transparent
Custom color #:
close
Move up Move right Move down Move left
Set Show more as default view Set Show less as default view
Tutmanik

New? Join now!

Христо Смирненски

НА ГОСТИ У ДЯВОЛА (Христо Смирненски)

1. ПРИКАЗКА ЗА ЧЕСТТА


В живота си нивга не бях се надявал
на толкова мил комплимент:
покани ме Дявола — старият Дявол —
дома си на чашка абсент.

Свещта очертаваше острия профил
със ивица златни лъчи
и пускайки кръгчета дим, Мефистофел
ме гледаше с влажни очи.

В очите му есенна горест бе скрита,
но все пак бе горд и засмен,
и махна с ръка той "In vino veritas!"
Ще бъда пред теб откровен!

Омръзна ми вече все тоя ярем на
притворство и помисъл зла —
да пием за твойта сърдечност неземна
и сивите земни тела!

Преди векове аз възпрях на земята
и тук устроих си шега:
венчах се за земната Истина свята,
но тя увенча ме с рога.

Възпламнах от ревност, и в черна омраза
за своята стъпкана чест —
човешката чест неуморно аз газя,
но с чест не сдобих се до днес.

Намислих чрез подвизи чудни да блесна —
умирах по сто пъти в бран,
но винаги рицар на кауза честна,
не бидох пак с чест увенчан.

Отчаян, окаян,веднъж в булеварда
аз тръгнах неземно злочест.
И вдигнах над себе си ярка плакарда:
"Човек без капчица чест!"

Но странно: презрение няма ни капка!
Посрещат ме вред с интерес,
любезно отвсякъде свалят ми шапка:
"Без чест ли си? — Прави ти чест!"

Един господин ме целуна: "Ах, братко,
и ти ли!... Ей, кой да те знай!"
Две хубави дами ми казаха сладко:
"Елате в нас утре на чай!"

Чудесно! Невиждано! С почести редки
изпратен бях чак до дома.
Министри, царе и придворни кокетки
ми писаха мили писма.

И ето ме: важен, блестящ, елегантен,
богат като истински Крез!
И знам аз: крадец съм, лъжец, спекулантин,
безчестник; но... винаги с чест!"...

И Дявола млъкна. Наля от абсента,
сърдечно се чукна със мен,
и пускайки пушек на синкави ленти,
прониза ме с поглед зелен.

"Червен смях", 14 март 1923

 

2. ПРИКАЗКА ЗА ТИНЯТА


В неделя Дявола облече расо -
любимия си тоалет;
и с тънка и загадъчна гримаса
огледа се добре отвред.

Действително в корема бе печален
и - за да не бъде толкоз сух -
беляза своя символ синодален
с една възглавница от пух.

- Една вечерна пролетна разходка? -
ми кимна леко той с рога.
- Виж, вечерта е кат вдовица кротка
и цяла в нега и тъга...

Съгласен бях. И посред врява шумна
ведно с приятеля рогат
разхождаме се дълго де ни хрумна
из калния престолен град.

И ето - късно в някаква си лавка
покани ме на отдих той.
Кръчмаря стар посрещна ни с прозявка,
с поклон и привети безброй.

Погледна Дявола с усмивка блага,
повдигна странно рамена
и ритна с крак възпрялата до прага
огромна, грухтеща свиня.

А лавката бе като всяка лавка,
но странно беше тук едно:
висеше над вратата калимявка
и някакво шише вино.

- Виното - да! Но що за подигравка
чернее се над този праг?
- Това ли? Туй е попска калимявка -
реклама за добър коняк...

Кръчмаря се усмихна и заклима,
отвън му кимна вечерта,
а в ъгъла ревнаха в хор петима
и се целунаха в уста.

Погледна Дявола под вежди тънки:
"Я виж ги колко са добри!"
Но зад гърба му някой злъчно смънка:
"Добри, когато спирта ври!"

Това бе юноша - намръщен, хладен.
Въздъхна той и заруга:
"Кой е добряк на тоз свят безотраден?
И кой доволен е сега?

Навсякъде чистота нито прашинка!
Нито насъне светъл лъч...
Летиш като изгубена снежинка
сред вихрите на черна злъч...

Уви, светът обърнал се в пустиня!
Море от злоба и разврат!...
Иди живей сред туй море от тиня,
сред толкоз много кал и смрад!"

