От много медии и форуми не бяха благосклони към темата която ме вълнува. Определиха я като "щекатлива" (не че знам какво е) и казаха, че "това не е новина", "единичен случай" и ред подобни определения, кое от кое по-неудовлетворяващи и неангажиращи. А политиците ни мълчат и се вълнуват от други "по-важни" дела. А уж сме общество...
Искам да обърна вниманието Ви върху едни деца с по-тежка съдба. Деца които уж са най-голямото ни богатство, а потъпкваме правата им без никаква свян. Децата на разделените родители. Децата преживели ужаса да се разделят с единия си родител и продължаващи да живеят в хаоса на едни никому ненужни битки, в които са използвани като оръжие.
Ще Ви разкажа историите на няколко деца, а вие преценете доколко не е тежък проблема.
Крис е на 7 години. В първите си 4 г. е виждал много скандали и пияни хора и е преживял страшна оскъдица. Не рядко му е посягано на тази крехка възраст и неведнъж е ставал свидетел на това как удари се сипят върху майка му. Когато майката решава да избяга, Крис все пак много страда за баща си. Синовната обич е вродена, тя не различава добър или лош е родителя, просто я има. Майката се обажда и моли бащата да дойде и да го види. Той не иска. Тя му изпраща пари (на бащата) за да се премести в същия град и да започне отначало. Да е по-близо до детето. Той приема парите, но продължава да не се интересува от сина си. Минават 2 години в които бащата не е плащал издръжка, не е виждал детето и не е поемал никаква отговорност за него. Майката расте като кариера, вече може да си позволи и по-добър живот. Сключва брак с човек, който обича и чака дете. Иска заедно с цялото си семейство да иде на почивка в Гърция или на екскурзия в Италия примерно, като много други семейни приятели, но удря на камък - бащата, който не търси сина си и не иска и да знае за него, има власт над свободата му. Без негово съгласие детето не може да има паспорт (освен ако не се точи дело от 2-3 години) и няма декларация с която да напусне страната, макар и за ден. Това семейство е затворник в България. Майката не би оставила детето си да иде без него, съпругът и не би тръгнал без нея... Родителят, отдавна прекратил отношенията си доброволно със сина си, става пречка на цялото му ново семейство. Майката със свито сърце си мисли как ако синът й спечели олимпиада, или спортно състезание или недай боже се разболее и се наложи да напусне страната, заради една нейна грешка, няма да има нормалното човешко право на всички други деца от нормални семейства, да прекрачи границата на страната.
Катя вече е на 14. Когато родителите и се разделят е на 1 годинка и 8 месеца. Преди 2 години получава здравословен проблем. Всички епикризи на света не могат да убедят бащата, че дъщеря му е болна. А диагнозата е: пристъпна тахикардия, пролапс на мирталната клапа... Майката среща чужденец. Любовта не подбира нации. Иска да лекува детето си там и се започват дела по чл. 72 от СК, които се точат две години.... Същият този Български съд определил, че майката е по-добрия родител и поверил детето на нея, й отнема исконното право да направи най-доброто за детето си. Междувременно и правото на Катя за избор на лечебно заведение, по-добро лечение, правото й да пътува извън България и да живее с майка си в Белгия през тези две години са грубо потъпкани. По време на делата бащата няколко пъти идва да я види със свидетели... за пред делото, както преполагам се досещате. Иска протокол, че родителите на майката ограничават срещите му. А Катя просто не иска да го вижда. Не е малка, кой би могъл да я принуди и доколко е редно да го прави изобщо? След първата сърдечна интервенция и аблация, родителят идва след 12 дни и даже не я е пита как се чувства... На кръга от хора покрай себе си, разказва колко добри актьори са майката, дъщерята и нейната рода. Болестта била театър. Сумата за издръжка е била 5 лв. (няма грешка с нулите) което не пречи, да не е изплащана редовно. Майката иска повишение на сумата. Отговора е: "повече от 30.00 лв. не мога да ти плащам." Ако приемем, че това е половината от което детето има нужда, дали 60.00 лв. са достатъчна сума за нормалното отглеждане на едно дете? А бащата е бизнесмен, т.е. човек с възможности.
