палто, а на палтото имал кожи. Това беше казало детето и повече не трябваше. Албена се призна и изповяда истината. Но кой беше мъжът - това тя, въпреки всички увещания и заплашвания, не обади.

Оттук нататък пръв свидетел по тая работа беше дядо Власю. Човек без работа, веселяк и бъбрица, той всеки ден обикаляше около кръчмата при мелницата, както псетата обикалят касапите. Запият се някои, дядо Власю се попримъкне до тях, смее се с тях, пее с тях и - на масата дойде чашка и за него. Тук, на кръчмата до мелницата, той завари един човек с късо шаечно палто и с кожи на яката. Беше рус, хубавеляк, калпакът му блъснат назад и перчанът му разбъркан. Познаваше се каква магия е паднала на главата му другите викат, пеят наоколо му, а той като че е глух - все Албена гледа как ходи из двора и все за нея подпитва. Стоя два дни и се изгуби. А на сутринта се чу, че Куцар е убит.

Добро момче беше, с него дядо Власю беше ял и пил, но пък и истината не можеше да крие. По неговите думи разбраха кой и отде е тоя човек с коженото палто и го затвориха. Сега следователят го разпитваше в общината. Казвал, че нищо не знае. Може. Но скоро и той щеше да си отземе и също като Албена щеше да си каже правата.

- Идат! - извика някой. - Карат я Албена!

Навалицата около каруцата трепна; отгоре,откъм баира, идеше Албена и след нея двамата стражари. Всички знаеха, че като последна милост Албена беше поискала да и позволят да се облече, както си иска. Затова беше се и забавила. Ето че идеше пременена, както рядко бяха я виждали.

- И защо се е нагиздила - рече някоя, - на сватба ли отива, или на бесило!

- И на въжето иска да е хубава.

- Пустата и хубост! Тя я изяде...

А дядо Власю, който също беше тук, току размахваше тоягата пред себе си. Седи, седи и пак замахне.

- Е, дядо Власе - засмя се една булка, - с дяволите ли се биеш Какво току махаш

- Махам аз. Гледам дали ще стигна да я цапардосам, като мине. Да я храсна аз по главата, че да види. Тук и е съда нея, тази гивиндия...

А Албена беше вече близо. Тя вървеше напред, а след нея двамата стражари. Нямаше човек, който да не познаваше Албена, но като я видяха, пак отблизо, всички затаиха дъх. Албена си беше същата Албена, само че не се смееше, очите и не играеха, както по-рано, а наведени под тънките вежди гледаха надолу. Носеше син сукман и къса скуртейка с лисици. Ръцете си държеше смирено отпред, като че отиваше на черква. Но когато тя се намери между двете стени от хора и дигна очи, тоя поглед, който познаваше всеки мъж и който сега беше още по-хубав, защото беше натегнал от мъка, и тия тънки вежди, и това бяло лице - от нея сякаш полъхна магия, която укротяваше и обвързваше. Грешна беше тая жена, но беше хубава. Жените, които се канеха да я хулят, тъй си и мълчаха, а патерицата на дяда Влася не се и помръдна.

И в тая тишина, в тия няколко мига стана чудо, обърнаха се и най-коравите сърца, жалост и доброта светна в очите на мъже и на жени.

- Мари, Албено, мари, дъще - проплака женски глас, - какво направи, Албено!

- Ах, Албено, Албено!

Албена се спира.

- Лельо Димке - вика тя, - прощавай! - После, като се обърна на другата страна - Люцо, Тудорки, Савке, прощавайте! Сбогом, сбогом ви на всички!

Мнозина вече плачеха. А Албена вървеше все тъй спокойно скръбна, все тъй хубава.

- Прощавайте! - извика тя на всички. - Млада съм, сгреших. Прощавайте!

Захълцаха хора и се стълпиха към нея. Жените наваляха най-много към нея, а стражарите ги връщаха. Тогава нейде отзад, гневен и разтреперан, се чу гласът на дяда Влася

- Момчета, дръжте, не я давайте. Какво е селото без Албена!

Албена стигна до каруцата, качи се и, както беше права, извика още веднъж

- Сгреших. Прощавайте!

После седна и замълча. Тогава доведоха детето и - същото, което я беше издало. И като видяха как тя го прегърна и целуна, не остана вече човек, който да не усети сълзи на очите си.

Изведнъж мелницата спря. Моторът, който непрекъснато дене и ноще беше тупал горе в железния комин като сърце, изведнъж спря и замлъкна. Помислиха, че нещо се е повредило. Но ето из широките врати на мелницата се показа Нягул, майсторът на камъните, промъкваше се измежду колята и конете и идеше насам. Може да е спрял мелницата, за да погледа и той - казаха си някои.

Но Нягул си отвори път, дойде до каруцата и като си облече палтото - късо шаечно палто с кожена яка, - скочи на каруцата и седна до Албена. Ахнаха отвсякъде ако Нягул се шегуваше, щеше да се смее, а той беше побелял като платно.

- Долу! - викна му стражарят и го хвана за рамото. - Слизай!

- Няма да сляза - продума Нягул. - Аз убих Куцара.

- Какво, какво каза... - завика Марин Чокоя, който беше кметски наместник. - И таз хубава, може ли

Старшият махна с ръка.

- Право ли казва - попита той Албена.

Албена кимна с глава и заплака. Около каруцата се натискаше плътна маса от хора. И сякаш сега се отвориха очите на всички и видяха, че и Нягул беше рус и хубавеляк, че калпакът му е бутнат назад, а перчанът му разбъркан. И носеше и той късо шаечно палто с кожена яка. Всичко стана ясно като ден.

Завикаха, загълчаха всички. Когато учудването попремина, жалостта към Албена изчезна в един миг. Жените пак я застреляха сочи, пълни с омраза, нейде назад се издигна патерицата на дяда Влася. Кучката- викаше той, - развали още една къща! Връз лицата на мъжете падна облак и макар че за Албена не казваха още нищо, като че не можеха да търпят и Нягула да седи до нея. Но всичко дойде тъй бързо и тъй неочаквано, че никой не знаеше още какво да мисли и какво да приказва.

Объркан беше и Марин Чокоя, кметският наместник.

- Не може да бъде - викаше той и гледаше като треснат. - Как тъй Нягул... всички го знаем, честен чиляк е, не може. Слезни, слезни, Нягуле!

- Карай! - извика старшият, който се беше качил на каруцата.

Но Чокоя хвана конете за юздите.

- Господин старши, моля, почакайте. Как може, човека има жена, деца. Демире - викна той на кехаята, - я отърчи да повикаш Нягулица. По-скоро!

- Карай! - повтори старшият.

- Накъде, в града ли

- Не, в общината, при следователя.

И каруцата бързо потегли. Една жена дотича откъм мелницата, слаба, преди време остаряла, повехнала. Беше Нягулица. Отначало тя слушаше, без да разбира туй, което й разправяха, след това се втурна след каруцата, но се спря, тръшна се на земята и като закри очите си с ръце, заплака.

 

Йордан Йовков