ВЕРБЛЮД

Един циганин имаше няколко циганчета. Те бяха черни като дявола и мръсни като дявола. Веднъж циганчетата се втурнаха в една локва, почнаха да си играят и да се плакнат в нея и станаха по-черни от дявола и по-мръсни от дявола.

Излезе старият циганин пред катуна, видя черните и мръсни деца в локвата и възкликна от умиление:

„Лебеди мои!“

В старите черказки хроники е записано, че верблюдът живее навсякъде: в пясъка, във водата (имало водни верблюди), на небето; който може да погледне в слънцето, ще види в неговото око верблюд. Записано е още, че той е дошъл най-напред от луната — опустошил там всичко и когато нямало повече какво да пасе и потъвал навсякъде в прах до гърди, се разпръснал из вселената. Според същите хроники треви и храсти ще се появят на луната едва след хиляда години и чак тогава ще може да се пасе.

Времето на разселването съвпада с чумното време. Черказци едва погребали своите умрели върху високото плато и на другия ден забелязали, че между камъните се разхождат верблюди. Възможно е туй да са били миражи, или пък очите на страха да са открили това. След време верблюдите изчезнали и когато черказци отишли на платото, видели, че то е оголено като кост и че тук и там върху камъните имало следи от зъбите на верблюда. Може би заради туй в хрониките е записано, че верблюдът яде камъка, както ръждата яде желязото.

Бог създава, верблюдът руши; той превръща всичко в пясъци.

Там, дето живеят верблюди — в Сахара или зад дългата китайска стена, — земята е превърната в пясък. Никой не знае кога и откъде ще се появи верблюдът, защото той живее навсякъде.

Старите хроники отделят особено място на едно откритие: хората, живеещи с верблюд, виждат край себе си фантастични истории. Много странни работи са станали по времето на верблюда. Един ден на небето се появили крави с рибешки опашки. Те не били нито хвъркати, нито пък били заковани там, махали си съвсем спокойно опашките и преживяли. Друг път на платото излязъл египетският фараон и държал реч. В хрониките не е записано нищо от речта, вероятно летописците не са разбирали египетския език. Фараонът нарисувал върху небето крокодил, качил се на него и преминал над къщите. От комините на къщите му влязъл пушек в очите и той плакал.

Неизвестен черказец се прибрал една нощ и вместо жена си намерил в леглото коза. Щом погледнал навън, черказецът видял на прозореца глава на верблюд. Благодарение на верблюдаселяните можали да видят Ной и неговия ковчег. Той се появил на платото, пуснал гълъба, но птицата не намерила маслинено клонче (в Черказки маслиновото дърве не вирее), върнала се в ковчега и Ной си заминал, като решил, че водата на потопа още не се е оттеглила. Веднага след Ной на платото излязъл верблюд и почнал да чеше хълбоците си в камъните. Веднъж пък изникнала от земята триглава ламя и почнала да бълва огън и пушеци. Черказци се въоръжили и се втурнали да отсекат главите на ламята и да спасят селото. Чудовището изчезнало, сякаш пропаднало вдън земя. Вместо него черказци намерили там три верблюда да клатят спокойно косматите си глави. Времето на верблюда станало като сън. Сините небеса се задръстили толкова много, че слънцето едва намирало пролуки да се провре — то добивало формата ту на риба, ту на насекомо, ту подскачало като скакалец, ту ставало квадратно.

Небесата се изпълнили с градове, крепостни стени, пасбища, имало две Голготи и два Божигроба, кръстоносци яздели железни коне, Мойсей се разхождал със скрижалите, като застъпвал слънцето по опашката, а турци и кърджалии въртели овни на шишове; в същото небе видели как Пилат си измива ръцете, как Крали Марко вдигнал цялата земя и потънал до колене в небето, как Геновева живее с кошутата, какъв е адът и как точно дяволите измъчват грешниците — всичко видели старите черказци — и огъня, и казаните, и катрана. Самите дяволи седели като турци край огъня и много приличали на турците, които въртели овни на шишове. Всичко съществуващо преди черказци — бащи, деди и бабички — се появявало и чезнело върху небето; там те видели и самия Попокатепетъл — вулкана — как изригва огнена земя и застива внезапно, за да добие формата на верблюд.

Хрониките отбелязват също, че старите българи, щом дошли на наша земя, отведнъж открили на нея своите стари пасбища, жените си, дори децата и внуците си, пуснали конете, решени, че тук им е коренът, и когато насядали край огньовете, за да си нарежат на тънки резени пастърмата, зърнали в древната нощ усмивките на славянки, блуждаещите сенки на верблюди и силуетите на коне, които пият вода от Волга. В хрониките не се обяснява как тези неща са видени заедно — вероятно в туй им е помогнал верблюдът — той тогава се е усмихвал.

Много работи са видени, а други са преразказани и записани според разказите на втори и трети лица. Наши мореплаватели са се опитвали да открият Америка, преди още тя да бъде открита, но по пътя си срещали огромни препятствия, страшни водни гърбици, които трошели на трески корабите им, и понеже нашите познавали вече верблюда, откривали него в тези водни гърбици (в началото казахме, че има и водни верблюди). Въпреки всичко някои са успявали да се измъкнат с хитрост и са откривали Америка, но нито един от тях не се е върнал в Черказки, за да разкаже.

Летописците твърдят, че онези, които помиришат верблюда, забравят своя произход и в душата им пониква едно черно цвете. Всичко туй е усложнено от предположения и преразкази и може да се обясни единствено с намесата на верблюда. Някои пък твърдят, че всеки умиращ виждал усмивката на верблюд. Цар Дарий също видял такава усмивка; старият кмет на Черказки, който направи чешма по времето на кметуването, признал, преди да издъхне, че един верблюд е влязъл в стаята, усмихва му се и го кани да тръгне с него на път. Нашите и досега са убедени, че през студеното огнище на покойното време човек може да бъде пренесен единствено от верблюд.

Един черказки пустинник, уединен сред камъните на платото, виждал всяка нощ как една черказка селянка му се усмихвала и го викала. Тя лъскала светлите си зъби върху камъка и все повече се усмихвала. Една нощ пустинникът не издържал, излязъл иззад камъните и в същия миг открил, че не жена, а самият верблюд стоял там и си точел зъбите… Тъй е пропаднал пустинникът и колкото и да търсели на другия ден, дори кост не можали да открият от него — намерили там само една рибена люспа. Тогава решили, че колкото по-голяма е усмивката, толкова по-голяма е вероятността за верблюд.

Селянка разпространяваше дълго слуха, че мъжът й ходи нощем с верблюд. Времената ставаха нови, верблюдът остаряваше, даже за известно време и съвсем го забравяха. Та тази селянка тъкмо в по-новите времена заговори за верблюд и отначало това събуди насмешка, но после зазвуча сериозно и нейните братя една нощ проследиха мъжа й и макар че той много старателно прикривал дирите си, го намериха в една купа сено с верблюда. Черказецът си призна, че чак когато се пристрастил дотолкова, че всяка нощ ходел в купата със сено, разбрал, че това е работа на верблюд. Той не каза дали се е учил заедно с него да яде сено, пък и не го питаха, защото за какво ли друго е можел да ходи!

Пак по това време в черказкия манастир дойде калугер с шевна машина. Той си седеше кротко до прозореца в своята килия и въртеше машината. Можеше да ушие всичко на нея — и мъжко, и женско, и детско. Той шиеше съвсем евтино и седеше кротък като огнище зад прозореца със съвсем кротка усмивка върху косматото си лице. Черказките жени почнаха много да си шият дрехи и навсякъде заговориха за калугера и толкова много говореха, че мъжете решиха, че има някаква магия, и провериха съмненията си… Трябва ли да ви уверявам, че и тук имаше замесен верблюд в косматото лице на калугера.

Един чиновник в общината, незабележим човек с ръкавели, изведнъж реши да се ожени и премина няколко баира, за да си вземе жена. Тези баири лежаха кротко като верблюди и дядото на чиновника го съветваше да не отива толкова далече и да се спъва по гърбиците на верблюдите, защото не се знае какво ще влезе в къщата. Чиновникът не вярваше на старите хроники и си доведе великолепна жена; тя бе яка като Дан Колов — поне тъй твърдяха всички, които бяха виждали бореца по панаирите. Веднъж (бяха си направили къща и я покриваха, жената носеше кал, а мъжът я качваше с кофа) двамата се скараха, жената му каза, че ще го хвърли от къщата, защото гредите на тази къща са нейни, нейният баща ги е докарал от планините. Тихият човек се разбесня, хвърли отгоре пълната кофа върху жена си и макар че тя бе много яка жена, падна в калта и лежа така известно време, за да си вземе дъха. После ревна като лъв и каквато беше едра и както бе гневна и потна, взе първото сечиво и почна да разбива с него къщата. Мъжът падна от покрива, струпаха се съседи, но никой не смееше да пристъпи напред, за да измъкне сечивото от ръцете на жената. Тя въртеше своето страшно сечиво и разбиваше къщата и не спря, докато не превърна всичко в купчина тухли и греди, сякаш оттук бе минало земетресение. Жената се измъкна от червения облак, вдигнат при разрушаването, хвърли сечивото (това бе едно страшно и тежко рало) и погледна струпания народ спокойно, а народът откри върху лицето й едва забележима усмивка. Почнаха да си шушукат, че това е верблюд, и се измъкнаха тихо, а верблюдът ги гледаше с меката си усмивка… Жената запази тази усмивка и след като лежа в болницата и нейният отпечатък се вижда и днес върху лицето й. Тя крачи навсякъде из село, вдига рала и щом чуе гръмотевици, предупреждава черказци да се скрият по домовете, защото от небето ще дойдат верблюди и ще разрушат селото.

Знаменията в небето, записани в старите хроники върху кожата на верблюд, не се повториха. Никой повече не видя Ноевия ковчег, кръстоносците или пък египетския фараон с крокодила. Ние можем да завиждаме само на старите летописци, свидетели на фантастични събития и явления, но можем и да се радваме, че не живеем под страха за ужасната поява на верблюда, нито пък ще тръгнем подир миражите, които издига иронично пред нас, за да ни примами или да ни накара да настръхнат косите ни.

Благословено е нашето време!

И все пак, когато прелиствам старите хроники, когато преминавам през платото, върху чиито скали се виждат следи от зъбите на верблюда, или оглеждам венеца от планини, изплетен от гърбиците на верблюди, не мога да не усетя студенина в сърцето си. Спомням си също записаното от последния езически летописец, когато в Черказки нахлули християните: „И боговете, и хората са създадени от верблюда!“ Опитвал съм се да гледам в слънцето, за да видя наистина ли там има верблюд, но никога досега не съм откривал нищо, защото, щом погледна, и цялото небе се изпълва изведнъж с въртеливи движения.

Извънредно много съм затруднен с тези хроники и от самото название верблюд. На руски език тази дума значи камила. Но тълкуванието, което се дава на верблюда, отделни откъслеци от неговото описание и начинът на появяване и изчезване в никакъв случай не могат да бъдат свързани с камилата, макар че на няколко места става дума за гърбици. В една хроника се казва, че верблюдът ражда като човек, кърми като човек, макар че пасе само трева. Верблюдът живее единствено чрез тревата, доказателство за което е неговото преселване от луната след опустошаването й. Но как тогава да си обясним обстоятелството, че има и водни верблюди?

И после: защо верблюдът руши земята и я превръща в пясък? Не трябва ли тъкмо там да потърсим корена на загадката?

Още от детството ние, черказците, всмукваме заедно с майчиното мляко и хрониките за верблюда. Пак по същото време откриваме окото на слънцето, за да зажумим пред неговата ослепителна светлина. Съветваха ни да не гледаме слънцето, защото ще видим на него верблюд, а който види верблюд, ослепява. Ние не гледаме окото на слънцето, затова пък можем да гледаме в което си искаме друго око. Червеното и кръгло кокоше око, жълтото око на кучето, черното биволско око, лъскавото око на коня, където човек може да се огледа. Това са все доверчиви очи, те са спокойни и ви гледат тъй, сякаш че търсят подкрепа. В тях няма верблюд.

Къде да търсим тогава верблюда?

Никой не знае каква форма има той, каква е неговата големина, какъв цвят и какъв мирис има.

Кожите от верблюд, върху които са писани старите хроники, са обработвани на ръка, после времето също тъй дълго ги е обработвало, тъй че ако ги погледнете днес, не ще определите цвета на верблюда и по никакъв начин не може да се докаже той люспест ли е, космат ли е, дали не е имал бронята на старите змейове, или пък е бил гладък като големите морски риби.

Разпитвал съм стари хора и някои от тях са ми казвали със сигурност, че верблюдът има копито — понякога нощем може да се чуе как удря с копито земята.

Други са ми казвали, че няма копито, а само глава като кука и две уши, за да може да чува всичко.

Трети пък твърдят, че верблюдът може да бъде дърво, куче, надгробно слово, коридор или пък човек, както и гущер; той можел да стои зад вратата ви, без да го виждате, само понякога ще усетите дишането му; или пък както си седите понякога, не сте ли забелязвали край вас въздухът да се раздвижва — виждали сте навярно: това е верблюд; или когато сте в къщи, с жената, изведнъж скачате настръхнали, готови сте да се разкъсате със зъби — знайте, че това е работа на верблюд, че той клечи в ъгъла и ви гледа с невидимото си око.

А има и черказци, които мислят, че това са стари истории, времената на верблюда са отминали, хората все пак са излезли по-хитри от него, като измислили времето, разделили го на години и всяка година ни отдалечава от верблюда. Затуй си честитим Нова година! Старите черказци, когато изпращали старата година, казвали: „Отиде си и тоя верблюд!“

В това предположение за времето има известен смисъл, човекът е трябвало да прибегне до хитрост, за да се спаси от ужаса на верблюда, макар че той продължава да върви с копитата си през времето и тук и там ние откриваме върху камъка следи от зъбите му. И досега още не е обяснено защо на няколко години има по една високосна година и месецът февруари става по-голям с един ден. Тъкмо този ден, казват някои черказци, е опашката на верблюда. Който имал добро обоняние, можел в този ден да усети мириса на верблюд.

Трябва да сме доволни все пак и да се поздравим, че човекът е измислил годината, за да може да измерва с нея отдалечаването си от верблюда; и пак посредством нея той ще определи кога са изминали тези хиляда години от преселението, за да поникне трева на луната и да отидем на нея.

Първите летци след откриването на летателните уреди не забелязали никъде верблюди в пространството. Космонавтите на Съветския съюз и на Съединените американски щати също не разказват нищо за верблюда. Възможно е той да е проникнал много дълбоко във вселената и подобно Халеевата комета само понякога да ни навестява.

Той обезателно ни навестява. През 1959 година учените се озадачиха, че Земята почна да се върти по-бавно. Убеден съм, че някой верблюд е легнал на пътя й и си играе с нея, както котката си играе с кълбо прежда.

Мнозина черказци твърдят, че ако ви ударят в гръб, това било верблюд; че ако чукате на някоя врата и не ви отварят, знайте, че зад вратата дреме око на верблюд. Че ние няма къде всъщност другаде да го търсим, а трябва да се вглеждаме в човешкото око. Тези черказци се опират пак на старите хроники, където на няколко места е записано — вгледайте се в окото, надникнете в неговия кладенец и вижте дали на дъното не дреме верблюд. Старите черказци, преди да тръгнат на път, са се гледали дълго в очите, както и преди да започнат някаква работа. За тях това е било лесно, те са познавали верблюда.

Времето, макар и снизходително, е извършило тази несправедливост към нас, като ни принуждава да търсим нещо, без да го познаваме. Ние не можем да се откажем от търсенето на верблюда, след като заплашва да превърне земята ни в пясъци само заради ужасния си навик да живее в пясъци. Пък и не само земята, той всичко превръща в пясък. Старите хроники ни казват, че ако видим прашна въздишка в пустинята, то това било въздишката на верблюд. Физиците наричат този верблюд атомен взрив, от чиито нажежени зъби пясъкът става на глеч — подобно глечта на застиващия Попокатепетъл, който черказците видели в своите небеса. Ако в градината на човечеството зърнем прашната въздишка на верблюд, това е лошо знамение — небето може да се изпълни с кръстоносци, голготи и кърджалии, наклякали край огньовете, а Ной ще пуска гълъба на платото, за да дири маслиненото клонче.

Верблюдът — казват хрониките — може да превърне в пясък и най-зелената градина на приятелството. Окото да бъде будно, защото никой не знае кога и откъде ще се появи той — той живее навсякъде!

Това ми казват старите черказки хроники за верблюда и аз не мога да не им вярвам, защото те са записани върху самата му кожа.

Йордан Радичков

УБИЙ МУХАТА

Винаги ми е правело впечатление лекомислието на някои хора, че е извънредно просто да се убие мухата. Казвали са ми, че в Китай няма нито една муха и че ако например по време на събрание се появи муха, то събранието прекъсва своята работа, убива мухата и едва след тъй продължава. В наши магазини съм виждал лятно време, че магазинерът оставя работата си, взема една пръчка с кожа на края и избива мухите. Веднъж в бръснарницата бръснарят тъй дълго трепа мухи, че пяната върху брадата ми засъхна като тебешир. Виждал също тъй как котка убива с лапата си муха върху стъклото, а кучетата ги ловят със страшно тракане на челюстите.

През лятото мухите стават по – зли от кучетата и хапят като кучета. Добитъкът ги изтребва с опашката си, с един замах избива десетки мухи. Бог е бил предвидлив, като е дал опашка на животното, за да убива с нея мухите. Бог я е благословил с безкрайно нахалство, но когато е пускал насекомото от дланта си да литне, вероятно е казал на сухопътния свят: “Убий мухата!” И тъй и днес ние продължаваме да я изтребваме, преграждаме пътя й с лепкави мухоморки, давим я в отровни води, хвърляме отровен прах в очите й, тя умира и на нейно място се появява нова.

