transparent
Custom color #:
close
Move up Move right Move down Move left
Set Show more as default view Set Show less as default view
Tutmanik

New? Join now!

Иван Вазов

АВТОРИ: Иван Вазов

БИОГРАФИЧНИ БЕЛЕЖКИ 

 

Иван Вазов (27 юни 1850, Сопот — 22 септември 1921, София) е български писател. Вазовото творчество е отражение на две исторически епохи — Възраждането и следосвобожденска България. Министър на образованието е от 7 септември 1897 до 30 януари 1899 г. от Народната партия.

Биографични бележки
Детство и юношество
Иван Минчeв Вазов е роден в Сопот. Произхожда от семейство на средно заможен търговец, в което на почит са строгият ред и патриархалността, уважението към религиозните и битовите традиции, отзивчивостта към възрожденските просветителски и патриотични настроения. Брат е на военните дейци Георги Вазов и Владимир Вазов, както и на общественика и политик Борис Вазов.

Завършва местното взаимно и класно училище, запознава се с българска оригинална и преводна литература. С помощта на учителя Партений Белчев, руски възпитаник, отрано се приобщава и към руската поезия. През 1865 учи гръцки език в Калоферското училище при Ботьо Петков (бащата на Христо Ботев), като става негов помощник-подидаскал. Там намира богата библиотека от френски и руски книги, които изиграват голяма роля за литературното му развитие.

През 1866 се записва в IV клас на Пловдивската гимназия, ръководена от Йоаким Груев, където трябва да овладее гръцки и турски език. Вместо това Вазов усърдно изучава френски език и се увлича от поезията на Пиер Беранже, Виктор Юго и Алфонс дьо Ламартин. През 1868 баща му го извиква в Сопот, за да поеме търговията, но Вазов не проявява склонност към тази професия, а изпълва бащините си тефтери със стихове (част от тях излизат през 1880 в стихосбирката „Майска китка“). През 1870 в „Периодическо списание на Браилското книжовно дружество“ излиза и първото му публикувано стихотворение „Борба“.

Миграции в Румъния
Поетическата дейност на младия Вaзов е покровителствана от майка му Съба — общителна и ученолюбива жена, но буди недоволството на баща му, решил да направи от сина си търговец. С тази цел през 1870 Вазов е изпратен в Румъния да практикува при своя чичо, търговец в Олтеница. Но и там Вазов остава верен на призванието си — научава румънски език, запознава се с румънската поезия и пише стихове в патриотично-просветителски дух, които печата в „Периодическо списание“, списание „Читалище“, вестник „Отечество“, вестник „Свобода“ и др. Една нощ избягва в Браила, живее 2–3 месеца сред хъшовете в кръчмата на Никола Странджата. Животът сред българските емигранти, срещите с Ботев в Браила и Галац оказват въздействие върху младия поет, у когото се пробуждат патриотът и гражданинът.

След завръщането си в България Вазов учителства (1872–1873) в Мустафа паша (днес Свиленград), работи като преводач на строежа на железопътната линия София-Кюстендил, усъвършенства френски език, учи немски език, опознава бита на българския селянин. През 1875 се завръща в родния си град и става член на възобновения Сопотски революционен комитет.

След неуспеха на Старозагорското въстание (1875) възниква опасност да бъде арестуван и емигрира в Румъния. В Букурещ Вазов влиза в „Българско централно благотворително общество“ и става негов секретар. При много трудни условия подготвя първите си стихосбирки „Пряпорец и гусла“ (с псевдоним Пейчин) и „Тъгите на България“.

През Руско-турската освободителна война, на която откликва със стихосбирката „Избавление“, Вазов е писар в Свищов (при губернатора Найден Геров), откъдето е командирован в Русе. След едногодишен престой в града заминава за Берковица; председател е на Окръжния съд (март 1879 — септември 1880). Случай от съдебната му практика в Берковица го вдъхновява за написването на поемата „Грамада“.

Пловдивски период
От 5 октомври 1880 Вазов се установява в Пловдив, столицата на Източна Румелия. Дейно участва в обществения и културен живот на областта като депутат в Областното събрание от Народната партия, редактор, публицист и критик, културен деец и писател. Заедно със своя приятел и съратник от този период — Константин Величков, в продължение на 5 години Вазов участва в редактирането на вестник „Народний глас“, от чиито страници води борба срещу суспендирането на Конституцията (виж Търновска Конституция)от княз Александър Батенберг. В началото на 1881 е избран за председател на Пловдивското научно книжовно дружество и става главен редактор на издаваното от него списание „Наука“ — първото сериозно научно-литературно периодично издание след Освобождението (1878). През 1885 Вазов и Величков основават списание „Зора“ — първото чисто литературно списание в България. В Пловдив те съставят и прочутата двутомна „Българска христоматия“, която запознава българския читател с повече от 100 български и чужди автори.

