transparent
Custom color #:
close
Move up Move right Move down Move left
Set Show more as default view Set Show less as default view
Tutmanik

New? Join now!

Bulgarian author

БИБЛИОТЕКА

Добре дошли в Българската Виртуална Библиотека!

Тук са представени текстове и биографични бележки на български класици (а по-късно и на други автори) на български език.

 

БИБЛИОТЕКАТА е създадена във връзка с целите, които си поставя Българо-Американска Асоциация в Невада (Bulgarian-American Association of Nevada) за сплотяване на българската общност в Невада (и в чужбина изобщо) и в помощ на първото българско училище в Невада. Целта е запознаването на децата с българската култура, бит и история, чрез шедьоврите на българската литература. Възможността да бъдат достъпни великите български автори и техните произведения за децата в българското училище в Невада осигурява връзката на тези деца с родината им и запазването на българското им самосъзнание. За техните родители, надяваме се, също би било полезно и приятно да си припомнят позабравената българска класика.

 

 

От друга страна, имайки предвид огромното значение на четенето за развитието на писането и мисленето, необходимостта от библиотека, макар и виртуална е повече от необходима. Затова целта е в бъдеще да се развие това начинание, не само с български автори и не само с класика. Защото четенето на родния език е най-силната връзка с родината.

 

Благодарим на всички, които с различни сили и средства подпомагат и ще подпомогнат този благороден проект. Проекта е изцяло образователен и изнасянето на текстовете в Библиотеката няма комерсиална цел.

 

 

 

Приятно четене!

 

 

Българо-Американска Асоциация в Невада

 

АВТОРИ: Йордан Радичков

БИОГРАФИЧНИ БЕЛЕЖКИ 

 

Йордан Димитров Радичков е български писател, драматург и сценарист, представител на магическия реализъм.

Йордан Радичков е роден през 1929 в село Калиманица, близо до Фердинанд, което през 1984 е разрушено, защото се очаквало да бъде залято от язовир Огоста.

Завършва гимназия в Берковица през 1947. В продължение на няколко години се възстановява от заболяване от туберкулоза в санаториум в Искрец и в родното си село.

Радичков работи като кореспондент (1951) и редактор (1952–1954) във вестник „Народна младеж“, редактор във вестник „Вечерни новини“ (1954-1960), в Българска кинематография (1960–1962), като редактор и член на редакционната колегия на вестник „Литературен фронт“ (1962–1969).

Радичков е съветник в Съвета за развитие на духовните ценности на обществото към Държавния съвет (1973–1986) и заместник-председател на Съюза на българските писатели (1986–1989).

 

АВТОРИ: Йордан Йовков

БИОГРАФИЧНИ БЕЛЕЖКИ

 

Йордан Стефанов Йовков (09.11.1880, Жеравна, Бургаска област - 15.10.1937, Пловдив) Детските и юношеските години на Йовков преминават в родното му място, където получава основно образование (1895). Завършва гимназия в София (1900); Учителят му по литература - поетът Иван Грозев, му предсказва бъдеще на писател. След дипломирането си живее в Добруджа, където се преселва семейството му. През 1900 година се преселва в с. Долен извор.