Има мухи, които пред нищо не спират по пътя си. Миналата седмица група приятели се бяха събрали на маса, все яки мъже, мускулести, но те бързо омекнаха, щом видяха да влиза мухата. Мухата се завъртя наоколо и веднага седна на масата, опита всички мезета, отпи от виното, виното й хареса повече от мезетата, та затуй премина само на вино и през цялото време потупваше приятелите по рамената и от всички най – силно бръмчеше. Накрая приятелите изведоха мухата, като я придържаха под мишниците, защото тя едва се държеше на краката си, и я оставиха на улицата, а мухата продължи да бръмчи: браво! и прави ви чест!, после си тръгна по улицата с криволичене, срещна друга група приятели и веднага се залепи за тях, за да им разкаже за ония, дето я били изоставили. Новата група реши да се качи в движение в трамвая, за да се спаси от мухата, но и мухата не е глупава, тя веднага се залепи за трамвая, докато накрая се разбра, че нямало къде да спи, та отиде с едного да спи в къщата му. Човекът легна на канапето, а мухата легна в леглото и хърка през цялата нощ.

Ето как мухата може да изхвърли човека дори от леглото му, а някои говорят, че било лесно да се убие мухата!

Веднъж млада жена обясняваше на съдиите в съда, че мъжът й се бил свързал с конска муха. Те били женени съвсем отскоро и жената забелязала, че някаква конска муха се върти около мъжа й, но в началото не й обърнала особено внимание. По – късно конската муха почнала да се обажда по телефона в къщи. Аз не зная как една конска муха може да се обажда по телефона, но жената твърдеше много настоятелно, че се била обаждала, дори разказваше цели пасажи от това, дето й е говорела мухата. После мъжът почнал да се губи вечерно време и накрая жената решила да разкаже някому за конската муха. Човекът, комуто разказала, излязъл прозорлив. Двамата проследили мъжа, видели го как се срещнал с конската муха в едно кафене, после по здрач влезли в градината. Боже господи, той се целувал с мухата! На мухата й било много весело изглежда, защото се смеела, сякаш я гъделичкали. Тогава жената избухнала и ударила плесница на мухата, а мухата почнала да си скубе косите. Косите й били прегорени във фризьорниците, та лесно се скубели. Като видяла, че мъжът ще тръгне, конската муха веднага се залепила за него, защото е конска муха и за нея това е лесно, разбира се. Ето свидетелят е тук и той може да разкаже всичко. Съдиите попитаха свидетеля истина ли е всичко за тая конска муха и той каза, че е истина. Мъжът също призна и след като трима говорят едно и също, за съда вече е истина… Тъй че ако понякога човек се мъчи да се изскубне от мухата, то в други случаи той тръгва подире й и дори може да преспи с нея, колкото и странно да ни се струва това.

А има и примери, свързани с мухата, тях някой едва ли ще обясни. През зимата на една сватба докараха дарове. Конярят разпрегна шейната, но задържа единия кон; държеше го за юздите и съобразяваше нещо. После той хвана един петел, поиска да му дадат една низа пиперки, тури си низата вместо гердан на шията и върза на такъмите на коня още две шарени кърпи, за да изглежда по - пъстър. Шаферките играеха край него в снега, треперушките подскачаха върху главите им. Те играеха, усмихваха се червените си бузи и го питаха какво мисли да прави. Селянинът с коня им каза, че една муха му се върти в главата. Върти ми се една муха, каза той, ама да видим какво ще излезе от нея.

Той яхна коня, поиска една бъклица и тръгна заедно с бъклицата, с петела и с гердана пиперки право към къщата. Къщата на два етажа, висока, на горния етаж са сватбарите и се чува как гърми музиката. Конят почна да се изкачва с ездача по стълбите, а шаферките играят подире му. Тъй кон и човек влязоха право в къщата. Но нали на сватба е винаги тясно, конят няма къде да стъпи, стъпи върху трапезата, половината съдове се обърнаха и се плиснаха няколко ведра с вино. Народът се дръпна назад, за да не бъде сгазен от животното, а нашият селянин седи отгоре му, в едната ръка държи петела, в другата ръка държи бъклицата. Взе си въздух, колкото му трябваше, и извика “Иииии – ху!”. Свалиха го веднага, а деверите изведоха коня навън. Какво те прихвана?, го питат сватбарите. Абе една муха ми влезе в главата, казваше им селянинът. Реших да вляза тук с коня и да кажа и – ху! Те това е!

Тъй ли!, казаха сватбарите и го дигнаха на ръце, та да го хвърлят през прозореца и да изгонят тая муха от главата му. Селянинът викаше: умиление Богородично!, но ония не обърнаха никакво внимание на религиозните му възгласи и го хвърлиха в снега. Човекът изтича пешком по стълбите и попита на вратата: Мога ли да вляза, мухата ми излезе? А сватбарите му казаха: влез! Той отново каза: умиление Богородично!, откъсна главата на петела и го даде на шаферките да го оскубят. Мухата повече не го навести.

По повод на тая история някои по – стари хора разказваха страшни спомени за варварската испанска муха. Когато се появила испанската муха, добитъкът и хората мрели като мухи, във всички дворища се носел дим, защото горели мокра слама и смрадливи треви. Ще требиш мухата ли! Всичко се било свило по домовете, клечало зад прозорците и гледало как мухата вилнее като еничарин. Общинският бик скъсал синджирите и тръгнал свиреп из улиците. На едно място го срещнала мухата, бикът размахал острите си рога, но мухата го прегазила и той веднага станал на мърша. Ето колко страшна е била тая муха и слава богу, че оттогава не ни е навестявала!

Като деца улавяхме живи мухи, туряхме им сламки в коремите и ги пускахме да хвърчат. Те веднага хвръкваха заедно със сламките, все едно, че нищо не им се е случило, само дето сме ги погъделичкали малко. Също тъй като деца улавяхме живи мухи, късахме им главите и ги пускахме, а те се въртяха и скачаха, но не искаха да умират. Помня, че в детството винаги се учудвахме как тъй мухата живее без глава, а кокошката веднага умира, а патицата също, и жабата. Пак в детството веднъж видяхме в стадо овце едно шиле. То се въртеше на кръг около себе си и нещо подвикваше. Дойде овчарят, прегледа шилето и почна да вади ножа си. Попитахме го за какво му е ножът, а той каза, че ще му отреже главата, защото е станало въртоглаво. То наистина се въртеше все на една страна както мухите, на които бяхме откъснали главите. Ами как тъй е станало въртоглаво?, попитахме овчаря. Нали сте виждали, каза ни той, че овцете по цял ден подсмърчат. Пасат трева и подсмърчат. Като подсмъркне по – силно, някоя муха й влезе в главата, почне да се върти там все на една страна, овцата също почне да се върти все на една страна и става въртоглава. Сега ще й изправя главата!

Оставихме го да изправя главата на шилето и си тръгнахме към село. През цялото време гледахме все едно от децата, защото то непрекъснато подсмърчаше, дали няма да стане въртоглаво. Нищо не му се случи по пътя. В къщи ни питаха къде сме ходили, ние казахме за мухите и за шилето, а те ни набиха и ни казаха, че цял ден сме се мотали като мухи без глави.

Все от тия години са и спомените за оная муха, дето всява ужас сред кравите. Има една сива, длъгнеста муха, щом забръмчи, и кравите веднага навирват опашките си и се юрват в гората. Не зная по какъв начин откриват приближаването на тая муха и откъде е тоя ужас у добичетата. Те се забиват веднага в гората, в най – гъстите храсти, и треперят целите. Колко пъти сме ги биели с цялата си детска жестокост, но те само казват: хм – хм!, поклащат си ушите и на мърдат. Някакъв бяс обхваща кравата в такива случаи и вие може да я одерете жива, да я насечете на късове, тя по никой начин обаче няма да излезе из храстите, докато не си отиде мухата. В такива случаи на нас ни се иска веднага да убие мухата, само че ние никъде не я виждаме, дори сянка от муха не се вижда.

Как тогава да убием мухата!

Има хора, дето изобщо не искат да я убиват. Запомнил съм, че дядо ми веднъж в годината ставаше неспокоен, излизаше рано сутрин, миришеше изгрева и гледаше планината. Няма я още, казваше той и на другата сутрин отново излизаше. Той гадаеше по някакви треви, по росата, по пътя на мравките и разбираше кога му е дошла мухата. Щом мухата му дойдеше, дядо взимаше приятеля си и го водеше в планините, за да преспят край цъфналото еньовче. Дядо смяташе тая трева за най – лековитата и щом цъфне, водеше при нея най – добрия си приятел за преспиване. Той пък имаше такава муха.

Изобщо той беше човек на мухата и посредством нея познаваше човека срещу себе си. Веднъж чичо седи умислен, реже тютюн и все гледа гората. Не ти е добра мухата, казва му дядо, лоша муха ти се върти в главата, виждам й пипалата ей тук, на сляпото око. Не ми е влязла муха в главата, му казва чичо и продължава да гледа гората, ами си мисля, че трябва нов процеп за колата. Като вървя и оглеждам, хвърлил съм око на един бряст. Чий бряст? – пита веднага дядо. Чичо му каза чий бряст, а дядо скочи, предсказа му врачанския централен затвор и го заплаши, че ще проветри главата му от тая муха. Как ще я проветри, сам не знаеше, защото все повтаряше: -

Ще ти я проветря тая глава!, а чичо казваше: - Ще отсека бряста!

Добра муха навести дядо, той отиде при съседа, каза му каква е работата, а съседът веднага го покани на вино, оплака му се, че му е зла жената, че му е зла тъщата и че и той станал зъл и отсякъл бряста на дядо, защото и нему трябвало дърво за процеп. Дядо се връща с готов процеп, държи го на рамо и мълчи, а чичо, като разбира каква е работата, веднага скочи, взе брадвата и отиде да отсече бряста на съседа. Хубаво, но през туй време мухата влязла в избата на съседа, казала му каквото трябва и той също взел брадвата, та при чичо. Двете мухи бръмчат над главите им, а чичо и съседът почнали да се карат. Единият вика: Муха ми се виждаш!, и другият вика: Муха ми се виждаш! Отмести се или ще те смачкам като муха! Ти се отмести! Кой знае как е можела да завърши историята, ако през това време на мястото не пристига дядо. Той върви целия потен, носи процепа на рамото си и вика на двамата да се разотидат, но те не се разотиват. Тогава дядо им казал, че веднъж двама човека, подтикнати от злата муха, се съсекли с брадвите и веднага там излезли от гората много мухи, покрили съсечените, а на другия ден нямало вече никакви посечени, само два черни облака мухи, които се носели тромаво из пространството. Злата муха е хитра, тя тъй се рои, когато изправи двама човека с брадвите! Дядо им дал добрата муха и чичо и съседът си взели всеки своя бряст, та да си направят процепи на колите. Злите мухи тогава се разсърдили: едната кацнала на носа на чичо, другата на носа на съседа. Чичо и съседът също се разсърдили и замахнали да смачкат мухите, но насекомите отлетели и всеки от тях се ударил по носа си. Оттогава и двамата ненавиждат мухите.

Много често съм се замислял как да убием мухата и трябва ли да изтребваме всички мухи? Ако един човек е за женене, да се жени, защото няма начин да изтреби мухата в себе си; той само ще страда от гъдела на тая муха, без да може да се спаси от нея. Понякога си мисля дори, че някаква муха е завъртяла главата на Галилей, за да каже, че Земята се върти. Пък Земята наистина се върти.


Трябва ли тогава да убием мухата!

Може би в Китай това е по – лесно. Казвали са ми, че в Китай няма нито една муха и че ако например по време на събрание се появи муха, то събранието прекъсва внезапно своята работа, убива мухата и едва след туй продължава. Не съм бил по ония места, но никак не вярвам, че там вече са успели да убият мухата

