Хуморът във висшата дипломация не е смешен. Той обикновено е начин да се каже нещо важно, без да се поставя акцент върху него. Използва се наистина между другото там, където знаеш, че ще бъде оценен подобаващо. Такъв, например, беше случаят със съвместната пресконференция на американския държавен секретар Хилари Клинтън и Върховния представител на Европейския съюз за външната политика баронеса Катрин Аштън във Вашингтон на 29 септември. Тогава г-жа Клинтън заяви, малко преди да даде думата на Катрин Аштън, че Съединените щати очакват с нетърпение срещата на върха САЩ-ЕС, "както я наричаме ние, тя [Катрин Аштън] я нарича среща на върха ЕС-САЩ".

Действаме поединично, но координирано

Тази реплика, предизвикала усмивки и смях в залата, показва нещо много важно. В момент, когато текат бързи и непредсказуеми процеси на глобално политическо и икономическо разместване, ЕС и САЩ имат нужда един от друг повече от всякога. повече на euinside.eu

След неколкодневно четене на документите, които WikiLeaks пуснаха в пет международни медии, стигнах до извода на Конфуций, според когото колкото повече научаваш, толкова повече осъзнаваш колко малко знаеш. Стигнах и до още един извод - в политиката приятелство няма. За източник на четене използвах един от петте вестника, на които WikiLeaks са се доверили - британският "Гардиън"*. Избрах него по няколко причини. Първата е заради езика - английски, което не налага документите да се превеждат или адаптират. Втората е, че изданието е умерено. Наложи се да избера вестник, след като сайтът wikileaks.org беше затворен (затова малко по-надолу).

Не претендирам, че изчетох всичко, няма и как, след като тепърва ще се публикуват още и още документи от общо 250,000, които WikiLeaks са предоставили на петте издания. Но мога твърдо да заявя, че вместо да ми се изясни картинката, тя се замъгли още повече. И вместо да намеря отговори, в главата ми заваляха още и още въпроси.

Кои са WikiLeaks?

Това беше основният въпрос, който ме мъчи от доста време, откакто наглеждам какво публикуват през последните две години. повече на euinside.eu

Алжир, Тунис, Йордания, Ливан, Йемен, Египет, Бахрейн, Либия. Какво провокира „зимата на недоволството” в Близкия Изток и Северна Африка? Какво искат протестиращите хора, колко далеч са готови да стигнат, колко дълбоки могат да бъдат промените и какво означават те както за целия регион, така и за света? Вирусът на протестите се разпространява толкова бързо, че докато изуменият Запад успее да оцени ситуацията в една страна, вниманието вече се е преместило другаде. Първите оценки са, че по мащаба си промяната, на която сме свидетели, може да се сравнява с падането на комунизма в Източна Европа преди повече от 20 години.

Вашингтон е очаквал бунтовете в Близкия Изток

Дали обаче всички са толкова изненадани колкото широката публика? Вестник New York Times съобщава, че миналия август президентът Барак Обама е възложил на съветниците си да изготвят секретен доклад за размириците в Арабския свят. Документът от 18 страници идентифицира потенциалните точки на напрежение и по-специално Египет и предлага как американската администрация да окаже натиск за политически промени в страните с автократично управление, които същевременно са ценни американски съюзници. повече на euinside.eu