Завършва ШЗО в Княжево (1902 - 1904), като по време на обучението си побликува първата си творба - стихотворението "Под тежкия кръст" (в. "Съзнание", бр.9, 26.10.1902). В началото на 1904 г. се записва студент в Юридическия факултет на Софийския университет, но смъртта на баща му осуетява следването му. Есента на 1904 г. Йовков се завръща в с. Долен извор и учителства в различни добруджански села до 1912 г., когато е мобилизиран. Участва в Балканската и Междусъюзническата война като командир на рота. През юни 1913 г. е ранен край Дойран, а месец по-късно е повишен в чин. След войните Йовков се установява в София и работи като редактор на списание "Народна армия", където в бр. 1 публикува очерк за Балканската война - "Утрото на паметния ден". След като списанието престава да излиза, Йовков е принуден да търси работа и спомощта на Гр. Василев е назначен за библиотекар и редактор на списание "Преглед на Министерството на вътрешните работи и народното здраве" в Отделението за социални грижи и благотворителност. Остава на работа до есента на 1915 г., когато отново е мобилизиран и изпратен в гр. Ксанти. А година по-късно е командирован в редакцията на сп. "Военни известия". След края на Първата световна война настъпва един от най-тежките периоди в живота на Йовков. Втората национална катастрофа го заварва в Добрич. След трудни дни изпълнени с душевни терзания и материални несгоди, и след като Добруджа е окупирана от румънците, Йовков минава нелегално границата и се установява във Варна, където е учител до есента на 1920 г. След застъпничество на приятели от София е назначен в българската легация в Букурещ. През 1920-27 г. е редовен сътрудник по печата; постоянно е понижаван в длъжност, поради което в края на 1927 г. напуска легацията. Последните 10 години от живота му са изпълнени с творчески труд и изтощително напрежение, което се отразява на здравето му. Неизлечимо болен, през есента на 1937 година заминава на лечение в Хисаря. Поради влошеното състояние е опериран по спешност в Католическата болница в Пловдив, но след 24 часа Йовков умира. Погребението му в София се превръща в манифестация на народна любов и признателност. Йовков дебютира като поет. През 1902-11 г. публикува стихове (общо 31) в различни периодични издания - в. "Съзнание", списанията "Пробуда", "Художник", "Ново време", "Ново общество" и "Бисери". Лириката му не се отличава с особено богатство и разнообразие на мотиви - започнал като социален поет, по-късно Йовков трансформира социалния протест в резигнация, печал и умора. Първата си белетристична творба - "Овчарова жалба", с подзаглавие "Старопланинска легенда" - Йовков публикува в списание "Просвета" през 1910 г. Годините прекарани по фронтовете на трите войни, предопредлят тематиката и персонажите в по-нататъчното му творчество. Военните си творби Йовков започва да печата от началото на 1913 г. ("Утрото на паметния ден"); до 1917 г. името му се среща и по страниците на списанията "Звено", "Съвременна мисъл", на вестниците "Слово", "Демократически преглед", "Военни известия" и "Отечество". Открояват се импресиите "Те победиха", "На старата граница", "Безотечественици", "Ехо", разказът "Балкан" и повестта "Земляци". В документалните си очерци Йовков обективно свидетелствува за войнишките делници и празници - баталните очерци са ярки художествени свидетелства за преживяното по време на войната - от първия й ден до нейния трагичен край. В тях редом с летописеца присъства и есеистът; синтезът се постига чрез емоционално овладяване на военната тема, пречупена през индивидуалното впечатление. Йовков идва в българската литература с една болка, която пронизва всичко, написано от него за войните, и от която се ражда специфичният му хуманизъм. В баталната му проза няма ожесточение, викове на омраза. Хуманизмът му се възвисява до философска позиция, очертана от житейския опит и познание за човека и човешката душа. Написаното за войната е едно "не!" на взаимното изтребление между хората и "да!" на хуманизма и красотата. Най-значимите си военни творби Йовков събира в излезлите си през 1917 и 1918 г. два тома "Разкази". Въпреки че на два пъти по-късно се връща към баталните сюжети - веднъж с новелата "Последна радост" (1920) и след едно десетилетие с разказите "Бели рози", "Другар", "На стража", Йовков изчерпа темата, преди да е приключила самата война за България. В известен смисъл тези последни творби са равносметка, сумирала постиженията и недостатъците на периода, през който авторът израства и се налага като писател от национална величина. Ако с "Последна радост" Йовков прави своеобразна рекапитулация на темата за войните, с повестта "Жетварят" (1920) възвестява завръщането си към сюжетите и проблемите на българското село. В развитието му на белетрист това е началото на процес, който окончателно оформя идейно-естетическия му свят. "Последна радост" е кръстопътна книга - в нея са събрани завършекът на един етап и началото на друг. Когато отсъства от България цели 7 години, тъкмо в чужбина Йовков подготвя трайното си присъствие в националния духовен и литературен живот чрез сборниците "Последна радост", "Старопланински легенди", "Вечери в Антимовския хан", "Женско сърце" и романите "Чифликът край границата", "Ако можеха да говорят", както и незавършения роман "Приключенията на Гороломов", драмите "Албена", "Боряна", "Обикновен човек" и комедията "Милионерът". Ако Иван Вазов е патриотичното, а Елин Пелин - социалното самосъзнаване на българина в националната ни литература, Йовков е неговото нравствено и естетично самопознаване. Подобно на тях той обгръща цялостно народния живот - от раждането на човека до неговата смърт; в мирен труд и война, в мигове на радост, скръб и религиозно преклонение. По този начин Йовков се утвърждава като класик на българската литература, отбелязал след Вазов и Елин Пелин нов етап в художественото самосъзнаване на нацията. Той търси и разкрива сложната и противоречива душевност на човека, копнеещ за красив и нравствен свят. Моделът му за човешко поведение съчетава проверените през вековете морални и естетически максими със скрижалите на житейска философия, съобразена с настъпилите промени в България след войните. Мирогледната си доктрина писателят изгражда върху три начала: човека, труда и природата. Йовков е убеден, че нарушаването на това триединство изправя обществото пред трагични изпитания. Още в повестта "Земляци" ракурсът, от който изобразява войната, отвежда към проблема за непоправимо нарушената връзка между селянина и земята. В този смисъл повестта е не толкова разказ за военните стълкновения, колкото за последиците от тях - за копнежа у селянина по родното село. Войната унищожава българския селянин не само физически, но прекъсва и връзката му със земята, разрушава го нравствено. По-късно в сборника "Вечери в Антимовския хан" Йордан Йовков отново се връща към същия проблем, като причините за отчуждаването на човека от земята са по-различни. На насилието писателят противопоставя труда и близостта с природата: общуването с нея прави хората здрави, красиви, отношенията им - прости и ясни. "Вечерите" са ясновидско прозрение за пагубните последици от прекъсната връзка с прамайката природа. Долавяйки тази тенденция много по-рано, Йовков открива непреходна тема за нашата национална литература. Пространствата на неговия художествен свят, определени от етичното и естетичното начало, обуславят мотива за нравственото прераждане - толкова често интерпретиран от Йовков. Доверието и вярата в изначалната доброта на човека - това са позициите, от които изобразява героите си. В моралистичния му патос се съдържа упрек към наситената с катастрофи и размирици, с въстания и войни съвременност. В социалния и духовния хаос, обхванали страната, Йовков търси нравствени пътища за разрешаване на противоречията и социалните конфликти, за осъществяване на мечтаната от него хармония. Поради това силата на неговите художествени внушения не е и не трябва да се търси в идеологията, а в изобразяването на човешките добродетели, в страданията на хората, в превратностите на съдбата, в крушенията на човешките мечти и най-сетне - в изобразяването на българската природа. Силата на Йовковия хуманизъм не е в социалната му ангажираност, а в категоричната му етичност. Пръв в българската литература Йовков разкрива диалектиката на красотата - като сила, в която се срещат съзиданието с разрухата, животът със смъртта, щастието със скръбта: от Сали Яшар до Сарандовица, от Албена до Боряна. Йовков издига женската хубост в езически култ, пред който се прекланят героите му. Греховни или добродетелни, носещи разруха или съзидание, те са белязани с хубост, поставяща ги над другите - дори и тогава, когато грехът тежи на съвестта им, хубостта стопява ожесточението и го заменя с прошката на възхищението и преклонението. Като драматург, още с първата си пиеса Йовков сътворява свят, изтъкан от етика и красота, в чиито пространства доброволно се самозаточва, измъчван от алтернативите на моралното и естетичното начало у човека. Тяхното съчетаване разширява психологичните и философски хоризонти на българската драма, отбелязвайки нов, по-висок етап в нейното развитие. В развитието си като творец Йовков преминава сложни етапи, които очертават посоката от национална към общочовешка проблематика, като по този начин сътвореното от него надхвърля рамките на българската литература и се съизмерва с постиженията на европейската и световната художествена мисъл. Това обяснява интереса към Йовковото творчество в чужбина и нарастващия брой преводи в различни страни. 70 негови книги са преведени на над 25 езика, а отделни творби на Йовков - на над 37, сред които и арабски, виетнамски, китайски, персийски, финландски, хинди, шведски, японски и др. езици.