Пловдивският период е извънредно благоприятен за творческото развитие на Вазов. Произведенията му от това време сьздават основата на българската следосвобожденска литература в почти всички литературни жанрове, очертавайки и редица от класическите й върхове — цикъла „Епопея на забравените“, стихотворенията „Българският език“, „Към свободата“, „Не се гаси туй, що не гасне“, „Новото гробище над Сливница“, повестите „Немили-недраги“, „Чичовци“, разказа „Иде ли?“ и др.

Руски период
През есента на 1886, след събитията около преврата от 9 август, започват политически гонения и Вазов е принуден да напусне България. След неколкомесечен престой в Цариград се установява в Одеса, където, за да заглуши мъката по изгубената родина, пише романа „Под игото“, публикуван след завръщането му в България в „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина“.

Софийски период
От 1889 живее в София. През 1890 основава списание „Денница“, което излиза 2 години. По това време издава най-силните си критично-реалистични разкази, събрани в „Драски и шарки“ (в два тома). През 1895 тържествено е чествана 25-годишнината му литературна дейност. Романът „Нова земя“ е посрещнат от критиката толкова отрицателно, че огорченият автор стига до мисълта да се откаже от писане. С това обяснява и съгласието си да влезе през август 1897 в народняшкото правителство на Константин Стоилов като министър на народната просвета. На Балканските войни през 1912–1918 откликва с 3 стихосбирки — поетична хроника на събитията. Вазов е между тези, които се противопоставят на въвличането на България в Първата световна война на страната на Германия, но когато това става, възпява в стиховете си победите на българките войски. Втората национална катастрофа приема мъчително, с чувството, че е дочакал разгрома на своя свят, но не изгубва вярата си в бъдещето на България. През 1920 тържествено е отпразнуван 70-годишния юбилей на Вазов, отдавна вече спонтанно обявен за народен поет. Успял да види всенародната любов и признателност, на следната година умира от разрив на сърцето. Действителен член на БКД (днес БАН) от 1881, почетен член на БАН от 1921.


В творбите на Вазов присъстват няколко основни теми:

Свободата на България и борбата за постигането й
Любовта към рода и родината
Защита и утвърждаване на българското
Геройските победи и позорните поражения
Апатията на Европа към България и проблемите й
Социалната и морална нищета („Елате ни вижте!“)
Безразличието на българските управници
Повече от 10 години след отпечатването на първото си стихотворение Вазов се изявява само като поет. В началото на 1881 за нуждите на новооснованото списание „Наука“ написва спомените си „Неотдавна“, които са и дебютът му като белетрист. И в първата си повест — „Митрофан“ (по-късно „Митрофан и Дормидолски“) използва спомени — този път от пребиваването си в Берковица. В първото десетилетие след Освобождението прозата на Вазов се опира главно върху непосредните му впечатления от последните години на робството. Като белетрист Вазов израства твърде бързо. Още през 80-те години той създава най-големите си постижения в областта на художествената проза — повестите „Немили-недраги“ и „Чичовци“ и романа „Под игото“. Повестта „Немили-недраги“ е посветена на живота на революционните български емигранти в Румъния; акцентът пада не върху историческите личности, а върху „хъшовете“ — безименните герои на историята.

През 90-те години и по-късно вниманието на Вазов е привлечено преди всичко от съвременността. На реалността след Освобождението той се отзовава и през 80-те години с хумористичната повест „Митрофан и Дормидолски“, с недовършения разказ за предизборната демагогия „Нов свят и нови людье“ (по-късно „Кандидат за хамама“), с разказите за Сръбско-българската война („Вълко на война“, „Писмо до дядо попа в с. К.“ и „Стоянчо из Ветрен“, „Иде ли?“), с които слага началото на късия разказ в българската литература. Но едва през 90-те години съвременността става обект на Вазовата белетристика. По това време излиза и романът му „Нова земя“, който е своеобразно продължение на „Под игото“. Романът пресъздава моменти от живота на Княжество България и Източна Румелия от Освобождението до Съединението (1885), като Вазов проявява и свои политически пристрастия. На съвременния живот той откликва най-често с кратката форма на разказа, която през 90-те години на 19 и началото на 20 век става основна в прозата му.

Голям дял в художествената проза на Вазов заемат пътеписите му. В тях Вазов редува пейзажите с географски, исторически и етнографски бележки, осведомителния тон с белетристично изображение, лиризма с хумор. Интересът към създаването и развитието на български следосвобожденски театър стимулира първите драматургични опити на Вазов, които имат успех сред публиката и проправят пътя на младата българска драматургия. Популярност му донасят драмите „Хъшове“, „Към пропаст“, „Борислав и Ивайло“ и комедията „Службогонци“, които са нов етап от развоя на българската драма след Васил Друмев и Добри Войников.