Йордан Радичков

ШИБИЛ

Шибил, страшният хайдутин, когото заптиета и кърсердари търсеха под дърво и камък, слизаше от планината и отиваше да се предаде. Утре тая вест щеше да се разчуе навсякъде, кой щеше да я повярва? Шибил малко се грижеше за това. Той бързаше и мислеше за друго.
Мислеше се как преди месец-два, от високите върхари на Сините камъни, където между гнездата на орлите беше и неговото хайдушко гнездо, той видя, че долу по пътя идат жени. Не беше в хайдушките правила да се задяват жени, нито имаше място за жени в сърцето на хайдутина. Но Шибил беше погазил много закони и не знаеше вече, нито искаше да знае кое е грях и кое не. "Жени, тук, сред Джендемите - помисли си той, - и това е добра плячка!" И той стана, незагрижен ни най-малко накъде го влече любопитството му. Хайдутите тръгнаха след него, засмяха се и зъбите им лъснаха като на гладни вълци.
Слязоха долу, минаха през гората, която още не беше се развила, и излязоха на пътя сред Джендемите. Това място беше най-страшно. Тук пътят се вглъбяваше навътре в дола, извиваше се по едната и по другата страна, чертаеше две дъги, два обръча на капан, в който много хора бяха намерили смъртта си. И както правеха и друг път, хайдутите препречиха пътя, изправиха се там, страшни, брадясали, наметнати с черни арнаутски гугли, отрупани с оръжие. Жените се показаха за завоя и щом ги видяха, спряха се като втрещени; после се втурнаха, една надолу, други нагоре, и започнаха да бягат, но краката им се подкосяваха и те само лъкатушеха на едно място, като ударени птици. Прималели от страх, те паднаха на земята и заплакаха.
Хайдутите не се трогнаха, те дори не ги и погледнаха. Тяхното внимание беше другаде: една жена стоеше още на пътя, млада, хубава. И как беше пременена! Синя джанфезена рокля, елече от ален атлаз, пъстра божигробска престилка, сребърни пафти. А на шията й тежки нанизи, ред едри алтъни, ред рубета и махмудии. Къде беше тръгнала тъй натруфена, на сватба ли? Луд ли беше тоя баща, който беше я пуснал сама из тия планини?
Шибил пристъпи по-напред, момата го гледаше спокойно и право в очите. Една отвесна черта беше се спряла между гайтанените й вежди, алените й устни потръпваха.
    - Брей! - изивка тя и крехкият й глас странно прозвуча сред плача на жените. - Да си вървите по работата, че знайте ли се! Не ви ли е срам, какво искате от едни жени!
При тия думи хайдутите, които не снемаха очи от алтъните на шията й, се спуснаха към нея и отдалеч протегнаха жилестите си ръце. Шибил махна с ръка и ги спря. После се обърна, изправи се на целия си ръст и отвисоко измери с очи момата. Какво бяло лице! И тънка в кръста, а полите й широки, като на кукла. И какъв кураж! Очите му заблещяха весело, наду го на смях. Но по-рано от него момата беше се разсмяла на глас. Лицето й светна, стана по-хубава и сега можеше да се види, че очите й са сини и зъбите бели. Шибил я гледаше учуден: какъв ще е тоя дявол?
Как стана всичко онова, което отпосле се случи, Шибил сам не можа да разбере. Жените се съвзеха и макар още плахи като кошути, надойдоха към него. Разведри се сякаш планината, долу се зачу да шуми реката, в гората се обади птиче. Сам Шибил беше седнал на един камък, усмихваше се, слушаше брътвежите на момичето. Какво приказваше то? Един господ знае - думи, които не значат нищо, думи, които се забравят. Но как светеха очите й и как беше приятно да я гледа човек. Настрана, укротени като по някое чудо, хайдутите бяха насядали и спокойно пушеха.
    - Та ти си великокехайово момиче - говореше Шибил. - Рада се казваш. Че как те е пуснал баща ти? И пременена, с алтъни, с тия върви махмудии... Аз ще ги взема!
    - Бре, ще ги вземеш! Я да ми дадеш още, че ми са малко! Я виж - извика тя, като показваше с ръка, - я виж как ти се скъсал ръкава. Чакай, аз ще го зашия!
Шибил погледна ръката си, сложена върху тапанджата на пушката: червеното сукно наистина беше се скъсало. И преди той да разбере шегува ли се тя или не, видя я току пред себе си, виждаше мъха на бялото й лице, червените й устни и когато го погледнеше, очите й го заливаха с мека и сладка светлина. Усмихваше се и го гледаше дяволито, прибираше скъсания ръкав, а в устата си държеше игла и конец.
    - Не мърдай! - сгълча го тя. - Започвам. И тури нещо в устата си, та да ти не зашия и ума. Барем да го имаш!
Засмяха се всички.
    - Слушай - продължаваше Рада, - да се ожениш, че да има кой да те кърпи. Да не ходиш такъв окъсан, като...
    - Като какъв?
    - Като циганин!
Шибил се понамръщи. Жените плахо се спогледаха.
    - Да се оженя - каза Шибил, - ама момите не ме искат.
    - Ба, ще те искат. Такъв ерген!
    - Е, хайде, вземи ме ти!
    - Кой? Аз ли? През дол бяга, цървул стяга, що е то? - Хайдутин. Не, не ми трябва. Хайдутин не искам.
Шибил пак се намръщи. Рада срещна умолителните очи на жените и бъро рече да се поправи:
    - Може, може.. земвам те. Трябва само да питаш Велико кехая.
И като млъкна малко, тя прибави:
    - И кърсердарина Мурад бей... Готово. Виж ли как го заших - каза тя и пусна ръкава, - да ме помниш, да го носиш по живо, по здраво...
Шибил погледна и се засмя. Те поприказваха още, после жените си тръгнаха и Шибил ги придружи чак дотам, дето се свършваше гората и започваше полето.
Когато се случи това, беше пролет. Тук-таме само из долищата беше се раззеленила прясна букова шума, а по другите дървета имаше само пъпки. Шибил се връщаше в планината и още се усмихваше. След него вървяха хайдутите, гледаха в земята и мълчаха. Черен гарван прелетя над тях и заграка - лощ знак! Шибил не забеляза, но хайдутите се събраха накуп и си зашушнаха нещо. Жена беше се изпречила на пътя им, хубава жена, а всичко това не предвещаваше нищо добро.
Мина се някое време, стопли се повече. Цъфнаха дивите сливи, разлистиха се крушите и един ден, сред топлия въздух и сред слънцето, закука кукувица. Както беше обичай, Шибил започна да брои, за да види колко години ще живее, но после се замисли за възрастта си и му се стори, че е вече стар. Спомни си Рада и се усмихна: "Каква чудновата бърканица - мислеше си той - от жена, дете и дявол! И как всичко й прилича; каже нещо - умно е, направи нещо - хубаво е!" И той я виждаше тъй, както я беше видял, когато държеше иглата с конеца в устата си, гледаше го и се усмихваше. "Не игла - помисли си пак Шибил и въздъхна. - Нож може да държи тъй в устата си, и от тоя нож човек на драго сърце би умрял!"
Тъкмо в това време минаха търговци и хайдутите ги спряха. Изплашени, прежълтели като смин, че едва се крепяха върху седлата на конете си и чакаха да чуят какво ще рече Шибил. Но Шибил не ги накара да отворят дисагите си, нито потърси какво има в кемерите им. Отдалеч той отваря приказка за туй, за онуй, споменава за Велико кехая и най-после заговорва за Рада. Хайдутите гледат земята и изгарят от срам. Шибил пуща търговците да си вървят, изпраща ги донейде и високо им заръчва да носят много здраве на Рада.
Хайдутите вече не продумаха на Шибиля, нито смееха да го погледнат в очите. И когато вечерта се прибраха в планината на върха на Сините камъни, между орловите гнезда, и Шибил си легна и заспа, те останаха около огъня и си приказваха. Планината си беше същата, убежището им беше сигурно. И все пак те бяха неспокойни и плахо се оглеждаха наоколо. Изкрещя някъде лисица - стори им се, че човек се кашли; изпука някоя съчка - мислят, че иде някой. И те по-близо се навеждат един към друг, шепнат си и гледат как Шибил се върти в съня си, как пъшка и приказва нещо. Тогава те станаха и се застягаха за път. Не го убиха, но избягаха от него, както се бяга от чумав.
Шибил остана сам. И тогава парите от царските хазни, които беше обирал, пръстените, измъкнати от ръцете на живи и на умрели, златото и среброто от черкви и манастири - всичкото имане, което той беше натрупал и беше скрил из пещери и хралупи, всичко това потече в къщата на Велико кехая, все подаръци на Рада. Скъпи подаръци за всяко "много здраве" от нея. Но ето, той получи хабер, който го замая: Рада го викаше да слезе в село; баща й им даваше благословията си, Мурад бей му прощаваше. И в знак, че думата му е вярна, кърсердаринът му пращаше божигробски броеници от кехлибар.
Дълго време Шибил мисли дали това не е примка. Всичко, което имаше, беше го дал. А гората беше се раззеленила вече цяла, натежа и потъмня, поляните се покриха с висока трева, цъфна божурът, цъфна и росенът, самовидското цвете. Из долищата се понесе дъх на люляка и на липи. И когато в усоите проехтя ревът на рогач, а в Старата кория загукаха гриви гълъби - корав се стори на Шибиля камъкът, на който вечер слагаше главата си, и тежка му се видя пушката. Той повече не можеше да трае и тръгна за село.
Когато потегли от Сините камъни, беше пладне, когато слезе долу на пътя и се обърна назад, върховете на планината и канарите по тях бяха се зачервили от залеза на слънцето. Но орлите още се виеха пред белите сипеи и каменните стени на урвите. Тия орли, които бяха навикнали на леш и които често пъти, кацнали на някоя скала, ръфаха човешки меса. Мръкваше се, в долищата се спусаше синкава мъгла, по баирите лазеха дълги сенки. Планината беше се спотаила, тиха, замислена, сякаш гледаше след Шибиля и питаше: къде? Домъчня му на Шибиля, съмнението като червей загриза сърцето му. Той седна на един камък и се замисли.
И всичко пак прекара през ума си, всичко премисли. Когато повдигна очи, месецът беше изгрял. Друг свят виждаше пред себе си Шибил и друга беше станала планината - разстлана нашироко, мътна, изгладена като синя стена, загърната в бяло було. В черни сенки се спотайваха горите, от поляните идеше хлад и бяла мъгла пъплеше по тях и се извиваше като змей. Някъде в мрака светваше светулка, написваше с огнена черта някакъв знак, някаква тайна дума, и угасваше. А дълбоко в дола нещо пееше - реката ли беше това? - пееше тъй тихо, тъй хубаво.
Шибил гледаше пред себе си и мислеше. В очите му, като къси жълти жици, се чупеха лъчите на месеца, искряха и се сплитаха в някакъв смътен образ, който му ту се явяваше, ту се изгубваше. Но Шибил ясно виждаше две очи, които го гледат, една усмивка, която го мами. Той стана, тръгна подир тези очи и тази усмивка и повече не се обърна назад.
Три предпазливи удара, тихо пошепнато: "Аз съм Мустафа", вратата се отваря и той влиза в бащината си къща. На огнището гореше огън, сенки играеха по стените. По главите на пищовите на Шибиля, по паласките и пискюлите на вулията му блясват отражения. Висок и снажен, къщата сякаш беше тясна за него. Той срещна очите на майка си и разбра всичката тревога, която я мъчеше.
    - Мустафа - каза тя, - защо дойде? Ще идеш ли там?
    - Ще ида.
    - Ще идеш! Кога?
    - Утре.
Старата жена познаваше добре сина си и знаеше, че е излишно да настоява, да го раздумва. Тя седна край огъня, обхвана с ръце коленете си, потопи очи в земята и зареди:
    - Мустафа, от три дни сеймените на кърсердаря леят куршуми и точат ножовете си; опитват ги с пръст да видят дали са остри, косъм да спуснат върхи тях, косъма ще разсекат. И сучат мустаците си и гледат към нас... Мустафа, нещо лошо има да стане.
Шибил се обърна и я погледна, но погледът му беше такъв, че тя не знаеше дали той беше я чул и дали беше я разбрал. Тя се спотаи и не каза вече нищо.
А Шибил се разпасваше и сваляше от себе си пищови с позлатени дръжки, кулаклии ножове, работени със сребро паласки - всичко това, което за него беще вече тежко и непотребно бреме.
Горе, на Черковното кафене, до разтворения прозорец седят кърсердаринът Мурад бей и Велико кехая. Беят е намръщен, мълчи и замислено смуче чибука си. Но Велико кехая е весел, той ходи из стаята, размята дъното на широките си шалвари, час по час вади от пъстрия си копринен колан голям като топка часовник, поглежда го и пак го скрива. После потрива ръце и дума:
    - Всичко е наредено, бей ефенди; гледай си работата, вълкът е в капана...
На масата пред кърсердарина са сложени две кърпи: бяла и червена. Това са условните знаци за сеймените, скрити в пусия. Ако бея развее от прозореца бялата къпра, това значеше милост, ако развееше червената, значеше смърт. И те чакат и поглеждат към улицата. Никой не се вижда. На портата не е излязла Рада, нито Мустафа се вижда да иде. Велико кехая не може да се стърпи и се завтича до къщи.
    - Е? - пита беят, когато той се връща.
    - Всичко е наред. Облякла се е в най-хубавата си премяна, ален атлазен елек, синя джанфезена рокля. Също тъй, както беше се облякла, когато я пратихме в планината. И жена нали е - гледа се в огледалото, пише веждите си и се смее.
    - Какво ще се смее - казва сърдито беят, - не знае ли какво има да стане?
    - Знае, как да не знае.
    - Ти каза ли й всичко?
    - Хм... всичко не й казах, можеше ли? Ама не! Всичко й казах, всичко. Ефендим, не бери грижа, работата е наред.
Минава час. Никой не иде. Велико кехая тича пак към къщи, бави се там сега повече и най-после се връща.
    - Е? - пита беят.
    - Остави се, сега пък друго. Плаче. Дохождала оная вещица, майка му. Аз да бях я сварил, щях да я науча нея. Дохождала, ефендим, и кой знае какво й е набъбрала. Сега чупи ръце и плаче. "Не давам, вика, косъм да падне от главата му. Ще му пристана, ще избягам с него в планината!" Ах, жени, жени. Тъй са те. Нейсе. Наредих я. Ще излезе. Ей сега ще я видиш на портата...
Кърсердаринът глади брадата си и мълчи. Сини кръгове от дим се огъват и вият около главата му.
Но ето: Рада стоеше на портата, отдолу идеше Мустафа. Кърсердаринът и Велико кехая тичат към прозореца, крият се зад пердето, гледат със затаен дъх.
Мустафа върви по средата на улицата. Върху покриви, върху овошки грее слънце. Далеч в дъното на улицата се виждат планините, където Мустафа беше цар. Няма оръжие по него. Но как е пременен! Дрехи от синьо брашовско сукно, сърма и злато. Тънък и висок, малко отслабнал, малко почернял, но хубав и напет. В ръцете му броеница от кехлибар и стрък червен карамфил - броеницата от бея, карамфилът от Рада. Той е близо, гледа към Рада, гледа я и се усмихва.
    Беят мачка бялата си брада и дума:
    - Какъв юнак! Какъв хубавец!
    - Къпрата, бей ефенди, кърпата! - вика Велико кехая.
    - Какъв юнак - повтаря беят унесен, - какъв хубавец!
Велико кехая грабва червената къпра и тича към прозореца, беят го хваща за ръката:
    - Не, чорбаджи, такъв човек не бива да умре!
    - А момичето ми! А честта ми! - вика Велико кехая, отскубва се, отива до прозореца и размахва червената къпра.
Припукаха пушки. Стъклата на прозорците зазвънтяха, къщите се залюляха, върху земята сякаш падна черна сянка. Шибил спря, страшен, хубав. Накъса броеницата, но карамфила не хвърли, кръстоса ръце на гърди и зачака. Миг-два - колкото сеймените отново да напълнят пушките си. Остър писък се издигна откъм долната махала. Шибил не трепна. Друг писък откъм портата на Велико кехая. Шибил се обърна: беше Рада. Тя тичаше към него и простираше ръце, като да го запази, той разтвори ръце, като да я прегърне. Припукаха пак пушки. Падна Шибил, падна най-напред на лицето си, после възнак. Падна до него и Рада.
И всико утихна. Слънцето огряваше камъните на калдъръма. Като петно кръв между двата трупа се червенееше карамфилът.
От Черковното кафене, от прозореца, някой отчаяно размахваше бяла кърпа.