(Източник: "Речник по нова българска литература (1978 - 1992)", Хемус, С. 1994, автор: Ив. Сарандев)

АВТОРИ: Никола Вапцаров

БИОГРАФИЧНИ БЕЛЕЖКИ 

 

Никола Вапцаров е роден на 7 декември (24 ноември стар стил) 1909 г. в град Банско. Учи в гимназията в Разлог (1924-1926), след това в Морското машинно училище във Варна (1926-1932), по-късно наречено на негово име. Той е на практика, първо на кораба „Дръзки“, а през април и май 1932 г. с кораба „Бургас“ посещава Цариград, Фамагуста, Александрия, Бейрут, Порт Саид и Хайфа.

Вапцаров постъпва на работа във фабриката на „Българска горска индустрия“ АД в село Кочериново — като огняр и после механик. Избран е за председател на професионалното дружество, защитаващо правата на работниците; вероятно по това време става член на БКП. Едновременно с това организира, пише и играе роли в любителски театър. Уволнен е от фабриката през 1936 г. след авария. Премества се в София, където дълго време остава без работа; тогава умира синът му Йонко. В периода 1936-1938 работи като техник във фабриката на братя Бугарчеви за кратко, след това като огняр в Български държавни железници и в Софийския общински екарисаж. Успоредно издава стихотворения в различни вестници, спечелва литературния конкурс на сп. "Летец" със стихотворението "Романтика".

През 1938 г. Вапцаров става член и е един от главните активисти в Македонския литературен кръжок в София. През 1939 подготвя единствената си стихосбирка "Моторни песни", излязла от печат 1940 г. Същата година събира из Пиринска Македония подписи, в подкрепа на т. нар. Соболева акция. Заловен за това, той е съден и интерниран в Годеч. След завръщането му от Годеч (септември 1941 г.) се занимава с минноподривни дела срещу немските войски, вече в качеството си на ръководител на Централна военна комисия при ЦК на БКП. Организира снабдяването на нелегалните с оръжие, документи и квартири, за което е арестуван през март 1942 г. На 23 юли е осъден на смърт и още същата вечер — разстрелян.

Световната награда за мир получава посмъртно през 1952.

 

АВТОРИ: Иван Вазов

БИОГРАФИЧНИ БЕЛЕЖКИ 

 

Иван Вазов (27 юни 1850, Сопот — 22 септември 1921, София) е български писател. Вазовото творчество е отражение на две исторически епохи — Възраждането и следосвобожденска България. Министър на образованието е от 7 септември 1897 до 30 януари 1899 г. от Народната партия.

Биографични бележки
Детство и юношество
Иван Минчeв Вазов е роден в Сопот. Произхожда от семейство на средно заможен търговец, в което на почит са строгият ред и патриархалността, уважението към религиозните и битовите традиции, отзивчивостта към възрожденските просветителски и патриотични настроения. Брат е на военните дейци Георги Вазов и Владимир Вазов, както и на общественика и политик Борис Вазов.

Завършва местното взаимно и класно училище, запознава се с българска оригинална и преводна литература. С помощта на учителя Партений Белчев, руски възпитаник, отрано се приобщава и към руската поезия. През 1865 учи гръцки език в Калоферското училище при Ботьо Петков (бащата на Христо Ботев), като става негов помощник-подидаскал. Там намира богата библиотека от френски и руски книги, които изиграват голяма роля за литературното му развитие.

През 1866 се записва в IV клас на Пловдивската гимназия, ръководена от Йоаким Груев, където трябва да овладее гръцки и турски език. Вместо това Вазов усърдно изучава френски език и се увлича от поезията на Пиер Беранже, Виктор Юго и Алфонс дьо Ламартин. През 1868 баща му го извиква в Сопот, за да поеме търговията, но Вазов не проявява склонност към тази професия, а изпълва бащините си тефтери със стихове (част от тях излизат през 1880 в стихосбирката „Майска китка“). През 1870 в „Периодическо списание на Браилското книжовно дружество“ излиза и първото му публикувано стихотворение „Борба“.

Миграции в Румъния
Поетическата дейност на младия Вaзов е покровителствана от майка му Съба — общителна и ученолюбива жена, но буди недоволството на баща му, решил да направи от сина си търговец. С тази цел през 1870 Вазов е изпратен в Румъния да практикува при своя чичо, търговец в Олтеница. Но и там Вазов остава верен на призванието си — научава румънски език, запознава се с румънската поезия и пише стихове в патриотично-просветителски дух, които печата в „Периодическо списание“, списание „Читалище“, вестник „Отечество“, вестник „Свобода“ и др. Една нощ избягва в Браила, живее 2–3 месеца сред хъшовете в кръчмата на Никола Странджата. Животът сред българските емигранти, срещите с Ботев в Браила и Галац оказват въздействие върху младия поет, у когото се пробуждат патриотът и гражданинът.

След завръщането си в България Вазов учителства (1872–1873) в Мустафа паша (днес Свиленград), работи като преводач на строежа на железопътната линия София-Кюстендил, усъвършенства френски език, учи немски език, опознава бита на българския селянин. През 1875 се завръща в родния си град и става член на възобновения Сопотски революционен комитет.

След неуспеха на Старозагорското въстание (1875) възниква опасност да бъде арестуван и емигрира в Румъния. В Букурещ Вазов влиза в „Българско централно благотворително общество“ и става негов секретар. При много трудни условия подготвя първите си стихосбирки „Пряпорец и гусла“ (с псевдоним Пейчин) и „Тъгите на България“.

През Руско-турската освободителна война, на която откликва със стихосбирката „Избавление“, Вазов е писар в Свищов (при губернатора Найден Геров), откъдето е командирован в Русе. След едногодишен престой в града заминава за Берковица; председател е на Окръжния съд (март 1879 — септември 1880). Случай от съдебната му практика в Берковица го вдъхновява за написването на поемата „Грамада“.

Пловдивски период
От 5 октомври 1880 Вазов се установява в Пловдив, столицата на Източна Румелия. Дейно участва в обществения и културен живот на областта като депутат в Областното събрание от Народната партия, редактор, публицист и критик, културен деец и писател. Заедно със своя приятел и съратник от този период — Константин Величков, в продължение на 5 години Вазов участва в редактирането на вестник „Народний глас“, от чиито страници води борба срещу суспендирането на Конституцията (виж Търновска Конституция)от княз Александър Батенберг. В началото на 1881 е избран за председател на Пловдивското научно книжовно дружество и става главен редактор на издаваното от него списание „Наука“ — първото сериозно научно-литературно периодично издание след Освобождението (1878). През 1885 Вазов и Величков основават списание „Зора“ — първото чисто литературно списание в България. В Пловдив те съставят и прочутата двутомна „Българска христоматия“, която запознава българския читател с повече от 100 български и чужди автори.

