transparent
Custom color #:
close
Move up Move right Move down Move left
Set Show more as default view Set Show less as default view
Tutmanik

New? Join now!

Йордан Радичков

ВЕРБЛЮД (Йордан Радичков)

ВЕРБЛЮД

 

 

Един циганин имаше няколко циганчета. Те бяха черни като дявола и мръсни като дявола. Веднъж циганчетата се втурнаха в една локва, почнаха да си играят и да се плакнат в нея и станаха по-черни от дявола и по-мръсни от дявола.

Излезе старият циганин пред катуна, видя черните и мръсни деца в локвата и възкликна от умиление:

„Лебеди мои!“

 

В старите черказки хроники е записано, че верблюдът живее навсякъде: в пясъка, във водата (имало водни верблюди), на небето; който може да погледне в слънцето, ще види в неговото око верблюд. Записано е още, че той е дошъл най-напред от луната — опустошил там всичко и когато нямало повече какво да пасе и потъвал навсякъде в прах до гърди, се разпръснал из вселената. Според същите хроники треви и храсти ще се появят на луната едва след хиляда години и чак тогава ще може да се пасе.

Времето на разселването съвпада с чумното време. Черказци едва погребали своите умрели върху високото плато и на другия ден забелязали, че между камъните се разхождат верблюди. Възможно е туй да са били миражи, или пък очите на страха да са открили това. След време верблюдите изчезнали и когато черказци отишли на платото, видели, че то е оголено като кост и че тук и там върху камъните имало следи от зъбите на верблюда. Може би заради туй в хрониките е записано, че верблюдът яде камъка, както ръждата яде желязото.

Бог създава, верблюдът руши; той превръща всичко в пясъци.

Там, дето живеят верблюди — в Сахара или зад дългата китайска стена, — земята е превърната в пясък. Никой не знае кога и откъде ще се появи верблюдът, защото той живее навсякъде.

Старите хроники отделят особено място на едно откритие: хората, живеещи с верблюд, виждат край себе си фантастични истории. Много странни работи са станали по времето на верблюда. Един ден на небето се появили крави с рибешки опашки. Те не били нито хвъркати, нито пък били заковани там, махали си съвсем спокойно опашките и преживяли. Друг път на платото излязъл египетският фараон и държал реч. В хрониките не е записано нищо от речта, вероятно летописците не са разбирали египетския език. Фараонът нарисувал върху небето крокодил, качил се на него и преминал над къщите. От комините на къщите му влязъл пушек в очите и той плакал.

Неизвестен черказец се прибрал една нощ и вместо жена си намерил в леглото коза. Щом погледнал навън, черказецът видял на прозореца глава на верблюд. Благодарение на верблюдаселяните можали да видят Ной и неговия ковчег. Той се появил на платото, пуснал гълъба, но птицата не намерила маслинено клонче (в Черказки маслиновото дърве не вирее), върнала се в ковчега и Ной си заминал, като решил, че водата на потопа още не се е оттеглила. Веднага след Ной на платото излязъл верблюд и почнал да чеше хълбоците си в камъните. Веднъж пък изникнала от земята триглава ламя и почнала да бълва огън и пушеци. Черказци се въоръжили и се втурнали да отсекат главите на ламята и да спасят селото. Чудовището изчезнало, сякаш пропаднало вдън земя. Вместо него черказци намерили там три верблюда да клатят спокойно косматите си глави. Времето на верблюда станало като сън. Сините небеса се задръстили толкова много, че слънцето едва намирало пролуки да се провре — то добивало формата ту на риба, ту на насекомо, ту подскачало като скакалец, ту ставало квадратно.

Небесата се изпълнили с градове, крепостни стени, пасбища, имало две Голготи и два Божигроба, кръстоносци яздели железни коне, Мойсей се разхождал със скрижалите, като застъпвал слънцето по опашката, а турци и кърджалии въртели овни на шишове; в същото небе видели как Пилат си измива ръцете, как Крали Марко вдигнал цялата земя и потънал до колене в небето, как Геновева живее с кошутата, какъв е адът и как точно дяволите измъчват грешниците — всичко видели старите черказци — и огъня, и казаните, и катрана. Самите дяволи седели като турци край огъня и много приличали на турците, които въртели овни на шишове. Всичко съществуващо преди черказци — бащи, деди и бабички — се появявало и чезнело върху небето; там те видели и самия Попокатепетъл — вулкана — как изригва огнена земя и застива внезапно, за да добие формата на верблюд.

Хрониките отбелязват също, че старите българи, щом дошли на наша земя, отведнъж открили на нея своите стари пасбища, жените си, дори децата и внуците си, пуснали конете, решени, че тук им е коренът, и когато насядали край огньовете, за да си нарежат на тънки резени пастърмата, зърнали в древната нощ усмивките на славянки, блуждаещите сенки на верблюди и силуетите на коне, които пият вода от Волга. В хрониките не се обяснява как тези неща са видени заедно — вероятно в туй им е помогнал верблюдът — той тогава се е усмихвал.

Много работи са видени, а други са преразказани и записани според разказите на втори и трети лица. Наши мореплаватели са се опитвали да открият Америка, преди още тя да бъде открита, но по пътя си срещали огромни препятствия, страшни водни гърбици, които трошели на трески корабите им, и понеже нашите познавали вече верблюда, откривали него в тези водни гърбици (в началото казахме, че има и водни верблюди). Въпреки всичко някои са успявали да се измъкнат с хитрост и са откривали Америка, но нито един от тях не се е върнал в Черказки, за да разкаже.

Летописците твърдят, че онези, които помиришат верблюда, забравят своя произход и в душата им пониква едно черно цвете. Всичко туй е усложнено от предположения и преразкази и може да се обясни единствено с намесата на верблюда. Някои пък твърдят, че всеки умиращ виждал усмивката на верблюд. Цар Дарий също видял такава усмивка; старият кмет на Черказки, който направи чешма по времето на кметуването, признал, преди да издъхне, че един верблюд е влязъл в стаята, усмихва му се и го кани да тръгне с него на път. Нашите и досега са убедени, че през студеното огнище на покойното време човек може да бъде пренесен единствено от верблюд.

Един черказки пустинник, уединен сред камъните на платото, виждал всяка нощ как една черказка селянка му се усмихвала и го викала. Тя лъскала светлите си зъби върху камъка и все повече се усмихвала. Една нощ пустинникът не издържал, излязъл иззад камъните и в същия миг открил, че не жена, а самият верблюд стоял там и си точел зъбите… Тъй е пропаднал пустинникът и колкото и да търсели на другия ден, дори кост не можали да открият от него — намерили там само една рибена люспа. Тогава решили, че колкото по-голяма е усмивката, толкова по-голяма е вероятността за верблюд.

Селянка разпространяваше дълго слуха, че мъжът й ходи нощем с верблюд. Времената ставаха нови, верблюдът остаряваше, даже за известно време и съвсем го забравяха. Та тази селянка тъкмо в по-новите времена заговори за верблюд и отначало това събуди насмешка, но после зазвуча сериозно и нейните братя една нощ проследиха мъжа й и макар че той много старателно прикривал дирите си, го намериха в една купа сено с верблюда. Черказецът си призна, че чак когато се пристрастил дотолкова, че всяка нощ ходел в купата със сено, разбрал, че това е работа на верблюд. Той не каза дали се е учил заедно с него да яде сено, пък и не го питаха, защото за какво ли друго е можел да ходи!

Пак по това време в черказкия манастир дойде калугер с шевна машина. Той си седеше кротко до прозореца в своята килия и въртеше машината. Можеше да ушие всичко на нея — и мъжко, и женско, и детско. Той шиеше съвсем евтино и седеше кротък като огнище зад прозореца със съвсем кротка усмивка върху косматото си лице. Черказките жени почнаха много да си шият дрехи и навсякъде заговориха за калугера и толкова много говореха, че мъжете решиха, че има някаква магия, и провериха съмненията си… Трябва ли да ви уверявам, че и тук имаше замесен верблюд в косматото лице на калугера.

Един чиновник в общината, незабележим човек с ръкавели, изведнъж реши да се ожени и премина няколко баира, за да си вземе жена. Тези баири лежаха кротко като верблюди и дядото на чиновника го съветваше да не отива толкова далече и да се спъва по гърбиците на верблюдите, защото не се знае какво ще влезе в къщата. Чиновникът не вярваше на старите хроники и си доведе великолепна жена; тя бе яка като Дан Колов — поне тъй твърдяха всички, които бяха виждали бореца по панаирите. Веднъж (бяха си направили къща и я покриваха, жената носеше кал, а мъжът я качваше с кофа) двамата се скараха, жената му каза, че ще го хвърли от къщата, защото гредите на тази къща са нейни, нейният баща ги е докарал от планините. Тихият човек се разбесня, хвърли отгоре пълната кофа върху жена си и макар че тя бе много яка жена, падна в калта и лежа така известно време, за да си вземе дъха. После ревна като лъв и каквато беше едра и както бе гневна и потна, взе първото сечиво и почна да разбива с него къщата. Мъжът падна от покрива, струпаха се съседи, но никой не смееше да пристъпи напред, за да измъкне сечивото от ръцете на жената. Тя въртеше своето страшно сечиво и разбиваше къщата и не спря, докато не превърна всичко в купчина тухли и греди, сякаш оттук бе минало земетресение. Жената се измъкна от червения облак, вдигнат при разрушаването, хвърли сечивото (това бе едно страшно и тежко рало) и погледна струпания народ спокойно, а народът откри върху лицето й едва забележима усмивка. Почнаха да си шушукат, че това е верблюд, и се измъкнаха тихо, а верблюдът ги гледаше с меката си усмивка… Жената запази тази усмивка и след като лежа в болницата и нейният отпечатък се вижда и днес върху лицето й. Тя крачи навсякъде из село, вдига рала и щом чуе гръмотевици, предупреждава черказци да се скрият по домовете, защото от небето ще дойдат верблюди и ще разрушат селото.

Знаменията в небето, записани в старите хроники върху кожата на верблюд, не се повториха. Никой повече не видя Ноевия ковчег, кръстоносците или пък египетския фараон с крокодила. Ние можем да завиждаме само на старите летописци, свидетели на фантастични събития и явления, но можем и да се радваме, че не живеем под страха за ужасната поява на верблюда, нито пък ще тръгнем подир миражите, които издига иронично пред нас, за да ни примами или да ни накара да настръхнат косите ни.

