transparent
Custom color #:
close
Move up Move right Move down Move left
Set Show more as default view Set Show less as default view
Tutmanik

New? Join now!

Николай Хайтов

Мъжки времена (Николай Хайтов)

Мъжки времена

На ония години бях деликанлия, буйна кръв. Не бях едро, ала яко. Мартинката ми лаеше на гърбината, в пояса - нож до нож. Два ли, три ли бяха, не ги помня, а ливорверът - ей тука, на кълката. Всички ме знаеха, че не си поплювам, та щом някой се наканеше да си краде жена - викаха мене. Жененето не ставаше тогава с кандърми - в ония мъжки времена.
Имах един комшия, харесал бе в Настан една жена, та ме веднъж извика той:
- Казвай какво ще искаш, за да я докараме до сватба!
- Дай - викам - на троица по 100 лева, 200 лева отделно за пиене, та всичко 500, и сватбата ти е готова.
Съгласи се и след някой ден отидохме в Настан. Трима нови хора влезнахме в селото и се позна. Казали на момата: "Тъй и тъй, ще те крадат!" - и момата не излиза. Брат й заредил пушката: "Нека ми дойдат, рекъл, ще им сдупча тиквите!" Бре, чакахме ден, чакахме два - не излиза.
На третия ден - аратличе имам едно в Настан, Шукри, дойде и ми рече: "Отидоха, кай, да орат в Блатнище. Стягай се!" "Ами момата?" "Момата, кай, отиде и тя." Още по-хубаво! Там е кър и няма кой да я спасява. Вярно, брат й не е лесен, но той е сам, а ние - трима.
Взехме вино, ракия и се отнесохме и ние към Блатнище. Ту в път, ту под път - прислонихме се до една воденица, под едни високи ели и зачакахме. Нивата - близо, вижда се как орат момата и братът. "Дайте, викам, да попием ракия, докато стане пладнина, тогава момата ще дойде да напои воловете и ще я хванем."
Викам си тъй, ама друго се случи. Видяло ни някакво козарче, че се тулиме край нивата, възкачило се на една борика и вика, та червата си дере:
- Е-е-е-й, аго Шебане! (И оня викаха Шебан, както и мене.) Хора, вика, има в дерето, ще крадат сестра ти, хора има-а-а!
Викам на моите:
- Втасахме я! Хайде да излизаме!
Брат й, като ни видя, приготви се. Откачи брадвата от сливата, бутна сестра си зад него и се развика:
- Вървете си кой откъде е дошел, че майките ще ви разплача! - И взе да хвърля камъни въз нас да го не наближаваме. Той си хвърля, ние си вървим, вървим и му викам:
- Адаш, куртулисване от тая работа няма! Ако е за разплакване на майки - аз съм по-ербап! Пусни, викам, брадвата и си гледай работата, пък сестра ти ние на лошо място няма да я водим, ще я водим в град!
- Назад! - вика. - Ще ви пръсна тиквите!
Ония, моите аркадаше, стрепераха баджаците, ама я не спирам. Едната ми ръка на ножа, другата - на ливорвера. Викам:
- Ако е за трошене на тикви, сине майчин, хайде да ги трошим! - И са пуснах да го хвана, а пък той махна с балтията и щеше да ме е съсякъл, ако не подрипнах настрана, та ме закачи само в ръката, ей на това място, под лакътя. Съсече ми доламата и - до половина месото. Отмаля ми, значи, ръката, лявата ръка. Хванах го тогава с дясната за врата и с хващането го зарових в земята. Кораво бях тогава, яко и където хванех - не прощавах. Подлегнах го с коляното, пък със здравата ръка догребах едно дърво, та го бриснах по главата и му я обелих. Одрах му я отгоре, от върха до челото. Сетне му разпасах пояса, изправихме го до една борика и го вързах да не шава, а и раната вързахме с пояса, курдисахме го като с чалма. Тогава чак се огледахме и видяхме, че сестра му избягала. Докато ние сме се разправяли - фукнала - върви я гони. Ами сега? Викам на младоженика:
- Бе ти кьорав ли си бе, мамицата ти, къде са ти очите?
Нейсе, ровнахме насам-нататък и я хванахме в едни габри: легнало, закачулило се с фереджето - лежи си и мълчи. Рипнахме въз нея, рипна и тя и взе да се бори. Ние трима, тя - една и бая-бая ни развъртя. Но я хванахме за плитките и - клекна. Заведохме я на нивата при брат й, а пък той ни се моли.