Пловдивският период е извънредно благоприятен за творческото развитие на Вазов. Произведенията му от това време сьздават основата на българската следосвобожденска литература в почти всички литературни жанрове, очертавайки и редица от класическите й върхове — цикъла „Епопея на забравените“, стихотворенията „Българският език“, „Към свободата“, „Не се гаси туй, що не гасне“, „Новото гробище над Сливница“, повестите „Немили-недраги“, „Чичовци“, разказа „Иде ли?“ и др.

Руски период
През есента на 1886, след събитията около преврата от 9 август, започват политически гонения и Вазов е принуден да напусне България. След неколкомесечен престой в Цариград се установява в Одеса, където, за да заглуши мъката по изгубената родина, пише романа „Под игото“, публикуван след завръщането му в България в „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина“.

Софийски период
От 1889 живее в София. През 1890 основава списание „Денница“, което излиза 2 години. По това време издава най-силните си критично-реалистични разкази, събрани в „Драски и шарки“ (в два тома). През 1895 тържествено е чествана 25-годишнината му литературна дейност. Романът „Нова земя“ е посрещнат от критиката толкова отрицателно, че огорченият автор стига до мисълта да се откаже от писане. С това обяснява и съгласието си да влезе през август 1897 в народняшкото правителство на Константин Стоилов като министър на народната просвета. На Балканските войни през 1912–1918 откликва с 3 стихосбирки — поетична хроника на събитията. Вазов е между тези, които се противопоставят на въвличането на България в Първата световна война на страната на Германия, но когато това става, възпява в стиховете си победите на българките войски. Втората национална катастрофа приема мъчително, с чувството, че е дочакал разгрома на своя свят, но не изгубва вярата си в бъдещето на България. През 1920 тържествено е отпразнуван 70-годишния юбилей на Вазов, отдавна вече спонтанно обявен за народен поет. Успял да види всенародната любов и признателност, на следната година умира от разрив на сърцето. Действителен член на БКД (днес БАН) от 1881, почетен член на БАН от 1921.


В творбите на Вазов присъстват няколко основни теми:

Свободата на България и борбата за постигането й
Любовта към рода и родината
Защита и утвърждаване на българското
Геройските победи и позорните поражения
Апатията на Европа към България и проблемите й
Социалната и морална нищета („Елате ни вижте!“)
Безразличието на българските управници
Повече от 10 години след отпечатването на първото си стихотворение Вазов се изявява само като поет. В началото на 1881 за нуждите на новооснованото списание „Наука“ написва спомените си „Неотдавна“, които са и дебютът му като белетрист. И в първата си повест — „Митрофан“ (по-късно „Митрофан и Дормидолски“) използва спомени — този път от пребиваването си в Берковица. В първото десетилетие след Освобождението прозата на Вазов се опира главно върху непосредните му впечатления от последните години на робството. Като белетрист Вазов израства твърде бързо. Още през 80-те години той създава най-големите си постижения в областта на художествената проза — повестите „Немили-недраги“ и „Чичовци“ и романа „Под игото“. Повестта „Немили-недраги“ е посветена на живота на революционните български емигранти в Румъния; акцентът пада не върху историческите личности, а върху „хъшовете“ — безименните герои на историята.

През 90-те години и по-късно вниманието на Вазов е привлечено преди всичко от съвременността. На реалността след Освобождението той се отзовава и през 80-те години с хумористичната повест „Митрофан и Дормидолски“, с недовършения разказ за предизборната демагогия „Нов свят и нови людье“ (по-късно „Кандидат за хамама“), с разказите за Сръбско-българската война („Вълко на война“, „Писмо до дядо попа в с. К.“ и „Стоянчо из Ветрен“, „Иде ли?“), с които слага началото на късия разказ в българската литература. Но едва през 90-те години съвременността става обект на Вазовата белетристика. По това време излиза и романът му „Нова земя“, който е своеобразно продължение на „Под игото“. Романът пресъздава моменти от живота на Княжество България и Източна Румелия от Освобождението до Съединението (1885), като Вазов проявява и свои политически пристрастия. На съвременния живот той откликва най-често с кратката форма на разказа, която през 90-те години на 19 и началото на 20 век става основна в прозата му.

Голям дял в художествената проза на Вазов заемат пътеписите му. В тях Вазов редува пейзажите с географски, исторически и етнографски бележки, осведомителния тон с белетристично изображение, лиризма с хумор. Интересът към създаването и развитието на български следосвобожденски театър стимулира първите драматургични опити на Вазов, които имат успех сред публиката и проправят пътя на младата българска драматургия. Популярност му донасят драмите „Хъшове“, „Към пропаст“, „Борислав и Ивайло“ и комедията „Службогонци“, които са нов етап от развоя на българската драма след Васил Друмев и Добри Войников.

Още от края на 19 век произведенията на Вазов са широко разпространени и извън България. Преведени са на повече от 50 езика.

Някои от псевдонимите, които Вазов използва, са: Пейчин, Добринов, Ц-в, Д. Н-ров, Т. Габровски, Боянец, Белчин, Н-чев и др. Награден е със златен медал за наука и изкуство (1896).

АВТОРИ: Христо Смирненски

БИОГРАФИЧНИ БЕЛЕЖКИ 

 

Христо Димитров Измирлиев (Смирненски) (17 септември 1898 — 18 юни 1923) е български поет, ярък представител на постсимволизма в българската литература. Въпреки ранната си смърт той се слави като доста продуктивен автор — едно от последните издания на събраните му съчинения се състои от осем тома. Възхваляван от лявата литературна критика (отчасти поради социалистическите идеи в творчеството си) и определен от консервативните литературоведски кръгове на съвремието си, като автор на „приложна поезия“, Смирненски е поет с виртуозен талант, забележителен пародиен потенциал и изключителни версификативни възможности.