Благословено е нашето време!

И все пак, когато прелиствам старите хроники, когато преминавам през платото, върху чиито скали се виждат следи от зъбите на верблюда, или оглеждам венеца от планини, изплетен от гърбиците на верблюди, не мога да не усетя студенина в сърцето си. Спомням си също записаното от последния езически летописец, когато в Черказки нахлули християните: „И боговете, и хората са създадени от верблюда!“ Опитвал съм се да гледам в слънцето, за да видя наистина ли там има верблюд, но никога досега не съм откривал нищо, защото, щом погледна, и цялото небе се изпълва изведнъж с въртеливи движения.

Извънредно много съм затруднен с тези хроники и от самото название верблюд. На руски език тази дума значи камила. Но тълкуванието, което се дава на верблюда, отделни откъслеци от неговото описание и начинът на появяване и изчезване в никакъв случай не могат да бъдат свързани с камилата, макар че на няколко места става дума за гърбици. В една хроника се казва, че верблюдът ражда като човек, кърми като човек, макар че пасе само трева. Верблюдът живее единствено чрез тревата, доказателство за което е неговото преселване от луната след опустошаването й. Но как тогава да си обясним обстоятелството, че има и водни верблюди?

И после: защо верблюдът руши земята и я превръща в пясък? Не трябва ли тъкмо там да потърсим корена на загадката?

Още от детството ние, черказците, всмукваме заедно с майчиното мляко и хрониките за верблюда. Пак по същото време откриваме окото на слънцето, за да зажумим пред неговата ослепителна светлина. Съветваха ни да не гледаме слънцето, защото ще видим на него верблюд, а който види верблюд, ослепява. Ние не гледаме окото на слънцето, затова пък можем да гледаме в което си искаме друго око. Червеното и кръгло кокоше око, жълтото око на кучето, черното биволско око, лъскавото око на коня, където човек може да се огледа. Това са все доверчиви очи, те са спокойни и ви гледат тъй, сякаш че търсят подкрепа. В тях няма верблюд.

Къде да търсим тогава верблюда?

Никой не знае каква форма има той, каква е неговата големина, какъв цвят и какъв мирис има.

Кожите от верблюд, върху които са писани старите хроники, са обработвани на ръка, после времето също тъй дълго ги е обработвало, тъй че ако ги погледнете днес, не ще определите цвета на верблюда и по никакъв начин не може да се докаже той люспест ли е, космат ли е, дали не е имал бронята на старите змейове, или пък е бил гладък като големите морски риби.

Разпитвал съм стари хора и някои от тях са ми казвали със сигурност, че верблюдът има копито — понякога нощем може да се чуе как удря с копито земята.

Други са ми казвали, че няма копито, а само глава като кука и две уши, за да може да чува всичко.

Трети пък твърдят, че верблюдът може да бъде дърво, куче, надгробно слово, коридор или пък човек, както и гущер; той можел да стои зад вратата ви, без да го виждате, само понякога ще усетите дишането му; или пък както си седите понякога, не сте ли забелязвали край вас въздухът да се раздвижва — виждали сте навярно: това е верблюд; или когато сте в къщи, с жената, изведнъж скачате настръхнали, готови сте да се разкъсате със зъби — знайте, че това е работа на верблюд, че той клечи в ъгъла и ви гледа с невидимото си око.

А има и черказци, които мислят, че това са стари истории, времената на верблюда са отминали, хората все пак са излезли по-хитри от него, като измислили времето, разделили го на години и всяка година ни отдалечава от верблюда. Затуй си честитим Нова година! Старите черказци, когато изпращали старата година, казвали: „Отиде си и тоя верблюд!“

В това предположение за времето има известен смисъл, човекът е трябвало да прибегне до хитрост, за да се спаси от ужаса на верблюда, макар че той продължава да върви с копитата си през времето и тук и там ние откриваме върху камъка следи от зъбите му. И досега още не е обяснено защо на няколко години има по една високосна година и месецът февруари става по-голям с един ден. Тъкмо този ден, казват някои черказци, е опашката на верблюда. Който имал добро обоняние, можел в този ден да усети мириса на верблюд.

Трябва да сме доволни все пак и да се поздравим, че човекът е измислил годината, за да може да измерва с нея отдалечаването си от верблюда; и пак посредством нея той ще определи кога са изминали тези хиляда години от преселението, за да поникне трева на луната и да отидем на нея.

Първите летци след откриването на летателните уреди не забелязали никъде верблюди в пространството. Космонавтите на Съветския съюз и на Съединените американски щати също не разказват нищо за верблюда. Възможно е той да е проникнал много дълбоко във вселената и подобно Халеевата комета само понякога да ни навестява.

Той обезателно ни навестява. През 1959 година учените се озадачиха, че Земята почна да се върти по-бавно. Убеден съм, че някой верблюд е легнал на пътя й и си играе с нея, както котката си играе с кълбо прежда.

Мнозина черказци твърдят, че ако ви ударят в гръб, това било верблюд; че ако чукате на някоя врата и не ви отварят, знайте, че зад вратата дреме око на верблюд. Че ние няма къде всъщност другаде да го търсим, а трябва да се вглеждаме в човешкото око. Тези черказци се опират пак на старите хроники, където на няколко места е записано — вгледайте се в окото, надникнете в неговия кладенец и вижте дали на дъното не дреме верблюд. Старите черказци, преди да тръгнат на път, са се гледали дълго в очите, както и преди да започнат някаква работа. За тях това е било лесно, те са познавали верблюда.

Времето, макар и снизходително, е извършило тази несправедливост към нас, като ни принуждава да търсим нещо, без да го познаваме. Ние не можем да се откажем от търсенето на верблюда, след като заплашва да превърне земята ни в пясъци само заради ужасния си навик да живее в пясъци. Пък и не само земята, той всичко превръща в пясък. Старите хроники ни казват, че ако видим прашна въздишка в пустинята, то това било въздишката на верблюд. Физиците наричат този верблюд атомен взрив, от чиито нажежени зъби пясъкът става на глеч — подобно глечта на застиващия Попокатепетъл, който черказците видели в своите небеса. Ако в градината на човечеството зърнем прашната въздишка на верблюд, това е лошо знамение — небето може да се изпълни с кръстоносци, голготи и кърджалии, наклякали край огньовете, а Ной ще пуска гълъба на платото, за да дири маслиненото клонче.

Верблюдът — казват хрониките — може да превърне в пясък и най-зелената градина на приятелството. Окото да бъде будно, защото никой не знае кога и откъде ще се появи той — той живее навсякъде!

Това ми казват старите черказки хроники за верблюда и аз не мога да не им вярвам, защото те са записани върху самата му кожа.

 

 

Йордан Радичков

 

АВТОРИ: Йордан Радичков

БИОГРАФИЧНИ БЕЛЕЖКИ 

 

Йордан Димитров Радичков е български писател, драматург и сценарист, представител на магическия реализъм.

Йордан Радичков е роден през 1929 в село Калиманица, близо до Фердинанд, което през 1984 е разрушено, защото се очаквало да бъде залято от язовир Огоста.

Завършва гимназия в Берковица през 1947. В продължение на няколко години се възстановява от заболяване от туберкулоза в санаториум в Искрец и в родното си село.

Радичков работи като кореспондент (1951) и редактор (1952–1954) във вестник „Народна младеж“, редактор във вестник „Вечерни новини“ (1954-1960), в Българска кинематография (1960–1962), като редактор и член на редакционната колегия на вестник „Литературен фронт“ (1962–1969).

Радичков е съветник в Съвета за развитие на духовните ценности на обществото към Държавния съвет (1973–1986) и заместник-председател на Съюза на българските писатели (1986–1989).

 

УБИЙ МУХАТА (Йордан Радичков)


УБИЙ МУХАТА

Винаги ми е правело впечатление лекомислието на някои хора, че е извънредно просто да се убие мухата. Казвали са ми, че в Китай няма нито една муха и че ако например по време на събрание се появи муха, то събранието прекъсва своята работа, убива мухата и едва след тъй продължава. В наши магазини съм виждал лятно време, че магазинерът оставя работата си, взема една пръчка с кожа на края и избива мухите. Веднъж в бръснарницата бръснарят тъй дълго трепа мухи, че пяната върху брадата ми засъхна като тебешир. Виждал също тъй как котка убива с лапата си муха върху стъклото, а кучетата ги ловят със страшно тракане на челюстите.

През лятото мухите стават по – зли от кучетата и хапят като кучета. Добитъкът ги изтребва с опашката си, с един замах избива десетки мухи. Бог е бил предвидлив, като е дал опашка на животното, за да убива с нея мухите. Бог я е благословил с безкрайно нахалство, но когато е пускал насекомото от дланта си да литне, вероятно е казал на сухопътния свят: “Убий мухата!” И тъй и днес ние продължаваме да я изтребваме, преграждаме пътя й с лепкави мухоморки, давим я в отровни води, хвърляме отровен прах в очите й, тя умира и на нейно място се появява нова.

Има мухи, които пред нищо не спират по пътя си. Миналата седмица група приятели се бяха събрали на маса, все яки мъже, мускулести, но те бързо омекнаха, щом видяха да влиза мухата. Мухата се завъртя наоколо и веднага седна на масата, опита всички мезета, отпи от виното, виното й хареса повече от мезетата, та затуй премина само на вино и през цялото време потупваше приятелите по рамената и от всички най – силно бръмчеше. Накрая приятелите изведоха мухата, като я придържаха под мишниците, защото тя едва се държеше на краката си, и я оставиха на улицата, а мухата продължи да бръмчи: браво! и прави ви чест!, после си тръгна по улицата с криволичене, срещна друга група приятели и веднага се залепи за тях, за да им разкаже за ония, дето я били изоставили. Новата група реши да се качи в движение в трамвая, за да се спаси от мухата, но и мухата не е глупава, тя веднага се залепи за трамвая, докато накрая се разбра, че нямало къде да спи, та отиде с едного да спи в къщата му. Човекът легна на канапето, а мухата легна в леглото и хърка през цялата нощ.