Елена е майка на три деца. Двете са в Швейцария, а едното в България. Елена има родителските права. Бащата е в Лондон през по-голмата част от времето. Не дава съгласието си детето да замине и го вижда понякога събота и неделя, когато е в България. Докато не е с бащата детето се отглежда от родителите на Елена. Защо? Могат ли те да заместят майка му? Нима съдът е дал родителски права на тях? И къде е правото на детето да избира къде и с кого да живее? Елена всеки ден е пред Skype, за да не губи контакта с детето си. Но може ли да го погали от там? Да го целуне за лека нощ? Или трябва да изостави мъжа си и другите си две деца в Швейцария и да лети всеки ден до България? В чии интерес е това, детето да е тук? На родителя който е наказан и лишен от родителски права. А този който е определен като по-добрия родител? Защо едновременно му е поверена грижата за детето, и е лишен от правото на такава?
Буба първоначално даже е обявена от баща си за "не негово дете". След развода казва на бившата си съпруга, че "имат неуредени сметки". Майката се омъжва. На път са близнаци. Поради лекарска грешка не само ги губи, но не може да има повече деца. След преживяната загуба се съвзема и решава да осинови дете. И успява (напук на науредените закони и в тази област). Обещава на децата си екскурзия до Лапландия. Две детски мечти да видят дядо Коледа ще бъдат сбъднати. Семейството е в еуфория. Правят се планове, резервации... Сметка без кръчмар. Бащата на Буба поставя финансови условия: "Да ще ти дам паспорт на определена цена." Тя (Буба) се обръща и заявява на майка си, че осиновеното детенце е повече нейно дете, защото него може да заведе, а нея не... Нейни са и думите "искам да бъда перде на прозореца" - защото първа ще вижда кой ще влиза и излиза от вкъщи. Кой може да измери болката в едно детско сърце? И на кому е нужно това да се случва? На кого би навредило Буба да види дядо Коледа?
Илиан Анибал Радичев В момента работи в САЩ, (от 2007г) с договор до 2010г. Професията му е такава, че често може да променя държавата или щата в който работи. Отнема му повече от година да получи съдебно разрешение за да вземе сина си (решението е валидно само за конкретното работно място и град в който е) и въпреки, че майка му е неспособна да се грижи адекватно за него (има дагноза шизофрения, непрестанно прекъсва лечението си и почти всяка година се налага вкарването й за лечение в психиатричната клиника в Курило или в тази на 4-ти км). Майката отказва да даде разрешение за пътуване в чужбина. Сега го е страх да заведе сина си в България, защото не е сигурен, дали някой митничар няма да реши, че краде детето. Детето пак е затворник, но от обратната страна - страха да се върне вкъщи за да не му създадат проблем на излизане от страната.
Случаите са много. Страшно много. Това е потенциалната съдба на всяко дете на разведени родители. Ненапускане на пределите на страната и малка издръжка. Факт е, че държавата е определила 200 лв. за необходими за дете, което се настанява при приемни родители. Нима децата на разведените живеят с по-малко? Втора категория деца ли са, че по закон издръжката е наполовина, а понякога и по-малко...(издръжката е от 30 до 80 лв. максимум) А известен ли е факта, че същият този родител, който не е полагал никакви грижи за детето си, може да му иска издръжка? На какво основание? И що за правни абсурди? Защо хората са слепи? Защо и политиците ни си гласуват само заплатите бързо, защото иск за промяна на закона внесен има...
Всеки втори родител който няма такъв проблем се обръща и заявява "а децата, продадени зад граница? ", без да осъзнава, че това се прави със съгласието на и на двамата му родители. Така, че този закон не ги касае... А други незнаят, че съществува такъв проблем. Учудват се като кажа, че аз и моето дете не можем да пътуваме свободно. Не разбират... Разбирам ги за незнанието, но не е и за неразбирането...
Искам някой да ми отговори, защо моето дете не може да отиде на плаж в Гърция? Защо като единият родител не е съгласен да пътува, моето дете губи всичките си права на свободен гражданин на Европа и докога?
Съжалявам за горчилката в тона си. Когато човек дълго и упорито си блъска главата в стената, я придобива неусетно.