Още от края на 19 век произведенията на Вазов са широко разпространени и извън България. Преведени са на повече от 50 езика.

Някои от псевдонимите, които Вазов използва, са: Пейчин, Добринов, Ц-в, Д. Н-ров, Т. Габровски, Боянец, Белчин, Н-чев и др. Награден е със златен медал за наука и изкуство (1896).

Отечество любезно, как хубаво си ти! (Иван Вазов)

Отечество любезно, как хубаво си ти!

Отечество любезно, как хубаво си ти!
Как чудно се синее небето ти безкрайно!
Как твоите картини меняват се омайно!
При всеки поглед нови, по-нови красоти
тук весели долини, там планини гиганти,
земята пълна с цвете, небето със брилянти...
Отечество любезно, как хубаво си ти!

Коя земя от теб е по-пъстра, по-богата
Ти сбираш в едно всички блага и дарове
хляб, свила, рози, нектар, цветя и плодове,
на Изтокът светлика, на Югът аромата;
горите ти са пълни с хармония и хлад,
долините с трендафил, гърдите с благодат.
Коя земя от теб е по-пъстра, по-богата

Отечество, не си ли достойно за любов
Кой странник без въздишка можб да те остави
Кой има сила твоите картини да забрави
Що нямаш ти Що липсва под синий ти покров
в случай, че бог би искал Едемът да премести
и своя рай прекрасен при Емус да намести
Отечество, не си ли достойно за любов

Ти рай си, да; но кой те прилично оценява
Не те познават даже децата ти сами
и твойто име свято не рядко ги срами!
Какъв ли свят прекрасен в теб йоще скрит остава
Какви ли тайни дремят, богатства, красоти
по твоите долини, поля и висоти
Ти рай си, да; но кой те прилично оценява

Ах, ний живейме в тебе, кат същи чужденци,
и твоят дивен вид ни не стряска, не привлича.
Рогачът в планините по-много те обича,
по-харно те познават крилатите певци,
но ний не видим нищо, нам нищо не ни тряба,
доволно е, че даваш покривката и хляба,
и ние в тебе, майко, ще умрем чужденци!

 

Иван Вазов

 

Българският език (Иван Вазов)

Българският език

  

Език свещен на моите деди

език на мъки, стонове вековни,

език на тая, дето ни роди

за радост не за ядове отровни.

 

Език прекрасен, кой те не руга

и кой те пощади от хули гадки

Вслушал ли се е някой досега

в мелодьята на твойте звуци сладки

 

Разбра ли някой колко хубост, мощ

се крий в речта ти гъвкава, звънлива

от руйни тонове какъв разкош,

какъв размах и изразитост жива

 

Не, ти падна под общия позор,

охулен, опетнен със думи кални

и чуждите, и нашите, във хор,

отрекоха те, о, език страдални!

 

Не си можал да въплътиш във теб

съзнаньята на творческата мисъл!

И не за песен геният ти слеп

за груб брътвеж те само бил орисал!

 

Тъй слушам си, откак съм на света!

Си туй ругателство ужасно, модно,

си тоя отзив, низка клевета,

що слетя всичко мило нам и родно.

 

Ох, аз ще взема черния ти срам

и той ще стане мойто вдъхновенье,

и в светли звукове ще те предам

на бъдещото бодро поколенье;

 

ох, аз ще те обриша от калта

и в твоя чистий бляск ще те покажа,

и с удара на твойта красота

аз хулниците твои ще накажа.

 

 

 

 

 

Иван Вазов 

Пловдив, 1883

 

Де е България (Иван Вазов)

Де е България 

 

Питат ли ме де зората
ме й огряла първи път,
питат ли ме де й земята,
що най любя на света?

Тамо аз ще отговоря,
де се белий Дунав лей,
де от изток Черно море
се бунтува и светлей.

Тамо де се възвишава
горда Стара планина,
де Марица тихо шава
из Тракийска низина.

Там, де Вардар през полята
мътен лей се и шуми,
де на Рила грей главата,
и при Охридски вълни.

Там, де днес е зла неволя,
де народът й мъченик,
дето плачат и се молят
се на същия език.

Там роден съм! Там деди ми
днес почиват под земля,
там гърмяло тяхно име
в мир и в бранните поля.

До чукаритe карпатски
е стигала тяхна власт
и стените цариградски
треперали са тогаз.

Вижте Търново, Преслава -
тия жални съсипни:
на преминалата слава
паметници са они!

Българио, драга, мила,
земля пълна с добрини,
земля, що си ме кърмила,
моят поклон приеми!

Любя твоите балкани,
твойте реки и гори,
твойте весели поляни,
де Бог всичко наспори;

твоите мъки и страданья,
твойта славна старина,
твойте възпоминанья,
твойта светла бъднина.

Дето ази и да трая -
за теб мисля и горя,
в теб родих се и желая
в теб свободен да умра.

 

Иван Вазов