Ето как мухата може да изхвърли човека дори от леглото му, а някои говорят, че било лесно да се убие мухата!

Веднъж млада жена обясняваше на съдиите в съда, че мъжът й се бил свързал с конска муха. Те били женени съвсем отскоро и жената забелязала, че някаква конска муха се върти около мъжа й, но в началото не й обърнала особено внимание. По – късно конската муха почнала да се обажда по телефона в къщи. Аз не зная как една конска муха може да се обажда по телефона, но жената твърдеше много настоятелно, че се била обаждала, дори разказваше цели пасажи от това, дето й е говорела мухата. После мъжът почнал да се губи вечерно време и накрая жената решила да разкаже някому за конската муха. Човекът, комуто разказала, излязъл прозорлив. Двамата проследили мъжа, видели го как се срещнал с конската муха в едно кафене, после по здрач влезли в градината. Боже господи, той се целувал с мухата! На мухата й било много весело изглежда, защото се смеела, сякаш я гъделичкали. Тогава жената избухнала и ударила плесница на мухата, а мухата почнала да си скубе косите. Косите й били прегорени във фризьорниците, та лесно се скубели. Като видяла, че мъжът ще тръгне, конската муха веднага се залепила за него, защото е конска муха и за нея това е лесно, разбира се. Ето свидетелят е тук и той може да разкаже всичко. Съдиите попитаха свидетеля истина ли е всичко за тая конска муха и той каза, че е истина. Мъжът също призна и след като трима говорят едно и също, за съда вече е истина… Тъй че ако понякога човек се мъчи да се изскубне от мухата, то в други случаи той тръгва подире й и дори може да преспи с нея, колкото и странно да ни се струва това.

А има и примери, свързани с мухата, тях някой едва ли ще обясни. През зимата на една сватба докараха дарове. Конярят разпрегна шейната, но задържа единия кон; държеше го за юздите и съобразяваше нещо. После той хвана един петел, поиска да му дадат една низа пиперки, тури си низата вместо гердан на шията и върза на такъмите на коня още две шарени кърпи, за да изглежда по - пъстър. Шаферките играеха край него в снега, треперушките подскачаха върху главите им. Те играеха, усмихваха се червените си бузи и го питаха какво мисли да прави. Селянинът с коня им каза, че една муха му се върти в главата. Върти ми се една муха, каза той, ама да видим какво ще излезе от нея.

Той яхна коня, поиска една бъклица и тръгна заедно с бъклицата, с петела и с гердана пиперки право към къщата. Къщата на два етажа, висока, на горния етаж са сватбарите и се чува как гърми музиката. Конят почна да се изкачва с ездача по стълбите, а шаферките играят подире му. Тъй кон и човек влязоха право в къщата. Но нали на сватба е винаги тясно, конят няма къде да стъпи, стъпи върху трапезата, половината съдове се обърнаха и се плиснаха няколко ведра с вино. Народът се дръпна назад, за да не бъде сгазен от животното, а нашият селянин седи отгоре му, в едната ръка държи петела, в другата ръка държи бъклицата. Взе си въздух, колкото му трябваше, и извика “Иииии – ху!”. Свалиха го веднага, а деверите изведоха коня навън. Какво те прихвана?, го питат сватбарите. Абе една муха ми влезе в главата, казваше им селянинът. Реших да вляза тук с коня и да кажа и – ху! Те това е!

Тъй ли!, казаха сватбарите и го дигнаха на ръце, та да го хвърлят през прозореца и да изгонят тая муха от главата му. Селянинът викаше: умиление Богородично!, но ония не обърнаха никакво внимание на религиозните му възгласи и го хвърлиха в снега. Човекът изтича пешком по стълбите и попита на вратата: Мога ли да вляза, мухата ми излезе? А сватбарите му казаха: влез! Той отново каза: умиление Богородично!, откъсна главата на петела и го даде на шаферките да го оскубят. Мухата повече не го навести.

По повод на тая история някои по – стари хора разказваха страшни спомени за варварската испанска муха. Когато се появила испанската муха, добитъкът и хората мрели като мухи, във всички дворища се носел дим, защото горели мокра слама и смрадливи треви. Ще требиш мухата ли! Всичко се било свило по домовете, клечало зад прозорците и гледало как мухата вилнее като еничарин. Общинският бик скъсал синджирите и тръгнал свиреп из улиците. На едно място го срещнала мухата, бикът размахал острите си рога, но мухата го прегазила и той веднага станал на мърша. Ето колко страшна е била тая муха и слава богу, че оттогава не ни е навестявала!

Като деца улавяхме живи мухи, туряхме им сламки в коремите и ги пускахме да хвърчат. Те веднага хвръкваха заедно със сламките, все едно, че нищо не им се е случило, само дето сме ги погъделичкали малко. Също тъй като деца улавяхме живи мухи, късахме им главите и ги пускахме, а те се въртяха и скачаха, но не искаха да умират. Помня, че в детството винаги се учудвахме как тъй мухата живее без глава, а кокошката веднага умира, а патицата също, и жабата. Пак в детството веднъж видяхме в стадо овце едно шиле. То се въртеше на кръг около себе си и нещо подвикваше. Дойде овчарят, прегледа шилето и почна да вади ножа си. Попитахме го за какво му е ножът, а той каза, че ще му отреже главата, защото е станало въртоглаво. То наистина се въртеше все на една страна както мухите, на които бяхме откъснали главите. Ами как тъй е станало въртоглаво?, попитахме овчаря. Нали сте виждали, каза ни той, че овцете по цял ден подсмърчат. Пасат трева и подсмърчат. Като подсмъркне по – силно, някоя муха й влезе в главата, почне да се върти там все на една страна, овцата също почне да се върти все на една страна и става въртоглава. Сега ще й изправя главата!

Оставихме го да изправя главата на шилето и си тръгнахме към село. През цялото време гледахме все едно от децата, защото то непрекъснато подсмърчаше, дали няма да стане въртоглаво. Нищо не му се случи по пътя. В къщи ни питаха къде сме ходили, ние казахме за мухите и за шилето, а те ни набиха и ни казаха, че цял ден сме се мотали като мухи без глави.

Все от тия години са и спомените за оная муха, дето всява ужас сред кравите. Има една сива, длъгнеста муха, щом забръмчи, и кравите веднага навирват опашките си и се юрват в гората. Не зная по какъв начин откриват приближаването на тая муха и откъде е тоя ужас у добичетата. Те се забиват веднага в гората, в най – гъстите храсти, и треперят целите. Колко пъти сме ги биели с цялата си детска жестокост, но те само казват: хм – хм!, поклащат си ушите и на мърдат. Някакъв бяс обхваща кравата в такива случаи и вие може да я одерете жива, да я насечете на късове, тя по никой начин обаче няма да излезе из храстите, докато не си отиде мухата. В такива случаи на нас ни се иска веднага да убие мухата, само че ние никъде не я виждаме, дори сянка от муха не се вижда.

Как тогава да убием мухата!

Има хора, дето изобщо не искат да я убиват. Запомнил съм, че дядо ми веднъж в годината ставаше неспокоен, излизаше рано сутрин, миришеше изгрева и гледаше планината. Няма я още, казваше той и на другата сутрин отново излизаше. Той гадаеше по някакви треви, по росата, по пътя на мравките и разбираше кога му е дошла мухата. Щом мухата му дойдеше, дядо взимаше приятеля си и го водеше в планините, за да преспят край цъфналото еньовче. Дядо смяташе тая трева за най – лековитата и щом цъфне, водеше при нея най – добрия си приятел за преспиване. Той пък имаше такава муха.

Изобщо той беше човек на мухата и посредством нея познаваше човека срещу себе си. Веднъж чичо седи умислен, реже тютюн и все гледа гората. Не ти е добра мухата, казва му дядо, лоша муха ти се върти в главата, виждам й пипалата ей тук, на сляпото око. Не ми е влязла муха в главата, му казва чичо и продължава да гледа гората, ами си мисля, че трябва нов процеп за колата. Като вървя и оглеждам, хвърлил съм око на един бряст. Чий бряст? – пита веднага дядо. Чичо му каза чий бряст, а дядо скочи, предсказа му врачанския централен затвор и го заплаши, че ще проветри главата му от тая муха. Как ще я проветри, сам не знаеше, защото все повтаряше: -

Ще ти я проветря тая глава!, а чичо казваше: - Ще отсека бряста!

Добра муха навести дядо, той отиде при съседа, каза му каква е работата, а съседът веднага го покани на вино, оплака му се, че му е зла жената, че му е зла тъщата и че и той станал зъл и отсякъл бряста на дядо, защото и нему трябвало дърво за процеп. Дядо се връща с готов процеп, държи го на рамо и мълчи, а чичо, като разбира каква е работата, веднага скочи, взе брадвата и отиде да отсече бряста на съседа. Хубаво, но през туй време мухата влязла в избата на съседа, казала му каквото трябва и той също взел брадвата, та при чичо. Двете мухи бръмчат над главите им, а чичо и съседът почнали да се карат. Единият вика: Муха ми се виждаш!, и другият вика: Муха ми се виждаш! Отмести се или ще те смачкам като муха! Ти се отмести! Кой знае как е можела да завърши историята, ако през това време на мястото не пристига дядо. Той върви целия потен, носи процепа на рамото си и вика на двамата да се разотидат, но те не се разотиват. Тогава дядо им казал, че веднъж двама човека, подтикнати от злата муха, се съсекли с брадвите и веднага там излезли от гората много мухи, покрили съсечените, а на другия ден нямало вече никакви посечени, само два черни облака мухи, които се носели тромаво из пространството. Злата муха е хитра, тя тъй се рои, когато изправи двама човека с брадвите! Дядо им дал добрата муха и чичо и съседът си взели всеки своя бряст, та да си направят процепи на колите. Злите мухи тогава се разсърдили: едната кацнала на носа на чичо, другата на носа на съседа. Чичо и съседът също се разсърдили и замахнали да смачкат мухите, но насекомите отлетели и всеки от тях се ударил по носа си. Оттогава и двамата ненавиждат мухите.

Много често съм се замислял как да убием мухата и трябва ли да изтребваме всички мухи? Ако един човек е за женене, да се жени, защото няма начин да изтреби мухата в себе си; той само ще страда от гъдела на тая муха, без да може да се спаси от нея. Понякога си мисля дори, че някаква муха е завъртяла главата на Галилей, за да каже, че Земята се върти. Пък Земята наистина се върти.