Йордан Йовков

СВИРЕПО НАСТРОЕНИЕ 

Стягаха се за пазар и почнаха да товарят още в тъмното.
- Като падне сняг, никой няма да ги търси – каза Петър Маринков. – Сега му е времето, сега имат цена.
- Ако чакаш да падне сняг, ще измръзнат – каза му Бръмбара.
- Кой ще чака снега – каза жената на Петър Маринков. – Още от сега нещо е почнало да ги яде.
- А бе яде ги – каза Петър Маринков. – Ето и тази е наядена. Все отдолу ги е наяждало.
- Отдолу се е провирало и ги е наяждало. И то все хубавите.
- А, хубави! – не се съгласяваше Петър Маринков. – Всичките са свински.
- Свински са – каза жена му и се спря, за да прехвърля, за да върже забрадката си. – Но и между тях има сладки.
Докато онази си връзваше забрадката, Бръмбара стоеше до овцата загугулен с башлък. Той щеше да кара тези овца на пазара да я продаде.
- Ето още една наядена!
- Все отдолу ги наяжда – каза Петър Маринков. – Виж как ги е гризало.
Той намери едно мише гнездо в купчината. Ритна го и оттам се изсипаха розови ситни мишлета. Те се бутаха едно в друго, изстинали, и бяха толкова слаби и прозрачни, че се виждаха костите им под кожата. Жената плю върху мишлетата и се прекръсти, а Бръмбара каза да вземат да ги хвърлят в градината.
- Ще взема да ги хвърля – каза Петър Маринков. – И без това са слепи.
Той хвърли гнездото в другия край на градината, животните се изсипаха от него още докато летеше във въздуха. Жена му се наведе и пак почна да прехвърля, като оглеждаше все пак дали няма още наядени. Като се навеждаше, полата й се повдигаше и тогава Бръмбара виждаше краищата на чорапите й, а над краищата и нейните бели нозе. Бялото го смущаваше, но макар че го смущаваше, бе привлекателно и той гледаше все в него, докато жената мина от другата страна.
- Няма да мръднат – каза Петър Маринков. – Дъждът ще ги сплеска.
Той говореше за мишлетата.
Дъждът не беше много силен, за да ги сплеска. Но беше студен, ръмеше съвсем слабо от няколко дни и всичко бе прогизнато то влага. Бръмбара не знаеше как ще ги сплеска дъждът, освен ако не завили по – силно, та да ги удря отгоре, докато ги очука хубаво. Ама за туй трябва да завали по – силно, реши той.
Ритлите се изпълниха догоре. Петър Маринков изведе воловете, за да ги впряга, а от къщи излезе брат му и изкара овцете. Овцата на Бръмбара се размърда, щом видя стадото, обади се, постоя, сякаш учудена от нещо си, после пак се отпусна и дългата й глава увисна надолу, извита на една страна. Тя стоеше до своя стопанин и помръдваше насечените си уши от туй, гдето всяко лято й пускаха кръв все на ушите с ножа. Овчарят тъй знаеше да пуска кръв и всеки път тъй пускаше – стисне овцата между нозете си и сече с ножа. На нея много години й бяха пускали кръв и затуй ушите й бяха целите нацепени. Но й служеха още добре – добре чуваше с тях.
Жената на Петър Маринков си скръсти ръцете и гърдите й, едри и кръгли, надуха ризата, но тя никак не се смущаваше от гърдите си. Бе наметнала едно старо палто на мъжа си, цялото оплескано със син камък, защото с него той пръскаше лозето.
- Ти иди да вземеш туй – онуй – каза Петър Маринков на жена си. – А аз ще впрягам.
- Добре – каза жената. – Аз ще отида да взема туй – онуй, пък ти впрягай.
Петър Маринков зажегли воловете и отиде да отвори вратника, а жена му донесе една патица и я тури в колата. Патицата подвикваше, но като я туриха в колата, се успокои и млъкна.
- Хайде! – каза Бръмбара и подкара овцете.
Неговата овца изтича, намести се в стадото, а стадото се изниза през вратника и заситни по края на шосето, защото там тинята бе по – мека и не набиваше копитата. Петър Маринков качи жена си в колата и окачи капистрите на ярема. Тримата мъже тръгнаха по средата на шосето. Беше се съмнало, но полето сивееше още. Дърветата стърчаха измръзнали и почернели. Мъжете пушеха и мълчаха и така минаха през моста, после покрай черказката парна мелница – там имаше неколцина мливари, които разтоварваха чували от колите, а добитъкът стоеше мокър сред оглозганите стъбла на царевичака. Високата и черна тръба на мелницата изхвърляше пушек и туй много хареса на мъжете. През вратата се виждаха кошове и каиши, каишите се движеха, пляскаха, нещо свистеше и бумкаше и се лутаха хора.
- Трябва да продам прасето – каза Бръмбара. – Само ми яде храната. Колкото повече яде, толкова повече става на трион и му расте зурлата.
- Това е сръбска порода – каза Петър Маринков. – Сръбските свине не пълнеят.
- Ти остави, че не пълнее – каза Бръмбара. – Ами щурее. Нощеска цяла нощ съм го дирил.
- Аз чух, че квичеше по едно време – каза братът на Петър Маринков.
- Квичеше то – плю Бръмбара. – Чак като се върнах.
- Стока се не губи – каза Петър Маринков.
- Не се губи, но снощи, като си дойдох, го нямаше. Жената вика, че го пуснала от кочината да се изтича, а то изчезнало. “Изчезна, казва, и го няма никакво.” Обиколих селото – няма го. Да не е игла, та да изчезне. Отбих се в кръчмата, разпитах този и онзи, не са го виждали. Къде ще го видят, то вече се стъмнило. Мамка му и прасе, ами сега къде да го диря?! Ако се е навряло в гората, ще го изядат вълците.
Бръмбара запуши.
- Няма да го изядат – каза Петър Маринков. – Сръбските свине са свирепи.
- И аз тъй си помислих, но ако са повече вълците, ще го изядат. Мислих, мислих, пък тръгнах да го търся.
- В тъмното?
- В тъмното ами. Търсих покрай реката – няма го. Намерих брод, почнах да се събувам. Водата студена, та ме преряза. Обух се, тръгнах от другата страна, из нивите. Нищо не се чува и нищо не се вижда. Почнах да мамя. Мамя, мамя, мамя, па се спра. После слушам, слушам, слушам – нищо няма. Мамка му и прасе, никакво се не обажда. Пак мамя. Ма – амя, ма – амя, ма – амя, па пак слушам. Нищо няма. Хайде после натам, та в гората под Петлова чука. Може да се е навряло в гората, да търси дивячка под шумата или желъд. Нищо не се вижда в гората, очите си изповадих, ама като съм тръгнал да го търся, не мога да се върна. Спрях се в гората, пък пак почнах да мамя. Ма – амя, ма – амя, ма – амя, па се спра. После слушам. Слушам, слу – ушам – никого няма. Мамка му и прасе, никакво се не обажда. Пак мамя. Ма – амя, ма – амя, ма – амя, па пак слушам. Нищо няма. Хайде после още навътре в гората, в едни тръни се наврях, пък и в едни шипки, целия ме одраха.
- Туй, шипката, като се закачи, не можеш да я откачиш – каза братът на Петър Маринков. – А бе като че с ръце те хваща.
- Точно така – съгласи се Бръмбара и погледна брата отвисоко, защото той бе много дълъг и много слаб, с две глави стърчеше над другите, отделно от шапката. А и шапката му беше длъгнеста. – И къпината е същата. Като се закачи, не можеш да я откачиш. Дере и къса. А аз, като се намъкнах в шипките, едва се измъкнах. Измъкнах се, та на една поляна. И в края на поляната – нашето прасе. Белее се, очите му светят. “Гъци – гъци, гъци – гъци – гъци – гъци” – викам му, а то не мърда. Мамка му и прасе! Тръгнах към него – не мърда. Ритнах го – не мърда. То излезе един изгнил пън, от онези, дето нощем светят.
- Детето ми разправя, че даскалът им разправял, че такива пънове не знам какви са били. Той им разправял.
- Какво ще им разправя даскалът, аз сам го зная – каза Бръмбара. – Изгнил пън и свети. Помен няма от прасето. Въртя се на поляната, мисля си и си премислям, пък пак почнах да мамя. Ма – амя, ма – амя, мамя, пресъхна ми устата; па се спра. Слушам, слушам, слушам – нищо няма. Мамка му и прасе, никакво се не обажда. Хайде после през гората, през гората, та чак на Петлова чука.
- Чак на Петлова чука? – пита братът на Петър Маринков.
- Чак горе. И оттам като започнах да мамя: “Гъци – гъци, гъци – гъци, гъци – гъци” – па се ослушам. Слушам, слушам – нищо няма.
- Брех, мамка му стара – каза Петър Маринков.
- Ами да – каза Бръмбара. – Слушам, слушам, слушам…
Той щеше още да разказва, но ги настигна камион. Камионът прогони овцете в нивите, оплеска селяните с кал до ушите, защото гумите му разбиваха всичко под себе си, и докато се усетят, настигна колата с воловете, нещо там изтрещя, нещо хвръкна във въздуха, воловете извиха, а жената на Петър Маринков взе да пищи и те видяха патицата. Патицата тичаше тромаво, люлеейки се през нивата, и пляскаше с крилата да си помага в тичането. Петър Маринков се спусна към колата и видя, че камионът е счупил една левка. Левката беше на пътя. Жена му седеше отгоре между ритлите, държеше се за тях и викаше, че камионът я бил прегазил.
- Такива трябва да ги трепят направо – каза Бръмбара и плю на шосето. – Той може да те прегази, както си стоиш. Мотори им дали, а акъл не им дали.
- Трябва да ги трепят – каза Петър Маринков.
Най – много се разсърди братът.
- На пита ще го направя, само да ми падне – каза той. – Така ще го направя, че кокалите си няма да събере. Ще го попилея аз него. Можеше и човек да загине.
- Я ти иди хвани патицата! – каза Петър Маринков. – Пък ще видим.
Братът бе кривокрак, но тичаше чевръсто.Той се спусна през нивата и макар че цървулите му се налепиха с кал и станаха като воденични камъни, настигна патицата и я захлупи с палтото си. После тръгна към колата, като стискаше патицата под мишница, а тя подвикваше още изплашена.
Тогава селяните видяха шофьора. Той вървеше бързо по шосето към тях и носеше в ръката си манивела. Беше целият блед и преди още да стигне до мъжете, почна да размахва манивелата и да вика:
- Неграмотници, за вас няма ли правилник за движение, не знаете ли вие правилника бе, та се движите вляво? Вървите и се движите вляво и пет пари на давате за правилника!Че аз мога тъй и катастрофа да направя, и в затвора заради вас да отида бе. Аз две деца имам, кой ще ми гледа децата?
- Само ти имаш деца! – каза Петър Маринков. – И ние имаме деца.
- Имате – каза онзи, - а пък вървите и се движите вляво!
- Пътят е на всички бе, другарю – каза Бръмбара. – Няма да го делим.
- Той е на всички – каза онзи, - но си има правилник. Или искате сега да дойде контролата, та да ни тегли по една глоба на всичките. Контролата ли искате?
Нашите му казаха, че хич не им трябва контролата.
- Каква контрола бе – каза Бръмбара. – Ние си вървяхме съвсем мирно по пътя. Нека ти кажат и другите. Аз прасето си бях загубил нощес, та къде ли не го търсих.
Братът на Петър Маринков, който се заканваше свирепо, стискаше миролюбиво патицата под мишница и мигаше срещу шофьора. Жената все още се държеше за ритлите и гледаше отгоре. Овцете, скупчени на шосето, стояха и слушаха навели глави. Бръмбара видя и своята овца. Тя беше на края.
Онзи постоя с манивелата, поизгледа селяните и колата, Петър Маринков изведе воловете от другата страна и те пак тръгнаха по шосето.
- Мамка му стара – каза братът. – Добре, че не стана катастрофа.
Съгласиха се, че е много добре, гдето не е станала катастрофа.
- Като постоях на Петлова чука – каза Бръмбара – и разбрах, че и там няма нищо, взех да си мисля дали да мина от другата страна, може да се е свряло някъде или да е заспало?
- Кое? – не го разбра Петър Маринков.
- Прасето – каза Бръмбара. – Може, викам, си да е заспало и затуй не ме чува. Ще трябва по – силно да мамя. Па като почнах да викам. “Гъци – гъци, гъци – гъци, гъци – гъци” – и чувам, че по едно време кучетата на гмитровчени залаяха. Мамя, мамя, мамя, па се спра. Мамка му и прасе, никакво не се обажда.
- Прасето не можеш да го събудиш, ако заспи – каза братът на Петър Маринков. – То има мръсни уши и нищо не чува с тях. А пък ако си е завряло главата в шумата, хич няма да те чуе. То с главата и ушите си завира в шумата. Нали съм виждал.
- А бе и аз съм виждал – каза Бръмбара. – Нали съм го виждал в кочината. Като къртица се завира бе. Завре се в сламата, та само опашката му стърчи. Мина ми туй през ума, но мога ли да тръгна из гората в това тъмно, та да търся една свинска опашка.
- Къде ще намериш в тъмното свинска опашка – съгласи се Петър Маринков. – То цяло прасе не можеш да намериш, та опашка.
- Не, то може, но да попаднеш точно на опашката – каза Бръмбара.
- Ако попаднеш точно на нея, да.
- Знам аз, ама работата е как да попаднеш на нея. Знаете какви са големи горите на Петлова чука.
- И са големи, пък и е тъмно. Освен да почнеш да ровиш наред шумата, та дано го настъпиш.
- Ама и това не е сигурно, защото можеш да вървиш и да газиш шумата, а пък то да се е заровило на една педя от краката ти и да не го разровиш. Даже на една педя да минеш до него, и пак няма да го видиш.
- Нито ти него, нито то тебе.
- Дума да не става, така е.
- Така е, но като се хванеш, а върни се!
- Не може да се върнеш, като си се хванал.
- А, ще се върнеш! Хванеш ли се веднъж, няма връщане.
- Всяка работа е такава. Като я хванеш, не можеш да я оставиш на средата на пътя.
- А бе аз знам, че е така. Ама то туй не е като жена да я хванеш, пък да не я изпускаш. Знаете колко е голяма гората на Петлова чука. Как ще я хванеш цялата?
- То и жената не е чак толкова сигурна – каза братът на Петър Маринков. – Като сапуна е тя.
- Не знам дали е като сапуна. Пък може и като сапуна да е.
- Същата е – каза братът, който, макар и позастарял, още не бе женен, но бе имал работа с една жена и тъкмо заради това мислеше, че познава жените. – Не виждаш ли, че сапунът, когато най – добре го стискаш, най – лесно се изплъзва из ръцете ти. Колкото повече го стискаш, толкова повече се изплъзва.
- Не зная дали е така за жената, ама за сапуна е точно така – каза Бръмбара. – Та като си вървя аз из гората, все туй си мисля: как да я намеря тази свиня и къде може да я намеря? Гърлото ми пресъхна, краката ми си побиха като на маневри и най – после не издържах и си тръгнах към село. Викам си, може пък да се е прибрала свинята.
- Ами да – каза Петър Маринков.
- Пък тя се прибрала – каза Бръмбара. – Отворих кочината и гледам, в ъгъла, дето е сламата, стърчи една опашка. Прибрала се и се напъхала цялата в сламата.
- Тя твоята станала като на маневри – каза Петър Маринков. – Така ни караха нас да превземем един баир и си изплезихме езиците, докато стигнем билото, защото там била пленена кухнята ни с храната. Когато превзехме билото, нищо не намерихме там и чакахме още половин ден да дойде кухнята. Тя била зад нас и съвсем бавно си се движела, а пък ние си изплезихме езиците. И твоята работа тъй излязла.
- Същата – каза Бръмбара. – Два пъти газих реката, всичко кръстосах, а като се върнах, мамка й и свиня, тя се навряла в кочината. Няма да ти се размине така, казах си, пък влязох в кочината и я ритнах по задницата. Свинята се обърна към мене, взе да мига, ама клечи на задницата си и разбра, че съм много ядосан.
- Животните усещат.
- Смее ли да не усети. Усети тя и още как усети, ами клечи и ме гледа право в очите.
- Знае тя – каза Петър Маринков.
- Смее ли да не знае! – завъртя глава Бръмбара. – Гледа ме, значи, и мига.
Те не можаха да разберат какво точно е станало по – нататък, защото жената ги повика да видят вола – изхвърлял си крака все на една страна.
Мъжете спряха воловете. Животните дишаха тежко и хълбоците им димяха пара. Небето продължаваше да изстисква своята влага върху тях. Овцете стояха скупчени до шосето, забили глави една в друга, покорни, с натежали от дъжда руна. Напред се точеше пътят, сив и кален, притиснат от два реда канадски тополи, черни и лъскави. Селяните се опитаха да вдигнат крака на вола, но животното се стъписа изплашено. Те го притиснаха до процепа и Бръмбара успя да вдигне крака му. Животното се почувствува безпомощно, притихна и започна да трепери изплашено. Бръмбара надникна и видя, че едната подкова виси върху копитото. Другите почнаха да я въртят, да я извиват, докато я измъкнаха от гвоздея и Петър Маринков я хвърли на пътя. Тя подскочи само веднъж и иззвънтя. Дочула звънтенето, патицата се обади от колата, ослуша се и, неполучила отговор, отново подвикна.
Овцете вдигнаха мокрите си глави и очите им, изпъкнали и разтворени, търсеха звъна. Те видяха само колата и воловете. Дъждът ги удряше по изпъкналите очи студено и гъсто и животните отново наведоха глави, защото само тъй можеха да скрият очите си.
Воловете потеглиха и от двете им страни се раздвижиха бавно тополите. Те не виждаха пред себе си, виждаха само дърветата и зад дърветата нивите, където бяха орали.
Мъжете виждаха нивите, без да ги гледат. Те гледаха пред себе си, но някъде в тях се търкаляха и тези ниви, защото ги бяха орали; после зад нивите се навиваше реката и те я виждаха в себе си как се провира синкава и ленива, после от другата страна стърчаха горите на Петлова чука, а още по – нататък бе самата чука с бандерата. Всичко това бе скрито във влагата и мъглите, но селяните проникваха в него и то проникваше в тях, защото животът им бе безкрайно кръстосване през него.
То се търкаляше в тях, вътре, много дълбоко, ту студено, ту синкаво, ту облечено в светлина и трептящо от жега, ту обагрено, ту лятнозелено, търкаляше се, въртеше се и неговият кръговрат беше безшумен и мъжете усещаха капките, които се изстискваха от това въртеливо движение и капеха върху сърцето отмерено и спокойно, и при всеки допир сърцето се свиваше, сетне отпускаше мускулите и пак се свиваше, и пак се отпускаше и това разнасяше по жилите същото трептене и ударите бяха като ехо, което никога не може да бъде попито и което никога не умира, тъй като не умира въртенето на колелата пред тях и въртенето на земята и слънцето. Но те само усещаха природата на Черказки, макар че я нямаше сега наоколо, защото наоколо бе само мъглата, стеснила хоризонта и скрила всичко в себе си, онази студена и мокра мъгла, която притиска есенно време земята толкова плътно, че дори звуковете не могат да се чуят, а умират тутакси под нея, сякаш сме ги произнесли в себе си и само за себе си; дори колелетата, изядени и твърди, не можеха да кънтят върху настилката на шосето. Но макар и да не кънтяха, те се търкаляха, търкаляха се едно след друго и едно в друго, премятаха спиците си, търкаляха се, теглени от воловете, а отгоре беше стоката, до върха на ритлите, патицата, извила глава, и жената на Петър Маринков, хваната за ритлите.
Освен всичко това Бръмбара носеше в себе си своята сръбска свиня с настръхналата четина, едно неспокойно дългокрако животно, наежено и гърбаво. То преораваше със зурлата си, сякаш земята беше създадена за неговата зурла, търсеше корените на всичко, опустошаваше го, изтръгваше корените му, космати и сладки, горчиви и възлести, остри като шила и безвкусни. То ореше всичко и навсякъде, дишаше и ореше със зурлата си, странно мека и хлъзгава.
Мека и хлъзгава!
Страшна зурла!
Този звяр сега въртеше своя четинест свредел в Бръмбара и той виждаше животното, изправено върху тънките си нозе, изгърбено, как души, мига насреща му, движи лениво зурлата си и го гъделичка някъде вътре. Онези до него говореха за други неща, но той не можеше да се сдържи, защото онова там го гъделичкаше, и каза на Петър Маринков:
- Гледа ме и мига, а аз като замахнах, та по зурлата.
- Кое бе? – не разбра Петър Маринков.
- Прасето – каза Бръмбара. – Прас по зурлата, значи. То има една зурла, половин метър напред стърчи.
- Тъй му се пада!
- Добре, ама като го ударих, аз го ударих в зъба. То има един извит зъб, корените дето кърти с него, пък улучих право в зъба, та си побих ръката.
- Вярно, че то има предни зъби, дето с тях реже корените. Добре, че не ти е прерязало ръката.
- И аз тъй викам: добре, че не ме осакати. Пък като го ритнах после в корема, веднъж го ритнах, ама силно. То и корем няма, коремът му се е залепил на гърбината.
- Затуй е така изгърбено – каза Петър Маринков.
- Жена ми дотича, разписка се, щял съм да го пребия. Тя добре, че се разписка, иначе щях да го пребия.
- Няма загуба – каза братът. – Ще се изяде.
Бръмбара млъкна и тримата дълго време вървяха мълчаливо по пътя. После стигнаха рампата на железопътната линия, бариерата бе пусната, там чакаха половин час, имаше голямо задръстване, и братът и Бръмбара отидоха да пазят овцете, А Петър Маринков застана до воловете, за да не се подплашат от влака. Воловете не се подплашиха, но овцете почнаха да се блъскат една в друга, някакво младо конче взе да цвили и се вряза в тъпканицата. Разместиха се каруци, някъде нещо строшиха, един почна да вика с цяло гърло към някого: “Къде гледаш бе, та си не вардиш вола? Щеше да ме изкорми като риба!” Кучетата, навързани зад каруците, намериха убежище под каруците; макар че и там не беше съвсем спокойно, но все пак имаха малка защита. Влакът отгърмя, потокът се изсипа през прелеза, разля се, загърмяха каруци, някакъв мъж се блъскаше и търсеше нещо загубено, но го отхвърлиха настрани, той постоя малко, после почна да тича, защото конете му бяха останали сами, а насреща им идваше също такъв поток от другата страна на прелеза. Овцете се юрнаха по железопътната линия, сетне възвиха из нивите. Бръмбара и братът тичаха подир тях, настигнаха ги и ги възвиха към шосето. Постепенно потокът се успокои, хората спряха да викат, само гдето подканяха конете или воловете. Нашите селяни чуха малко по – късно викове: “Варди се! Варди се!” – и видяха трима човека да водят един бик. Двама бяха отпред, от двете страни на животното, държаха синджирите така, че да не може то да тръгне нито наляво, нито надясно, а отзад вървеше трети – бикарят. И той стискаше синджир. Трите синджира се събираха в една халка, окачена на муцуната на бика. Тримата бяха гмитровчени и откарваха общинския бик в града. Животното държеше главата си наведена, сякаш ей сега ще се хвърли да боде пътя, дишаше свирепо, но тримата гмитровчени никак не се бояха от него, а стискаха синджирите си и всеки от тях държеше по едно късо дърво в ръката си.
- Откарват на кланицата – каза Бръмбара. – Не си гледа вече работата. Тъй както го водят тримата, ще излезе касапинът с един чук и право в челото. Аз съм гледал как ги трепят биковете.
Той си спомни как водил веднъж кравата при този бик и почна да разказва и тъй както разказваше, видяха пред себе си града. Възвиха още в началото по една улица, много кална, но тя беше по – пряка и излязоха на пазара.
Пазарът бе задръстен с коли и добитък чак до интизапното управление. Някои бяха дошли много рано, защото добитъкът им бе успял да изпоска сеното, турено до яремите. Петър Маринков видя коли, натъпкани до горе с тикви, толкова много натоварени, че ритлите им се бяха огънали. Тук и там имаше цели планини от тикви, докарани от стопанствата. Край тях спираха камиони и оттам стоварваха още тикви. Имаше всякакви – черни и лъскави от дъжда, пъпчиви и жълти, имаше длъгнести бели тикви, други кръгли, но едри, едва можеш да ги обхванеш с ръце. Петър Маринков погледна своята кола. Ритлите бяха пълни догоре с тикви, все жълти, тук и там имаше по някоя черна, но съвсем малко. Върху тиквите седеше жена му и стискаше патицата.
- Тиквите никак няма да вървят – каза Бръмбара. – Я виж що тиква е! За сто години не могат да ги изядат свинете.
Петър Маринков се колебаеше дали да разпрегне, зад него напираха и други коли, те също караха тикви и също тъй спираха и се колебаеха дали да разпрягат. Между краката на хората се блъскаха кални и мокри овце, носеше се блеене, никой никого за нищо не питаше.
- На този пазар всички са дошли да продават, но никой не е дошъл да купува – каза Бръмбара. – Да си тръгнем и ние, докато е още раничко.
- Тогава защо го правят този пазар, като не купуват? – почна да се сърди братът.
- Защото си е пазар – каза му Бръмбара. – Може да се купува може и да не се купува. Но трябва да си има пазар.
Тримата постояха, попушиха, после възвиха овцете пак по същия пряк път; след овцете вървяха воловете, водени от Петър Маринков. Излязоха на шосето, дъждът си ръмеше спокойно, мъглата лежеше неподвижно върху земята. По пътя си стигнаха и други мъже от селото, групата порасна, станаха десетима мъже.
Овцете вървяха напред, подир овцете вървеше колата с воловете, върху колата седеше селянката, до селянката лежеше патицата. Най – отзад бяха мъжете, пушеха, говореха нещо и Бръмбара се сети пак за прасето си.
- Знаете ли как си загубих снощи прасето? – попита Бръмбара селяните.
Те не знаеха как си е загубил прасето и го попитаха.
Бръмбара почна да разказва и разказва през целия път чак до селото как се загубило снощи прасето, същото това слабо прасе, сръбското, с високите крака, гърбавото, дето муцуната му стърчи половин метър напред и ако го пуснеш да рови в небето, Халеевата комета ще надмине.