Той млъкна... А през прага меланхолично
проточи и свинята врат:
"И аз от тоя свят съм недоволна:
да, толкоз малко кал и смрад!..."

"Червен смях", 4 април 1923

Христо Смирненски

АВТОРИ: Христо Смирненски

БИОГРАФИЧНИ БЕЛЕЖКИ 

 

Христо Димитров Измирлиев (Смирненски) (17 септември 1898 — 18 юни 1923) е български поет, ярък представител на постсимволизма в българската литература. Въпреки ранната си смърт той се слави като доста продуктивен автор — едно от последните издания на събраните му съчинения се състои от осем тома. Възхваляван от лявата литературна критика (отчасти поради социалистическите идеи в творчеството си) и определен от консервативните литературоведски кръгове на съвремието си, като автор на „приложна поезия“, Смирненски е поет с виртуозен талант, забележителен пародиен потенциал и изключителни версификативни възможности.

Христо Смирненски е роден на 17 септември 1898 г. в град Кукуш, Македония (днес Гърция), в семейството на сладкаря Димитър Измирлиев и Елисавета Попанастасова. По това време този македонски край все още бил под османско робство. Още като дете Христо обичал да слуша приказки и песни и да ги преразказва на приятелите си, дори сам съчинявал стихчета. Когато е на пет-годишна възраст избухва Илинденското въстание (20 юли 1903 г.) и пред очите на бъдещия поет турците извършват кървава разправа с населението. В Кукуш той завършва четвърто отделение и през 1908 г. родителите му го пращат да учи в София, където живее при семейството на дядо си по съребрена линия Анастас Кръстев. Известният поет-хуморист Владимир Попатанасов - Пепо, който е негов вуйчо, го запознава с Елин Пелин, Стилиян Чилингиров и Пенчо Славейков. След смъртта на дядо си през август 1910 г. се завръща у дома. През 1911 г. Христо завършва прогимназията в Кукуш, но баща му няма финансовата възможност да плати за обучението му в Солунската гимназия.

През октомври 1912 г. започва Балканската война и на двадесет и петия ден от същия месец българските войски освобождават Кукуш. (По силата на Берлинския договор част от Македония и Южна Тракия и след Освобождението остават под османско присъствие.) Смирненски е едва на 13 години. Радостта на населението обаче е твърде кратка. След победата между балканските съюзници изникват разногласия и избухва Междусъюзническата война. Пред опасността от настъпващите гръцки войски жителите напускат Кукуш, градът е опожарен. Семейството на Димитър Измирлиев заедно с хилядите бежанци се отправя да търси спасение и препитание в София. Въпреки състоянието на мизерия в което се намират Димитър Измирлиев и жена му държат децата им да учат. Христо се записва в Техническото училище, но заедно с по-малкия си брат Антон помага в издръжката на семейството — продават вестници.

От началото на 1915 г. по примера на по-големия си брат, хумориста Тома Измирлиев (1895 — 1935), 16-годишния Христо започва да сътрудничи на хумористичните издания — най-напред на вестник „К'во да е“, където за пръв път се подписва с един от най-известните си псевдоними като хуморист — Ведбал. От следващата година той публикува хумористични стихове и фейлетони в „Българан“, „Родна лира“, „Художествена седмица“, „Смях и сълзи“, „Барабан“, „Сила“. Необикновено находчив и плодовит, Ведбал, въпреки младостта си, става един от най-търсените и популярни за онова време хумористи. През 1917 г. за пръв път се подписва с псевдонима Смирненски, с който остава в класиката на българската литература.

Ученик в Техническото училище, той продължава да се труди — като обикновен работник, продавач в колониален магазин и др. По това време избухва Първата световна война. През май 1917 г. Христо е принуден да постъпи като юнкер във Военното училище, но въпреки суровото казармено всекидневие продължава да пише и да публикува в хумористичните издания. В края на годината избухва Октомврийската революция. Командването на училището въвежда продължителна карантина с цел да се избегне проникването на „вредни идеи“. През април 1918 г. излиза първата му сбирка — „Разнокалибрени въздишки и стихове в проза“. Тя е с хумористичен характер и излиза под перото на Ведбал, но по-късно е разкритикувана от собствения си автор.