- Пуснете ме - кай - да си вървя! Пуснете ме, че ми е лошо, не ме оставяйте тука да умирам на тая борика!
И ние взехме, че го пуснахме. Съжалихме го. Че като рече тоя мъж: дръжте ма, ноги - ако си вятър, стигни го. Забрави и орало, и сестра, и всичко. Резна се в дерето и се загуби.
- Хайде - викам на невестата - хайде сега, чоджум, да вървиш с нас да те направим ей на тоя апапин жена.
- На тоя ли, дето не си е още обрисал лигите? Птю-ю-ю-ю-ю! - и плю въз него. - Никогаш няма - кай - да стана негова жена!
Нахвърлихме се пак въз нея и я завлякохме нагоре въз баира, но тя не иска да върви. Имаше ситни плитки - половината й ги отмъкнахме, но тя се дърпа и не ще. Най-сетне я нарамихме кой за крак, кой за ръка - и я отнесохме в Джингов азмак тъй - наръки, наноги. Я бех краднало и други жени, ама такова женище не бех виждало: хем силно, хем инатин, развито и на кокал, и на снага, да не приказваме за ей тука, за отпред: такова нещо, агов, бесно, та буйно, да се не нагледаш и настишкаш.
Откъм гората възвихме към Грохотно. Очаквах брата й, като си отиде, да ни подгони и с други хора, та вместо по пътя за Дьовлен - обратно. Спряхме да я носим. Уморихме се. Взехме да я влачим, та шалварете й станаха като листница. По едно време младоженикът вика:
- Да я пуснем бе! Това е звяр, а не жена!
- Дръжте я, верицата ти! Искаш да я оставим, за да се каже сетне, че ни е надвила?
И пак надолу, надолу, та до Грохотенската река. Трябваше да минем реката, та сетне да възвием през Хамамбунар за Дьовлен. Да я минем, ама как? Реката придошла буйна, та мътна - ври! Има мост, ама е чак в селото, не е като за нас. Щем не щем, трябваше да я бъркаме. Ония помагачи, двамата, не се съгласиха с нас и се върнаха - видя им се реката страшна. Жената, и тя се тегли, и тя не ще сама да бърка в реката. Рекох тогава на младоженика:
- Хвърляй я на гръб!
Хубаво, ама тя висока, а пък той едвам до шията й стига, как да я "хвърли"? Викам му тогава:
- Клекни бе, клекни да те яхне!
Клекна той, ама тя пък не ще. Помъчих се да я бутна върху него, ама с една ръка - не мога. Вкопала ногите - не мърда! Взех тогава в ръката ножа и го впрях на гърдите й:
- Ей сегинка - викам - ще ти смукна кръвчицата! - Я понатискам ножа, тя се понавива, я впирам, тя се понавива, докато легна на гърба на младоженеца и той я поднесе към водата. Нямаше как - улови го за врата.
- Цепи! - викам му на оня. - И се не обръщай, яз ще я държа за краката!
Повърва оня, повървя и току се резна в някаква си дупка и се изгуби в мътнинето. С него - жената. Чорапите й само останаха в ръката. "Брех! Отиде - викам си - хубавата невестица!" Жулнах се тогава във водата. Я съм дългач и плавам, водата ма не плаши, ама тая вода не е като вода, а мешано с камънак и дърво - страхотия! Едно се впряло в корема ми, друго та ударило в рамото, трето в ребрата се престъргало - себе си ли, другите ли да спасяваш? Хайде, с две ръце да бях, ами то с една! С една - с една: улових жената за ногата - със зъбите, не с ръка - с ръката хванах някакъв корен и по него - на брега. Два часа дума не можем да продумаме, сини-посинели - занемели! И тая работа на месечина става. Бъхтането с брата стана по пладнина, гоненето из гората, хващането на жената - докато да зайде слънце, а по месечина - другото.
Седяхме каквото седяхме.
- Ставайте - казвам - да вървим!
Пък тя, жената, вика:
- Оттука нагоре не отивам! По-добре удавете ме в реката!
Започвам с хубавко:
- Хайде мари, Емине, недей се впира! Хайде, докато те молим с хубаво!