Христо Смирненски е роден на 17 септември 1898 г. в град Кукуш, Македония (днес Гърция), в семейството на сладкаря Димитър Измирлиев и Елисавета Попанастасова. По това време този македонски край все още бил под османско робство. Още като дете Христо обичал да слуша приказки и песни и да ги преразказва на приятелите си, дори сам съчинявал стихчета. Когато е на пет-годишна възраст избухва Илинденското въстание (20 юли 1903 г.) и пред очите на бъдещия поет турците извършват кървава разправа с населението. В Кукуш той завършва четвърто отделение и през 1908 г. родителите му го пращат да учи в София, където живее при семейството на дядо си по съребрена линия Анастас Кръстев. Известният поет-хуморист Владимир Попатанасов - Пепо, който е негов вуйчо, го запознава с Елин Пелин, Стилиян Чилингиров и Пенчо Славейков. След смъртта на дядо си през август 1910 г. се завръща у дома. През 1911 г. Христо завършва прогимназията в Кукуш, но баща му няма финансовата възможност да плати за обучението му в Солунската гимназия.

През октомври 1912 г. започва Балканската война и на двадесет и петия ден от същия месец българските войски освобождават Кукуш. (По силата на Берлинския договор част от Македония и Южна Тракия и след Освобождението остават под османско присъствие.) Смирненски е едва на 13 години. Радостта на населението обаче е твърде кратка. След победата между балканските съюзници изникват разногласия и избухва Междусъюзническата война. Пред опасността от настъпващите гръцки войски жителите напускат Кукуш, градът е опожарен. Семейството на Димитър Измирлиев заедно с хилядите бежанци се отправя да търси спасение и препитание в София. Въпреки състоянието на мизерия в което се намират Димитър Измирлиев и жена му държат децата им да учат. Христо се записва в Техническото училище, но заедно с по-малкия си брат Антон помага в издръжката на семейството — продават вестници.

От началото на 1915 г. по примера на по-големия си брат, хумориста Тома Измирлиев (1895 — 1935), 16-годишния Христо започва да сътрудничи на хумористичните издания — най-напред на вестник „К'во да е“, където за пръв път се подписва с един от най-известните си псевдоними като хуморист — Ведбал. От следващата година той публикува хумористични стихове и фейлетони в „Българан“, „Родна лира“, „Художествена седмица“, „Смях и сълзи“, „Барабан“, „Сила“. Необикновено находчив и плодовит, Ведбал, въпреки младостта си, става един от най-търсените и популярни за онова време хумористи. През 1917 г. за пръв път се подписва с псевдонима Смирненски, с който остава в класиката на българската литература.

Ученик в Техническото училище, той продължава да се труди — като обикновен работник, продавач в колониален магазин и др. По това време избухва Първата световна война. През май 1917 г. Христо е принуден да постъпи като юнкер във Военното училище, но въпреки суровото казармено всекидневие продължава да пише и да публикува в хумористичните издания. В края на годината избухва Октомврийската революция. Командването на училището въвежда продължителна карантина с цел да се избегне проникването на „вредни идеи“. През април 1918 г. излиза първата му сбирка — „Разнокалибрени въздишки и стихове в проза“. Тя е с хумористичен характер и излиза под перото на Ведбал, но по-късно е разкритикувана от собствения си автор.

Силно въздействие върху идейното развитие на младия поет оказва Войнишкото въстание през 1918 г. Срещу разбунтувалите се срещу Фердинанд и буржоазията войници са хвърлени дори юнкерите от Военното училище. Смирненски става свидетел на най-кръвопролитния сблъсък — край Захарна фабрика. Отвратен от жестокостта, с която правителството потушава въстанието, той твърдо решава и напуска Военното училище през ноември. За това баща му е принуден да заплати голямо обезщетение.

Цивилният живот предлага много радости на младия хуморист — срещи с колеги писатели и разходки и екскурзии край София. Смирненски става член на редколегията на „Българан“, но същевременно е изкарва прехраната си като отначало е писар II разред в Управлението по транспорта, после карнетист, след това е чиновник в Дирекцията на стопанските грижи, репортер, касиер, редактор, коректор.

1919 и 1920 г. са бурни години в живота на София, време на социални конфликти. През ноември 1919 г. по решение на Комунистическата партия започва да излиза седмичното хумористично художествено-литературно списание „Червен смях“. Участието на Смирненски в списването му има решаващо значение за него — хуморът му става все по-социално насочен. Той участва в демонстрации и митинги, на които се поставят искания за амнистия на осъдените войници, подобряване материалното положение на трудещите се и др. Постепенно социалната принадлежност на Смирненски става решаващ фактор в идеологическите му възгледи и той се пропива със съзнанието, че е боец на пролетариата. През пролетта на 1920 г. става член на Комунистическия младежки съюз, а през 1921 г. — на Комунистическата партия.

1920 г. е преломна в творческия път на Смирненски. Лявата критика оценява естетическите му търсения и творби създадени до този момент като прояви на „декадентския“ символизъм, като поетически постижения, които не дават никакви основания „да се предположи за яркия му поетически талант“. Първото си истинско стихотворение, както твърди тази социалистическа литературна критика, Смирненски пише за първомайския брой на „Червен смях“. Стихотворението се казва „Първи май“:

"Да спрат фабричните комини
и всеки черен труд да спре
и туй намръщено море
от морни роби и робини
да озари и приласкай
усмивката на първи май!"
След това свое стихотворение Смирненски започва цяла поредица, публикувана на страниците на „Червен смях“: „Ний“ (26 юни 1920), „Червените ескадрони“ (3 септември 1920), „Улицата“ и „Утрешния ден“ (24 септемри 1920), „Херолди на новия ден“ (15 октомври 1920), „Северно сияние“ (29 октомври 1920), „През бурята“ (6 януари 1921), „Бурята в Берлин“ (13 януари 1921), „Йохан“ (27 януари 1921) и др. В партийните издания „Червен смях“ и „Работнически вестник“ виждат бял свят няколко десетки негови творби, представляващи ярко новата естетическа линия в творчеството на поета.

