Деца, отглеждане, грижи, орговорност на родителите, публична отговорност и прочее термини. Изглежда всеки ги е чувал, разбира ги и при свободен разговор едва ли не, всички са едно и също мнение... – това са важни неща..., родителите обичат и се грижат за децата си..., децата са бъдещето на държавата... и прочее ‘банални истини’...
Това до тук звучи добре, само дето като се поогледаме малко по-внимателно се набива на очи факта, че всеки има предвид своите собствени деца и себе си. Независимо от това, говоренето е в множествено число – ‘всички са така’, ‘всички така правят’... Този пословичен български рефлекс за заставане в тълпата в случая (а и не само в този) ни изиграва твърде лоша шега. Убеждаваме сами себе си, че ‘всичко е на ред’ по този въпрос и преставаме да гледаме на страни. То е и разбираемо като помисли човек – оглеждането ‘на около’ в този случай е доста неприятно занимание.
Четем суха статистика – България е страната в Европа с най-големият и нарастващ брой на физически и пхически болни деца растящи в институции при ужасни условия. Ооопс...
Реакцията на такъв текст обикновено е: ‘Абе кой я прави тази статистика?... Англичаните... Ееее... така кажи, естествено, те са против България и пишат какви ли не глупости само и само да ни олюят...’
другата стандартна реакция е: ‘Абе кой я прави тази статистика?... Англичаните... Абе, те какво са тръгнали другите да оправят, я по-добре та си гледат техните работи, че какво съм виждал при тях...’
Да, изглежда като да не им е работа на англичните и сигурно си имат достатъчно вътрешни проблеми. Някак си обаче изпускаме продължението – а на кого е работа? Като разкараме англичаните и всички други дето се ‘натискат’ оставаме само ние. Излиза че на нас ни е работа и на нашата държава. Кофти. Какъв е изхода от това положение – не му обръщаме внимание..., не ни се вярва..., ‘то не може да е чак така...’, ‘ние малко ли проблеми си имаме...’, ‘и ние искаме да си вземем по-голям телевизор, ама някой грижа ли го е...’, ‘нали държавата се грижи за тях...’
... и блаженно потъваме в безкрайните си спешни, супер тежки, вскидневни проблеми.
Ако обаче случайно се окажем с малко свободно време и се сетим за тази статистика, започва да се прокрадва въпроса – защо все пак тези англичани при техните си проблеми са се вдигнали и са отишли на чак другия край на Европа да правят разследвания. То ясно, че не харесват България, ама все пак изглежда доста голям масраф за едното нехаресване. Дето се вика те и без да ходят чак до там може да си пишат каквото щат. Пък те ходили, стояли месеци, снимали, работа отхвърляли... брех, тука има нещо...
Има за съжаление! Има не едно а много и наистина ужасни неща!
Ето ви заснетия филм (линка по-долу). Това за съжаление не е авторска измислица. Това не е и поредния Холивудски horror movie, който е много ‘страшен’, ама ние си знаем, че на артистите нищо им няма. Не! Ужасна истина е! Смърността на малките, неволни учстници в този филм е по 5 на 75 на година. Умират от глад и мизерия!
Гледайте филма и ви обещавам, че ще прекарате най-ужасния час и половина в живота си. Статистиката ще забравите, но този филм никога.
Гледам филма и си мисля – Що за хора сме? Що за държава е това? Какво трябва да се е случило за да е оскотял до толкова човек, че да може на този ужас да каже – ‘На децата е гарантирано добро здраве, специализирана медицинска и зъболекарска помощ, рехабилитация и специални терапии...’
Хрумва ми пак баналната истина ‘децата са бъдещето на държавата’ с която уж всички бяхме съгласни. Тогава бъдещето на България не изглежда много добро.