Не, та не! Имам, кай, брат, разбойник в Драма, той с лири ще те накичи, ако му заръчам, пусни ме, за тоя не ща да се оженя, пусни ме!
Младоженецът, уплашен, седи и чака. Гледа ме в очите.
- Ставай - казах, - ще те оженим! Ето ти го юнака!
- Не ща ти юнака, пусни ме! Тука умирам, ала не мърдам!
Хванах ливорвера и го впрях в нея:
- Осем убийства имам, ти ще си, казвам, деветото! Осем убийства - ти деветото, ако не станеш ей сега и да вървиш!
Сепна се тая жена и стана. Вървяхме, вървяхме - зазори се. Гледам, преваляме Хамамбунар и слизаме низ Криво било за Дьовлен. Цяла нощ сме ходили с път и без път, по папратища и през шума, превъртели сме се като през дарак, та здраво парцалче не е останало. Хайде - ние си можем и без парцали и без гащи, ами нея как да я представим в града? Викам на младоженика:
-Я ти върви да й вземеш дрехи да я не въвеждаме такава листница в Дьовлен!
Пък той ма тегли настрана и вика:
- Бива, ами остави ни малко, манечко да се понагалим, че белким стане по-кротка!
- Бива - рекох.
Повървяхме, повървяхме и аз почнах да си разпасвам пояса.
- Карайте - викам - напред, пък я ще остана малко по себе си!
Те подминаха, я останах. Ама ги наблюдавам. Запряха се по едно време на пътеката, а комшията й рече нещо и я препъна. Хвърли се връз нея и взе ногите й да разпилява, ама и тя мирна не седи, като ги сви, че като ги перна напред и младоженикът се претърколи два ли, три ли пъти - не мога да кажа. А бе, алънкоолу, една работа като не ти е работа, защо я барем захващаш. Настигнах ги и тръгнахме. Изпратих комшията за дрехи, пък ние с Емине спряхме току над Дьовлен да почакаме за дрехите. Впули се тогава в мене:
- Защо ма - кай - даваш на оня лигльо да ма лигави? Не ща го за мъж. Тука умирам, в Дьовлен не отивам!
- Ще дойдеш - викам, - ще дойдеш! На мене пари са ми броили!
- Ако ти е за пари - вика Емине, - брата ми с алтъни ще те покрие, пусни ма само да си ида!
- Пред думата ми - викам - алтъните пара не правят! Ще вървиш!
- С тебе - кай - ще дойда не в Дьовлен, а през море, ама с него - не!
Бре-е-е, накъде вървеше, накъде взе, че са изгърби!
Жена си имам в къщи, вярно, ама тая - жена и половина, бяла като мляко, очите й те режат като с нож, а гърдите й - фурна, мили брате - хвърляй сурово тесто, печи хляб и яж.
- Искаш ли? - вика. Ето ма!
И тогава, грях-хаир - побарах я на поляната в единия край, та сме се запрели чак в другия. Права билка, да ти кажа, не остана! Викам си: "Дотук - баш! Ами сега? Взема ли я - посрамявам си занаята! Не я ли взема - право в сърцето я ранявам!"
Тя усети, че съм надве.
- Нали с тебе ще вървим? - пита, заковала ма с очите.
Вкара ми сърцето под четал, жената с жена! В такова време ти се ще да имаш две сърца - едно за чест, друго за мерак, - а то, опустялото - едно: разсечи го, разкъсай го - пак едно!
Хвърлих го на чест и рекох:
- Няма да е с мене, а с него!... Няма как.
Викна тя:
- Няма да е се него!
- С него ще е! - рекох.
- Няма да е! - И фукна да бяга... Както са гледахме в очите - фукна. Хвърлих се на корем и я вкопчих за петата. Не ми даде време нито да шавна, нито да стана - заигра като вихрушка, въртя, сука, влачи ме по камъните и по тревите, овърша тая сиромах жена цял харман, но я съм се вкопчил като кука за петата и я не пускам. Препъна се най-сетне и падна - с бяла пяна на устата. Понатъртих се и аз, но нямаше как.
Починахме си, поседяхме, че й викам:
- Ще вървиш ли сега?
- Оставям се - вика - на ръцете ти!
Сетне дойде и оня, облякохме я и тръгнахме за Дьовлен. Трябваше да минем моста над реката и дето се вика, ше си бъдем у дома. Свършихме я, значи, както трябва, кеф ми става, та ми се допява...
А то - само е било до песни...
Таман наближаваме моста, и нещо закачулено изрипна и ревна:
- Стой! Разплаках ли мамка ви!