Трябва ли тогава да убием мухата!

Може би в Китай това е по – лесно. Казвали са ми, че в Китай няма нито една муха и че ако например по време на събрание се появи муха, то събранието прекъсва внезапно своята работа, убива мухата и едва след туй продължава. Не съм бил по ония места, но никак не вярвам, че там вече са успели да убият мухата

Йордан Радичков

СВИРЕПО НАСТРОЕНИЕ (Йордан Радичков)

СВИРЕПО НАСТРОЕНИЕ 

 

Стягаха се за пазар и почнаха да товарят още в тъмното.
- Като падне сняг, никой няма да ги търси – каза Петър Маринков. – Сега му е времето, сега имат цена.
- Ако чакаш да падне сняг, ще измръзнат – каза му Бръмбара.
- Кой ще чака снега – каза жената на Петър Маринков. – Още от сега нещо е почнало да ги яде.
- А бе яде ги – каза Петър Маринков. – Ето и тази е наядена. Все отдолу ги е наяждало.
- Отдолу се е провирало и ги е наяждало. И то все хубавите.
- А, хубави! – не се съгласяваше Петър Маринков. – Всичките са свински.
- Свински са – каза жена му и се спря, за да прехвърля, за да върже забрадката си. – Но и между тях има сладки.
Докато онази си връзваше забрадката, Бръмбара стоеше до овцата загугулен с башлък. Той щеше да кара тези овца на пазара да я продаде.
- Ето още една наядена!
- Все отдолу ги наяжда – каза Петър Маринков. – Виж как ги е гризало.
Той намери едно мише гнездо в купчината. Ритна го и оттам се изсипаха розови ситни мишлета. Те се бутаха едно в друго, изстинали, и бяха толкова слаби и прозрачни, че се виждаха костите им под кожата. Жената плю върху мишлетата и се прекръсти, а Бръмбара каза да вземат да ги хвърлят в градината.
- Ще взема да ги хвърля – каза Петър Маринков. – И без това са слепи.
Той хвърли гнездото в другия край на градината, животните се изсипаха от него още докато летеше във въздуха. Жена му се наведе и пак почна да прехвърля, като оглеждаше все пак дали няма още наядени. Като се навеждаше, полата й се повдигаше и тогава Бръмбара виждаше краищата на чорапите й, а над краищата и нейните бели нозе. Бялото го смущаваше, но макар че го смущаваше, бе привлекателно и той гледаше все в него, докато жената мина от другата страна.
- Няма да мръднат – каза Петър Маринков. – Дъждът ще ги сплеска.
Той говореше за мишлетата.
Дъждът не беше много силен, за да ги сплеска. Но беше студен, ръмеше съвсем слабо от няколко дни и всичко бе прогизнато то влага. Бръмбара не знаеше как ще ги сплеска дъждът, освен ако не завили по – силно, та да ги удря отгоре, докато ги очука хубаво. Ама за туй трябва да завали по – силно, реши той.
Ритлите се изпълниха догоре. Петър Маринков изведе воловете, за да ги впряга, а от къщи излезе брат му и изкара овцете. Овцата на Бръмбара се размърда, щом видя стадото, обади се, постоя, сякаш учудена от нещо си, после пак се отпусна и дългата й глава увисна надолу, извита на една страна. Тя стоеше до своя стопанин и помръдваше насечените си уши от туй, гдето всяко лято й пускаха кръв все на ушите с ножа. Овчарят тъй знаеше да пуска кръв и всеки път тъй пускаше – стисне овцата между нозете си и сече с ножа. На нея много години й бяха пускали кръв и затуй ушите й бяха целите нацепени. Но й служеха още добре – добре чуваше с тях.
Жената на Петър Маринков си скръсти ръцете и гърдите й, едри и кръгли, надуха ризата, но тя никак не се смущаваше от гърдите си. Бе наметнала едно старо палто на мъжа си, цялото оплескано със син камък, защото с него той пръскаше лозето.
- Ти иди да вземеш туй – онуй – каза Петър Маринков на жена си. – А аз ще впрягам.
- Добре – каза жената. – Аз ще отида да взема туй – онуй, пък ти впрягай.
Петър Маринков зажегли воловете и отиде да отвори вратника, а жена му донесе една патица и я тури в колата. Патицата подвикваше, но като я туриха в колата, се успокои и млъкна.
- Хайде! – каза Бръмбара и подкара овцете.
Неговата овца изтича, намести се в стадото, а стадото се изниза през вратника и заситни по края на шосето, защото там тинята бе по – мека и не набиваше копитата. Петър Маринков качи жена си в колата и окачи капистрите на ярема. Тримата мъже тръгнаха по средата на шосето. Беше се съмнало, но полето сивееше още. Дърветата стърчаха измръзнали и почернели. Мъжете пушеха и мълчаха и така минаха през моста, после покрай черказката парна мелница – там имаше неколцина мливари, които разтоварваха чували от колите, а добитъкът стоеше мокър сред оглозганите стъбла на царевичака. Високата и черна тръба на мелницата изхвърляше пушек и туй много хареса на мъжете. През вратата се виждаха кошове и каиши, каишите се движеха, пляскаха, нещо свистеше и бумкаше и се лутаха хора.
- Трябва да продам прасето – каза Бръмбара. – Само ми яде храната. Колкото повече яде, толкова повече става на трион и му расте зурлата.
- Това е сръбска порода – каза Петър Маринков. – Сръбските свине не пълнеят.
- Ти остави, че не пълнее – каза Бръмбара. – Ами щурее. Нощеска цяла нощ съм го дирил.
- Аз чух, че квичеше по едно време – каза братът на Петър Маринков.
- Квичеше то – плю Бръмбара. – Чак като се върнах.
- Стока се не губи – каза Петър Маринков.
- Не се губи, но снощи, като си дойдох, го нямаше. Жената вика, че го пуснала от кочината да се изтича, а то изчезнало. “Изчезна, казва, и го няма никакво.” Обиколих селото – няма го. Да не е игла, та да изчезне. Отбих се в кръчмата, разпитах този и онзи, не са го виждали. Къде ще го видят, то вече се стъмнило. Мамка му и прасе, ами сега къде да го диря?! Ако се е навряло в гората, ще го изядат вълците.
Бръмбара запуши.
- Няма да го изядат – каза Петър Маринков. – Сръбските свине са свирепи.
- И аз тъй си помислих, но ако са повече вълците, ще го изядат. Мислих, мислих, пък тръгнах да го търся.
- В тъмното?
- В тъмното ами. Търсих покрай реката – няма го. Намерих брод, почнах да се събувам. Водата студена, та ме преряза. Обух се, тръгнах от другата страна, из нивите. Нищо не се чува и нищо не се вижда. Почнах да мамя. Мамя, мамя, мамя, па се спра. После слушам, слушам, слушам – нищо няма. Мамка му и прасе, никакво се не обажда. Пак мамя. Ма – амя, ма – амя, ма – амя, па пак слушам. Нищо няма. Хайде после натам, та в гората под Петлова чука. Може да се е навряло в гората, да търси дивячка под шумата или желъд. Нищо не се вижда в гората, очите си изповадих, ама като съм тръгнал да го търся, не мога да се върна. Спрях се в гората, пък пак почнах да мамя. Ма – амя, ма – амя, ма – амя, па се спра. После слушам. Слушам, слу – ушам – никого няма. Мамка му и прасе, никакво се не обажда. Пак мамя. Ма – амя, ма – амя, ма – амя, па пак слушам. Нищо няма. Хайде после още навътре в гората, в едни тръни се наврях, пък и в едни шипки, целия ме одраха.
- Туй, шипката, като се закачи, не можеш да я откачиш – каза братът на Петър Маринков. – А бе като че с ръце те хваща.
- Точно така – съгласи се Бръмбара и погледна брата отвисоко, защото той бе много дълъг и много слаб, с две глави стърчеше над другите, отделно от шапката. А и шапката му беше длъгнеста. – И къпината е същата. Като се закачи, не можеш да я откачиш. Дере и къса. А аз, като се намъкнах в шипките, едва се измъкнах. Измъкнах се, та на една поляна. И в края на поляната – нашето прасе. Белее се, очите му светят. “Гъци – гъци, гъци – гъци – гъци – гъци” – викам му, а то не мърда. Мамка му и прасе! Тръгнах към него – не мърда. Ритнах го – не мърда. То излезе един изгнил пън, от онези, дето нощем светят.
- Детето ми разправя, че даскалът им разправял, че такива пънове не знам какви са били. Той им разправял.
- Какво ще им разправя даскалът, аз сам го зная – каза Бръмбара. – Изгнил пън и свети. Помен няма от прасето. Въртя се на поляната, мисля си и си премислям, пък пак почнах да мамя. Ма – амя, ма – амя, мамя, пресъхна ми устата; па се спра. Слушам, слушам, слушам – нищо няма. Мамка му и прасе, никакво се не обажда. Хайде после през гората, през гората, та чак на Петлова чука.
- Чак на Петлова чука? – пита братът на Петър Маринков.
- Чак горе. И оттам като започнах да мамя: “Гъци – гъци, гъци – гъци, гъци – гъци” – па се ослушам. Слушам, слушам – нищо няма.
- Брех, мамка му стара – каза Петър Маринков.
- Ами да – каза Бръмбара. – Слушам, слушам, слушам…
Той щеше още да разказва, но ги настигна камион. Камионът прогони овцете в нивите, оплеска селяните с кал до ушите, защото гумите му разбиваха всичко под себе си, и докато се усетят, настигна колата с воловете, нещо там изтрещя, нещо хвръкна във въздуха, воловете извиха, а жената на Петър Маринков взе да пищи и те видяха патицата. Патицата тичаше тромаво, люлеейки се през нивата, и пляскаше с крилата да си помага в тичането. Петър Маринков се спусна към колата и видя, че камионът е счупил една левка. Левката беше на пътя. Жена му седеше отгоре между ритлите, държеше се за тях и викаше, че камионът я бил прегазил.
- Такива трябва да ги трепят направо – каза Бръмбара и плю на шосето. – Той може да те прегази, както си стоиш. Мотори им дали, а акъл не им дали.
- Трябва да ги трепят – каза Петър Маринков.
Най – много се разсърди братът.
- На пита ще го направя, само да ми падне – каза той. – Така ще го направя, че кокалите си няма да събере. Ще го попилея аз него. Можеше и човек да загине.
- Я ти иди хвани патицата! – каза Петър Маринков. – Пък ще видим.
Братът бе кривокрак, но тичаше чевръсто.Той се спусна през нивата и макар че цървулите му се налепиха с кал и станаха като воденични камъни, настигна патицата и я захлупи с палтото си. После тръгна към колата, като стискаше патицата под мишница, а тя подвикваше още изплашена.
Тогава селяните видяха шофьора. Той вървеше бързо по шосето към тях и носеше в ръката си манивела. Беше целият блед и преди още да стигне до мъжете, почна да размахва манивелата и да вика:
- Неграмотници, за вас няма ли правилник за движение, не знаете ли вие правилника бе, та се движите вляво? Вървите и се движите вляво и пет пари на давате за правилника!Че аз мога тъй и катастрофа да направя, и в затвора заради вас да отида бе. Аз две деца имам, кой ще ми гледа децата?
- Само ти имаш деца! – каза Петър Маринков. – И ние имаме деца.
- Имате – каза онзи, - а пък вървите и се движите вляво!
- Пътят е на всички бе, другарю – каза Бръмбара. – Няма да го делим.
- Той е на всички – каза онзи, - но си има правилник. Или искате сега да дойде контролата, та да ни тегли по една глоба на всичките. Контролата ли искате?
Нашите му казаха, че хич не им трябва контролата.
- Каква контрола бе – каза Бръмбара. – Ние си вървяхме съвсем мирно по пътя. Нека ти кажат и другите. Аз прасето си бях загубил нощес, та къде ли не го търсих.
Братът на Петър Маринков, който се заканваше свирепо, стискаше миролюбиво патицата под мишница и мигаше срещу шофьора. Жената все още се държеше за ритлите и гледаше отгоре. Овцете, скупчени на шосето, стояха и слушаха навели глави. Бръмбара видя и своята овца. Тя беше на края.
Онзи постоя с манивелата, поизгледа селяните и колата, Петър Маринков изведе воловете от другата страна и те пак тръгнаха по шосето.
- Мамка му стара – каза братът. – Добре, че не стана катастрофа.
Съгласиха се, че е много добре, гдето не е станала катастрофа.
- Като постоях на Петлова чука – каза Бръмбара – и разбрах, че и там няма нищо, взех да си мисля дали да мина от другата страна, може да се е свряло някъде или да е заспало?
- Кое? – не го разбра Петър Маринков.
- Прасето – каза Бръмбара. – Може, викам, си да е заспало и затуй не ме чува. Ще трябва по – силно да мамя. Па като почнах да викам. “Гъци – гъци, гъци – гъци, гъци – гъци” – и чувам, че по едно време кучетата на гмитровчени залаяха. Мамя, мамя, мамя, па се спра. Мамка му и прасе, никакво не се обажда.
- Прасето не можеш да го събудиш, ако заспи – каза братът на Петър Маринков. – То има мръсни уши и нищо не чува с тях. А пък ако си е завряло главата в шумата, хич няма да те чуе. То с главата и ушите си завира в шумата. Нали съм виждал.
- А бе и аз съм виждал – каза Бръмбара. – Нали съм го виждал в кочината. Като къртица се завира бе. Завре се в сламата, та само опашката му стърчи. Мина ми туй през ума, но мога ли да тръгна из гората в това тъмно, та да търся една свинска опашка.
- Къде ще намериш в тъмното свинска опашка – съгласи се Петър Маринков. – То цяло прасе не можеш да намериш, та опашка.
- Не, то може, но да попаднеш точно на опашката – каза Бръмбара.
- Ако попаднеш точно на нея, да.