Йордан Радичков

            
                     Драги читателю, не обръщай внимание на заглавието. То си е чиста измислица на автора, която не заангажирва никого с нищо. По важното е да се запознаете със съдържанието на  разказа, та затова ако имате време и търпение слушайте.
  Преди много години  на самотен остров сред безбрежните простори на световния океан по понятни причини /морска катастрофа / попаднал като по чудо спасил се корабокрушенец.
  Тъй като в подобна ситуация можел да попадне всеко скитащо се по работа или без работа човешко същество, затова е без значение името му. За мен пък и за другите той е само човек.
  Изхвърлили го вълните на пясъка ни жив  ни умрял, както се казва в приключенските романи, където бил намерен от стадо маймуни.
 Тук е редно да отбележа, че тези маймуни били по различни от ония, които сме свикнали да зяпаме по зоопарковете, не че нямали контакт с хората, напротив, навремето той бил доста интензивен, дори се научили да говорят езика им, от където пък ние можем да си направим извода, че не са били глупави същества. Напротив, били доста интелегентни от маймунска гледна точка, разбира се.
 Човекът се съвзел от ужасните преживелици и уплахата, а като чул косматите туземци да говорят родния му език и разбрал, че по характер това са добродушни същества, напълно се успокоил.
  Маймуните му обяснили, че остръвът е голям, но отдалечен от друга подобна суша.Но, добавили  те,  да не се безспокоел, ядене и вода имало в изобилие и животът тук не бил никак лош. Пояснили още, че ще му носят всяка заран прясна храна – банани, кокосови орехи, специални корени и листа от непознати за него растения, но много вкусни.
 Човекът поблагодарил  и така между другото подхвърлил, че няма да е лошо ако храноснабдяванато започне веднага, щото бил адски гладен. Маймуните, естестено, го разбрали и не след дълго до човека бил оставен кош с прекрасни банани, три огромни кокосови ореха и някакви други маймунски коренотревни специалитети.
 Човекът се настанил удобно под сянката на една палма и започнал да се храни. Маймуните го гледали и му се радвали. Нищо не казвали, но си личело.
Когато нашият човек се нахранил, съвсем естествено било и да му се доспи. Започнал да се прозява, което било знак за маймуните да се оттеглят и те деликатно се изнизали навътре в джунглата.
Макар, че наоколо пеели какви ли не екзотични птици, а и морските вълни вдигали страхотен шум удряйки скалите с дива ярост, човекът легнал на тревата и заспал като прибозало петмесечно бебе. За това, че спал дълго и непробудно, не е неоходимо да казвам, вие сами сте се досетили и знаете, че това си е естествена последица от един обилен обяд.
 След като се събудил, човекът се разходил наоколо и останал поразен от красотата на острова. Дори си помислил дали пък не е попаднал в рая.
Скоро, с помощта на новите  приятели  си направил  удобна колиба и то не защото имало хищници на острова, не, такива въобще нямало, а защото валяли проливни дъждове, които, не стига, че го превръщали в мокър фазан, ами му каляли бананите и другите съестни продукти, без които нито един организъм не можел. Особено неговият.Освен това в колибата било приятно прохладно. Въобще това била една доста полезна  за него придобивка. Маймуните не проявявали никакво любопитство нито към него, нито към човешкия род и това било добре дошло за човека. Просто заживял като в приказките.
Е, не точно като в приказките, защото за това трябвало да си има дворец, принцеса и куп други неща.
  Така минали няколко години. Маймуните носели храна, човекът я изяждал, ония пак носели, той отново я изяждал и от тази гледна точка живота бил от хубав по-хубав.
Но само от тази. Защото от друга, обаче, нещата не стоели така прекрасно.Напротив – никак не-добре.
   Защо – сега ще разберете.
 Един ден отишел човекът при старейшината на маймунското стадо – старият маймун – и ядосан му заявил, че те не проявяват и капка човещина. Обяснил му, че е още млад, а това си била самата истина – човекът бил само на тридесет и пет години – че няма никакво намерение скоро да мре и затова нямало да бъде лошо да му дадат за вечно ползване някоя млада и хубава маймунка, в смисъл за законна жена.
 Старият маймун дълго се взирал с воднистите си очи в стоящото пред него маймуноподобно същество, което още с куп приказки му обяснило, че човешката цивилизация няма равна на себе си и че попадането му на този остров било чиста случайност. Старият маймун го слушал, но си мислел за съвсем друго. Накрая, след като обменил мълчалив поглед с останалите мъжкари от маймунското стадо рекъл:
 - Не можем да ти дадем за жена нито млада маймуна, нито стара, нито грозна, нито хубава.
 - Но защо? – подскочил човекът,  едва сдържайки яда си. Такъв обиден отказ той въобще не очаквал. Затова, ха, ха, да започне с думички гдето и палмите биха почервенели от срам, но си замълчал. По-точно на време си спомнил, че той все пак е сам, а маймуните цяло стадо. Вярно от пресните банани и от другите съестни продукти с които маймуните го снабдявали редовно, бил заякнал, но спрямо едрите мъжкари от маймунското общество, той приличал досущ на концлагерист.
-     Защо ми отказвате? Та аз съм човек! – рекъл той.
- Точно за това – продължил да говори стария маймун. – защото си човек. Ние знаем, че не си с лоши намерения, като искаш да ти стане жена някоя хубава маймунка – секса е хубаво нещо – но сме безсилни срещу природата.
-  Каква природа, бе, – развикал се човекът. – Не разбирате ли, че ми писна да живея сам?
Старият маймун и останалите членове на маймунския консилиум, не обърнали внимание на протестите му. Само се спогледали и отново старейшината продължил:
 - Човеко, ние знаем още, че като всяко живо същество и то мъжко, имаш нужда от друго същество себеподобно – женско. Знаем го това. Но знаем и какво става след това.
- Какво става? – рекъл човек. – Става това, което трябва да стане.
- Точно така - което трябва да стане. Спане, раждане на деца, отглеждането им, възпитанието им и т.н. Какво можеш ти да дадеш на едно бъдещо маймунско поколение, което на всичко отгоре ще има и човешки наследствени качества? Навици, които не се знае на къде могат да избият. Ние не искаме то да живее в несигурност, която при вас, хората, си е нещо обикновено.
- А кой ви дава тази сигурност? – едва сдържайки яда си, попитал човекът.
- Как кой? – Природата.
 Човекът разбраз, че нищо няма да излезе от този сватлък и отчаян се прибрал в колибата си, която била единствена на острова.
Навярно се досещате защо била единствена на такъв грамаден остров.
Но все пак да уточня; маймунското стадо, като истинско маймунско общество, си живеело по дърветата, от както Бог протегнал ръка и рекъл:” Живейте в мир, чада мой, работете, плодете се, тази земя е обща за всички.” Тук е мястото да допълня, че с тази изтъркана фраза, Бог създал всички живи същества, включително и човека, но единствено той, човекът, по понятни причини запомнил само, че трябва да се плоди. Останалото забравил.
 Но да продължим с това, какво станало по нататък.
Та прибрал се човекът в колибата, проснал се на меката папратова постеля и възбуден от преживяното не можал дълго да заспи. Иначе той си заспивал веднага.
-     - Мръсни расисти! – развикал се отново той и така ритнал от яд коша с бананите, че те пръснали навсякъде из колибата. – Едни нищо и никакви маймуни да ме правят на маймуна. Но да не се казвам ЧОВЕК, ако не ги надхитря.
Казал това нашего брата и веднага в главата му се родила страхотна  идея. И не само се родила, но и за някакви си броени минути узряла и вързала. Поводът за тази гениална идея бил нищо и никакъв – любовта.
Решил, човекът, да спечели най-хубавата и млада маймунка, и то не как да е, а като я накара да се влюби в него.
Не било трудно – трябвало да заприлича на маймуна. И то само външно. Иначе, за нищо на света, не искал да се разделя с човешките похвати и хитрини.
Речено – сторено. 
От този ден, човекът захвърлил  и последните останки от дрехи, които все още висели по него, нарочно подчертавал окосмените си части от тялото, но най- много усилия хвърлил да заякне като мъжкарите от маймунското племе.
Спомнил си за някои увлечения, които имал като млад бараба – онова добро старо време, когато обикалял плажовете на своята страна, перчейки се с бицепсите си пред дръгливи чужденки. Спомнил си и за прочутата школа по мускулотрупане на китайския монах Чу Кун Дур, за книгата на Рекордите, където редовно се регистрирали, най-дебелите мъже в света, въобще изведнаж си спомнил толкова неща от човешката цивилизация, които за нищо и никакво време – три, четири месеца – щели да го направят истинска маймуна.
 Правейки се на обиден, продължавал да приема храната от някогашните си и бъдещи роднини, но ги отбягвал. По-точно отбягвал само мъжкарите и дъртите маймуни, но младите и палави маймунки – не, като упорито заработил за превръщане на гениалната си идея в живо дело.
  Като бивш културист, изпълнението не било трудно.
Най-напред оправил мускулите на краката си, после с една цепеница,  един повелен от бурите дънер и два огромни камъка оплетнени с лиани, натрупал такива буци от месо по раменете и ръцете си, че дори прочутият някога Кинг Конг би му завидял. Работел и по бързината си, защото знаел, че мацките, особено маймунските мацки, най- много харесват пъргавите мъжкари.
 Маймуните продължавали да носят кокосови орехи и банани, но вече в по-големи количества, щото все пак колкото и да се криел човекът от тях, те го виждали от време на време, и естествено било да преценят, че за по масивните същества, трябвало и повече храна. Иначе, си давали вид, че той изобщо не ги интересува.
 Когато преценил, че отговаря на условията, за които работил упорито толкова време, човекът си избрал, една доста млада маймунка и което било по-важно, започнал да я ухажва.
 А колко му е на една кокетка.
Първия път когато го видяла, след дългото му отсъствие, тя само  рекла: “ Я, а! – което на маймунски език значело много.
 Втори път, уж случайно го срещнала, когато отивала на водопой и възкликнала :” Ах!” – козината и се изправила, което вече означавало страшно много, тоест тя била почти вътре. 
 Третия път бившият човек направо я шашнал, като вместо нея, той се покатерил на една висока палма с невероятна дори за истинска маймуна бързина и започнал да и хвърля от там кокосови орехи. При тая постъпка маймунката изгубила цялото си достойнство и запленена от чара от това същество полумаймуна полубог – след броени минути покорно тръгнала след скъпия за нея вече маймун.
   - Тя е моя! Моя ! – вътрешно тържествувал човекът.
А тя? Тя нищо не говорела, а само вървяла след него с наведена глава и подвита опашка – знак за безпрекословна покорност.
 Никак не било трудно да се разбере, че тя е окончателно негова и само негова. Било въпрос на минути да се намери и подходящо място за това доказване.
 Така мислели те, двамата – тридесет и пет годишния човек и младата, красива, божествено красива маймунка Тоти.
Така мислели те – двамата, но не и останалите от маймунското общество.
 Когато човекът, заслепен от набъналите си страсти, въвел своята избранница в колибата  и когато ..., но да не се впускаме в банални подробност, тогава цялото маймунско стадо надало страшен рев и то не къде да е, а точно пред вратата на колибата.
 За пръв път, от както бил на острова, човекът се уплашил. Загубил и ум и дума. Бицепсите му омекнали като направени от дунапрен, окосмените му части от тялото, с които най-много се гордеел, настръхнали като наелектризирани, а зъбите му така затракали, че заглушили олелията вдигната от доскорашните му приятели.
  - Това е краят! Краят дойде. – едва успял да прошепне той с пресъхнали устни и за пръв път в живота си съжалявал, че в училище не научил поне една молитва.
Изведнаж олелията стихнала и пред човека се изправил Стария маймун, който нито бил ядосан, нито уплашен, нито..., всъщност и да било така, с нищо не го показвал.
 При внезапното му появявене младата, красива, божествено красива маймунка Тоти, се плъзнала като сянка край човека и хоп, пак си отишла при своите.
Старият маймун не се ударил с юмрук в гърдите, както обикновено изразявали яда си мъжкарите, а кротко рекъл:
-     Човече, ти наруши нашия маймунски закон, който е всичко за нас. Ти се опита с хитрост да обладаеш нашата прелестна Тоти, с което обиди всички ни. Ние, обаче, те разбираме и вместо да те накажем искаме да ти помогнем, така, че слушай внимателно. В другия край на острова, живеят също човеци и ние ще те отведем при тях. Наистина, имат обичаи, които са непонятни за нас, маймуните, но ти си човек, сигурно ще ги разбереш. Ти, човече, не можеш да живееш ваче сред нас.Ти ни обиди. Затова, няма просто да ти покажем пътя към твойте братя, а ще те разменим за кош банани. Смятам, че това е справедливо – завършил той и се обърнал с поглед към останалите маймуни.
 Чули се одобрителни възгласи, което означавало, че въпросът е приключен.
-    Маймунската тълпа се разотишла, а заедно с нея и очарователната Тоти, но човекът бил извън себе си от радост, затова, че щял да се срещне с хора, с истински човеци.
-    Естествено, близко било да ума му, да си помисли каква глупост щял да направи, като свърже живота си с някаква космата маймуна и страшно се зарадвал, че това не станало.
  Тъй като маймуните, въпреки яда си, не забравили да донесат обичайната му храна – превъзходна връзка банани, четири узряли кокосови орехи от специален сорт и да напълнят корубата с прясна вода, човекът така се нахранил и напил с вода, че дълго време коремът му бил опънат като барабан.
 На другата сутрин се събудил късно.
 Станало така, както предния ден решил старейшината; с трима яки мъжкара, човекът заминал на другия край на острова.
Церемонията по размяната не траяла дълго.
Маймуните получили грамаден кош с превъзходни банани, а хората – човека, който с цялото си същество се стремял към тях.
 Но когато чул човеците, да казват на трите маймуни, че ще се радват много,  ако и  в бъдеще си обменят хранителни продукти, човекът прибледнял като платно.
 Чак сега той разбрал, защо бананите били толкова много и така хубави.     
  

СУМАТОХА 

След възгласите “Кво става там?”, “Стой!”, “Дръж!” и “Ах, майка му стара!” всички се втурнаха в суматохата.

Разбира се, най – пъргавите се втурнаха най – напред; малко е дори да се каже, че се втурнаха; по – право, те се хвърлиха стремглаво напред, подобно ракети, и веднага влязоха в орбитата на суматохата. От баирите се разнесоха пушечни изстрели и по заснежените склонове се затъркаляха черни точки; ловците възвестяваха по този начин, че пристигат, и побързаха с пристигането. Техният юруш се подсилваше от лая на кучетата.

По една улица, като подбираше добре пъртината, припкаше късокрак селянин. Късокраките не могат да тичат силно, те повече припкат. Този не правеше изключение. Той бе взел пътем желязната вила и си припкаше лекичко с нея. На едно място пътя му пресече цигляв селянин. “Отсам или отсам?” – попита припкащият, но онзи дори не го забеляза, защото тичаше извънредно бързо.

Той тичаше тъй бързо, че ако го бяхте видели тогава, ще си помислите, че всеки миг може да излети от дрехите си; просто ще се измъкне от дрехите си – до такава степен той се стремеше напред, а дрехите все пак го задържаха. Полушубката му се ветрееше далеч назад и свистеше с полите си, шапката отдавна не се виждаше – тя падна още докато циглявият набираше скорост, за да прескочи оградата. Той прескочи, шапката не можа и остана да лежи ничком в снега.