В края на февруари 1922 г. партийното издателство „Общо работническо Кооперативно дружество „Освобождение“ отпечатва втората и последна издадена приживе стихосбирка на Смирненски — „Да бъде ден!“. Отпечатана в 1500 бройки сбирката се разпродава бързо и няколко месеца по-късно кооперативното дружество „Освобождение“ пуска второ издание. „Да бъде ден!“ въвежда поета като ярко талантлива и добре отграничена индивидуалност — творец, чието творчество е силно социално ангажирано, което носи новия ценностен модел, новите обществени и естетически каузи в разноликата българска литература на второто десетилетие на 20 век. С „Да бъде ден!“ Смирненски излиза извън границите на политическата и идеологическа ангажираност и заявява безкористното човеколюбие, пламенен хуманизъм, блянът за щастие на човечеството, превърнали се в негова творческа философия. Тук именно Смирненски най-ярко се сближава с нравствения заряд на Ботевите творби и средството което Ботев намира за противопоставяне срещу човеконенавистничеството — борбата, революцията. За лявата литературна критика Смирненски митопоетизира събуденото класово самочувствие на пролетарското мнозинство и бунта му срещу социалните несправедливости. Смирненски възпява с неповторим лиричен маниер копнежа по щастие и безсмъртната любов към хората, обобщени философски в „Херолди на новия ден!“ — „Какво по-божествено щастие/ от бляна да бъдеш човек“ (сетне Смирненски изключва това стихотворение от стихосбирката).

През пролетта на 1921 г. Смирненски заболява от паратиф и през лятото заминава в рилското село Радуил, за да се лекува. Завърнал се в София той продължава да пише и публикува лирически, хумористично-сатирични стихове и фейлетони. По случай една стачка на тютюневите работници той пише стихотворението „Жълтата гостенка“ (15 юли 1922). През 1922 г. отново не се чувства добре и през лятото отново заминава за Радуил, при свои приятели. Там прекарва един особено плодотворен месец. Тук той написва стихотворенията „Юноша“ и „Каменарче“, фейлетоните „В трена“ и „В Самоковския общински съвет“, импресиите „Босоногите деца“ и „Смело, товаришчи!“, очерците „Пожар в Рила“ и „Куртова поляна“. В началото на септември е в Чамкория, където работи като измервач в горското стопанство. В края на годината се завръща в София и до първите месеци на 1923 г. е в период на особена творческа активност. Пише „Зимни вечери“, „Роза Люксембург“, „Съветска Русия“ и сатирата „На гости у дявола“.

Жълтата гостенка, туберколозата, не подминава и самият Смирненски. В началото на април поетът неочаквано получава кръвоизлив и лекарите откриват каверна. Лекарските препоръки за чист въздух, силна храна и пълно спокойствие обаче са непосилни за бедния Христо. Родителите му наемат слънчева стая в Горна баня и там състоянието му се стабилизира. Но и тук Смирненски не престава да твори и да посреща множество посетители. В края на май е отпечатана и последната му творба — сатирата „Приказка за стълбата“, в която поета разобличава политическите ренегати, въздигнали се от социалните низини и станали „принцове“. Тази сатирична творба на Смирненски неслучайно е номинирана от българската литературна критика за най-зрялата в неговото творчество. Не само тези ренегати засяга тя. Тя се отнася за „всички, които ще кажат: Това не се отнася до мене“ — онези, които се изкачват по стълбата (на властта, но и на живота) с цената на принципите си, на нравствеността си, която продават на Дявола за да стъпят на всяко едно ново стъпало.

Нов кръвоизлив на 5 юни прави състоянието му критично. Той незабавно трябва да постъпи в санаториум, но свободно легло не се намира. Лекарския консулт поставя безнадеждна диагноза — милиарна туберколоза. Преврата от 9 юни оставя Смирненски без храна и лекарства за цели два дни. Той е преместен спешно в близък частен санаториум, но твърде късно. Около 6:30 ч. сутринта на 18 юни 1923 г. той издъхва, малко преди да навърши 25-годишна възраст. „Поиска лист да пише, но това си остава последното негово желание“, спомня си по-късно сестра му. Тялото на Христо е изложено в църквата „Св. Крал“ още по пладне същия ден, където прочувствено слово произнася Гео Милев.

АВТОРИ: Христо Ботев

БИОГРАФИЧНИ БЕЛЕЖКИ 

 

Христо Ботьов Петков, известен като Христо Ботев, е български национален герой, революционер, поет и публицист, роден на 25 декември 1847 г. (нов стил — 6 януари 1848 г.) в град Калофер в семейството на учителя, книжовник и обществен деец, даскал Ботьо Петков и Иванка Ботева.

От 1854 до 1858 Христо Ботев учи в Карлово, където Ботьо Петков е учител. По-късно се завръща в Калофер, продължава учението си под ръководството на своя баща и през юни 1863 г. завършва калоферското трикласно училище.

Родният дом на Христо Ботев в Калофер
Паметник-костница на Ботевите четници край Ботевград, с. Скравена
Паметникът на Ботев във ВрацаПрез октомври същата година с помощта на Найден Геров заминава за Русия и се записва частен ученик във Втора Одеска гимназия. Тук се запознава с руската литература и попада под силното влияние на Александър Херцен, Николай Чернишевски, Николай Добролюбов и други. Тогава прави и първите си поетични опити. През септември 1865 г. е изключен от гимназията. По това време се свързва още по-тясно с руските революционни среди. През октомври и декември 1866 г. е учител в бесарабското село Задунаевка.

Поради заболяване на баща му, през януари 1867 г. му се налага да се завърне в Калофер. По това време на 15 април във вестник „Гайда“, редактиран от П. Р. Славейков, е публикувано първото стихотворение на Хр. Ботев — „Майце си“.

Тук обаче не се задържа дълго. Поради произнесената от него пламенна реч на 11 май в чест на славянските просветители братята Кирил и Методий той е принуден да напусне Калофер и през октомври 1867 г. пристига в Румъния, като живее в Букурещ, Браила, Александрия, Измаил и Галац. Работи в Браила като словослагател при Димитър Паничков, където се печата в. „Дунавска зора“. Попаднал в средата на българската революционна емиграция, той се сближава с Хаджи Димитър и Стефан Караджа.

През лятото на 1868 г. Ботев се записва в четата на Жельо Войвода, на която е определен за секретар. Тогава написва стихотворението „На прощаване“. По различни причини четата се разпада и не преминава Дунава.

През септември същата година постъпва в букурещкото медицинско училище, но поради липса на средства e принуден скоро да се раздели и с него. Изпаднал в крайно бедствено положение, Ботев прекарва зимата в една запустяла вятърна мелница край града. Тук живее заедно с Васил Левски и остава възхитен от способността на Апостола да преодолява лишенията, на които по това време бил изложен и той.