Искрено се надявам това писмо да има отзвук. Какъвто и да е. Отрицателен, положителен - няма значение. Ще е по-добре от глухотата, с която родителите като мен се сблъскват обикновено.
Моля всички ХОРА, които са ме разбрали да подкрепят петицията за промяна в закона. Всеки подпис трябва да се потвърди чрез клик в мейла, иначе е невалиден.
Деца, отглеждане, грижи, орговорност на родителите, публична отговорност и прочее термини. Изглежда всеки ги е чувал, разбира ги и при свободен разговор едва ли не, всички са едно и също мнение... – това са важни неща..., родителите обичат и се грижат за децата си..., децата са бъдещето на държавата... и прочее ‘банални истини’...
Това до тук звучи добре, само дето като се поогледаме малко по-внимателно се набива на очи факта, че всеки има предвид своите собствени деца и себе си. Независимо от това, говоренето е в множествено число – ‘всички са така’, ‘всички така правят’... Този пословичен български рефлекс за заставане в тълпата в случая (а и не само в този) ни изиграва твърде лоша шега. Убеждаваме сами себе си, че ‘всичко е на ред’ по този въпрос и преставаме да гледаме на страни. То е и разбираемо като помисли човек – оглеждането ‘на около’ в този случай е доста неприятно занимание.
Четем суха статистика – България е страната в Европа с най-големият и нарастващ брой на физически и пхически болни деца растящи в институции при ужасни условия. Ооопс...
Реакцията на такъв текст обикновено е: ‘Абе кой я прави тази статистика?... Англичаните... Ееее... така кажи, естествено, те са против България и пишат какви ли не глупости само и само да ни олюят...’
другата стандартна реакция е: ‘Абе кой я прави тази статистика?... Англичаните... Абе, те какво са тръгнали другите да оправят, я по-добре та си гледат техните работи, че какво съм виждал при тях...’
Да, изглежда като да не им е работа на англичните и сигурно си имат достатъчно вътрешни проблеми. Някак си обаче изпускаме продължението – а на кого е работа? Като разкараме англичаните и всички други дето се ‘натискат’ оставаме само ние. Излиза че на нас ни е работа и на нашата държава. Кофти. Какъв е изхода от това положение – не му обръщаме внимание..., не ни се вярва..., ‘то не може да е чак така...’, ‘ние малко ли проблеми си имаме...’, ‘и ние искаме да си вземем по-голям телевизор, ама някой грижа ли го е...’, ‘нали държавата се грижи за тях...’
... и блаженно потъваме в безкрайните си спешни, супер тежки, вскидневни проблеми.
Ако обаче случайно се окажем с малко свободно време и се сетим за тази статистика, започва да се прокрадва въпроса – защо все пак тези англичани при техните си проблеми са се вдигнали и са отишли на чак другия край на Европа да правят разследвания. То ясно, че не харесват България, ама все пак изглежда доста голям масраф за едното нехаресване. Дето се вика те и без да ходят чак до там може да си пишат каквото щат. Пък те ходили, стояли месеци, снимали, работа отхвърляли... брех, тука има нещо...
Има за съжаление! Има не едно а много и наистина ужасни неща!
Ето ви заснетия филм (линка по-долу). Това за съжаление не е авторска измислица. Това не е и поредния Холивудски horror movie, който е много ‘страшен’, ама ние си знаем, че на артистите нищо им няма. Не! Ужасна истина е! Смърността на малките, неволни учстници в този филм е по 5 на 75 на година. Умират от глад и мизерия!
Гледайте филма и ви обещавам, че ще прекарате най-ужасния час и половина в живота си. Статистиката ще забравите, но този филм никога.
Гледам филма и си мисля – Що за хора сме? Що за държава е това? Какво трябва да се е случило за да е оскотял до толкова човек, че да може на този ужас да каже – ‘На децата е гарантирано добро здраве, специализирана медицинска и зъболекарска помощ, рехабилитация и специални терапии...’
Хрумва ми пак баналната истина ‘децата са бъдещето на държавата’ с която уж всички бяхме съгласни. Тогава бъдещето на България не изглежда много добро.