Силно въздействие върху идейното развитие на младия поет оказва Войнишкото въстание през 1918 г. Срещу разбунтувалите се срещу Фердинанд и буржоазията войници са хвърлени дори юнкерите от Военното училище. Смирненски става свидетел на най-кръвопролитния сблъсък — край Захарна фабрика. Отвратен от жестокостта, с която правителството потушава въстанието, той твърдо решава и напуска Военното училище през ноември. За това баща му е принуден да заплати голямо обезщетение.

Цивилният живот предлага много радости на младия хуморист — срещи с колеги писатели и разходки и екскурзии край София. Смирненски става член на редколегията на „Българан“, но същевременно е изкарва прехраната си като отначало е писар II разред в Управлението по транспорта, после карнетист, след това е чиновник в Дирекцията на стопанските грижи, репортер, касиер, редактор, коректор.

1919 и 1920 г. са бурни години в живота на София, време на социални конфликти. През ноември 1919 г. по решение на Комунистическата партия започва да излиза седмичното хумористично художествено-литературно списание „Червен смях“. Участието на Смирненски в списването му има решаващо значение за него — хуморът му става все по-социално насочен. Той участва в демонстрации и митинги, на които се поставят искания за амнистия на осъдените войници, подобряване материалното положение на трудещите се и др. Постепенно социалната принадлежност на Смирненски става решаващ фактор в идеологическите му възгледи и той се пропива със съзнанието, че е боец на пролетариата. През пролетта на 1920 г. става член на Комунистическия младежки съюз, а през 1921 г. — на Комунистическата партия.

1920 г. е преломна в творческия път на Смирненски. Лявата критика оценява естетическите му търсения и творби създадени до този момент като прояви на „декадентския“ символизъм, като поетически постижения, които не дават никакви основания „да се предположи за яркия му поетически талант“. Първото си истинско стихотворение, както твърди тази социалистическа литературна критика, Смирненски пише за първомайския брой на „Червен смях“. Стихотворението се казва „Първи май“:

"Да спрат фабричните комини
и всеки черен труд да спре
и туй намръщено море
от морни роби и робини
да озари и приласкай
усмивката на първи май!"
След това свое стихотворение Смирненски започва цяла поредица, публикувана на страниците на „Червен смях“: „Ний“ (26 юни 1920), „Червените ескадрони“ (3 септември 1920), „Улицата“ и „Утрешния ден“ (24 септемри 1920), „Херолди на новия ден“ (15 октомври 1920), „Северно сияние“ (29 октомври 1920), „През бурята“ (6 януари 1921), „Бурята в Берлин“ (13 януари 1921), „Йохан“ (27 януари 1921) и др. В партийните издания „Червен смях“ и „Работнически вестник“ виждат бял свят няколко десетки негови творби, представляващи ярко новата естетическа линия в творчеството на поета.

В края на февруари 1922 г. партийното издателство „Общо работническо Кооперативно дружество „Освобождение“ отпечатва втората и последна издадена приживе стихосбирка на Смирненски — „Да бъде ден!“. Отпечатана в 1500 бройки сбирката се разпродава бързо и няколко месеца по-късно кооперативното дружество „Освобождение“ пуска второ издание. „Да бъде ден!“ въвежда поета като ярко талантлива и добре отграничена индивидуалност — творец, чието творчество е силно социално ангажирано, което носи новия ценностен модел, новите обществени и естетически каузи в разноликата българска литература на второто десетилетие на 20 век. С „Да бъде ден!“ Смирненски излиза извън границите на политическата и идеологическа ангажираност и заявява безкористното човеколюбие, пламенен хуманизъм, блянът за щастие на човечеството, превърнали се в негова творческа философия. Тук именно Смирненски най-ярко се сближава с нравствения заряд на Ботевите творби и средството което Ботев намира за противопоставяне срещу човеконенавистничеството — борбата, революцията. За лявата литературна критика Смирненски митопоетизира събуденото класово самочувствие на пролетарското мнозинство и бунта му срещу социалните несправедливости. Смирненски възпява с неповторим лиричен маниер копнежа по щастие и безсмъртната любов към хората, обобщени философски в „Херолди на новия ден!“ — „Какво по-божествено щастие/ от бляна да бъдеш човек“ (сетне Смирненски изключва това стихотворение от стихосбирката).