През февруари 1869 г. постъпва като учител в Александрия, а през август същата година заминава учител в Измаил, където учителства до май 1871. През следващите години се мести от град на град. В Галац установява контакт с руския революционер Н. Ф. Меледин и чрез него поддържа връзки с революционните кръжоци в Одеса. В края на април 1871 Ботев е задържан в продължение на два месеца във Фокшанския затвор (във връзка с разкриване дейността на Н. Ф. Меледин) и след излизането му на свобода се установява отново в Букурещ.

На 10 юни 1871 г. издава първия си вестник „Дума на българските емигранти“. През октомври същата година участва в годишното събрание на Българското книжовно дружество. През април 1872 г. е арестуван за конспиративна революционна дейност и отново е изпратен във Фокшанския затвор, но освободен вследствие застъпничеството на Левски и Каравелов. Започва работа като печатар при Каравелов. Списва във вестник „Свобода“, който си сменя името на „Независимост“, а по късно работи като сътрудник и съредактор на революционния орган. На 1 май 1873 г. издава сатиричният в-к „Будилник“. На 20-21 август 1874 г. участва в общото събрание на БРЦК и след това продължава да работи като негов секретар. През следващия месец става учител в българското училище в Букурещ. Започва активната му дейност като журналист и под негова редакция започва да излиза новия орган на революционната партия — в. „Знаме“ (8 декември 1874 г.). През 1875 г. издава преводите „За славянското произхождение на дунавските българи“ от Д. Иловайски и „Кремуций Корд“ от Н. Костомаров. През юли същата година сключва граждански брак с Венета. През септември 1875 г. съвместно със Стефан Стамболов издава стихосбирката „Песни и стихотворения“ и „Стенен календар за 1876 година“ със стихотворението „Обесването на Васил Левски“. На 13 април 1876 г. се ражда дъщерята на Христо Ботев и Венета - Иванка. На 5 май издава вестник „Нова България“.

След удара, нанесен на Вътрешната революционна организация след обесването на В. Левски и колебанията на Л. Каравелов, начело на БРЦК застава Ботев.

След избухването на въстанието в Босна и Херцеговина през 1875 година БРЦК под ръководството на Ботев започва подготовката на въстание и в България. За тази цел Ботев е изпратен в Русия да събира средства и оръжие за въстанието и да доведе оттам войводата Филип Тотю. Преждевременното избухване на въстанието и неговият неуспех довеждат до сериозни разногласия в БРЦК. В резултат на това в края на 1875 година Ботев подава оставка (това довело и до разпускането на организацията), но не се отказва от революционната си дейност. След създаването на Гюргевския революционен комитет Ботев установява контакт и с неговите членове. През май 1876 година той започва редактирането на последния свой вестик "Нова България", от който успява да издаде само един брой.

През май 1876 година, вследствие новината за Априлското въстание, Ботев започва дейност за организиране на чета, става неин войвода. От Гюргево се качва с част от четата на кораба „Радецки“ на 16 май и един ден по-късно заставят капитана Дагоберт Енглендер да спре на българския бряг.

От Козлодуй четата на Ботев се отправя към Балкана, минавайки през десетина села. Много малко българи обаче се присъединяват към четниците, въпреки предварителните очаквания. Четата води няколко боя с преследващите я турски потери.

На 20 май(нов стил 1 юни) 1876 година е последният тежък бой — привечер след сражението куршум пронизва Ботев. Това се случва в подножието на връх Камарата във Врачанския балкан.

Като национален революционер Ботев се явява продължител на делото на Паисий Хилендарски, Георги Раковски и Васил Левски. Единственото радикално средство за разрешаване на националния въпрос той вижда само в революцията. Ботев ратува и за балканска федерация като средство, което би съдействало за разрешаване на националния въпрос на Балканите.

Литературното и публицистично наследство на Ботев не е голямо по обем, но по своите художествени достойнства то бележи върха не само във възрожденската, но и изобщо в цялостното развитие на българската литература...

 

АВТОРИ: Димчо Дебелянов

БИОГРАФИЧНИ БЕЛЕЖКИ 

 

Димчо Дебелянов е български поет, автор на лирични и сатирични стихотворения, публикувани в различни периодични издания.
Роден е на 28 март 1887 г. в Копривщица. Той е последното, шесто дете в семейството на Вельо Дебелянов и Цана Илиева Стайчина. Кръстен е на дядо си Динчо Дебелян. През 1896 г., след смъртта на бащата, семейството се премества в Пловдив при най-големия брат Иван. Там Димчо Дебелянов учи в „Жълтото училище“, по-късно в Пловдивската мъжка гимназия, където пише първите си стихотворения, които после изгаря.

През 1904 г. семейството на Дебелянов се преселва в София и наема квартира на ул. „Оборище“ 46. През 1906 г. в списание „Съвременност“ са отпечатани първите публикувани творби на поета: „На таз, която в нощи мълчаливи“, „Когато вишните цъфтяха“ и други, които са подписани с името Димчо Дебелянов. По това време той е на 19 години и негов кумир е Пенчо Славейков, малко по-късно и Пейо Яворов.

След 1907 г. Димчо Дебелянов сътрудничи на „Българска сбирка“, „Съвременник“, „Нов път“, „Оса“ и други издания. В хумористичните издания той печата сатирични творби с псевдоними, като Аз, Амер, Тафт, Сулбатьор и други. През есента на 1907 г. се записва в Юридическия факултет на Софийския университет „Свети Климент Охридски“, следващата година се премества в Историко-филологическия факултет, но следва само две години.

В края на октомври 1912 г. Димчо Дебелянов е мобилизиран в 22-ри пехотен тракийски полк в Самоков. Две години по-късно е произведен в чин подпоручик. На 29 януари 1916 г. Димчо Дебелянов пристига на Македонския фронт, където престоява около осем месеца. Загива на 2 октомври 1916 г. в около 10 часа сутринта в боя близо до Демир Хисар като командир на рота, навършил 29 години и 6 месеца. Погребан е в двора на църква в Демир Хисар, а през 1931 г. костите му са пренесени в родната му Копривщица.

Родната къща на Димчо Дебелянов в Копривщица е реставрирана и през 1958 г. е превърната в къща-музей.