Циглявият все повече се забулваше в снежни облаци и по леките нанадолнища напомняше Халеевата комета. При силна напрегнатост човек в известни моменти може да се възпротиви на земното притегляне. Тоя селянин се възпротивяваше и се стремеше към суматохата. На едно място полушубката не издържа, увисна в снежния облак и подхваната от въздушното течение, продължи да се движи в обратна посока, доста дълго време се движи така във въздуха и беше малко странно и мистично да се гледа как една селска полушубка върви сама по улиците, развява си ръкавите, преобръща се, планира спокойно или увисва неподвижно в пространството. Тя наистина увисна, за един миг само, и падна в снега.

Аз повече не видях циглявия, но предполагам, че е пристигнал гол и е влязъл гол в суматохата. Всъщност тук няма какво да се предполага, защото ако си помислим само как тичаше, ще бъде несправедливо да хвърляме каквото и да било съмнение върху човека.

По – после разказваха, че един друг селянин се бил врязал в суматохата с толкова голяма скорост, че от огромното триене между селянина и въздуха селянинът се самозапалил, паднал в снега ( хубаво, че паднал в снега!), снегът почнал да се топи, разнасяло се пищене като от нажежено желязо, хвърлено за закаляване, после пищенето утихнало, но дълго след туй селянинът се чувствувал нажежен и вдигал пара от себе си. Това го разказваха очевидци, участвували в суматохата, и отбелязваха съвсем справедливо, че селянинът имал голям късмет като е паднал в снега, защото снегът го изгасил. Ами че той е можел да изгори!

Той е бил един от първите всъщност. Едва по – късно се изясни, че ловците още с пристигането си най – напред забелязали него как пищи в снега. Една част от ловците се захванала да помогне на селянина, а другата част почнала веднага да гърми.

Ловците участвуваха главно с гърмежи и гърмяха през цялото време на суматохата.

Междувременно по пъртините или през целините на снега към суматохата се придвижваха поединично и на групи селяни. Една група от седем – осем човека се носеше в лек тръс. Припкащият се присъедини към групата и попита дали някъде не са изпуснали недоклано прасе, но групата не знаеше нищо. Подобен случай с прасе имаше преди няколко години, тогава пак се вдигна голяма суматоха, но тя беше весела суматоха. Тъй че групата не можа да хвърли никаква светлина върху въпроса на припкащия.

Един селянин вървеше много храбро през снега, нарамил бляскаща брадва, и подвикваше въодушевено с гръмовития си глас: “Дебре, дебрее!” Той бе от онази категория хора, които винаги обичат да влязат въодушевено в суматохата – по пътя към нея, пък и в самата нея, без да спират да тръбят своето: “Дебре, дебрее!” От тия хора бе селянинът с брадвата, колкото храбър, толкова и въодушевен и непреодолим.

Друг един селянин, с омърляна капица, изтича на улицата и започна да мига. Ръцете му също тъй бяха омърляни, защото селянинът бъркаше трици за добитъка. Той помига, заслушан в гърмежите, и му трябваше съвсем малко време, за да се ориентира веднага. Селянинът разбра, че е изостанал, и потърси най – прекия път към суматохата, макар и да знаеше поговорката, че преките пътища не са най – преките. На едно място имаше дере, засипано от преспи, и селянинът затъна в тях. Той почна да вика, но кой можеше да го чуе в суматохата, и както си викаше, взе да потъва надолу… Човекът тъй си и потъна и върху снега остана да се чернее само омърляната му капица. По тая капица го намериха по – късно и го извадиха от преспите, но трябваше да ровят много, защото и той бе ровил много и бе издълбал преспите като къртица, отдалечавайки се на значително разстояние от капицата си. Тъй че човек не всякога е там, където е капата му. А при суматохата изобщо не може да се разбере под коя капа какво има.

Но да продължим нататък.

Един любопитен вървеше гъвкаво и се стремеше да държи главата си над главите на другите. Любопитните винаги обичат да държат главите си над другите глави, да не би случайно нещо от погледа им да убегне. Любопитните обикновено имат по – дълги шии и ако нашият свят е изпълнен с повече любопитни работи, то шиите им биха станали като на жирафите, но за съжаление нашият свят не е чак толкова любопитен. И слава богу.

Малко преди любопитния вървеше възрастен селянин, свиваше си спокойно цигара, на едно място дори се спря, извади огниво и кремък, удари няколко пъти кремъка, разпали си хубаво праханта и чак когато я напъха в цигарата и задими, тръгна отново към суматохата. Той не бързаше никак и отиваше спокойно към нея, защото знаеше, че ще пристигне. А и тя вече беше близко, виждаше се димът от пушките на ловците.

Още щом се появи суматохата, един селянин седна в къщи, за да се нахрани хубаво. Към храната селянинът добави и една кана вино за затопляне и за всеки случай. Той обичаше, преди да влезе в каквато и да било суматоха, най - напред да се нахрани добре и да задоволи жаждата си, защото не знаеше една суматоха колко време може да трае. Като си свърши работата, селянинът си наряза също така тютюн, за да има за пушене по време на суматохата, провери в мазето добре ли са затиснати бъчвите с виното, обърна свинските бутове, окачени над огнището да се опушват, и постоя малко, загледан в жена си. Тя шеташе чевръсто около печката, вадеше от нея бели хлябове, а селянинът си мислеше сега ли да я закачи или пък да я закачи, след като мине суматохата. Той не я закачи, излезе на двора, взе едно дърво, поразмисли още и чак тогава тръгна по улицата.

Такива хора вършат много хубава работа при суматохата. Те внасят тежест в суматохата, пристигат малко след като тя е почнала, осведомяват се за станалото преди тяхното пристигане, претеглят, оценяват кое за и кое против и чак тогава започват да действуват със своето дърво. Този селянин пристигна толкова късно, че самозапалилият се вече бе до такава степен изстинал, че зъбите му тракаха от студ.

А по същото време един човечец драскаше като котка баира. Той се задъхваше, подхлъзваше се, на места лазеше на четири и преодоляваше височината, без дори да хвърли един поглед назад, към селото, там, дето бе суматохата. Едва на билото човечецът си отдъхна и се обърна към селото. Той веднъж бе ял попарата на една суматоха и оттогава, щом станеше суматоха, изчезваше веднага, търсеше някоя височина и оттам наблюдаваше как се развиват работите.

Всичко е въпрос на възглед. Една суматоха – също. Всеки според възгледите си участвува в нея. Един селянин например нито се втурна, нито си остана в къщи, нито потъна в пряспа. Той се въоръжи добре, обиколи околните улици, надникна, където трябваше, по пътя си срещна и други, също тъй с котешки стъпки, срещна мнозина дебнещи, но при никого не се задържа. Той обичаше винаги преди да влезе в суматохата, най - напред да я проучи, да види къде й е слабото място, как може тя да бъде преобърната с краката нагоре или пък с главата надолу, как да я поставиш на колене или пък да я проснеш по гръб. Суматохата е като човека понеже е човешко дело, и трябва много внимателно да се изучи, преди да се влезе в нея.

Тоя селянин я проучи внимателно и влезе в нея.

А един пък до такава степен възвиси своя възглед за суматохата, че влезе направо през комина й, падна в огнището и, според твърденията на очевидци, изгорял, без дори да разнесе наоколо мирис на изгоряло, и бил изхвърлен обратно през комина във формата на малко дим.

Осмелявам се да ви съобщя тези факти, понеже са ми разказани от очевидци и са потвърдени и от други очевидци, присъствували по време на суматохата. Във всеки случай аз си спомням много добре, че видях малко дим тогава, но не му обърнах потребното внимание, защото ме занимаваше извънредно голямо усърдие на човека да излезе от дрехите си, ако може даже от кожата си да излезе, но да пристигне в необходимия момент и да се вреже в суматохата. Ако си спомняте, в началото бях отбелязал, че той дори се съпротивяваше на земното притегляне. Но сега, като се връщам отново към него и като си припомням как дрехата му хвърчеше в обратна посока по улицата, не със същата скорост, разбира се, но хвърчеше, мога да декларирам, че в известни моменти той не само се възпротивяваше, но и преодоляваше земното притегляне; всъщност земното притегляне може да преодолее всеки, стига само да се освободи в движение от дрехите си, като излезе от тях в името на суматохата. Ама ще кажете, че тогава човекът е останал гол! Гол, разбира се – като пред военна комисия!

Туй е, което си спомних за суматохата, и ви го разказах със свои думи, както обичаше да се изразява нашият учител по литература. Той, нашият учител по литература, винаги тъй казваше: я разкажете сега със свои думи видено и чуто, а ние го разказвахме със свои думи – и виденото, и чутото, а той ни пишеше двойки. Но нека не се отклоняваме с учителя, а да се върнем към нашата си суматоха, защото справедливо изникна въпросът каква е тая суматоха и за какво ни е притрябвала суматохата?

Мигар аз знам за какво е суматохата! Та нали и аз за туй питам!

Йордан Радичков

СКАКАЛЕЦ

Необходимо пояснение: Пред мен е специалният космически брой на вестник "Работническо дело". Април 1979 г., екземпляр 000 000. Този нулев брой на вестника бе сложен в космическия кораб, с който излетя българският космонавт Георги Иванов. Месец преди това бях помолен от редакцията да напиша разказ за специалния брой, предназначен за четирима читатели-космонавти. Съдбата не бе благосклонна към нас, тя не ни оставя ни миг време, за да може да се прочете вестникът в Космоса. Вестника ние разгърнахме и прочетохме на земята. Бях направил малка рисунка, гледах ту нея, ту препрочитах разказа, спирах се на отделни думи и изречения, търсех в тях допълнителен и суеверен смисъл, защото тежка за нас бе първата ни космическа одисея, но и героична бе, разтърси тя всички ни дълбоко и откънтя тревожно във всяко сърце. Всеки народ изстрадва сам себе си, ние не правим никакво изключение, и всеки народ сам отвоюва победите си, опитите си за летене и приземяване. Сега, като препрочитам отново разказа, предназначел за четене в Космоса, си мисля, че е добре, гдето героят подхвръкна като скакалец от покрива на къщата и чувам как в бебешките люлки на Аврамови махали се носи тихо жужене. Бебетата са повити като какавиди в снежните си пелени, но под мишниците им никнат невидими крилца, тихо жужат с тях бебетата и чакат деня, когато ще се покатерят по покривите на къщите, ще обгледат отгоре света н примамливата небесна синева и да не се учудим един ден, ако някое от момчетата отхвръкне отново и изчезне в небесната синева.

А ето и самия Скакалец:
Още преди няколко години Институтът за социални проучвания забеляза, че махалите, колибите и колибарските селища, пръснати в планините, са селища със затихващи функции, тоест - те нямат никаква перспектива за развитие, а се оставят на доизживяване, тъй както стари обуща не могат да се подновят, ами се оставят на доизносване, докато им изпопадат токовете и се отпорят подметките им. Научната социологическа мисъл прободе тия селища, както се пробожда насекомо с карфица, класифицира ги върху смъртния им одър и на тях не им оставаше нищо друго, освен да се подчинят на публичното пророчество и да притихнат, като оставят подир себе си само студени и пусти огнища. (Амин!)

Това науката, подобно на петричка врачка, го предсказа много определено, обаче махалите и колибите не можаха да го разберат, ами продължаваха да живеят естествено и просто своя колибарски живот. Не зная как точно е било по другите махали и колибарски селища, но за Аврамови махали мога да кажа, че ни една функция не затихна. През пролетта джанките в градините нацъфтяха отново, пчелите излязоха от кошерите, изпълниха въздуха с жужене, петлите зачервиха гребените си, закукуригаха гласовито, покачени върху оградите, два щъркела се появиха в небето, изрисуваха няколко кръга над Аврамови махали и се спуснаха в ланското си гнездо; в дворовете подтичваха и блееха агнета, овните притуриха още по един пръстен върху извитите си рога, та станаха съвсем витороги, старият Аврам Вдовеца си доведе млада вдовица, всички го виждат как реже с бичкия на двора, дялка, спре се да се ослуша, пак почва да дялка, кове или реже - той сковава дървено магаре посред двора. Новата му стопанка слиза чевръсто по стълбите и говори, вади вода от кладенеца и продължава да говори, та е трудно да се разбере дали вителът на кладенеца цигука повече, или стопанката говори повече от витела. Щъркелите тракат в гнездото, пригласят на говорещата стопанка, пререждат клечките на гнездото, поправят и ремонтират, обгърнати в свенлив дим. Лани, когато Аврам Вдовеца беше още вдовец, тежък и мрачен дим излизаше на тласъци от комина му, а ето тази пролет димът е свенлив и не люти тъй остро в очите. Друго е, кога женска ръка стъкне нежно огъня в огнището!

През отворените прозорци на къщите се чува как някъде реве бебе, в един двор на тънко въженце се развяват от вятъра снежни пеленки, всяка къща дими миролюбиво със свой собствен дим или още по-точно: със свой собствен почерк изписва собствената си биография върху небето.

Ни следа от затихващи функции, ами, напротив - и най-простият човек, ако погледне отдалеко Аврамови махали, ще види как всяка функция функционира нормално. Дори свраката, която лани отгледа петима разбойници под носа на самите махали и като влашка циганка крадеше непрекъснато от дворовете храна за разбойниците си, дойде и тя да потегне гнездото, сума тръне отмъкна от оградите, ходи за кал в дола да измаже гнездото, ходи да види също така новата невеста на Аврам Вдовеца и по всичко личеше, че и тая година ще отглежда млади разбойници и че никак не е запозната с прогнозите на Института за социални проучвания.

Земята постепенно се е затоплила, стоплиха се и каменните зидове, на един зид Аврамко глухонемият съзря зелено гущерче как се припича, погна той гущерчето, вейна се като крило върху зида и в миг го прибра в капата си. Старци седяха на припек, примижали срещу слънцето и срещу новата невеста на Аврам Вдовеца, повикаха с ръце Аврамко при себе си да покаже какво е скрил в капата си. Аврамко, подвижен и лек като скакалец, мигом се понесе с босите си нозе към старците. Магия някаква се просмукваше в топлия и пълен с пролетни миризми въздух, и самият Аврамко като някаква магия се носеше, лек и подвижен между зидовете. Старците примижаваха насреща му и тихо въздишаха, на неговите години и те така като скакалци леко се носеха из Аврамови махали, та само тук и там докосваха с пети земята. Сега съвсем се бяха спешили, всички до един облечени в еднородни костюми с тесни ревери.

Това бяха неизносените костюми на синовете им от града, пратени на старците в махалите за доизносване, както се пратиха например старите телевизори "Опера" на доизживяване и вечер от всяка къща можеше да се чуе как кихат, кашлят и заекват старите апарати и пълнят махалите с черно-бели изображения; както например и някоя друга стара мебел се изпрати, та почти във всяка къща може да се види фотьойл (боже, каква трудна дума за написване и още по-трудна за произнасяне!), в който стопаните повече се препъват, отколкото да седят; и някоя бабичка може да се види с износен анцуг и обуща с токове, подарени й милостиво от снахата за доизносване. В дъждовно време шушляк тук и там ще се появи, защото и него модата прогони от града, та тръгна той да се скита немил-недраг из махалите, колибите и колибарските селища.
Аврамко също тъй не бе запознат с прогнозите за затихването на функциите. Млад и напет бе, подвижен и бърз, русоляв, рошав, синкави бяха очите му, прелестно се вторачваха те в човека, пълни с подвижни пламъчета и сенки. Момъкът не можеше да говори, но като ръкомахаше и гледаше право в очите събеседника си, той не само с ръце, ами и с очи му говореше или доизказваше това, което ръцете му не бяха в състояние да кажат. Светла бе ризата му, чистичка, и панталоните му бяха чистички, макар и възкъси. Като стигна при старците, разтвори той капата да видят какво има в нея. Старците надникнаха и видяха в капата зеленото гущерче, свито боязливо на дъното. В топа време при групата пристигна възсух старец, облечен в официален черен костюм, силно втален в кръста - той износваше абитуриентския костюм на внука си. Старецът водеше подире си жълтоока млада коза, козата дъвчеше дървена щипка за пране вместо биберон. Той чукна с пръст Аврамко по челото и къде с думи, къде с ръце му викаше: "Аврамко, Аврамко, стига си смитал зелени гущери от зидовете, ами си намери някоя глухоняма Аврамка, да задими и твоят комин, па един ден и Аврамчета да плъпнат из двора ти и да надуят гайдите!" Аврамко клатеше глава, ама тъй я клатеше, че не мож разбра съгласен ли е или не е съгласен. Най-старият от групата рече: "Оставете момчето, не е то още за женене, на него акълът му изглежда възглупав. Той във всякоя детинска игра ще се набута, ако децата играят на прескочикобила, и той ще иде да играе с тях, ако прескачат локвата, и той ще иде с тях да прескача..."

Аврамко оглеждаше усмихнат старците, но изведнъж престана да ги гледа, вторачи се в нещо над главите им. Те се обърнаха и видяха високо зад себе си деца, покачени върху един стар навес, покрит с каменни плочи. Децата канеха някак тайно, само със знаци Аврамко при себе си, когато видяха, че той ги забеляза, засилиха се всички вкупом и скочиха от навеса, като всяко поотделно размахваше ръцете си, все едно, че хвърчи. Где пропаднаха, дявол ги знае! Отстъпи назад Аврамко, засили се, прескочи зида и потъна и той в дън земя при децата!

Невестата  на Аврам  Вдовеца се появи отново на двора, като говореше; Аврам спря да сковава дървеното магаре, заслушан в говора на невестата си, запали цигара и тръгна към старците, седнали на припека. Детски гласове се чуха изпод навеса, децата канеха възглухия Аврамко да се качи с тях на покрива ето по оная сенарска ритла, за да видим, като се засилваме отгоре, кой най-далеко ще скочи. Край навеса имаше стара слама, децата скачаха в сламата. Един от малчуганите се качи по сенарската ритла върху покрива, искаше да покаже колко далеко отскача, той бе с червен елек, разкопчан, като се засили, разтвори елека си, та заприлича на червено крило, помахваше с него, все едно, че подхвръкна и се бухна в старата слама пред навеса. "Еееей!" - чу се груповото възкликване на децата.