Видех масур на пушка, амен, амен на десет, повече нямаше крачки. Видех и една вързана глава и са досетих, че е брат й. Знаел, че за Дьовлен няма през къде да се влезе, и ни дочакал там, под моста на реката. Моят комшия, като разбра каква е работата, вървеше зад мене - дялна се под синора, в повита, и отгърмя, а пък я се намерих по средата на пътя. Едната ми ръка - вързана, ливорверът - в пояса на дъното, докато бръкнеш за него, оня с маузера ще та свърши.
- Да не си шавнал! - вика братът и тръгва към мене да лови сестра си... Маузерчето - в мене! И тогава, агов, тебе лъжа, мене истина, тая негова сестрица, дето цяла нощ я влачихме и парцалосвахме, шавна изведнъж и - от тая ми страна, дето беше - намери се отпред. Сама! Хванах я със здравата ръка за кръста и викам тогава на брата й:
- Хай си прекрачил една крачка, хай съм се хвърлил със сестра ти в реката! - А реката - кипнала под мене, страхотия!
Заковах го и - заднем, заднем - тръгнах по моста. Сестра му съм я вкопчил, не я пущам, държа я, а той ме гледа и нито да ме гони, нито да ме стреля... Тогава съм видял човек като мум, като свещ! Капчица кръвчица не остана в лицето му! Поседя вдървен, а че хвърли пушката, хвана се за очите и - заплака. Мъж не бех видело да плаче - видех... Идеше ми да се върна, да си му дам сестрата, ала тия работи не стават тъй: едно е да ти се иска, друго е да може, а пък трето и четвърто да го направиш.
Тъй я доведохме в Дьовлен. И право при Ходжата да ги венчае. Ходжата я пита:
- Зимаш ли го, мари, тоя мъж?
- Не ща го! - вика.
- Брей, че корава жена - развика се и ходжата, - направили сте я листница и пак не ще. Я - вика, - Шебане, да я заведете в гората пак, да поседи с елите сама, та белким й дойде ума в главата!
Сепна се тогава жената и - втаса. Венчаха ги...
Питам: " Сетне, аго Шебане, какво стана?"
... Сетне се водиха два месеца и кусур да имаше, повече не беше. Веднъж тя вика на мойта жена: "Яла, анайко, да ма изведеш да сея царевица в градината, да ми покажеш, че я не зная как се сее царевицата." Мъжът й я пуснал (дотогава не беше я пущал) и отидоха с моята жена да й покаже как се сее царевицата. Отидоха, жената са върна, оная, настанката, са не върна - откачила през реката и право в селото си отишла.
Сетне ми проводи и хабер да отида да говорим. Отидох и ми рече "Разведи ма с оня лигльо, ще ти дам каквото ищеш." Питам я: "Какво ще ми дадеш?" "Ще ти дам две лири, ще ти дам и шаяк за три чифта навои, една фаша за цървули ..." Е, тъй ми рече. "Щом е тъй - викам, - може. Смятай работата за опечена."
Върнах се тогава в Дьовлен и награбих комшията. "Що я не зарежеш - викам му, - това жена да ти е, та каквото и да правиш. Трябва, ако искаш да ти е жена, пак да я крадеме, както сме я крали." "Дума да не става - уплаши се той - такова нещо не повтарям, та ако ще би да си остана без жена през цял живот." "Щом е тъй - викам му, - остави я, пък ще ти откраднем друга, по-кротка, живот ще живееш!"
- Колко ще ми искаш - вика - тоя път?
- На трима по сто - триста, двеста за пиене, та всичко петстотин.
- Дадено - вика. - Върви кажи на оная, бясната, че не я ща!
- Няма какво да й казвам, ще дойдеш с мене да отидем в Настан да ви разостави ходжата, че да си гледаш кефа! - Отидохме в Настан, разведоха го, сетне му взехме друга една, крадохме я, ама не такава кражба, каквато бе първата: като я побарахме за плитките, и втаса...
Пък оная ми си даде двете лири и всичко там, каквото беше казала... Много жени съм влачил, ама тая, агов, се окачи на сърцето ми, ербап жена, където да я побараш - жена и артисва!
... Още я помня и съжалявам. Ама нали ти казах: едно е да ти се иска, друго е да можеш, а пък трето и четвърто - да го направиш.