 

АВТОРИ: Павел Вежинов

БИОГРАФИЧНИ БЕЛЕЖКИ 

 

Павел Вежинов е роден на 9 ноември 1914 в София с кръщелно име Никола Делчев Гугов. В началото на 30-те години сътрудничи на изданията "Жупел", "РЛФ", "Щит", "Изкуство и критика" и др., през 1938-1944 г. следва философия в Софийския университет. Член на БКП от 1944. През есента на 1944 участва във войната срещу Нацистка Германия като кореспондент и главен редактор на вестник "Фронтовак", и въплътява впечатленията си от живота на българската армия в поредица от разкази в повестите "Златан" и "Втора рота", като последното произведение спечелва завидна популярност и претърпява няколко издания. От 1947 до 1954 Павел Вежинов е заместник главен редактор на вестник "Стършел" и на списание "Септември", а от 1954 до 1972 работи в Българска кинематография. От 1972 е главен редактор на списание "Съвременник" и член на Бюрото на Управителния съвет на Съюза на българските писатели. През 1970 става Народен деятел на културата, а през 1974 е удостоен със званието Герой на социалистическия труд. Почива внезапно на 20 декември 1983.

Павел Вежинов е автор на сборниците "Улици без паваж", "Дни и вечери", "Мека кабел", "Сините пеперуди", "Гибелта на Аякс", "Момчето с цигулката"; романите за деца и юноши "Следите остават", "Произшествие на тихата улица", "Прилепите летят нощем"; повестите "Бариерата", "Езерното момче", "Белият гущер" и др., както и романите "Звездите зад нас", "Нощем с белите коне" и др.

 

АВТОРИ: Николай Хайтов

БИОГРАФИЧНИ БЕЛЕЖКИ 

 

Николай Хайтов е сред най-популярните съвременни писатели, автор на разнообразни по жанр и тематика художествени и публицистични творби.Влиза в книгата "Стоте най-велики българи на всички времена".

Роден е на 15 септември 1919 г. в село Яврово, Област Пловдив в бедно семейство. Родителите му са обикновени селяни. Хайтов завършва прогимназия в родното си село, но вместо да постъпи в гимназия в Пловдив, започва сам да си изкарва хляба в големия град. Работи като чирак в магазин за брашна, келнер в кръчма, камериер и общ работник в железопътните кариери край село Крумово, Пловдивско в продължение на три-четири години, което го откъсва от училището и книгите. През 1938 г. завършва гимназия в Асеновград. Обича да чете З. Стоянов, Ив. Вазов, Елин Пелин и Й. Йовков. През 1943 г. завършва в София Лесотехническия факултет. От есента на 1944г. е войник в Пловдив. От 1946г. постъпва на работа в родопските гори най-напред като участъков лесничей в Персенкското горско стопанство. После работи в Лесичево, Девинско и в Горско стопанство - Сапарева баня. От 1951г. е инженер-лесовъд в Радуилския участък на стопанство "Боровец", Самоковско. За неправилно раздаване на дърва е осъден на осем години строг тъмничен затвор и уволнен дисциплинарно от Министерството на горите. По-късно присъдата е отменена от Софийския окръжен съд, но две години остава без работа.

Първият му очерк е публикуван през 1954 г. в списание „Септември“. Следва предложение за сътрудничество в списанието, където печата свой разказ ("Случай без прецедент") и нов очерк. Пише очерци за в."Работническо дело", "Кооперативно село" и др. Очерците, които печата, издава в първата си книга "Съперници" през 1957г. От 1959г. е приет за член на Съюза на българските писатели, работи като редактор във вестник „Народна култура“ и сп."Наша родина". От 1975 до 1977г. е председател на Столичния съвет на културата, член е на Управителния съвет на СБП от 1966г. и секретар на СБП - 1966-1968г. През 1966 г. става главен редактор на списание „Родопи“. През 1967 г. излизат знаменитите му „Диви разкази“. Те имат над 10 издания в България, като са преведени на 28 чужди езици, включително китайски. През 1989 г. излизат Избрани произведения в три тома. Н. Хайтов пише над 10 пиеси, 800 статии и рецензии.

Общият тираж на книгите на Хайтов, които са издадени и преиздадени в България, е над 4 милиона екземпляра.

Н. Хайтов е председател на Съюза на българските писатели (СБП) от 1993 до 1999 г., като преди това от 1966 до 1968 г. е негов секретар. Той е упрекван в авторитарност и за разцепването на СБП. Носител е на Димитровска награда за проза, на литературната награда „Йордан Йовков“ и на Вазовата награда за литература. Става носител на ордена „Стара планина“ през 2000 г. Избран е за академик през 1997 г. от Българската академия на науките.

Николай Хайтов има двама синове - Александър и Здравец, и дъщеря - Елена.

Умира на 82 години на 30 юни 2002 г. от левкемия.

Hrana za dushata – prekrasna kniga, kojato goreshto preporychvam

Kazva se “Turtle Feet-the making and unmaking of a Buddhist monk” i e napisana ot nash synarodnik, Nikolai Grozni, (istinskoto mu ime e Nikolay Grozdiski),  koito imam chestta da poznavam lichno. Vsyshtnost predi dosta godini toi beshe sykvartirant na moja syprug v Boston, MA. Knigata e napisana na angliiski (Nikolai ima oshte njakolko knigi izdadeni na bulgarski ezik) i e memoar na pisatelja za godinite mu prekarani v India kato Budistki monah. Predubejdeniata mi nastrana, tova naistina e strahoten svej filosofski pogled vyrhu jivota, napisan s izkljuchitelno maistorstvo i neveojatno zarazitelno chuvstvo za humor.  Sys sigunost shte I se nasladite…

Knigata v momenta e holjam hit sred americanskite chitateli, koeto ni dava oshte edno osnovanie da se gordeem che sme bylgari.

http://www.powells.com/biblio?show=hardcover:sale:9781594489846:17.46

 

A wonderful book I strongly recommend

It is called “Turtle Feet – The Making and Unmaking of a Buddhist Monk” and is authored by a fellow Bulgarian, Nikolai Grozni (real name Nikolay Grozdiski), whom I’m lucky to know personally. (He has been a roommate to my husband back in Boston, MA.) The book is written in English (Nikolai has a few more books published in Bulgaria) and it’s a memoir of the years the author spent in India as a Buddhist monk. Call me prejudiced, I believe the book is an incredible fresh philosophical view of a life’s journey, extremely well written and with a contagious sense of humor. Enjoy it!

By the way, the book is greatly accepted by the readers in the United States which gives us another reason to be proud to be Bulgarians.