- Знам аз, ама работата е как да попаднеш на нея. Знаете какви са големи горите на Петлова чука.
- И са големи, пък и е тъмно. Освен да почнеш да ровиш наред шумата, та дано го настъпиш.
- Ама и това не е сигурно, защото можеш да вървиш и да газиш шумата, а пък то да се е заровило на една педя от краката ти и да не го разровиш. Даже на една педя да минеш до него, и пак няма да го видиш.
- Нито ти него, нито то тебе.
- Дума да не става, така е.
- Така е, но като се хванеш, а върни се!
- Не може да се върнеш, като си се хванал.
- А, ще се върнеш! Хванеш ли се веднъж, няма връщане.
- Всяка работа е такава. Като я хванеш, не можеш да я оставиш на средата на пътя.
- А бе аз знам, че е така. Ама то туй не е като жена да я хванеш, пък да не я изпускаш. Знаете колко е голяма гората на Петлова чука. Как ще я хванеш цялата?
- То и жената не е чак толкова сигурна – каза братът на Петър Маринков. – Като сапуна е тя.
- Не знам дали е като сапуна. Пък може и като сапуна да е.
- Същата е – каза братът, който, макар и позастарял, още не бе женен, но бе имал работа с една жена и тъкмо заради това мислеше, че познава жените. – Не виждаш ли, че сапунът, когато най – добре го стискаш, най – лесно се изплъзва из ръцете ти. Колкото повече го стискаш, толкова повече се изплъзва.
- Не зная дали е така за жената, ама за сапуна е точно така – каза Бръмбара. – Та като си вървя аз из гората, все туй си мисля: как да я намеря тази свиня и къде може да я намеря? Гърлото ми пресъхна, краката ми си побиха като на маневри и най – после не издържах и си тръгнах към село. Викам си, може пък да се е прибрала свинята.
- Ами да – каза Петър Маринков.
- Пък тя се прибрала – каза Бръмбара. – Отворих кочината и гледам, в ъгъла, дето е сламата, стърчи една опашка. Прибрала се и се напъхала цялата в сламата.
- Тя твоята станала като на маневри – каза Петър Маринков. – Така ни караха нас да превземем един баир и си изплезихме езиците, докато стигнем билото, защото там била пленена кухнята ни с храната. Когато превзехме билото, нищо не намерихме там и чакахме още половин ден да дойде кухнята. Тя била зад нас и съвсем бавно си се движела, а пък ние си изплезихме езиците. И твоята работа тъй излязла.
- Същата – каза Бръмбара. – Два пъти газих реката, всичко кръстосах, а като се върнах, мамка й и свиня, тя се навряла в кочината. Няма да ти се размине така, казах си, пък влязох в кочината и я ритнах по задницата. Свинята се обърна към мене, взе да мига, ама клечи на задницата си и разбра, че съм много ядосан.
- Животните усещат.
- Смее ли да не усети. Усети тя и още как усети, ами клечи и ме гледа право в очите.
- Знае тя – каза Петър Маринков.
- Смее ли да не знае! – завъртя глава Бръмбара. – Гледа ме, значи, и мига.
Те не можаха да разберат какво точно е станало по – нататък, защото жената ги повика да видят вола – изхвърлял си крака все на една страна.
Мъжете спряха воловете. Животните дишаха тежко и хълбоците им димяха пара. Небето продължаваше да изстисква своята влага върху тях. Овцете стояха скупчени до шосето, забили глави една в друга, покорни, с натежали от дъжда руна. Напред се точеше пътят, сив и кален, притиснат от два реда канадски тополи, черни и лъскави. Селяните се опитаха да вдигнат крака на вола, но животното се стъписа изплашено. Те го притиснаха до процепа и Бръмбара успя да вдигне крака му. Животното се почувствува безпомощно, притихна и започна да трепери изплашено. Бръмбара надникна и видя, че едната подкова виси върху копитото. Другите почнаха да я въртят, да я извиват, докато я измъкнаха от гвоздея и Петър Маринков я хвърли на пътя. Тя подскочи само веднъж и иззвънтя. Дочула звънтенето, патицата се обади от колата, ослуша се и, неполучила отговор, отново подвикна.
Овцете вдигнаха мокрите си глави и очите им, изпъкнали и разтворени, търсеха звъна. Те видяха само колата и воловете. Дъждът ги удряше по изпъкналите очи студено и гъсто и животните отново наведоха глави, защото само тъй можеха да скрият очите си.
Воловете потеглиха и от двете им страни се раздвижиха бавно тополите. Те не виждаха пред себе си, виждаха само дърветата и зад дърветата нивите, където бяха орали.
Мъжете виждаха нивите, без да ги гледат. Те гледаха пред себе си, но някъде в тях се търкаляха и тези ниви, защото ги бяха орали; после зад нивите се навиваше реката и те я виждаха в себе си как се провира синкава и ленива, после от другата страна стърчаха горите на Петлова чука, а още по – нататък бе самата чука с бандерата. Всичко това бе скрито във влагата и мъглите, но селяните проникваха в него и то проникваше в тях, защото животът им бе безкрайно кръстосване през него.
То се търкаляше в тях, вътре, много дълбоко, ту студено, ту синкаво, ту облечено в светлина и трептящо от жега, ту обагрено, ту лятнозелено, търкаляше се, въртеше се и неговият кръговрат беше безшумен и мъжете усещаха капките, които се изстискваха от това въртеливо движение и капеха върху сърцето отмерено и спокойно, и при всеки допир сърцето се свиваше, сетне отпускаше мускулите и пак се свиваше, и пак се отпускаше и това разнасяше по жилите същото трептене и ударите бяха като ехо, което никога не може да бъде попито и което никога не умира, тъй като не умира въртенето на колелата пред тях и въртенето на земята и слънцето. Но те само усещаха природата на Черказки, макар че я нямаше сега наоколо, защото наоколо бе само мъглата, стеснила хоризонта и скрила всичко в себе си, онази студена и мокра мъгла, която притиска есенно време земята толкова плътно, че дори звуковете не могат да се чуят, а умират тутакси под нея, сякаш сме ги произнесли в себе си и само за себе си; дори колелетата, изядени и твърди, не можеха да кънтят върху настилката на шосето. Но макар и да не кънтяха, те се търкаляха, търкаляха се едно след друго и едно в друго, премятаха спиците си, търкаляха се, теглени от воловете, а отгоре беше стоката, до върха на ритлите, патицата, извила глава, и жената на Петър Маринков, хваната за ритлите.
Освен всичко това Бръмбара носеше в себе си своята сръбска свиня с настръхналата четина, едно неспокойно дългокрако животно, наежено и гърбаво. То преораваше със зурлата си, сякаш земята беше създадена за неговата зурла, търсеше корените на всичко, опустошаваше го, изтръгваше корените му, космати и сладки, горчиви и възлести, остри като шила и безвкусни. То ореше всичко и навсякъде, дишаше и ореше със зурлата си, странно мека и хлъзгава.
Мека и хлъзгава!
Страшна зурла!
Този звяр сега въртеше своя четинест свредел в Бръмбара и той виждаше животното, изправено върху тънките си нозе, изгърбено, как души, мига насреща му, движи лениво зурлата си и го гъделичка някъде вътре. Онези до него говореха за други неща, но той не можеше да се сдържи, защото онова там го гъделичкаше, и каза на Петър Маринков:
- Гледа ме и мига, а аз като замахнах, та по зурлата.
- Кое бе? – не разбра Петър Маринков.
- Прасето – каза Бръмбара. – Прас по зурлата, значи. То има една зурла, половин метър напред стърчи.
- Тъй му се пада!
- Добре, ама като го ударих, аз го ударих в зъба. То има един извит зъб, корените дето кърти с него, пък улучих право в зъба, та си побих ръката.
- Вярно, че то има предни зъби, дето с тях реже корените. Добре, че не ти е прерязало ръката.
- И аз тъй викам: добре, че не ме осакати. Пък като го ритнах после в корема, веднъж го ритнах, ама силно. То и корем няма, коремът му се е залепил на гърбината.
- Затуй е така изгърбено – каза Петър Маринков.
- Жена ми дотича, разписка се, щял съм да го пребия. Тя добре, че се разписка, иначе щях да го пребия.
- Няма загуба – каза братът. – Ще се изяде.
Бръмбара млъкна и тримата дълго време вървяха мълчаливо по пътя. После стигнаха рампата на железопътната линия, бариерата бе пусната, там чакаха половин час, имаше голямо задръстване, и братът и Бръмбара отидоха да пазят овцете, А Петър Маринков застана до воловете, за да не се подплашат от влака. Воловете не се подплашиха, но овцете почнаха да се блъскат една в друга, някакво младо конче взе да цвили и се вряза в тъпканицата. Разместиха се каруци, някъде нещо строшиха, един почна да вика с цяло гърло към някого: “Къде гледаш бе, та си не вардиш вола? Щеше да ме изкорми като риба!” Кучетата, навързани зад каруците, намериха убежище под каруците; макар че и там не беше съвсем спокойно, но все пак имаха малка защита. Влакът отгърмя, потокът се изсипа през прелеза, разля се, загърмяха каруци, някакъв мъж се блъскаше и търсеше нещо загубено, но го отхвърлиха настрани, той постоя малко, после почна да тича, защото конете му бяха останали сами, а насреща им идваше също такъв поток от другата страна на прелеза. Овцете се юрнаха по железопътната линия, сетне възвиха из нивите. Бръмбара и братът тичаха подир тях, настигнаха ги и ги възвиха към шосето. Постепенно потокът се успокои, хората спряха да викат, само гдето подканяха конете или воловете. Нашите селяни чуха малко по – късно викове: “Варди се! Варди се!” – и видяха трима човека да водят един бик. Двама бяха отпред, от двете страни на животното, държаха синджирите така, че да не може то да тръгне нито наляво, нито надясно, а отзад вървеше трети – бикарят. И той стискаше синджир. Трите синджира се събираха в една халка, окачена на муцуната на бика. Тримата бяха гмитровчени и откарваха общинския бик в града. Животното държеше главата си наведена, сякаш ей сега ще се хвърли да боде пътя, дишаше свирепо, но тримата гмитровчени никак не се бояха от него, а стискаха синджирите си и всеки от тях държеше по едно късо дърво в ръката си.
- Откарват на кланицата – каза Бръмбара. – Не си гледа вече работата. Тъй както го водят тримата, ще излезе касапинът с един чук и право в челото. Аз съм гледал как ги трепят биковете.
Той си спомни как водил веднъж кравата при този бик и почна да разказва и тъй както разказваше, видяха пред себе си града. Възвиха още в началото по една улица, много кална, но тя беше по – пряка и излязоха на пазара.
Пазарът бе задръстен с коли и добитък чак до интизапното управление. Някои бяха дошли много рано, защото добитъкът им бе успял да изпоска сеното, турено до яремите. Петър Маринков видя коли, натъпкани до горе с тикви, толкова много натоварени, че ритлите им се бяха огънали. Тук и там имаше цели планини от тикви, докарани от стопанствата. Край тях спираха камиони и оттам стоварваха още тикви. Имаше всякакви – черни и лъскави от дъжда, пъпчиви и жълти, имаше длъгнести бели тикви, други кръгли, но едри, едва можеш да ги обхванеш с ръце. Петър Маринков погледна своята кола. Ритлите бяха пълни догоре с тикви, все жълти, тук и там имаше по някоя черна, но съвсем малко. Върху тиквите седеше жена му и стискаше патицата.
- Тиквите никак няма да вървят – каза Бръмбара. – Я виж що тиква е! За сто години не могат да ги изядат свинете.
Петър Маринков се колебаеше дали да разпрегне, зад него напираха и други коли, те също караха тикви и също тъй спираха и се колебаеха дали да разпрягат. Между краката на хората се блъскаха кални и мокри овце, носеше се блеене, никой никого за нищо не питаше.
- На този пазар всички са дошли да продават, но никой не е дошъл да купува – каза Бръмбара. – Да си тръгнем и ние, докато е още раничко.
- Тогава защо го правят този пазар, като не купуват? – почна да се сърди братът.
- Защото си е пазар – каза му Бръмбара. – Може да се купува може и да не се купува. Но трябва да си има пазар.
Тримата постояха, попушиха, после възвиха овцете пак по същия пряк път; след овцете вървяха воловете, водени от Петър Маринков. Излязоха на шосето, дъждът си ръмеше спокойно, мъглата лежеше неподвижно върху земята. По пътя си стигнаха и други мъже от селото, групата порасна, станаха десетима мъже.
Овцете вървяха напред, подир овцете вървеше колата с воловете, върху колата седеше селянката, до селянката лежеше патицата. Най – отзад бяха мъжете, пушеха, говореха нещо и Бръмбара се сети пак за прасето си.
- Знаете ли как си загубих снощи прасето? – попита Бръмбара селяните.
Те не знаеха как си е загубил прасето и го попитаха.
Бръмбара почна да разказва и разказва през целия път чак до селото как се загубило снощи прасето, същото това слабо прасе, сръбското, с високите крака, гърбавото, дето муцуната му стърчи половин метър напред и ако го пуснеш да рови в небето, Халеевата комета ще надмине.