През пролетта на 1921 г. Смирненски заболява от паратиф и през лятото заминава в рилското село Радуил, за да се лекува. Завърнал се в София той продължава да пише и публикува лирически, хумористично-сатирични стихове и фейлетони. По случай една стачка на тютюневите работници той пише стихотворението „Жълтата гостенка“ (15 юли 1922). През 1922 г. отново не се чувства добре и през лятото отново заминава за Радуил, при свои приятели. Там прекарва един особено плодотворен месец. Тук той написва стихотворенията „Юноша“ и „Каменарче“, фейлетоните „В трена“ и „В Самоковския общински съвет“, импресиите „Босоногите деца“ и „Смело, товаришчи!“, очерците „Пожар в Рила“ и „Куртова поляна“. В началото на септември е в Чамкория, където работи като измервач в горското стопанство. В края на годината се завръща в София и до първите месеци на 1923 г. е в период на особена творческа активност. Пише „Зимни вечери“, „Роза Люксембург“, „Съветска Русия“ и сатирата „На гости у дявола“.

Жълтата гостенка, туберколозата, не подминава и самият Смирненски. В началото на април поетът неочаквано получава кръвоизлив и лекарите откриват каверна. Лекарските препоръки за чист въздух, силна храна и пълно спокойствие обаче са непосилни за бедния Христо. Родителите му наемат слънчева стая в Горна баня и там състоянието му се стабилизира. Но и тук Смирненски не престава да твори и да посреща множество посетители. В края на май е отпечатана и последната му творба — сатирата „Приказка за стълбата“, в която поета разобличава политическите ренегати, въздигнали се от социалните низини и станали „принцове“. Тази сатирична творба на Смирненски неслучайно е номинирана от българската литературна критика за най-зрялата в неговото творчество. Не само тези ренегати засяга тя. Тя се отнася за „всички, които ще кажат: Това не се отнася до мене“ — онези, които се изкачват по стълбата (на властта, но и на живота) с цената на принципите си, на нравствеността си, която продават на Дявола за да стъпят на всяко едно ново стъпало.

Нов кръвоизлив на 5 юни прави състоянието му критично. Той незабавно трябва да постъпи в санаториум, но свободно легло не се намира. Лекарския консулт поставя безнадеждна диагноза — милиарна туберколоза. Преврата от 9 юни оставя Смирненски без храна и лекарства за цели два дни. Той е преместен спешно в близък частен санаториум, но твърде късно. Около 6:30 ч. сутринта на 18 юни 1923 г. той издъхва, малко преди да навърши 25-годишна възраст. „Поиска лист да пише, но това си остава последното негово желание“, спомня си по-късно сестра му. Тялото на Христо е изложено в църквата „Св. Крал“ още по пладне същия ден, където прочувствено слово произнася Гео Милев.

ПРИКАЗКА ЗА СТЪЛБАТА (Христо Смирненски)

ПРИКАЗКА ЗА СТЪЛБАТА

 


Посвещава се на всички, които ще
кажат: "Това не се отнася до мене!"