Старците видяха как вкупом деца и Аврамко се покатериха върху навеса, наредиха се те горе на билото, почнаха да размерват нещо с крачки, побутваха Аврамко пред себе си, момъкът ръкомахаше много оживено и енергично, той искаше да разкаже с ръцете си на децата нещо извънредно важно, но децата, изглежда, не разбираха цялото красноречие на жестовете му. Старците и те не всичко разбираха, забелязаха обаче, че момъкът все повече и повече се повдига на пръсти. Той плю на ръцете си, засили се, чу се как тупат голите му пети по каменните плочи на покрива, вейна се отгоре, без да спира да ръкомаха, по едно време почна да маха и с ръце, и с крака, като че се мъчеше да се залови с ръце и с крака за въздуха. Замете пътьом една цъфнала джанка в двора, бръмнаха сърдито пчелите в джанката, докосна с боси нозе копа сено, без да спира да ръкомаха, от колата се намери върху покрива на следващата къща, с големи скокове пробяга по билото на къщата, събориха се с трясък няколко керемиди, но той не им обърна никакво внимание, а продължи да се носи като скакалец от покрив на покрив. Когато стигна края на махалите, всички видяха как Аврамко маха отчаяно с ръце и с крака, сякаш иска да покаже на всички, че вече се държи със зъби и кокти за въздуха. Успя да се задържи, премина лъкатушно и бързо над нацъфтелите трънки и джанки и, без да спира да ръкомаха, започна постепенно да се отдалечава от Аврамови махали.
Пълно слисване настъпи в махалите. Новата невеста на Аврам Вдовеца спря да говори в двора, децата насядаха смълчани върху каменните плочи на покрива, единият щъркел подскочи от гнездото, направи кръг и пак кацна в гнездото.

"Той май че подхвръкна!" - рече старецът с вталения абитуриентски костюм, а жълтооката коза до него спря да дъвче дървената щипка за пране. Най-старият от старците се обади: "Той хвръкна, като че говореше!"... Появиха се жени, нададоха викове, смъкнаха децата от покрива, свалиха сенарската ритла, всяка жена хвана здраво за ръка детето си. Премина вятър, посипа махалите с бял цвят от джанките, старецът с абитуриентския костюм се наведе над Аврамковата капа да хване гущерчето за опашката. И щом той го хвана, дръпна се силно зеленото гущерче и се стрелна право през краката на хората, а опашката му остана в ръката на стареца. Пусна я той на земята, опашката постоя, постоя и подрипна нагоре. Хората леко отстъпиха.
Опашката пак постоя, постоя и отново подрипна нагоре.

Оттогава ни някой видя Аврамко, нито пък се чу нещо за него. Старите забраниха на децата да се качват по покривите, уж че можело някое дете да падне и да се пребие, а всъщност те се боеха, че като играят по цял ден горе по покривите и подрипват, може изведнъж някое от децата да отхвърчи като скакалец. Но колкото и старите да се стараеха да спешават децата, тук или там те все откриваха по някой малък разбойник, прокрадвал се тайно горе на покрива. Седи малкият разбойник с обелен нос горе на билото, подсмърча, бленува, наоколо му Аврамови махали димят миролюбиво с комините си, старците продължават да износват едноредните костюми на синовете си и ако човек обгърне с поглед цялата спокойна и епична картина, ще разбере, че няма скоро да затихнат функциите на махалите, на колибите и на колибарските селища, защото, ако те затихнат, кой тогава ще остане да клечи горе по покривите като скакалец и кой ще доизносва едноредните костюми на градовете?

Йордан Радичков

По жицата

Още докато го бранеше от кучетата, Петър Моканина разбра, че тоя непознат селянин не се е отбил при него току-тъй, а го гони някаква беда. Затуй той се и ядоса на кучетата, нахока ги и пак погледна селянина по червения елек се познаваше, че е от торлаците, откъм Делиормана. Висок, едър човек беше; но че е сиромах и като че ли сиромах се е родил - и това си личеше ризата му беше само кръпки, едро и неумело шити, поясът му оръфан, потурите - също. Беше бос. Инак, да го гледаш - човек планина, но Моканина набързо го претегли в ума си и реши, че е от ония меки, отпуснати хора, за които се казва, че и на мравята път струват.

Селянинът поздрави, измънка нещо като как сте, добре ли сте, но явно беше, че мисли за друго и друга грижа има в очите му. И като погледна някъде напред и посочи с ръка, той попита не е ли на тая страна селото Манджилари и колко път трябва да има дотам. Моканина му разправи и едвам сега забеляза, че на шосето беше се спряла една каруца с един кон. Тая каруца селянинът беше оставил, за да дойде при него. Вътре седеше жена, мушнала ръце в пазвите си, превита; ръченикът й не беше забраден, а с отпуснати настрани краища, за да й е леко. Че беше горещо - горещо беше, но Моканина знаеше, че когато жените отпуснат тъй ръченика си, мъчи ги не толкоз жегата, колкото нещо друго. Отзад в каруцата, завита донякъде с черга, сложила глава на черни селски възглавници, лежеше друга жена, по-малка, навярно момиче. Тя гледаше настрана и лицето й не се виждаше.

- Ти май болно имаш - каза Моканина.

- Имам. Една момичка имам болна.

Селянинът погледна към овцете, запладнени на поляната, задържа очите си над тях, но не ги виждаше, а погледът му, пълен с грижа, тъй си и блуждаеше.

- Бе тя нашта каквато е - рече той, - остави я!

- Не си тъдявашен ти, отде си - попита го Моканина.

- От Кичук Ахмед. Надежда му думат сега, при Канарата. Дохадял съм тъдява. Аз ходя из селата, продавам хума - хубава хума излиза в наше село. Хубава е, купуват я жените. Когато сляза надолу към морето, купувам пък за насам кое риба, кое грозде, кое как се случи. Сполай на бога - прехранваме се. Само да не беше ни се случила таз бела...

Той седна на земята, извади кожена кесия с тютюн и започна да си прави цигара. Моканина седна до него и видя как дебелите му мазолести пръсти трепереха, като свиваха цигарата.

- Не ни траят децата - започна той. - Измряха ни две-три още малки. Ей туй ни остана само (той погледна към каруцата). Гледали сме го като очите си. От устата си съм отделял, да му купя нещо, да му направя дреха, та да не му е мъчно, като гледа другите. Нейсе, даде господ, запазихме го досега. А от някое време - зачама. Няма нищо, а вехне. Слушам, думала на майка си - мъчно й било, че дружките й се изпоженили, а тя още стояла. Що се кахъриш, бе чедо, думам й, и твоя късмет ще излезе. Що гледаш другите - Богати са. Сегашните ергени тъй са - богати жени търсят. И ти ще се ожениш, гледай си работата, не си престаряла.

- На колко е години

- Към двайсет. Сега на Богородица ще стори двайсет.

- Е, че младо е момичето.

- Младо, ами.

Селянинът замълча и пак загледа овцете, без да ги вижда. Някъде наблизо сред жегата пищеше жътвар.

- Това лято ми се замоли да съм я пуснел да иде да жъне. Сиромаси сме, нуждаем се, ама като я гледах такава слабичка, болнава, не ми се пущаше. Моля ти се, тейко, пусни ме, и аз искам да ида с момичетата. Хубаво, като е тъй, пуснах я. Сега какво е станало, не бях там, не зная. В къра лягаха, в къра ставаха. Зная го тъй, както ми го разправи тя. Веднъжка жънали цял ден, вечерта яли, после пели момичетата, смели се. Легнали си. Нонка - тъй се казва мойто момиче - си легнала и тя. Легнах си, кай, тейко, между снопите, под един кръстец, легнах си на завет, да не ми духа и се завих. И съм заспала. По едно време усетих, кай, нещо тежко, нещо студено, ей тук на гърдите си. Като отворих очите си зъмя!

- Бре!

- Ами, зъмя. Навила се е и легнала на гърдите й. Извикала, па с всичкия си страх я сграбчва и я захвърля!

- Захвърля я! По жътва става туй. Чувал съм, зъмя е влизала и в устата на някоя жена. Ама да я ухапала, не я е ухапала, нали

- Не, не е. На гърдите й легнала, зема я и я хвърля! Тъй ми разправи. Сън ли е било, истина ли е било - не знам. Оттогаз момичето не го бива. Ей го, изсъхна като вейка. Гръдта го боли. Там, кай, дето беше зъмята, ме боли.

- Ама работа, ама работа! - чудеше се Моканина. - Ами сега де го водиш На доктор ли

- Дохтори колко дохтори променихме. Водя го сега аз... хм... как да ти кажа... На мен да остане, не вярвам, ама жени нали са, пък болна е, чедо е...

Гласът му трепна и той замълча. Загледа се, затегли без нужда ту мустаците си, ту брадата си, небръсната отдавна, корава, прошарена с цели снопчета от бели косми. Нямаше нужда да казва някой на Моканина, че всеки бял косъм беше белег на една грижа.

- Онази вечер - продължи селянинът - додоха си нашенци от скеля. Продумали каквото продумали - знам ли Охолни хора, може и шега да си бият. Пък дотърчава тогаз у нас Стоеница, кумица ни е, една устата, една много знайница. Гунчо, вика още от вратата, късмет си имал, късмет имала и Нонка. Хайде да е на хаир. Какво има - думам. Дошли си от скеля Никола и Пеню, Сидеровите, те казват, че в Манджилари се явила... явила се една бяла лястовичка! Досущ бяла, като сняг. Е Ти, кай знаеш ли що е бяла лястовичка Тя, кай, на сто години я се появи веднъж, я не, ама който я види, от каквато и болест да е болен, оздравя! Гунчо, кай, да вървиш, хич да не стоиш. Заведи Нонка. Ех, може ли - заплака момичето, залови се майка му. И на, дойдохме.

- Ама истина ли е - извика Моканина. - къде била таз лястовичка

- Нали ти казах, тук се явила, в Манджилари.

- Бяла

- Досущ бяла.

Както беше учуден, Моканина се озърна и погледна към шосето всеки ден запладняваше стадото все на тая поляна, но като че едвам сега забеляза колко много лястовички бяха накацали по телеграфната жица. Пък и не беше чудно наближаваше Преображение господне и по това време лястовичките и щъркелите се събираха, да си ходят. Толкоз много бяха лястовичките и тъй на гъсто една до друга бяха накацали, че жицата беше увиснала и натежала като броеница. Много, но все черни.

- Та затуй съм дошел - каза по-смело и с облекчение селянинът - Рекох да те питам, може да си я виждал, може да си я чувал...

- Не съм, братко, не съм. Бяла лястовичка Нито съм чувал, нито съм виждал.

Но веднага Моканина се досети, че може съвсем да отчая тия хора, и каза

- Пък може да има. Може. Бял бивол, бяла мишка и бяла врана - има. Може да има и бяла лястовичка. Пък и трябва да има, щом се е чуло...

- Кой знай - въздъхна селянинът. - На мене да остане, не вярвам, ама жени нали са...

Той стана да си ходи. Трогнат, Моканина също стана да го изпроводи и да види момичето. Като стигнаха до шосето, майката - жълта и сломена от тегло жена - още отдалеч загледа мъжа си, като че ли искаше по лицето му да познае какво е научил. Момичето още стоеше обърнато настрана и гледаше лястовичките по жицата.

- Човекът каза, че селото било близо - каза селянинът.

Като чу гласа му, момичето се обърна. Слабо беше, изпод завивката едва личеше снагата му, стопена от болестта, лицето му беше восък, но очите му бяха още светли, още млади и усмихнати. То гледаше ту баща си, ту Моканина.

- Нонке, тоз чиляк виждал лястовичката - каза селянинът и погледна Моканина. - Ей в онуй село била, е! Хайде дано я видим и ние!

- Ще я видим ли, чичо - продума момичето и ясните му очи светнаха.

Нещо се надигна в гърдите на Моканина, задуши го, очите му се премрежиха.

- Ще я видите, чедо, ще я видите - високо заговори той. Аз я видях, ще я видите и вие. Аз с очите си я видях, бяла такава, бяла. Ще я видиш и ти. Да даде господ да я видиш, чедо, да оздравееш... я, млада си. Ще я видиш, аз ти казвам, че ще я видиш... и ще оздравееш, чедо, не бой се...

Майката стисна очи и заплака. Високият, едър селянин се закашля, хвана коня за юздите и го поведе.

- Хайде със здраве! - викаше след тях Моканина. - Близо е селото. Все по теля, все по теля!

Той дълго стоя на шосето и гледа подир каруцата. Гледаше майката с черния й чумбер, момичето легнало до нея, високият селянин, който крачеше прегърбен и водеше малкото конче, а над тях, между всеки два телеграфни стълба лястовичките се разхвърчаваха, после пак се връщаха и кацаха на жицата.

Замислен, Моканина се върна при овцете си и се залови отново за цървулите, които правеше от нещавена волска кожа. Бяла лястовичка - мислеше си той. - Има ли я! Но нещо го подпираше в гърдите, мъчеше го. И като пусна шилото и погледна към небето, той извика

- Боже, колко мъка има по тоя свят, боже!

И пак се загледа подир каруцата.

Йордан Йовков

ДРУГОСЕЛЕЦ

Като на всеки празник, кръчмата се пълнеше с хора. През отворените прозорци можеше да се види как идат и ония селяни, които бяха позакъснели. Вървяха бавно, тежко, като че умората беше ги налегнала едвам сега, когато бяха останали без работа. Всички бяха си турили чисти ризи с широки бели ръкави, спираха се и гледаха насам, гледаха нататък. И как няма да гледат? Трева е поникнало и на камък. Такава зеленина е навън, че и в кръчмата като си седи чивек, пред очите му играят зелени кръгове.

Още от вратата някои извикаха: "Доброутро!" - но не бързаха да седнат, защото сред кръчмата беше се изправил Йови и разправяше:

- Ходих навсякъде аз. Бях и на Мимерлика, и на Дурасийския път. Бе, брате, то едни ниви станали, да им се ненагледаш. Ръжта е висока колкото боя ми. От нощешния дъжд малко са полегнали, но ще се изправят, като пекне слънце. Хеле твойта зимница, бай Алекси - обърна се той към кмета, - дето е на Чатърлъка, здраве й кажи.

- И аз имам зимница там, тя как е. Йове?
- И тя е хубава, бай Миале. Всички са хубави.
- Йови право казва - обади се дядо Иван. - храните са добри. Никой не мой каза отнапреж, че е негово, щото е сял, докато не го тури в хамбаря си, ама ако е рекъл господ, голям спор и берекет ще бъде таз година. Трябва пазене само. Затуй знаеш ли какво ще ти кажа на тебе, кмете, Алексе, я чуй...

Други говореха на кмета и дядо Иван трябваше да почака.

- А чуй, Алексе - започна той отново, - да кажеш там на твойте чиновници, на поляците де, да пазят добре. Нямат работа в село, в къра да вървят.
- Знам, дядо Иване, знам. Казах им. Хората претендират, рекох, или ще пазите добре, или ви уволнявам на общо основание. Да си отваряте очите, рекох, улови ли се някой добитък в нивите - право в капана. И глоба.
- Не глоба, а бой, бой. Чуваш ли, Алексе?
- Холан, дядо Иване, много си лош. А що не кажеш на твойте овчери, все у нивята се увират.
- Кой? Аз? Мойте овчери? Ти да си знаеш устата, чу ли! Мойте овчери! Бе я са виж ти, себе си виж, два наполеона имаш да ми даваш от толкоз време, а още не ми си ги дал. Магаре такова. Мойте овчери...
- Не се карайте! - намеси се кметът. - Стоене, ти си млад, потрай. Дядо Иване, не се ядосвай. Слушайте какво ще ви кажа: аз съм кмет. Аз, тъй да се рече, съм облечен в ризата на закона и знам какво правя. Не ща никой да ме учи. Отсега нататък, казвам ви го, улови ли се някой в нивите, бил той овчар, бил говедар, наш, ваш - все едно. Глоба на общо основание. Тъй да го знайте.

Не бяха пили още, затуй и разпрата утихна лесно. Почти пиян беше само Торашко каменарят, който беше дошел най-рано. Неговата къща беше близо - горе на баира. Едно време Торашко беше се заловил да копае наоколо, за да поразширочи двора си; защото нямаше накъде другаде, "Боря се с баира!" - казваше той. Но на това място излезе хубав камък и Торашко се залови за каменарство. Около къщата му винаги имаше сега струпан камък, готов за продан. Тия камари приличаха на дувари, на крепост. Затуй и Торашко казваше: "Не ща да знам никого, ей! Аз живея в Порт Артур!" Но той казваше туй, когато биваше пиян, и го изговаряше: "Аз живея в Портартър!"

Сега Торашко още мълчеше. Докато беше траяла препирнята, той внимателно беше слушал всички. С никого не беше съгласен, никого не смяташе за прав. Но той си имаше ред в пиянството и още не беше дошла минутата да говори. Сега само слушаше и, най-много, изглеждаше гневно и продължително ту тоя, ту оня, като че искаше да каже: "Бе аз ще ви дам да разберете, ама да са здрави предните зъби!" От яд чукаше силно по масата и искаше още ракия.

Разговорът в кръчмата утихна и се раздроби. На една страна кметът и някои близки негови хора приказваха за политика.