 

Йордан Радичков

 

СУМАТОХА (Йордан Радичков)

СУМАТОХА 

 

След възгласите “Кво става там?”, “Стой!”, “Дръж!” и “Ах, майка му стара!” всички се втурнаха в суматохата.

Разбира се, най – пъргавите се втурнаха най – напред; малко е дори да се каже, че се втурнаха; по – право, те се хвърлиха стремглаво напред, подобно ракети, и веднага влязоха в орбитата на суматохата. От баирите се разнесоха пушечни изстрели и по заснежените склонове се затъркаляха черни точки; ловците възвестяваха по този начин, че пристигат, и побързаха с пристигането. Техният юруш се подсилваше от лая на кучетата.

По една улица, като подбираше добре пъртината, припкаше късокрак селянин. Късокраките не могат да тичат силно, те повече припкат. Този не правеше изключение. Той бе взел пътем желязната вила и си припкаше лекичко с нея. На едно място пътя му пресече цигляв селянин. “Отсам или отсам?” – попита припкащият, но онзи дори не го забеляза, защото тичаше извънредно бързо.

Той тичаше тъй бързо, че ако го бяхте видели тогава, ще си помислите, че всеки миг може да излети от дрехите си; просто ще се измъкне от дрехите си – до такава степен той се стремеше напред, а дрехите все пак го задържаха. Полушубката му се ветрееше далеч назад и свистеше с полите си, шапката отдавна не се виждаше – тя падна още докато циглявият набираше скорост, за да прескочи оградата. Той прескочи, шапката не можа и остана да лежи ничком в снега.

Циглявият все повече се забулваше в снежни облаци и по леките нанадолнища напомняше Халеевата комета. При силна напрегнатост човек в известни моменти може да се възпротиви на земното притегляне. Тоя селянин се възпротивяваше и се стремеше към суматохата. На едно място полушубката не издържа, увисна в снежния облак и подхваната от въздушното течение, продължи да се движи в обратна посока, доста дълго време се движи така във въздуха и беше малко странно и мистично да се гледа как една селска полушубка върви сама по улиците, развява си ръкавите, преобръща се, планира спокойно или увисва неподвижно в пространството. Тя наистина увисна, за един миг само, и падна в снега.

Аз повече не видях циглявия, но предполагам, че е пристигнал гол и е влязъл гол в суматохата. Всъщност тук няма какво да се предполага, защото ако си помислим само как тичаше, ще бъде несправедливо да хвърляме каквото и да било съмнение върху човека.

По – после разказваха, че един друг селянин се бил врязал в суматохата с толкова голяма скорост, че от огромното триене между селянина и въздуха селянинът се самозапалил, паднал в снега ( хубаво, че паднал в снега!), снегът почнал да се топи, разнасяло се пищене като от нажежено желязо, хвърлено за закаляване, после пищенето утихнало, но дълго след туй селянинът се чувствувал нажежен и вдигал пара от себе си. Това го разказваха очевидци, участвували в суматохата, и отбелязваха съвсем справедливо, че селянинът имал голям късмет като е паднал в снега, защото снегът го изгасил. Ами че той е можел да изгори!

Той е бил един от първите всъщност. Едва по – късно се изясни, че ловците още с пристигането си най – напред забелязали него как пищи в снега. Една част от ловците се захванала да помогне на селянина, а другата част почнала веднага да гърми.

Ловците участвуваха главно с гърмежи и гърмяха през цялото време на суматохата.