"Кой си ти?" - попита го Дяволът. 
"Аз съм плебей по рождение и всички дриплювци са мои братя! О, колко грозна е земята и колко нещастни хората!" 
Това говореше млад мъж с изправено чело и стиснати юмруци. Той стоеше пред стълбата - висока стълба от бял мрамор с розови жилки. Погледът му бе стрелнат в далечината, гдето като мътни води на придошла река шумяха сивите тълпи на мизерията. Те се вълнуваха, кипваха мигом, вдигаха гора от сухи, черни ръце, гръм от негодувание и яростни викове разлюляваха въздуха и ехото замираше бавно, тържествено, като далечни топови гърмежи. Тълпите растяха, идеха и облаци жълт прах, отделни силуети все по-ясно и по-ясно се изрязваха на общия сив фон. Идеше някакъв старец, приведен ниско до земи, сякаш търсеше изгубената си младост. За дрипавата му дреха се държеше босоного момиченце и гледаше високата стълба с кротки, сини като метличина очи. Гледаше и се усмихваше. А след тях идеха все одрипели, сиви, сухи фигури и в хор пееха протегната, погребална песен. Някой остро свиреше с уста. Друг, пъхнал ръце в джебовете, се смееше високо, а в очите му гореше безумие. 
"Аз съм плебей по рождение и всички дриплювци са мои братя! О, колко грозна е земята и колко са нещастни хората! О, вие, там горе, вие..." 
Това говореше млад момък с изправено чело и стиснати в закана юмруци. 
"Вие мразите онези мъже?", попита Дяволът и лукаво се приведе към момъка. 
"О, аз ще отмъстя на тия принцове и князе. Жестоко ще им отмъстя заради братята си, заради моите братя, които имат лица жълти като восък, които стенат по-зловещо от декемврийските виелици! Виж голите им кървави меса, чуй стоновете им! Аз ще отмъстя за тях! Пусни ме!" 
Дяволът се усмихна: 
"Аз съм страж на онези горе, и без подкуп няма да ги предам." 
"Аз нямам злато, аз нямам нищо, с което да те подкупя. . . Аз съм беден дрипав юноша... Но аз съм готов да сложа главата си." 
Дямолът пак се усмихна: 
"О, аз не искам толкова много! Дай ми ти само слухът си!" 
"Слухът си? С удоволствие. . . Нека никога нищо не чуя, нека. . ." 
"Ти пак ще чуваш!" успокои го Дяволът и му стори път. "Мини!" 
Момъкът се завтече, наведнъж прекрачи три стъпъла, но косматата ръка на дявола го дръпна: 
"Стига! Спри да чуеш, как стенат там долу твоите братя!" 
Момъкът се вслуша. Странно - защо те започнаха изведнъж да пеят весело и така безгрижно да се смеят! . . . И той пак се завтече. Дяволът пак го спря: 
"За да минеш още три стъпала, аз искам очите ти!" 
Момъкът отчаяно махна ръка: 
"Но аз тогава няма да мога да виждам нито моите братя, нито тези, на които отивам да отмъстя!" 
Дяволът: "Ти пак ще виждаш. . . Аз ще ти дам други, много по-хубави очи!" 
Момъкът мина още три стъпъла и се вгледа надолу. Дяволът му напомни: 
"Виж голите им кървави меса!" 
"Боже мой! Та това е тъй странно: кога успяха да се облекат толкова хубаво! А вместо кървавите рани, те са обкичени с чудно алени рози! . . ." 
През всеки три стъпала Дяволът взимаше своя малък откуп. Но момъкът вървеше, той даваше с готовност всичко стига да стигне там и да отмъсти на тези тлъсти князе и принцове: Ето едно стъпало, само още едно стъпало и той ще бъде горе! Той ще отмъсти заради братята си! 
"Аз съм плебей по рождение и всички дриплювци. . ." 
"Млади момко, едно стъпало още! Само още едно стъпало и ти ще отмъстиш! Но аз винаги за това стъпало искам двоен откуп: дай ми сърцето и паметта си!" 
Момъкът махна ръка: 
"Сърцето ли? Не!  Това е много жестоко!" 
Дяволът се засмя гърлесто, авторитетно: 
"Аз не съм толкова жесток. Аз ще ти дам в замяна златно сърце и нова памет! Ако не приемеш, ти никога няма да минеш това стъпало, никога няма да отмъстиш за братята си - тези, които имат лица като пясък и стенат по-зловещо от декемврийските виелици." 
Юношата погледна зелените иронични очи на дявола. 
"Но аз ще бъда най-нещастния. Ти ми взимаш всичко човешко!" 
"Напротив - най-щастливия! . . . Но? Съгласен ли си: само сърцето и паметта си?" 
Момъкът се замисли, черна сянка легна на лицето му, по сбръчканото чело се отрониха мътни капки пот, той гневно сви юмруци и процеди през зъби: 
"Да бъде! Вземи ги!" 
. . .И като лятна буря, гневен и сърдит, разветрил черни коси, той мина последното стъпало. Той беше вече най-горе. И изведнъж в лицето му грейна усмивка, очите му заблестяха с тиха радост и юмруците му се отпуснаха. Той погледна пируващите князе, погледна долу, гдето ревеше и проклинаше сивата тълпа. Погледна, но нито мускул не трепна по лицето му; то бе светло, весело, доволно. Той виждаше долу празнично облечени тълпи, стоновете бяха вече химни. 
"Кой си ти?" - дрезгаво и лукаво го попита Дяволът. 
"Аз съм принц по рождение и боговете ми са братя! О, колко красива е земята и колко са щастливи хората!"

 

Христо Смирненски