- Драган пак отишел в града. Щял да се оплаква на началника, искал да касира избора.
- Ами, да има да зима.
- Доходяла жена му с нас. Не зная, рекла, какво ще правим с наш Драгана, ще си изгуби ума с тия селски работи. Скача, рекла, в съня си и вика: "Касация!"

Всички се засмяха. - Касация! - викал. Питала жена ми: "Бульо Марийо, рекла, що е туй касация?"
- А тя?
- Рекла й: "Хайде, хайде! Нека той виси по кръчмите, нека не си гледа работата, че касация не, ами съвсем ще я закъсате!"

Пак се засмяха високо. След туй кметът се понаведе, поогледа се и ниско зашепна нещо.

На друга маса дядо Иван, забравил вече кавгата, разказваше:
- Не думай тъй, Миале, днешният празник е голям. На днешния ден св. цар Костадин и царица Елена намерили честния кръст. Същия, на който е бил разпънат Исус Христос. Хаджи Злати, като си доде от Божигроб, донесе ей такова парченце от него, от честния кръст, малко, колкото една трохичка. Аз бях дете тогаз, ама го видях: черно едно дърво, като кюмюр. Помага за всичко.
- Помага, вятър.
- Е и ти, Миале. Откога стана такъв протестантин!

Дядо Иван се засмя и запуши с дългото си тръстено цигаре.
В кръчмата влезе Илия, полският пазач с преметната на рамо кримка, висок, изгорял от слънцето, и от него сякаш полъхна нещо от зелените ниви. Като видя, че кметът е вътре, Илия се повърна и тозчас вкара пред себе си един непознат селянин.

- Гуспудин кмете! - гръмна силният му глас. - Ей го тоя: улових го, че пасе коня си в нивите. В ичимика на Татар Христа го улових, до лозята.

Разговорите изведнъж секнаха. Всички се обърнаха и погледнаха непознатия: беше дребен човек, дрипаво облечен. По носията се познаваше, че е другоселец. Едното му око имаше беличко вътре и го правеше кривоглед.

- Чуваш ли, кмете, чуваш ли! - завика дядо Иван. - Аз какво ти разправях тебе...
- В моя ичимик ли бил, кайш, Илия? - попита Татар Христо. - В моя ичимик, а?

Той стана, измъкна се иззад масата и изглеждаше уж спокоен, но изведнъж се спусна връз другоселеца.
- Бе вий какви хора сте бе! Как тъй ша влезеш в чужда нива, да тъпчеш на човека стоката му, мъката му? Кой си ти? Какъв си? Хайдук!

Почервенял, с издути жили на шията, с изпъкнали сини очи, Татар Христо беше дигнал юмрук над другоселеца и само дето не го удряше още.

- Удри го, удри го! - викаше дядо Иван.
- Я чакайте! - извика кметът. - Тук закон има. Бай Христо, седни си на мястото. Ти защо си влязъл в нивата? - обърна се той към другоселеца.
- Не бе, гуспудин кмете, не съм влязъл. Кончето ми е болно. Спрех се на пътя, на самия крачец на нивата. Чакай, рекох, да видя дали ще посегне да яде, защото, когато добитъкът е болен, не яде. И не яде. Нито един класчец не откъсна...
- Лъже, гуспудин кмете! - извика Илия и отвисоко, като орел, изгледа другоселеца. - Лъже, сред нивата беше.
- Глоба! - каза кметът. - Сто лева глоба глоба. Хайде, давай парите още сега.
- Сто лева! Че отде ще ги зема... Сто лева! Сиромах човек съм, нямам. Сто лева!
- Илия, я го обискирай! Виж колко пари има.

Но преди да посегне Илия, другоселецът сам бръкна в пояса си, извади синя, вехта кесия, навървена на гайтан и вързана на шията му, забърка в нея бавно, с мъка. Като че сега забелязаха, че там, дето бяха ръцете му, по изтърканата му антерия имаше кръпки. Ръцете му трепереха, извади огниво, кремък, извади една банкнота от двайсет лева, сгъната на четири, няколко дребни пари, копчета.

Изведнъж стана нещо неочаквано. Торашко скочи, бутна масата пред себе си и извика:
- Оставете човека бе! Какви хора сте вий!

Че беше пиян, пиян беше. Стана, позалитна, спусна се към другоселеца, сложи ръце на раменете му, прегърна го и заплака:
- Ох, братко, братко! От тебе ли намериха да искат пари, братко!

И го целуна по едната буза, после по другата. След туй мина, седна на мястото си и повече нищо не каза.
В кръчмата стана съвсем тихо. Никой не продума. Само дядо Иван, без да гледа някого, промърмори под носа си:
- Хм... ша го цалува пък... Юда!

Кметът се обади:
- Остави го, Илия. Хайде тоя път ти прощаваме, но друг път, да знаеш, прошка няма.

Не беше успял другоселецът да прибере кесията си, разтреперан сега от радост, както доскоро трепереше от страх, когато някой извика отвън:
- На кого е тоя кон бе? Кон паднал, тука умира, на кого е бе, хей!

Другоселецът чу и веднага изскочи навън. Всички излязоха подир него. До кръчмата имаше каруца и конят, както беше впрегнат, лежеше на земята. Право беше казал човекът, че конят му бил болен. Спуснаха се всички да помагат. Уловиха коня кой за крак, кой за опашка, кой за глава и го изправиха. Какъвто беше господарят, такава беше и стоката му: кончето беше слабо, дребно, с разрошена козина. Изправи се, но едва се държеше на краката си. Очите му бяха тъмни, замъглени, сякаш слепи.

Един през други, като се трупаха наоколо и викаха, селяните даваха най-различни съвети. Дядо Иван каза, че добичето изглежда да е подуто и затуй не ще е зле да му се даде малко английска сол. Друг каза, че е настинало и трябва да се поразтрие. Тозчас Татар Христо сграби от земята стиска сено и започна да търка животното по корема, по гърба, навред. Търка го дотогаз, докато сам се умори и изпоти. Добичето като че се позъвзе.

-Метни му сега нещо на гърба и го поразведи - каза кметът. - Ще му мине, недей бра грижа. Развеждай го, не го оставяй да стои на едно място.

И като се обърна към Илия, кметът каза:
- Тичай у нас. Кажи да ти датат малко хляб, малко сирене, па дай го на човека да си похапне.
Кметът се прибра в кръчмата, Влязоха след него и селяните. Другоселецът остана сам и започна да развежда коня си.

Стана пладне, някои селяни си ходиха в къщи, някои - не. Никой не обръщаше внимание на другоселеца. А той все развеждаше коня си, от час на час загрижен повече, че добичето не отива на добре.

Мръкна се. Гъстият листак на овошките потъмня, поляните и нивите вече не се виждаха. На нея страна, над черния гръб на баира, изгряха звезди. Топло беше.

Кончето повече не можа да стои на краката си и легна до каруцата. Другоселецът стоеше до него в тъмнината. На каруцата хлябът тъй стоеше, както бяха му го донесли. По улиците никой вече не минаваше, само в кръчмата светеше, там свиреше гайда, чуваше се как играят ръченица. По едно време излезе Торашко каменарят, погледна към другоселеца, но нито го видя, нито го позна. Торашко политна насам-нататък и извика:
- Не ща да знам никого! Аз живея в Портартър!

И тъй като беше отминал напред повече, отколкото трябваше, той се повърна и пое из улицата, която водеше към баира.

Другоселецът остана сам. Нито имаше кой, нито можеше някой да му помогне. Той клекна до падналия кон. После седна, взе главата му и я тури на коленете си. Гледаше го едно око голямо, препълнено с мъка и вътре в него светеха лъчите на звездите.

Йордан Йовков

АЛБЕНА

На пътя между кръчмата и Хорозовата мелница беше се спряла една каруца, готова за път. С тая каруца двама стражари щяха да закарат Албена в града. Из улиците и през дворищата тичаха жени да гледат и тъй като бяха наскачали, както работеха, бежешката се попребраждаха, или пък свличаха ръкавите въз ръцете си. Към каруцата рукнаха и всички ония, които бяха в мелницата, а пък никога там не беше се струпвало толкова много свят, както сега срещу Великден. Горе на баира се виждаше къщата на Албена, отдето щяха да я изведат. Страшното убийство, което беше станало в нея, като че с нещо беше я белязало и отвън и, докато другите къщи бяха измазани и светеха от чистота, с бели стени и сини первази, къщата на Албена беше напусната, зацапана и разкъртена, като че ударена от гръм. Двамата стражари бяха там, единият до вратата, другият до прозореца, а вътре беше Албена.

Много неща, много дребни случки, които инак биха останали незабелязани или щяха да се забравят, сега се припомваха и се разказваха не за първи и не за втори път. Всеки искаше да покаже, че е предугадил и усетил нещо. Имаше селяни, които чакаха ред на мелницата още отпреди три-четири дни и затова се смятаха близки свидетели на случката. Някои от тях с най-големи подробности разказваха де и как бяха седели един ден; как най-напред приказвали за щъркелите, че били дошли рано; как после погледнали нивите и заприказвали коя друга година са били също тъй зелени, тъй гъсти и братясали, та е ставало нужда да пущат добитъка, за да ги поутъпче. Чак след това - разказваха те, - като гледали насреща как жените се трепят да мажат и да чистят за Великден, видели и Албена да ходи из двора. И отдалеч, по вървежа и по правата и снага, се познавало колко Албена е хубава. Но нито тоя ден, нито на другия Албена беше слизала на чешмата при кръчмата, или пък на мелницата, дето работеше мъж й Куцар.

Ако убитият не беше тоя Куцар, надали някой щеше да го помене. Той беше неугледен, тромав и прост човек, който само работеше и мълчеше. Неуморим като машина, цял посипан с паспал, той мъкнеше тежките чували и, макар всеки ден и всеки час да беше там, срещаха го и го отминаваха, като че не беше жив човек, а вещ. Отначало говореха за него, но колкото да се почудят как е могло такова плашило, като него, да вземе такава хубава жена, като Албена. Хубавата ябълка свинята я изяда - казваха, но после престанаха да говорят и това и повече не се занимаваха с него. Куцара бяха го забравили и в село. Сега някои си спомняха, че през последните дни тоя мълчалив и търпелив човек неочаквано беше станал нещо налютен и ядосан. За него един господар само имаше - Нягул, майстора на камъните на мелницата. Него той слушаше, нему се подчиняваше като роб. Но ето два-три дни преди да стане убийството, когато Нягул му говореше нещо отгоре, Куцар се разтреперваше, мърмореше нещо и го гледаше изкриво, като бик. Изглеждаше, че самият вид и самият глас на Нягула го ядосват.

В сряда през страстната седмица се чу, че Куцар умрял, и докато се питаха как и от що, разнесе се слух, че бил убит. Детето му, мъничко дете, едва на две години - и тъкмо в това виждаха пръст божи, - беше казало, че през нощта майка му хвърлила престилката си връз лицето на баща му, а един човек влязъл и зел да се бори с него. Той бил с палто, а на палтото имал кожи. Това беше казало детето и повече не трябваше. Албена се призна и изповяда истината. Но кой беше мъжът - това тя, въпреки всички увещания и заплашвания, не обади.

Оттук нататък пръв свидетел по тая работа беше дядо Власю. Човек без работа, веселяк и бъбрица, той всеки ден обикаляше около кръчмата при мелницата, както псетата обикалят касапите. Запият се някои, дядо Власю се попримъкне до тях, смее се с тях, пее с тях и - на масата дойде чашка и за него. Тук, на кръчмата до мелницата, той завари един човек с късо шаечно палто и с кожи на яката. Беше рус, хубавеляк, калпакът му блъснат назад и перчанът му разбъркан. Познаваше се каква магия е паднала на главата му другите викат, пеят наоколо му, а той като че е глух - все Албена гледа как ходи из двора и все за нея подпитва. Стоя два дни и се изгуби. А на сутринта се чу, че Куцар е убит.

Добро момче беше, с него дядо Власю беше ял и пил, но пък и истината не можеше да крие. По неговите думи разбраха кой и отде е тоя човек с коженото палто и го затвориха. Сега следователят го разпитваше в общината. Казвал, че нищо не знае. Може. Но скоро и той щеше да си отземе и също като Албена щеше да си каже правата.

- Идат! - извика някой. - Карат я Албена!

Навалицата около каруцата трепна; отгоре,откъм баира, идеше Албена и след нея двамата стражари. Всички знаеха, че като последна милост Албена беше поискала да и позволят да се облече, както си иска. Затова беше се и забавила. Ето че идеше пременена, както рядко бяха я виждали.

- И защо се е нагиздила - рече някоя, - на сватба ли отива, или на бесило!

- И на въжето иска да е хубава.

- Пустата и хубост! Тя я изяде...

А дядо Власю, който също беше тук, току размахваше тоягата пред себе си. Седи, седи и пак замахне.

- Е, дядо Власе - засмя се една булка, - с дяволите ли се биеш Какво току махаш

- Махам аз. Гледам дали ще стигна да я цапардосам, като мине. Да я храсна аз по главата, че да види. Тук и е съда нея, тази гивиндия...

А Албена беше вече близо. Тя вървеше напред, а след нея двамата стражари. Нямаше човек, който да не познаваше Албена, но като я видяха, пак отблизо, всички затаиха дъх. Албена си беше същата Албена, само че не се смееше, очите и не играеха, както по-рано, а наведени под тънките вежди гледаха надолу. Носеше син сукман и къса скуртейка с лисици. Ръцете си държеше смирено отпред, като че отиваше на черква. Но когато тя се намери между двете стени от хора и дигна очи, тоя поглед, който познаваше всеки мъж и който сега беше още по-хубав, защото беше натегнал от мъка, и тия тънки вежди, и това бяло лице - от нея сякаш полъхна магия, която укротяваше и обвързваше. Грешна беше тая жена, но беше хубава. Жените, които се канеха да я хулят, тъй си и мълчаха, а патерицата на дяда Влася не се и помръдна.

И в тая тишина, в тия няколко мига стана чудо, обърнаха се и най-коравите сърца, жалост и доброта светна в очите на мъже и на жени.

- Мари, Албено, мари, дъще - проплака женски глас, - какво направи, Албено!

- Ах, Албено, Албено!

Албена се спира.

- Лельо Димке - вика тя, - прощавай! - После, като се обърна на другата страна - Люцо, Тудорки, Савке, прощавайте! Сбогом, сбогом ви на всички!

Мнозина вече плачеха. А Албена вървеше все тъй спокойно скръбна, все тъй хубава.

- Прощавайте! - извика тя на всички. - Млада съм, сгреших. Прощавайте!

Захълцаха хора и се стълпиха към нея. Жените наваляха най-много към нея, а стражарите ги връщаха. Тогава нейде отзад, гневен и разтреперан, се чу гласът на дяда Влася

- Момчета, дръжте, не я давайте. Какво е селото без Албена!

Албена стигна до каруцата, качи се и, както беше права, извика още веднъж

- Сгреших. Прощавайте!

После седна и замълча. Тогава доведоха детето и - същото, което я беше издало. И като видяха как тя го прегърна и целуна, не остана вече човек, който да не усети сълзи на очите си.

Изведнъж мелницата спря. Моторът, който непрекъснато дене и ноще беше тупал горе в железния комин като сърце, изведнъж спря и замлъкна. Помислиха, че нещо се е повредило. Но ето из широките врати на мелницата се показа Нягул, майсторът на камъните, промъкваше се измежду колята и конете и идеше насам. Може да е спрял мелницата, за да погледа и той - казаха си някои.

Но Нягул си отвори път, дойде до каруцата и като си облече палтото - късо шаечно палто с кожена яка, - скочи на каруцата и седна до Албена. Ахнаха отвсякъде ако Нягул се шегуваше, щеше да се смее, а той беше побелял като платно.

- Долу! - викна му стражарят и го хвана за рамото. - Слизай!

- Няма да сляза - продума Нягул. - Аз убих Куцара.

- Какво, какво каза... - завика Марин Чокоя, който беше кметски наместник. - И таз хубава, може ли

Старшият махна с ръка.

- Право ли казва - попита той Албена.

Албена кимна с глава и заплака. Около каруцата се натискаше плътна маса от хора. И сякаш сега се отвориха очите на всички и видяха, че и Нягул беше рус и хубавеляк, че калпакът му е бутнат назад, а перчанът му разбъркан. И носеше и той късо шаечно палто с кожена яка. Всичко стана ясно като ден.

Завикаха, загълчаха всички. Когато учудването попремина, жалостта към Албена изчезна в един миг. Жените пак я застреляха сочи, пълни с омраза, нейде назад се издигна патерицата на дяда Влася. Кучката- викаше той, - развали още една къща! Връз лицата на мъжете падна облак и макар че за Албена не казваха още нищо, като че не можеха да търпят и Нягула да седи до нея. Но всичко дойде тъй бързо и тъй неочаквано, че никой не знаеше още какво да мисли и какво да приказва.

Объркан беше и Марин Чокоя, кметският наместник.

- Не може да бъде - викаше той и гледаше като треснат. - Как тъй Нягул... всички го знаем, честен чиляк е, не може. Слезни, слезни, Нягуле!

- Карай! - извика старшият, който се беше качил на каруцата.

Но Чокоя хвана конете за юздите.

- Господин старши, моля, почакайте. Как може, човека има жена, деца. Демире - викна той на кехаята, - я отърчи да повикаш Нягулица. По-скоро!

- Карай! - повтори старшият.

- Накъде, в града ли

- Не, в общината, при следователя.

И каруцата бързо потегли. Една жена дотича откъм мелницата, слаба, преди време остаряла, повехнала. Беше Нягулица. Отначало тя слушаше, без да разбира туй, което й разправяха, след това се втурна след каруцата, но се спря, тръшна се на земята и като закри очите си с ръце, заплака.

Йордан Йовков