Междувременно по пъртините или през целините на снега към суматохата се придвижваха поединично и на групи селяни. Една група от седем – осем човека се носеше в лек тръс. Припкащият се присъедини към групата и попита дали някъде не са изпуснали недоклано прасе, но групата не знаеше нищо. Подобен случай с прасе имаше преди няколко години, тогава пак се вдигна голяма суматоха, но тя беше весела суматоха. Тъй че групата не можа да хвърли никаква светлина върху въпроса на припкащия.

Един селянин вървеше много храбро през снега, нарамил бляскаща брадва, и подвикваше въодушевено с гръмовития си глас: “Дебре, дебрее!” Той бе от онази категория хора, които винаги обичат да влязат въодушевено в суматохата – по пътя към нея, пък и в самата нея, без да спират да тръбят своето: “Дебре, дебрее!” От тия хора бе селянинът с брадвата, колкото храбър, толкова и въодушевен и непреодолим.

Друг един селянин, с омърляна капица, изтича на улицата и започна да мига. Ръцете му също тъй бяха омърляни, защото селянинът бъркаше трици за добитъка. Той помига, заслушан в гърмежите, и му трябваше съвсем малко време, за да се ориентира веднага. Селянинът разбра, че е изостанал, и потърси най – прекия път към суматохата, макар и да знаеше поговорката, че преките пътища не са най – преките. На едно място имаше дере, засипано от преспи, и селянинът затъна в тях. Той почна да вика, но кой можеше да го чуе в суматохата, и както си викаше, взе да потъва надолу… Човекът тъй си и потъна и върху снега остана да се чернее само омърляната му капица. По тая капица го намериха по – късно и го извадиха от преспите, но трябваше да ровят много, защото и той бе ровил много и бе издълбал преспите като къртица, отдалечавайки се на значително разстояние от капицата си. Тъй че човек не всякога е там, където е капата му. А при суматохата изобщо не може да се разбере под коя капа какво има.

Но да продължим нататък.

Един любопитен вървеше гъвкаво и се стремеше да държи главата си над главите на другите. Любопитните винаги обичат да държат главите си над другите глави, да не би случайно нещо от погледа им да убегне. Любопитните обикновено имат по – дълги шии и ако нашият свят е изпълнен с повече любопитни работи, то шиите им биха станали като на жирафите, но за съжаление нашият свят не е чак толкова любопитен. И слава богу.

Малко преди любопитния вървеше възрастен селянин, свиваше си спокойно цигара, на едно място дори се спря, извади огниво и кремък, удари няколко пъти кремъка, разпали си хубаво праханта и чак когато я напъха в цигарата и задими, тръгна отново към суматохата. Той не бързаше никак и отиваше спокойно към нея, защото знаеше, че ще пристигне. А и тя вече беше близко, виждаше се димът от пушките на ловците.

Още щом се появи суматохата, един селянин седна в къщи, за да се нахрани хубаво. Към храната селянинът добави и една кана вино за затопляне и за всеки случай. Той обичаше, преди да влезе в каквато и да било суматоха, най - напред да се нахрани добре и да задоволи жаждата си, защото не знаеше една суматоха колко време може да трае. Като си свърши работата, селянинът си наряза също така тютюн, за да има за пушене по време на суматохата, провери в мазето добре ли са затиснати бъчвите с виното, обърна свинските бутове, окачени над огнището да се опушват, и постоя малко, загледан в жена си. Тя шеташе чевръсто около печката, вадеше от нея бели хлябове, а селянинът си мислеше сега ли да я закачи или пък да я закачи, след като мине суматохата. Той не я закачи, излезе на двора, взе едно дърво, поразмисли още и чак тогава тръгна по улицата.

Такива хора вършат много хубава работа при суматохата. Те внасят тежест в суматохата, пристигат малко след като тя е почнала, осведомяват се за станалото преди тяхното пристигане, претеглят, оценяват кое за и кое против и чак тогава започват да действуват със своето дърво. Този селянин пристигна толкова късно, че самозапалилият се вече бе до такава степен изстинал, че зъбите му тракаха от студ.

А по същото време един човечец драскаше като котка баира. Той се задъхваше, подхлъзваше се, на места лазеше на четири и преодоляваше височината, без дори да хвърли един поглед назад, към селото, там, дето бе суматохата. Едва на билото човечецът си отдъхна и се обърна към селото. Той веднъж бе ял попарата на една суматоха и оттогава, щом станеше суматоха, изчезваше веднага, търсеше някоя височина и оттам наблюдаваше как се развиват работите.

Всичко е въпрос на възглед. Една суматоха – също. Всеки според възгледите си участвува в нея. Един селянин например нито се втурна, нито си остана в къщи, нито потъна в пряспа. Той се въоръжи добре, обиколи околните улици, надникна, където трябваше, по пътя си срещна и други, също тъй с котешки стъпки, срещна мнозина дебнещи, но при никого не се задържа. Той обичаше винаги преди да влезе в суматохата, най - напред да я проучи, да види къде й е слабото място, как може тя да бъде преобърната с краката нагоре или пък с главата надолу, как да я поставиш на колене или пък да я проснеш по гръб. Суматохата е като човека понеже е човешко дело, и трябва много внимателно да се изучи, преди да се влезе в нея.

Тоя селянин я проучи внимателно и влезе в нея.

А един пък до такава степен възвиси своя възглед за суматохата, че влезе направо през комина й, падна в огнището и, според твърденията на очевидци, изгорял, без дори да разнесе наоколо мирис на изгоряло, и бил изхвърлен обратно през комина във формата на малко дим.

Осмелявам се да ви съобщя тези факти, понеже са ми разказани от очевидци и са потвърдени и от други очевидци, присъствували по време на суматохата. Във всеки случай аз си спомням много добре, че видях малко дим тогава, но не му обърнах потребното внимание, защото ме занимаваше извънредно голямо усърдие на човека да излезе от дрехите си, ако може даже от кожата си да излезе, но да пристигне в необходимия момент и да се вреже в суматохата. Ако си спомняте, в началото бях отбелязал, че той дори се съпротивяваше на земното притегляне. Но сега, като се връщам отново към него и като си припомням как дрехата му хвърчеше в обратна посока по улицата, не със същата скорост, разбира се, но хвърчеше, мога да декларирам, че в известни моменти той не само се възпротивяваше, но и преодоляваше земното притегляне; всъщност земното притегляне може да преодолее всеки, стига само да се освободи в движение от дрехите си, като излезе от тях в името на суматохата. Ама ще кажете, че тогава човекът е останал гол! Гол, разбира се – като пред военна комисия!

Туй е, което си спомних за суматохата, и ви го разказах със свои думи, както обичаше да се изразява нашият учител по литература. Той, нашият учител по литература, винаги тъй казваше: я разкажете сега със свои думи видено и чуто, а ние го разказвахме със свои думи – и виденото, и чутото, а той ни пишеше двойки. Но нека не се отклоняваме с учителя, а да се върнем към нашата си суматоха, защото справедливо изникна въпросът каква е тая суматоха и за какво ни е притрябвала суматохата?

Мигар аз знам за какво е суматохата! Та нали и аз за туй питам!

 

Йордан Радичков

 

СКАКАЛЕЦ (Йордан Радичков)

СКАКАЛЕЦ

 



Необходимо пояснение: Пред мен е специалният космически брой на вестник "Работническо дело". Април 1979 г., екземпляр 000 000. Този нулев брой на вестника бе сложен в космическия кораб, с който излетя българският космонавт Георги Иванов. Месец преди това бях помолен от редакцията да напиша разказ за специалния брой, предназначен за четирима читатели-космонавти. Съдбата не бе благосклонна към нас, тя не ни оставя ни миг време, за да може да се прочете вестникът в Космоса. Вестника ние разгърнахме и прочетохме на земята. Бях направил малка рисунка, гледах ту нея, ту препрочитах разказа, спирах се на отделни думи и изречения, търсех в тях допълнителен и суеверен смисъл, защото тежка за нас бе първата ни космическа одисея, но и героична бе, разтърси тя всички ни дълбоко и откънтя тревожно във всяко сърце. Всеки народ изстрадва сам себе си, ние не правим никакво изключение, и всеки народ сам отвоюва победите си, опитите си за летене и приземяване. Сега, като препрочитам отново разказа, предназначел за четене в Космоса, си мисля, че е добре, гдето героят подхвръкна като скакалец от покрива на къщата и чувам как в бебешките люлки на Аврамови махали се носи тихо жужене. Бебетата са повити като какавиди в снежните си пелени, но под мишниците им никнат невидими крилца, тихо жужат с тях бебетата и чакат деня, когато ще се покатерят по покривите на къщите, ще обгледат отгоре света н примамливата небесна синева и да не се учудим един ден, ако някое от момчетата отхвръкне отново и изчезне в небесната синева.

А ето и самия Скакалец:
Още преди няколко години Институтът за социални проучвания забеляза, че махалите, колибите и колибарските селища, пръснати в планините, са селища със затихващи функции, тоест - те нямат никаква перспектива за развитие, а се оставят на доизживяване, тъй както стари обуща не могат да се подновят, ами се оставят на доизносване, докато им изпопадат токовете и се отпорят подметките им. Научната социологическа мисъл прободе тия селища, както се пробожда насекомо с карфица, класифицира ги върху смъртния им одър и на тях не им оставаше нищо друго, освен да се подчинят на публичното пророчество и да притихнат, като оставят подир себе си само студени и пусти огнища. (Амин!)