Николай Хайтов

АВТОРИ: Николай Хайтов

БИОГРАФИЧНИ БЕЛЕЖКИ 

 

Николай Хайтов е сред най-популярните съвременни писатели, автор на разнообразни по жанр и тематика художествени и публицистични творби.Влиза в книгата "Стоте най-велики българи на всички времена".

Роден е на 15 септември 1919 г. в село Яврово, Област Пловдив в бедно семейство. Родителите му са обикновени селяни. Хайтов завършва прогимназия в родното си село, но вместо да постъпи в гимназия в Пловдив, започва сам да си изкарва хляба в големия град. Работи като чирак в магазин за брашна, келнер в кръчма, камериер и общ работник в железопътните кариери край село Крумово, Пловдивско в продължение на три-четири години, което го откъсва от училището и книгите. През 1938 г. завършва гимназия в Асеновград. Обича да чете З. Стоянов, Ив. Вазов, Елин Пелин и Й. Йовков. През 1943 г. завършва в София Лесотехническия факултет. От есента на 1944г. е войник в Пловдив. От 1946г. постъпва на работа в родопските гори най-напред като участъков лесничей в Персенкското горско стопанство. После работи в Лесичево, Девинско и в Горско стопанство - Сапарева баня. От 1951г. е инженер-лесовъд в Радуилския участък на стопанство "Боровец", Самоковско. За неправилно раздаване на дърва е осъден на осем години строг тъмничен затвор и уволнен дисциплинарно от Министерството на горите. По-късно присъдата е отменена от Софийския окръжен съд, но две години остава без работа.

Първият му очерк е публикуван през 1954 г. в списание „Септември“. Следва предложение за сътрудничество в списанието, където печата свой разказ ("Случай без прецедент") и нов очерк. Пише очерци за в."Работническо дело", "Кооперативно село" и др. Очерците, които печата, издава в първата си книга "Съперници" през 1957г. От 1959г. е приет за член на Съюза на българските писатели, работи като редактор във вестник „Народна култура“ и сп."Наша родина". От 1975 до 1977г. е председател на Столичния съвет на културата, член е на Управителния съвет на СБП от 1966г. и секретар на СБП - 1966-1968г. През 1966 г. става главен редактор на списание „Родопи“. През 1967 г. излизат знаменитите му „Диви разкази“. Те имат над 10 издания в България, като са преведени на 28 чужди езици, включително китайски. През 1989 г. излизат Избрани произведения в три тома. Н. Хайтов пише над 10 пиеси, 800 статии и рецензии.

Общият тираж на книгите на Хайтов, които са издадени и преиздадени в България, е над 4 милиона екземпляра.

Н. Хайтов е председател на Съюза на българските писатели (СБП) от 1993 до 1999 г., като преди това от 1966 до 1968 г. е негов секретар. Той е упрекван в авторитарност и за разцепването на СБП. Носител е на Димитровска награда за проза, на литературната награда „Йордан Йовков“ и на Вазовата награда за литература. Става носител на ордена „Стара планина“ през 2000 г. Избран е за академик през 1997 г. от Българската академия на науките.

Николай Хайтов има двама синове - Александър и Здравец, и дъщеря - Елена.

Умира на 82 години на 30 юни 2002 г. от левкемия.

Discussing "Разкази"...

Feel free to participate in this public group space.

Two easy ways to do this:

  1. Add a comment or a question here - on this page... or on any other page in this space.
  2. Or, if you want to start a separate thread - make a new page.

Either way is good - the important thing is your participation. On Tutmanik, people support each other by speaking out and by paying attention to each other - as simple as that.