Това науката, подобно на петричка врачка, го предсказа много определено, обаче махалите и колибите не можаха да го разберат, ами продължаваха да живеят естествено и просто своя колибарски живот. Не зная как точно е било по другите махали и колибарски селища, но за Аврамови махали мога да кажа, че ни една функция не затихна. През пролетта джанките в градините нацъфтяха отново, пчелите излязоха от кошерите, изпълниха въздуха с жужене, петлите зачервиха гребените си, закукуригаха гласовито, покачени върху оградите, два щъркела се появиха в небето, изрисуваха няколко кръга над Аврамови махали и се спуснаха в ланското си гнездо; в дворовете подтичваха и блееха агнета, овните притуриха още по един пръстен върху извитите си рога, та станаха съвсем витороги, старият Аврам Вдовеца си доведе млада вдовица, всички го виждат как реже с бичкия на двора, дялка, спре се да се ослуша, пак почва да дялка, кове или реже - той сковава дървено магаре посред двора. Новата му стопанка слиза чевръсто по стълбите и говори, вади вода от кладенеца и продължава да говори, та е трудно да се разбере дали вителът на кладенеца цигука повече, или стопанката говори повече от витела. Щъркелите тракат в гнездото, пригласят на говорещата стопанка, пререждат клечките на гнездото, поправят и ремонтират, обгърнати в свенлив дим. Лани, когато Аврам Вдовеца беше още вдовец, тежък и мрачен дим излизаше на тласъци от комина му, а ето тази пролет димът е свенлив и не люти тъй остро в очите. Друго е, кога женска ръка стъкне нежно огъня в огнището!

През отворените прозорци на къщите се чува как някъде реве бебе, в един двор на тънко въженце се развяват от вятъра снежни пеленки, всяка къща дими миролюбиво със свой собствен дим или още по-точно: със свой собствен почерк изписва собствената си биография върху небето.

Ни следа от затихващи функции, ами, напротив - и най-простият човек, ако погледне отдалеко Аврамови махали, ще види как всяка функция функционира нормално. Дори свраката, която лани отгледа петима разбойници под носа на самите махали и като влашка циганка крадеше непрекъснато от дворовете храна за разбойниците си, дойде и тя да потегне гнездото, сума тръне отмъкна от оградите, ходи за кал в дола да измаже гнездото, ходи да види също така новата невеста на Аврам Вдовеца и по всичко личеше, че и тая година ще отглежда млади разбойници и че никак не е запозната с прогнозите на Института за социални проучвания.

Земята постепенно се е затоплила, стоплиха се и каменните зидове, на един зид Аврамко глухонемият съзря зелено гущерче как се припича, погна той гущерчето, вейна се като крило върху зида и в миг го прибра в капата си. Старци седяха на припек, примижали срещу слънцето и срещу новата невеста на Аврам Вдовеца, повикаха с ръце Аврамко при себе си да покаже какво е скрил в капата си. Аврамко, подвижен и лек като скакалец, мигом се понесе с босите си нозе към старците. Магия някаква се просмукваше в топлия и пълен с пролетни миризми въздух, и самият Аврамко като някаква магия се носеше, лек и подвижен между зидовете. Старците примижаваха насреща му и тихо въздишаха, на неговите години и те така като скакалци леко се носеха из Аврамови махали, та само тук и там докосваха с пети земята. Сега съвсем се бяха спешили, всички до един облечени в еднородни костюми с тесни ревери.

Това бяха неизносените костюми на синовете им от града, пратени на старците в махалите за доизносване, както се пратиха например старите телевизори "Опера" на доизживяване и вечер от всяка къща можеше да се чуе как кихат, кашлят и заекват старите апарати и пълнят махалите с черно-бели изображения; както например и някоя друга стара мебел се изпрати, та почти във всяка къща може да се види фотьойл (боже, каква трудна дума за написване и още по-трудна за произнасяне!), в който стопаните повече се препъват, отколкото да седят; и някоя бабичка може да се види с износен анцуг и обуща с токове, подарени й милостиво от снахата за доизносване. В дъждовно време шушляк тук и там ще се появи, защото и него модата прогони от града, та тръгна той да се скита немил-недраг из махалите, колибите и колибарските селища.
Аврамко също тъй не бе запознат с прогнозите за затихването на функциите. Млад и напет бе, подвижен и бърз, русоляв, рошав, синкави бяха очите му, прелестно се вторачваха те в човека, пълни с подвижни пламъчета и сенки. Момъкът не можеше да говори, но като ръкомахаше и гледаше право в очите събеседника си, той не само с ръце, ами и с очи му говореше или доизказваше това, което ръцете му не бяха в състояние да кажат. Светла бе ризата му, чистичка, и панталоните му бяха чистички, макар и възкъси. Като стигна при старците, разтвори той капата да видят какво има в нея. Старците надникнаха и видяха в капата зеленото гущерче, свито боязливо на дъното. В топа време при групата пристигна възсух старец, облечен в официален черен костюм, силно втален в кръста - той износваше абитуриентския костюм на внука си. Старецът водеше подире си жълтоока млада коза, козата дъвчеше дървена щипка за пране вместо биберон. Той чукна с пръст Аврамко по челото и къде с думи, къде с ръце му викаше: "Аврамко, Аврамко, стига си смитал зелени гущери от зидовете, ами си намери някоя глухоняма Аврамка, да задими и твоят комин, па един ден и Аврамчета да плъпнат из двора ти и да надуят гайдите!" Аврамко клатеше глава, ама тъй я клатеше, че не мож разбра съгласен ли е или не е съгласен. Най-старият от групата рече: "Оставете момчето, не е то още за женене, на него акълът му изглежда възглупав. Той във всякоя детинска игра ще се набута, ако децата играят на прескочикобила, и той ще иде да играе с тях, ако прескачат локвата, и той ще иде с тях да прескача..."

Аврамко оглеждаше усмихнат старците, но изведнъж престана да ги гледа, вторачи се в нещо над главите им. Те се обърнаха и видяха високо зад себе си деца, покачени върху един стар навес, покрит с каменни плочи. Децата канеха някак тайно, само със знаци Аврамко при себе си, когато видяха, че той ги забеляза, засилиха се всички вкупом и скочиха от навеса, като всяко поотделно размахваше ръцете си, все едно, че хвърчи. Где пропаднаха, дявол ги знае! Отстъпи назад Аврамко, засили се, прескочи зида и потъна и той в дън земя при децата!

Невестата  на Аврам  Вдовеца се появи отново на двора, като говореше; Аврам спря да сковава дървеното магаре, заслушан в говора на невестата си, запали цигара и тръгна към старците, седнали на припека. Детски гласове се чуха изпод навеса, децата канеха възглухия Аврамко да се качи с тях на покрива ето по оная сенарска ритла, за да видим, като се засилваме отгоре, кой най-далеко ще скочи. Край навеса имаше стара слама, децата скачаха в сламата. Един от малчуганите се качи по сенарската ритла върху покрива, искаше да покаже колко далеко отскача, той бе с червен елек, разкопчан, като се засили, разтвори елека си, та заприлича на червено крило, помахваше с него, все едно, че подхвръкна и се бухна в старата слама пред навеса. "Еееей!" - чу се груповото възкликване на децата.

Старците видяха как вкупом деца и Аврамко се покатериха върху навеса, наредиха се те горе на билото, почнаха да размерват нещо с крачки, побутваха Аврамко пред себе си, момъкът ръкомахаше много оживено и енергично, той искаше да разкаже с ръцете си на децата нещо извънредно важно, но децата, изглежда, не разбираха цялото красноречие на жестовете му. Старците и те не всичко разбираха, забелязаха обаче, че момъкът все повече и повече се повдига на пръсти. Той плю на ръцете си, засили се, чу се как тупат голите му пети по каменните плочи на покрива, вейна се отгоре, без да спира да ръкомаха, по едно време почна да маха и с ръце, и с крака, като че се мъчеше да се залови с ръце и с крака за въздуха. Замете пътьом една цъфнала джанка в двора, бръмнаха сърдито пчелите в джанката, докосна с боси нозе копа сено, без да спира да ръкомаха, от колата се намери върху покрива на следващата къща, с големи скокове пробяга по билото на къщата, събориха се с трясък няколко керемиди, но той не им обърна никакво внимание, а продължи да се носи като скакалец от покрив на покрив. Когато стигна края на махалите, всички видяха как Аврамко маха отчаяно с ръце и с крака, сякаш иска да покаже на всички, че вече се държи със зъби и кокти за въздуха. Успя да се задържи, премина лъкатушно и бързо над нацъфтелите трънки и джанки и, без да спира да ръкомаха, започна постепенно да се отдалечава от Аврамови махали.
Пълно слисване настъпи в махалите. Новата невеста на Аврам Вдовеца спря да говори в двора, децата насядаха смълчани върху каменните плочи на покрива, единият щъркел подскочи от гнездото, направи кръг и пак кацна в гнездото.

"Той май че подхвръкна!" - рече старецът с вталения абитуриентски костюм, а жълтооката коза до него спря да дъвче дървената щипка за пране. Най-старият от старците се обади: "Той хвръкна, като че говореше!"... Появиха се жени, нададоха викове, смъкнаха децата от покрива, свалиха сенарската ритла, всяка жена хвана здраво за ръка детето си. Премина вятър, посипа махалите с бял цвят от джанките, старецът с абитуриентския костюм се наведе над Аврамковата капа да хване гущерчето за опашката. И щом той го хвана, дръпна се силно зеленото гущерче и се стрелна право през краката на хората, а опашката му остана в ръката на стареца. Пусна я той на земята, опашката постоя, постоя и подрипна нагоре. Хората леко отстъпиха.
Опашката пак постоя, постоя и отново подрипна нагоре.

Оттогава ни някой видя Аврамко, нито пък се чу нещо за него. Старите забраниха на децата да се качват по покривите, уж че можело някое дете да падне и да се пребие, а всъщност те се боеха, че като играят по цял ден горе по покривите и подрипват, може изведнъж някое от децата да отхвърчи като скакалец. Но колкото и старите да се стараеха да спешават децата, тук или там те все откриваха по някой малък разбойник, прокрадвал се тайно горе на покрива. Седи малкият разбойник с обелен нос горе на билото, подсмърча, бленува, наоколо му Аврамови махали димят миролюбиво с комините си, старците продължават да износват едноредните костюми на синовете си и ако човек обгърне с поглед цялата спокойна и епична картина, ще разбере, че няма скоро да затихнат функциите на махалите, на колибите и на колибарските селища, защото, ако те затихнат, кой тогава ще остане да клечи горе по покривите като скакалец и кой ще доизносва едноредните костюми на градовете?

 

Йордан Радичков

 

Discussing "Разкази"...

Feel free to participate in this public group space.

Two easy ways to do this:

  1. Add a comment or a question here - on this page... or on any other page in this space.
  2. Or, if you want to start a separate thread - make a new page.

Either way is good - the important thing is your participation. On Tutmanik, people support each other by speaking out and by paying attention to each other - as simple as that.